Всичко започна през миналата година с една тема по еврейско знание – иновация, която съвсем естествено прерасна в нещо по-голямо. Всяко едно дете от началните класове участва в този проект. А сега, когато си спомням, осъзнавам, че тези приказки, които създадохме през миналата година, не бяха просто творчески задачи. Те бяха огледала на вътрешния свят на децата – свят, в който смелостта, приятелството, тъгата и мечтите оживяват чрез думи и рисунки.
Всеки клас създаде своя приказка – цялата група заедно с учителя. Нямаше шаблон, нямаше рецепта. Сядахме в кръг и говорехме – къде ще се развива действието, кои ще са героите, какво ще се случи. Децата предлагаха идеи, смеехме се, спорехме, записвахме. Всеки учител намираше своя подход, защото всяка група има свой ритъм и свой глас.
Свидетели на нещо истинско
И така – дума по дума, история по история – изникнаха истински детски светове, създадени с въображение, емоция и малко магия. После децата илюстрираха тези истории – фантастични същества, измислени светове, понякога тъжни, понякога смели, но винаги истински.
Книжките се събраха, оформиха се и бяха редактирани. Това стана възможно благодарение на невероятен екип – девет паралелки, девет учители, допълнителни преподаватели, които отстъпват от часовете си, и родители, които ни помагат дори с връзки с издателства. Една майка например всяка година съдейства за отпечатването на книгите. Понякога всичко е на ръба да стане или не – с кратки срокове и много притеснения, но винаги се случва. И когато държиш книжката в ръцете си – вече на хартия, с рисунки, със заглавие и аромат на мастило, знаеш, че си свидетел на нещо истинско.
Истории за смелостта
Темата тази година беше смелостта. И се потопихме в нея с децата – не само какво означава, но и кога се появява, защо ни е нужна, как се проявява. Смелостта просто сила и мускули ли е? Или е и тишината, когато трябва да се извиниш? Или е гласът, който защитава приятел? Децата разсъждават много по-дълбоко, отколкото си представяме. И умеят да превеждат тези големи мисли в прости вълшебни истории, които остават.
Когато работим върху книжката, те не спират да питат: „Докъде стигнахме?“, „Може ли да прочетем пак приказката?“, „Ще видим ли вече файла?“ Те я чакат. За тях тя не е просто проект – тя е събитие. Празник. И те го усещат, защото вътре са рисунките им, думите им, част от тях самите.
Да, книжката тази година е от 120 страници. И я правим точно в края на учебната година – когато имаме матури, срещи, отчети. Изморително е. Но после… като я видиш… си казваш – струваше си. Абсолютно.
Много се радвам, че това се превръща в традиция. Надявам се всяка година да имаме тези книжки. Защото това не са просто измислени приказки. Това са историите на децата – често лични, често преживени. Понякога не можеш да избягаш от реалния свят, в който живееш, и затова го разказваш – през друго име, в измислено царство.
Представям си как след години тези деца ще отворят старите книжки. Ще се усмихнат. Ще се разпознаят. Ще ги прочетат като албум от спомени. И ще помнят. Ще помнят, че са били чути.
А те растат заедно – от подготвителната група до четвърти клас. Като семейство. Когато прочетат приказките на другите класове, се сещат: „О, това го каза Петър! Помниш ли?“ Виждат познатия почерк, помнят кой го е измислил. И това е магия – общност, в която всеки има глас и принос.
Работата с деца те променя
Няма как да си останеш същият. Ако искаш да бъдеш наистина полезен, трябва да си готов да се променяш, да учиш, да слушаш. Да не си просто учител, а човек, който е в процес – постоянно.
Мисля, че именно връзката с децата е това, което прави днешния учител различен. Не е само знание – то е важно, но не е всичко. А връзката – това е, което остава дори след като звънецът удари.
Децата задават най-прекрасните въпроси. Лични. Истински. „Какво правихте в неделя?“ „Кой ви се обади сега по телефона?“ Те искат да знаят, искат да бъдат близо. Искат да усещат, че си жив човек, а не си влязал в роля.
Дарбата да си учител
Аз обичам работата си. Казвала съм си, че ще спра, че е тежко. Но не мога. Просто не мога да си представя себе си извън тази професия. И знам – звучи като клише, че е призвание. Но то е и живот. Всеки ден е част от твоя живот.
Дори през ваканцията сме във връзка. Имаме си Viber група с класа. Спорим, обсъждаме, караме се, пращаме снимки. Аз знам къде са – кой е на почивка, кой пътува. Понякога си казвам – трябва ми почивка. Трябва да се откъсна. Да потъна в тишината. Особено от шума – най-натоварващото в работата с деца. Не го усещаш през деня, но вечер… когато се качим в колата с моите деца – мълчим. Радио не пускам. Един час тишина. Лечебна.
Учениците си ги сънувам. По-често от собствените си деца. И не защото ги обичам повече, а защото са толкова много, толкова различни, толкова живи. Мисля за тях, преживявам с тях. Те порастват пред очите ми – от едно малко семенце до личност със собствена мисъл, с отношение, с усещане за свят.
Ако веднъж си влязъл в света на едно дете, никога не излизаш напълно. Свързваш се – с него, с майка му, с баща му, с бабите, с дядовците. Ставаш част от нещо по-голямо.
Нашето училище започна преди шест години със 76 деца. Сега сме близо 250. Това са 250 живота. Но и 250 семейства. Кръгове, вплели се един в друг. Това е общност.
Аз първо завърших право. После разбрах, че искам да бъда учител. Направих магистратура по начална педагогика и още една по предучилищна. Не съжалявам и за миг.
Тази година пробвахме и нещо ново – опит за литературен конкурс. Поканихме родителите, включихме редактор – една от бабите дори беше коректор на книжката. Книжката е със заглавие „Словото е светлина“ и се надявам конкурсът да стане традиционен. Има нужда.
А децата… децата ще помнят. И някой ден ще знаят, че техният глас е бил чут. И че приказките, които някога са измислили, всъщност са техният първи начин да кажат на света: „Аз съществувам.“
Бележка на редакцията: Благодарности на децата и на техните учители: Руми, Ками, Петя, Мири, Марияна, Криси, Катина, Лия и Елена. И нови успехи!
Галерия на приказките:
ЕВ: Очаквайте още истории за нашето училище
