Снимките на отвлечените с надпис Bring them home са първото, което виждаш, когато кацаш в Израел. Те са разположени в коридорите на летището, по стълбове извън него, по автомобили, на плакати по къщите и уличните стълбове, пред хотела, в Тел Авив, в Йерусалим, в Хайфа, в Яфо, на юг, на север, по кръстовищата, в магазините, в библиотеките... Навсякъде.
В Израел още е 7 октомври. Клането преди две години е разсекло сърцето на всеки тук на две. И раните още не са зараснали, а и докато заложниците са при Хамас, това няма как да стане. Травмата е толкова голяма, че още след първия час на израелска земя човек си дава сметка: 7 октомври ще остане завинаги в мисълта и душите на хората тук, както завинаги е останала сянката на Холокоста. И както при Холокоста евреите и всички хора в Израел са изоставени от света.
Израелското общество е още в шок от станалото преди две години. В шок са и от ставащото сега. Армията е в Газа, Газа е почти срината, има много убити цивилни, страданието там е неописуемо и видимо. От друга страна, 6000 терористи влязоха в Израел на 7 октомври и по най-варварски начин заклаха, изгориха живи, изнасилиха, разстреляха, убиха 1200 души и отвлякоха още почти 300. И пак от друга страна са кадрите на населението в Газа, което от месеци блуждае между бомбите и Хамас, между разрушенията и палатковите лагери, между двата фронта, без никаква възможност да излезе от този капан.
И все пак от друга страна, клането на 7 октомври стана на няколко вълни – първо влезе армията на Хамас, после нейни поддръжници, а накрая и вълна цивилни – сред които и хора, работели и живели като приятели с жертвите си в кибуците. Точно тези кибуци, в които обитателите – ляво настроени – се застъпваха за тяхна държава, за правата им, за мира. И пак от друга страна – в Газа има толкова много загинали, толкова много от тях са деца. И от друга страна – Хамас рекрутира бойци от 15-годишна възраст – колко от тези деца са всъщност войници с автомати?
Хората искат заложниците да се върнат и войната да спре. Но пък в Газа никой досега не е помогнал на заложник, не е посочил къде ги държат.Ала в Газа управлява Хамас и те убиват, пребиват и измъчват всеки, който е уличен в предателство.
Това е изключително тежка морална дилема, с която всеки ден се събужда всеки в Израел. Кой да оцелее? Нашите деца или техните?
Почти всеки тук в ранните часове на 7 октомври 2023 година се е събудил първо от съобщения в „Уотсап“ – от техни близки, роднини, приятели, познати.
„Нападнаха ни. В съседния кибуц са. Барикадирали сме се и чакаме да дойдат тук.“
„Помощ!“
„Влязоха при съседите. Стрелят. После сме ние наред.“
Емоджи на сърце и после нищо повече.
Кибуцът Нир-Оз се намира на около час от Йерусалим. Едно кътче в него е останало незасегнато. Една градинка с големи пищни растения. Ако човек гледа само към него, си дава сметка каква идилия е бил животът тук. Но човек не може да гледа само в една точка, нито в кибуца, нито в живота генерално – все някога се обръщаш и виждаш опожарени домове, стени с десетки дупки от куршуми, разхвърляни по земята бебешки седалки за автомобили, колела, кукли, едно бебешко чорапче върху пералня. То принадлежи на бебето Кфир Бибас. Червенокосото момченце, което бе най-малкият заложник на Хамас. Кой отвлича 6-месечни бебета?
Трудно е да си на това място дори и като журналист, който трябва да остане хладнокръвен и безпристрастен. Трудно е да пишеш такъв текст и репортажи от Нир-Оз, без да се разплачеш.
Семейство Бибас е от Нир-Оз. Отвлечени са. Бащата Ярден бе освободен при една от сделките. Месеци наред получаваше съобщения, че семейството му е загинало или че е живо. Накрая дойде и последната новина. Майката Шири, 2-годишният Ариел и 6-месечният Кфир са мъртви. Не са загинали при израелска ракетна атака, както твърди Хамас. Аутопсията на върнатите тела е показала, че са удушени и вратовете им са пречупени.
В кибуца са дошли да живеят петима доброволци, които се опитват да разчистят и се надяват един ден хората да се върнат там. Но кога? Израел още не е успял да намери всички жертви, кибуците още са така, както са ги оставили стотиците терористи, нахлули в тях. Навсякъде има жълти знамена. Броят им показва колко души са отвлечени или убити от този дом. Жълто знаме със син надпис – отвлечени и освободени. С червен надпис – отвлечени и в плен. С черен надпис – убити. По стените има надписи от армията. Числата показват колко трупа са открили вътре.
По пътя от Йерусалим към Нир-Оз има много такива знамена. И купчинки с камъни. И снимки. Цялата местност е осеяна с тях. Отнема време да осъзнаеш, че при всяка купчинка с камъни, при всяка снимка, при всяко знаме е имало опожарен автомобил и тела. Десетки, стотици. Недалеч от тук е гробището за автомобили на жертвите.
Армията е разчистила пътя, за да може да влиза в кибуците, и е събрала опожарените автомобили на една голяма поляна. Те са се превърнали в нещо като монумент. Всеки ден тук идват стотици хора, близките на жертвите от тези коли също. Докато бях там, един младеж с моторче прескача оградата, приближава се към снимката на един от автомобилите и поправя нещо с фулмастер. После си тръгва. Поправи възрастта на момчето, което явно е отвлечено. Бил е на 25, после е поправено на 26, сега вече е на 27. Често виждам тази сцена, дори и на летището. Близките на отвлечените коригират възрастта на своя заложник година след година.
На 7 октомври пътят 232 е бил задръстен от автомобили. Бягащи от кибуците и пътуващи към тях, все още неосъзнали какво става. Всички са попаднали в капан. Терористите разстрелват, гонят, подпалват с гранатомети всеки на пътя. Дори и палестинска жена, която има родилни болки и отива да ражда. За тях всеки отвъд границата е враг, който трябва да бъде убит. Фанатичната идея на лидера на тази атака Яхия Синуар е тази атака да увлече и арабите в Израел, и палестинците на Западния бряг. Всички да се включат, да избият възможно най-много израелци и да подпалят война в съседните арабски държави. Да пламне целият Близък изток. Арабите в Израел обаче преживяват новината със същия потрес и шок, с какъвто и евреите, и християните в страната. Техните духовни лидери проклинат терористите. Синуар вижда, че тактиката му се проваля, и я променя. Възможно най-много цивилни жертви ще обърнат арабските и западните страни срещу Израел. И явно тази стратегия успява засега.
В деня на нападението недалеч от Нир-Оз се провежда фестивалът „Нова“. Стотици младежи от цял свят се събират в ранния следобед там, за да танцуват цяла нощ. На тази поляна днес има стотици снимки. Снимки на 19–20-годишни деца, повечето момичета. Всички те са убити в онзи кошмарен ден. Някои успяват да избягат. Сред тях е и Хем. Днес тя е на 26. Успява да се измъкне като по чудо заедно с приятеля си, брат му и неин братовчед. На фестивала е дошла с много свои приятели. Когато нападението започва, четиримата се качват в колата си и тръгват. На пътя виждат автомобилите на терористите. Тръгват през нивите, обръщат, сменят посоките, бягат, оставяйки зад себе си други коли с бягащи, които остават на място, а пътниците са убити. Бягството им трае над 17 часа – за път, който в мирно време не отнема повече от два. Успяват да достигнат до един от близките кибуци, барикадират се там и чуват по изстрелите как убийците се приближават.
„Знаех, че няма да се справим, охраната на кибуца беше от няколко много възрастни мъже с две пушки. А терористите бяха стотици. Държах връзка със семейството ми; не знам те как оцеляха през всичките тези часове. Брат ми и сестра ми са в армията и искаха да тръгнат да ме спасяват. Помолих ги да не идват. Добре, че ме послушаха, защото други дойдоха и бяха убити. Събрахме се около 30 души с мисълта, че ще се бием до последно. И когато терористите стигнаха до кибуца ни, изведнъж се появи израелски танк. Не знам как оцеляхме. Братовчед ми вземаше решения по интуиция, а интуицията му сякаш бе магическа, сменяше посоки, караше напред-назад и се измъквахме от места, в които другите загиваха... Оттогава минаха две години. Не мога да работя, ходя на терапия, вземам лекарства. А светът сякаш ни забрави. Благодаря ви, че сте тук и искате все пак да ни чуете!“
Капка Тодорова, кореспондент на „Клуб „Z“, специално за в. „Еврейски вести“
Сн. Авторът
