Спомням си уроците, на които родителите ми ме учеха още в детството – чиято дълбочина и болка осъзнах едва много години по-късно, – че в еврейската история има неща твърде ужасяващи, за да им се повярва, но не и толкова ужасяващи, че да не може да си ги представим; че Аушвиц, Майданек, Дахау, Треблинка са отвъд границите на речника. Думите могат да облекчат болката, но могат и да затъмнят трагедията. Защото Холокостът беше уникално зъл в своята геноцидна специфика, при която биологията беше неизбежна съдба – война срещу евреите, в която, както каза носителят на Нобеловата награда за мир Ели Визел, „не всички жертви бяха евреи, но всички евреи бяха жертви“.
Но макар Холокостът да беше „уникален по рода си“, както се изрази изследователят му Йехуда Бауер, от него могат да бъдат извлечени важни универсални уроци, които трябва да бъдат взети предвид.
Урок 1: Значението на паметта за Холокоста – отговорността на паметта
Първият урок е значението на Захор, самият дълг на паметта. Защото, когато си спомняме за шестте милиона еврейски жертви на Холокоста – оклеветени, демонизирани и дехуманизирани като пролог или оправдание за геноцида, – трябва да разберем, че масовото убийство на шест милиона евреи и милиони неевреи не е въпрос на абстрактна статистика.
Защото всеки човек има име – всеки човек има своя идентичност. Всеки човек е вселена. Както ни казват нашите мъдреци: „Който спаси дори един човешки живот, все едно е спасил цяла вселена“. По същия начин, който убие един човек, все едно е унищожил цяла вселена. И затова неприложният императив е, че всеки от нас, където и да се намира, е гарант за съдбата на другия.
Урок 2: Опасността от санкционирано от държавата подстрекателство към омраза и геноцид – отговорността за предотвратяване
Основният урок на Холокоста е, че геноцидът на европейското еврейство успя не само благодарение на индустрията на смъртта и технологиите на терора, но и благодарение на санкционирана от държавата идеология на омразата. Това е обучение в презрение, това е демонизирането на „другия“ – така започна всичко.
Холокостът не започна в газовите камери – той започна с думите.
Урок 3: Опасността от мълчанието, последиците от безразличието – отговорността за защита
Геноцидът на европейското еврейство успя не само заради санкционираната от държавата култура на омраза и индустрията на смъртта, но и заради престъпленията на безразличието, заради заговорите на мълчанието.
Вече бяхме свидетели на ужасяващо безразличие и бездействие в наши дни, които ни доведоха до неизразимия ужас – геноцида в Руанда, – неизразим именно защото този геноцид можеше да бъде предотвратен. Никой не може да каже, че не сме знаели. Знаехме, но не действахме, точно както знаехме и не действахме, за да спрем геноцида чрез изтощение в Дарфур.
Безразличието и бездействието винаги означават да застанеш на страната на насилника, а не на жертвата. Безразличието пред лицето на злото е нехайство към самото зло.
Урок 4: Борбата срещу масовите зверства и културата на безнаказаност – отговорността за търсене на отговорност от военните престъпници
Ако ХХ век, чийто символ стана Холокостът, беше векът на зверствата, то той беше и векът на безнаказаността. Само малцина от виновните бяха подведени под отговорност; и затова както не трябва да има убежище за омразата, не трябва да има убежище за фанатизма, така не трябва да има място и подслон за тези врагове на човечеството. И въпреки това онези, които са обвинени във военни престъпления и престъпления срещу човечеството – като президента на Судан Ал-Башир, продължават да бъдат посрещани на международни форуми.
Урок 5: Предателството на клириците – отговорността да се говори истината на властимащите
Холокостът стана възможен не само заради „бюрократизацията на геноцида“, както се изрази Робърт Лифтън, но и заради „предателството на клириците“ – съучастието на елитите: лекари, църковни лидери, съдии, юристи, инженери, архитекти, педагози и други подобни. Достатъчно е да се прочете книгата на Герхард Мюлер за „правосъдието на Хитлер“, за да се оценят съучастието и престъпността на съдиите и адвокатите; или книгата на Робърт-Ян ван Пелт за архитектурата на Аушвиц, за да се ужасим от детайлното участие на инженери и архитекти в проектирането на лагерите на смъртта, и т.н. Така престъпленията на Холокоста бяха и престъпления на нюрнбергския елит. Както каза Ели Визел: „Хладнокръвното убийство и културата не се изключваха взаимно. Ако Холокостът доказа нещо, то е, че човек може едновременно да обича поезията и да убива деца.“
Урок 6: Паметта за Холокоста – отговорността за просвещението
В рамките на Международния ден за възпоменание на жертвите на Холокоста държавите трябва да поемат ангажимента да изпълнят Декларацията на Стокхолмския международен форум за Холокоста, в която се заключава: „Ние споделяме стремежа да насърчаваме изучаването на Холокоста във всичките му аспекти… стремежа да почитаме паметта на жертвите на Холокоста и на онези, които му се противопоставиха… стремежа да осветлим все още скритите сенки на Холокоста… стремежа да посяваме семената на по-добро бъдеще върху почвата на горчивото минало… стремежа да помним загиналите жертви, да уважаваме оцелелите и да утвърждаваме общия стремеж на човечеството към взаимно разбирателство и справедливост“.
Урок 7: Уязвимостта на безправните – защитата на уязвимите като критерий за изграждането на справедливо общество
Геноцидът на европейското еврейство се случи не само поради уязвимостта на безправните, но и поради безправието на уязвимите. Не е изненадващо, че нацистката расова хигиена – законите за стерилизация, Нюрнбергските расови закони, програмата за евтаназия – беше насочена срещу онези, „чийто живот не си струва да бъде живян“; и, както отбелязва професор Хенри Фридлендер в труда си „Произходът на геноцида“, не е безспорен фактът, че първата група, станала мишена за убийство, са били еврейските инвалиди – всичко това, основано на наука за смъртта, на медицинска трактовка на етническите прочиствания, на обезличаване дори на лексиката на унищожението.
Затова наш дълг като граждани на света е да дадем глас на онези, които са го изгубили, като се стремим да разширим възможностите на лишените от власт – било то хора с увреждания, бедни, бежанци, възрастни хора, жени, жертви на насилие, уязвими деца, най-уязвимите сред уязвимите.
Ние помним – и вярваме, – че никога повече няма да мълчим или да оставаме безразлични пред лицето на злото. Нека този Международен ден за възпоменание на жертвите на Холокоста бъде не само акт на памет, но и призив към действие.
Тази статия първоначално е публикувана във вестник Jerusalem Post. Препечатваме със съкращения.
Ървин Котлър*
*Правосъден министър на Канада от 2003 до 2006 г. През 2015 г. се оттегля от политиката, но продължава да работи активно с правозащитни организации. Неговата дъщеря Мишал Котлър-Вунш е депутат в израелския парламент.
Ървин Котлър си навлича гнева на Техеран с искане елитният ирански Корпус на гвардейците на Ислямската революция да бъде включен в канадския списък с терористични организации. Правен е опит за покушение срещу него, макар той вече да се е ползвал с полицейска защита след нападенията на Хамас срещу Израел.
