Когато говорим за формалния образователен проект на ОЕБ „Шалом“, разказът няма да е пълен, ако не стане дума за „Ган Балаган“. Всъщност ни го припомни Лора Бункин в интервюто, посветено на детския еврейски лагер „Джугатон“. В него тя подчерта, че децата, които тази година завършват Адраха колежа, са били нейни възпитаници от малки точно в този „Ган Балаган“, а днес се готвят да станат част от активния живот на организацията, като се очаква да се влеят в него със знанията и уменията си и с огромно желание. Така че имаме прекрасен повод да завъртим колелото и да влезем в теирторията, където балаганът цари навсякъде, макар и добре организиран и наблюдаван. За него разказва директорката Бети Гершон, която ни напомня, че е щастлив човек само защото живее и работи в състояние, за което винаги е имала мечта – да е около и заедно с много деца. Колко са хората с осъществени мечти? Да попитаме.
ЕВ: Детският център вече е на 15 години и предстои да започне 16-ата учебна година. Разкажи ни малко повече за пътя, който изминахте.
Бети Гершон: Да, наесен започваме 16-ата учебна година. През всички тези години много се развивахме и променяхме. Започнахме като традиционните детски градини, работехме по стандартите на Министерството на образованието, правехме програми, допълнителни занимания. Искахме всяко дете да има своето място – примерно на гардеробчето си имаше патенце или гъбка.
ЕВ: Какво ви накара да промените тази практика?
Б.Г.: Една дама от Щатите ни попита: „Защо децата са оприличени на гъбка или на маймунка? Защо не сложите тяхната снимка?“ И започнахме да слагаме снимката и името на детето на гардеробчето. Дори и малките научават как се пише името им – не защото го изискваме, а защото са любопитни.
ЕВ: Какви са основните ценности, които търсите у учителите, които работят в „Ган Балаган“?
Б.Г.: Най-важното е да дават обич на децата. Когато децата са обичани и щастливи, учат по-лесно. Ученето тук е чрез игра и проекти, чрез които децата изследват света. По-скоро се фокусираме върху умения и самостоятелност, а ограмотяването оставяме за училището.
ЕВ: Споменахте, че групите имат имена на иврит с определени значения. Може ли да ни разкажете повече за тях.
Б.Г.: Да, в началото бяха просто група 1, 2, 3, после дадохме имена на иврит. В крайна сметка решихме имената да отразяват ценности и благодетели, които искаме да пожелаем на децата. Например „Симха“ означава радост, „Аава“ – любов, „Ошер“ – богатство и щастие, „Халон“ – мечтатели, „Мегалим“ – изследователи, а най-малките са „Хаверим“ – приятели.
ЕВ: Наесен ще бъде отворена нова група със съвсем мъничета?
Б.Г.: Новата група ще се казва „Емуна“, което означава вяра. Има 14 бебета, някои още не са навършили една година – това е условието за прием.
ЕВ: Колко деца имате към момента?
Б.Г.: В края на учебната година имаме 95 деца, а за септември очакваме около 99. Започнахме преди 16 години с едва 7 – 8 деца, така че това е голямо постижение за нашата общност.
ЕВ: А екипът? Колко души сте?
Б.Г. : Екипът ни се състои от 34 души, като 22 работят директно с децата. В малките групи работят по четирима души, в по-големите – по трима . Търсим професионализъм, но и гъвкавост. Не искаме традиционни учители, а такива, които виждат децата като активни участници в процеса на учене според философията на Реджо Емилия.
ЕВ: Как е организирана средата за учене?
Б.Г.: Във всяка стая има различни кътове – кухня, пазар, конструиране, кът за книжки, за писане. Децата учат чрез игра – например в кухнята има числа и така постепенно се запознават с математиката. Имат възможност да избират сами какво да правят, като личността и желанията им се уважават.
ЕВ: А каква е връзката с родителите?
Б.Г.: Връзката е много важна. Има обща родителска среща в началото на годината и поне две индивидуални срещи – в началото и в края на учебната година. При яслените групи те са три, защото децата се развиват по-бързо. Ежедневно се дава информация как е минал денят, как се чувства детето. Родителите са част от общността и често доброволстват – идват да готвят за Пурим, да играят с децата или да четат приказки.
ЕВ: Как се осъществява връзката с училището?
Б.Г.: Повечето наши деца продължават в училище „Р. С. Лаудер“ – от група с 18 деца 16 отиват там. Имаме редовна комуникация с учителите от предучилищните класове – обменяме опит и подготвяме децата за плавен преход. Учителите казват, че нашите деца са по-свободолюбиви, по-разчупени и това е плюс – те умеят да отстояват себе си, да общуват без агресия.
ЕВ: Какво казват самите деца за детския център?
Б.Г.: Много от по-големите казват, че ги е грижа за „Ган Балаган“ и за учителите, че тук се чувстват щастливи и обичани. Децата, които още не говорят, изразяват това с усмивки и желание да идват при нас.
Всъщност разговорът с Бети Гершон е по-дълъг и се провежда в кабинета по изкуство. Тя разцъфтява, тръгне ли да показва върху какво са работили децата в тези образователни часове, в които досегът с природата, науката, литературата се вижда на всяка стъпка. „И да не забравя – казва Бети, – синагогата е част от живота на децата от „Ган Балаган“. Те си играят в двора ѝ, влизат в сградата, познават кътчетата ѝ. Оприличават я на красив вълшебен замък.“
Какво е любовта, аава на иврит, обаче? Това си говорим с Естер Камхи, учителка на група „Аава“, която подготвя и издава с помощта на своите учители книжката „Приказки за горския вълшебник“.
Магията на детските истории
Работим с деца на 4 – 5 години – възраст на безкрайно любопитство, въпроси и нужда да споделят. Още в началото им дадохме пространство да разказват. Първо – своите сънища. Сутрин едно през друго споделят какво са сънували, а ние записваме, за да запазим всяка дума.
С времето се появиха нови ритуали – в понеделник и петък преди лягане децата четат книжки (или разглеждат картинките) пред всички. И всички пазят тишина, защото знаят, че един ден и те ще седнат на „онзи стол“. на който ние, учителите, седим.
Появиха се и игри като „правене на отрови“, където всяко дете диктува рецепта от вода, сапун, глина… Всичко се записва. За нас е важно децата не само да слушат нас, а и ние тях.
Така се роди и нашата книжка с приказки. Децата влизаха в роли на измислени или любими герои. Ние дадохме само началото на историята – оттам нататък светът беше техен. В приказките им имаше мечти, страхове, преживявания — като „сладките мухички“ на Амир, които всъщност го хапеха, но той реши да им построи къща, за да не идват при него.
Вярваме, че в този период най-важното е да им даваме свобода да фантазират и да мечтаят. Ние просто отваряме вратата — а те ни канят в своя чуден свят.
Това е. Ако посетите "Ган Балаган", всъщност ще сте преминали през вратата, която ви отвежда в чудния свят на детството, което е хубаво всички големи да запазим.
Приказен балагански албум:
