В предишни години много надълго съм говорил за ролята на Корах и за тези, които той повлича след себе си, за неговите мотиви и за примерът, който ни дава за популизъм, възползвайки се от критики и проблеми в обществото, за да търси лична изгода.
Този път бих искал да видим тази история от друг ъгъл. В Перке Авот, сборникът в Мишната с етични правила, Корах е цитиран в противовес на друг голям спор, а именно на школите на Хилел и Шамай.
Махлокет (спор) в името на небесата, като този на Хилел и Шамай, ще се запомни, а такъв, който не е в името на небесата, като историята на Корах и неговата група, ще изчезне. Перке Авот 5:17
Тоест спор на хора като Хилел и Шамай, които се опитват да стигнат до истината и разискват различни гледни точки, но целта им е една и съща – да намерят решение на проблем; това е спор, който има смисъл и значение и ще бъде запомнен. Не така стоят нещата с Корах и неговата група.
Но това, което може би не виждаме на пръв поглед в тази Мишна, е интересното цитиране. В първия случай имаме двете страни на спора – школите на Хилел и Шамай. В другия – едната страна липсва – Моше и Аарон не са споменати.
Най-често това бива разбирано като нежелание от страна на автора да поставя Моше, Аарон и Корах и неговите поддръжници на едно ниво. Те не са противници, те не са равностойни, защото спорът им не е съществен. Но други равини казват, че и тук, както и при Хилел и Шамай, имаме поне две страни – имаме Корах и неговата група.
Всъщност, макар и в момента да са на една страна срещу Моше, понеже мотивите им не са искрени и не търсят решение на проблема, а лична изгода, в момента, в който те биха победили Моше, изведнъж всеки би търсил своя личен интерес. Така от този спор ще се родят още множество спорове, които нямат край.
И именно това е може би една от поуките, която искам да си напомним тази седмица – светът около нас е изпълнен с „Корах и неговата група“, с различни хора, чиито лични мотиви са водещи и добре скрити от уж „интереса на обществото и общността“. И е много лесно да бъдем подлъгани да ги последваме. Но в един момент това може да доведе до ситуация, в която ние сами впоследствие ще попаднем в такъв конфликт, от който няма решение.
Тази седмица искам да си пожелаем в битките, които водим или ще водим, да търсим такива, които са по-скоро като на Хилел и Шамай. И техните резултати ще останат и занапред.
Шабат Шалом.
Максим Делчев, председател на ЦИДС
Десет от тях се връщат с тежък и плашещ доклад – земята е хубава, но е населена от страшни хора. „Ние изглеждаме като скакалци и със сигурност те ни виждат такива“. Тяхната история е изпълнена с разкази за великани, за страшни хора и за невъзможна мисия.
Но заедно с десетимата са и Калев и Йошуа, чийто разказ почива на сходни факти, но е тотално различен. Те разказват за плодородната и хубава земя, за това, че има страховити народи, които я населяват, но те са преодолими и еврейският народ вече е видял достатъчно чудеса, за да знае, че ще се справи и с това предизвикателство.
Това, което често хората пропускат в историята на съгледвачите, е че те споделят едни и същи факти. Че техните истории са сходни. И в същото време са противоположни. Те виждат едно и също, но призмата, през която гледат е различна.
Десет от тях са настроени песимистично. Те виждат предизвикателствата и в техните очи стават дори по-големи отколкото са. Те се смаляват в очите на опасността и са готови веднага да избягат. Двама пък виждат ситуацията оптимистично. Те са готови да се впуснат веднага в битка.
Ако нещо сме научили последните години, е че фактите имат свои трактовки. И никога не са просто факти и че всеки гледа нещата през своята призма, през своето разбиране. Някои виждат опасност, а други възможност.
Казах в началото, че историята на съгледвачите е един от най-големите провали на еврейския народ в пустинята. Но може ли той да е по-голям от Златния телец, например? От отричането на една от първите заповеди, които Б-г е дал на народа – да нямат идоли? Всъщност, да. Според много тълкуватели именно историята с шпионите води до 40-те години на престой в пустинята и смяната на поколенията.
И проблемът не е в 10-те съгледвачи. Проблемът е във всички слушащи, в народа, който ги посреща, който не успява да чуе двете мнения – негативното и позитивното и да отсее личното мнение, страхове и разбирания, за да стигне до фактите, че земята ги очаква и макар трудно, те трябва да поемат по този път.
Живеем във време, в което отвсякъде фактите биват представяни през личното мнение. През анализ, през коментар. През „аз смятам, че …“. И те или са апокалиптични, или прекалено оптимистични. И ние, като еврейският народ в пустинята, имаме две възможности – да се лутаме между личните мнения и трактовки още дълги години, докато не дойде следващото или по-следващото поколение, или да изровим реалните факти изпод мненията и да продължим напред. Към бъдещето. Започвайки от този Шабат.
Шабат шалом
Максим Делчев, председател на ЦИДС
Именно този въпрос можем да си зададем, четейки тазседмичната параша Бехалотеха, в която можем да открием, че Моше разказва на еврейския народ за това как се празнува Песах. Което макар и важно, Песах е един от най-големите празници в календара ни, беше тема на параша преди няколко месеца – точно покрай Изхода от Египет. Защо е нужно да се повторят тези закони? Защо Моше трябва отново да разказва нещо, което вече е казал и не може ли тези редове да се запълнят с други правила?
Според сборника с мидраши и коментари на Сифрей Бамидбар, Моше повтаря тези закони в много важен момент – в навечерието на празника. Според това разбиране – първият път законите за празниците са дадени като част от общото даване на закони и са изучавани като важно знание. Вторият път обаче те са обяснени и казани дни преди Песах, когато еврейският народ трябва на практика да ги приложи. Което пък показва важен принцип в знанието и обучението. Знанието не е самоцелно – то трябва да води до практика. Еврейският народ получава набор от правила и практики на планината Синай, но те имат шанс да останат просто като „кодекс“, като важни правила, които никой не си спомня. Затова има нужда от припомняне, от насока: „Помните ли, когато говорихме за Песах? Е, ето сега ще имаме възможност да го видим и на практика“.
Което пък ми напомня за една история в Талмуда, пресъздаваща спора между двама от най-големите равини на своето време – раби Тарфон и раби Акива. Раби Тарфон казвал, че действието, практиката е по-важна от знанието, а раби Акива - обратното. В крайна сметка всички се съгласили с раби Акива, че знанието е по-важно, защото (и само когато) то води до практикуване.
Натрупването на знание е полезно занимание. То развива интелектуално човек, но има шанс да остане самоцелно. Особено в днешно време, когато информацията е лесно достъпна и човек няма нужда да помни огромна фактология. За да бъде то полезно, това знание трябва да доведе до практикуване – до действие и промяна в света около нас, до видимо изражение. Не е достатъчно да знаем наизуст законите за Песах, по-важно е да можем да съберем семейството и приятелите си на Седер и да празнуваме заедно.
Ние сме народ на книгата и на знанието, но в още по-голяма степен сме и народ на действието. Защото всяко наше знание, всяка наша традиция не е просто на книга – тя е преживяване, тя е усещане, в което участват всички сетива, тя е действие и промяна на света около нас.
Затова и искам да пожелая да се замислим за всичкото знание, което имаме, за всички традиции, които сме изучавали и кои от тях можем да приложим на практика. Започвайки от този Шабат например, запалвайки свещите и споделяйки вечерята ни с най-близките ни. Само тогава можем да се уверим, както Моше с еврейския народ в пустинята и раби Акива с неговите колеги, че знанието ни ще води и до действие.
Шабат Шалом
Максим Делчев, председател на ЦИДС
В парашата научаваме за трите изречения, които определените за служещи в Храма – Коеним трябва да произнесат и да благословят народа при различни церемонии. Макар почти всичко от ритуалите, свързани с Храма да е изчезнало и до днес в сутрешната молитва, ако присъстват хора, които са наследници на Коеним, благославят народа със същите три изречения:
Нека Б-г те благослови и защити.
Нека Б-г направи Своето Лице да свети над теб и да е щедър към теб.
Нека Б-г обърне лицето Си към теб и да те дари с мир.
Прекрасни пожелания и благословии и спокойно можем да си представим каква е причината да се използват и до днес – те са актуални, кратки и ясни.
Но според равините в Талмуда има едно условие. За кого се отнасят тези три благословии. И те обясняват, че ако човек отиде и присъства в Храма, когато те се произнесат, то те се отнасят до него. Което разбира се е логично – човекът е там, дошъл е за церемонията, чува и се възползва от благословията. Равините обаче добавят и хората, които се намират далеч от Храма, в полето и работят и няма как да стигнат до самата церемония. Което също бихме могли да разберем – все пак тези хора може би искат да стигнат до церемонията, да чуят благословиите, но поради разстояние и задачи – нямат как.
Благословиите обаче не се отнасят до хората в Йерусалим – тези, които лесно могат да дойдат до Храма и да чуят, но избират да не го правят.
И именно тук е интересният урок на тазседмичната параша. Тя ни представя едни прекрасни пожелания, които се отправят към целия народ с молба за мир, благоденствие и защита. Но не и към тези, които не биха направили никакво усилие. Те не получават тези пожелания.
Днес живеем в свят на удобства. Храната ни е предварително обработена, транспортът ни е уреден, цялата световна информация е в джоба ни. И това води до желанието всяко нещо да бъде удобно и съобразено – когато ние решим и поискаме. Но има неща в света, в живота, които не могат да бъдат повикани и поискани с натискане на копче на дистанционното. Има преживявания и емоции, които ти се случват ако си на точното място в точното време и само минута по-късно вече няма как да ги изпиташ. Именно за това говори и параша Насо – за силата на момента, на това да бъдеш част от нещо, което сега е тук и след малко ще е в историята.
Коеним са символ на вечността – те предават един и същи ритуал от поколение на поколение и следват едни и същи традиции – при тях лесно можем да решим, че времето е спряло. Но с този ритуал ние виждаме, че те успяват и да живеят в сегашния ден, да намерят нещо, което ако го пропуснеш, няма как да го получиш обратно.
Така че нека последваме техния пример и да се опитаме да живеем в настоящето и да видим и усетим благословиите и пожеланията, които светът около нас има към нас.
Шабат Шалом
Максим Делчев, председател на ЦИДС
Традиционният начин на мислене асоциира такъв вид питане с изчезнал човек, издирван от семейства и институции, включително и със съдействието на медиите, които допълнително актуализират информацията с оглед на по-широко обществено съдействие. В случая обаче се оказа, че става дума за една от най-големите еврейски ценности – колективната памет и нейното съхранение. А при колективната памет всичко зависи от това как разказваме историята. Историята отговаря на въпроса "Какво се случи?", а паметта отговаря на въпроса „Кой тогава съм аз?“. Става дума за идентичност и връзка между поколенията, защото запомнените неща не умират. Помнете миналото, казва Моше, най-важният пророк в юдаизма и една от най-влиятелните личности в еврейската история, но не бъдете негови пленници, превърнете го в благословия, а не в проклятие; в източник на надежда, а не на унижение.
Само месец след въпроса „Къде изчезна Фридрих Гернсхайм?“ в медиите се появи информация, която гласеше: „Щастливи сме да се върнем към новото 26-то издание на един от най-престижните фестивали в Израел „Фелиция Блументал“, с програма, която отдава специална почит на Фридрих Гернсхайм“. По време на две концертни прояви на 27 и 30 март на тазгодишния фестивал, който носи името на пианистката Фелиция Блументал, творчеството на Гернсхайм беше представено от Израелския музикален ансамбъл в Музея на изкуствата в Тел Авив и в Националната библиотека, която се намира на територията на кампуса Гиват Рам на Еврейския университет в Йерусалим. Впечатляваща част от концерта в Националната библиотека беше изпълнение на неговия Клавирен квартет No 3, съпроводено с четене на откъси от писма на Гернсхайм до неговите съвременници, приятели и партньори Макс Брух, Йоханес Брамс, Роберт Шуман, Менделсон и др., чиито произведения също бяха изпълнени – осемте пиеси на Брух за кларинет, виола и пиано, монументалния квинтет за кларинет на Брамс и т.н.
Фридрих Гернсхайм (1839-1916) e роден във Вормс, Германия, един от централните градове на еврейската култура и живот през Средновековието, освен Майнц и Шпайер. Семейство Гернсхайм идва в Германия с голямата миграционна вълна на сефарадски евреи, прогонени от Испания през 15 век. Гернсхайм е единственият син на Ейбрахам Гернсхайм, изтъкнат еврейски лекар, и съпругата му Жозефин. Баща му свири на флейта, а майка му на пиано. Следвайки техните стъпки, момчето започва да се занимава с музика от ранна възраст. На 6 години композира първата си пиеса за пиано, като същевременно изучава музикална теория и разширява уменията си и с други инструменти, а на 9 композира пълна оркестрова увертюра, чийто публичен дебют е когато е на 11. Германците го наричат „малкия Моцарт“. През 1849 г., поради политическата ситуация в Германия, семейството е принудено да напусне дома си и да се премести първо в Майнц, след това във Франкфурт. 13-годишен „малкият Моцарт“ е приет в Лайпцигската консерватория, една от най-престижните музикални институции в Европа по онова време. Лайпциг е център на музика и култура, а младият Гернсхайм се оказва заобиколен от топ музиканти като Феликс Менделсон, Рихард Вагнер и Роберт Шуман, с които си партнира и работи по съвместни продукции, а в архивите му, които се съхраняват в музикалния архив на Националната библиотека в Йерусалим, е запазена вълнуваща кореспонденция с всеки от тях. Кариерата му на немската музикална сцена е бърза и успешна. На 17 заминава да учи в Париж, където скоро започва да се изявява като композитор и изпълнител. В Париж най-близкият му приятел е композиторът Макс Брух, а приятелството им е добре документирано в множество писма и дневници, съхранявани в музикалния фонд на Националната библиотека в Израел. Неговият френски дебют в средата на 1856 г. има голям успех, което му осигурява партньорства с редица ключови музикални фигури от 19-ти век – Джоакино Росини, Камий Сен-Санс, Франц Лист, Антон Рубинщайн и Херман Леви, от когото Гернсхайм „наследява“ поста на музикален директор в университетския град Саарбрюкен през 1861 г. По-късно Гернсхайм е поканен да преподава в Кьолнската консерватория и бързо се превръща в централна фигура в културния живот на града. Преподавал е и в Академията по изкуства в Берлин. Един от учениците му през този период е Енгелберт Хумпердинк, композитор на операта „Хензел и Гретел“. Негов ученик е и големият български композитор от еврейски произход Панчо Владигеров, който по-късно става учител на Алексис Вайсенберг и Милчо Левиев, а така нишката на паметта осигурява нови и нови приноси за всеки, който е част от нея.
През 1870 г., по време на Френско-пруската война, Гернсхайм дирижира „Немски реквием“ на приятеля си Брамс в Кьолн – мащабно произведение за хор, оркестър и солисти, в което Брамс използва текстове от Стария и Новия завет. По това време творби на Гернсхайм вече се изпълняват в най-престижните концертни зали в Европа. Докато работи като музикален директор на Maatschappij tot Bevordering der Toonkunst („Общество за насърчаване на музиката“) в Ротердам, Холандия, той композира втората и третата си симфонии, продължава да пише камерна музика и дирижира изпълнения на опери като „Фиделио“ на Бетовен, „Дон Жуан“ на Моцарт, „Танхойзер“ на Вагнер и др. Две години преди смъртта му, през 1914 г. обществеността в гр. Дортмунд, където е работил като диригент и пианист, го почита с двудневен фестивал за 75-ия му рожден ден („Gernsheimfest“).
Истината е, че неговите публични изяви и творби винаги са предизвиквали смут в немските музикални среди заради еврейската му идентичност. През 1928 г. Карл Хол публикува безценната биография на Гернсхайм Friedrich Gernsheim: Leben, Erscheinung und Werk, написана в консултация приживе със самия него – а това е една от книгите, изгорени от нацистите на 10 май 1933 г. В мрачните години на германската история от 1933 до 1945 г., когато нацистите идват на власт, името на Гернсхайм е изтрито от германския музикален канон. Произведенията му са забранени за изпълнение, публикациите му са премахнати от библиотеките, а името му е включено в черния списък на скандалния спонсориран от нацистите Lexikon der Juden in der Musik („Енциклопедия на евреите в музиката“, 1940 г.).
След смъртта му, в продължение на 30 години Гернсхайм и творчеството му изглеждат напълно забравени, докато на 21 декември 1966 г. на негово име започва да се създава колекция в Националната библиотека на Израел с оригинални документи, творби, ръкописни и печатни партитури, композиции, предоставени от по-малката му дъщеря, емигрирала в страната. Колекцията, в която освен писма и документи, се съдържат музикални и звукови архиви, е посрещната с грандиозно събитие, на което присъстват 190 от най-популярните в онзи период музикални фигури в Израел. В архива е открит и необичаен предмет – декорирана дървена кутия, в която върху възглавница лежи метален лавров венец със спретнато сгънат лист хартия, в която е скрит кичур коса с елегантно написани на ръка думи, от които става ясно, че кичурът принадлежи на Феликс Менделсон Бартолди, композитор от еврейски произход, внук на немско-еврейския философ Моше Менделсон[1] (1729-1786).
На 27 и 30 март тази година пред гостите на събитието, с което паметта за Фридрих Гернсхайм и за неговото уникално присъствие в световната музика и култура беше възстановена, директорът на Фестивала „Фелиция Блументал“ Идо Шпиталник каза: „Тази година Фестивалът се фокусира върху феномена на откриването – дори на неща, които сме мислили, че вече знаем… Да се възстанови генът на паметта е еврейска кауза, самият юдаизъм е религия на паметта. Каня ви да се присъедините към нас в това пътешествие на открития!“
Впрочем Международният фестивал на името на голямата еврейска пианистка Фелиция Блументал (1908-1991) също е част от възстановен ген на паметта. Фелиция Блументал е полско-еврейска пианистка и композиторка. „Тя беше една от сравнително малкото жени, родени през първата четвърт на 20 век, постигнала сериозна кариера като концертираща пианистка“ – казва за нея Робърт Кънингс в биографичната си книга за Фелиция, публикувана през 2015 г. на английски език. След богатата си световна кариера, тя умира в Израел по време на едно от многото си концертни турнета в страната, погребана е в Тел Авив, а само 7 години по-късно дъщеря й, сопраното Анет Селин, стартира в памет на майка си първото издание на Международния музикален фестивал „Фелиция Блументал“, който всяка година представя световните тенденции и постижения в съвременната класическа музика с осигурена и активна подкрепа за млади музиканти.
Музеят на изкуствата в Тел Авив, в който се състоя единият от концертите в памет на Фридрих Гернсхайм също е част от живата нишка на феномена памет, който при евреите е част от непрестанното преоткриване на идентичността чрез пътешествие във времето, преминавайки през различни „места на паметта“. Музеят е създаден през 1932 г. в сградата на булевард „Ротшилд“ 16, дом на първия кмет на Тел Авив Меир Дизенгоф, който дарява имота за музей в памет на съпругата си Зина след смъртта й през 1930 г., наричана заедно със съпруга си едни от „основателите на Тел Авив“. На същия адрес се намира и Залата на независимостта – мястото, където на 14 май 1948 г. Давид Бен-Гурион обявява Декларацията за създаването на държавата Израел. Меир Дизенгоф, първият кмет на Тел Авив (от 1911 г. до смъртта му през 1936 г.), е описван като човек, „който може да си спомня за бъдещето“. Легендарен е денят, когато той кани медиите на откриването на новото пристанище в Тел Авив. Пристигат стотици репортери. Не виждат нищо друго, освен вода, пясък и синьо небе. Дизенгоф взема пръчка и я забива в пясъка. Но за мнозинството тук няма нищо друго освен вода, пясък, синьо небе и пръчка. Дизенгоф застава пред тълпата и започва речта си с думите: „Дами и господа, все още си спомням деня, когато Тел Авив нямаше пристанище“. Така или иначе по време на мандата си той създава отделно пристанище в Тел Авив, независимо от Яфа и нейното пристанище.
Предизвикателството на Дизенгоф е да виждаш бъдещето така, че то става реалност, в която винаги е жив генът на паметта. Казват, че глаголът „помня/помни“ се появява не по-малко от 169 пъти в Тората. „Помнете, че бяхте странници в Египет“; „Помнете старите дни“; „Помни седмия ден, за да го освещаваш“… Юдаизмът е религия на паметта, а цивилизационният модел да живееш в полето на паметта е особена зона на отговорност, в която времевите измерения са гъвкави, чувствителни и живи. Равините казват, че три пъти в Книгата Битие се говори за Б-г като за спомнящ си. „Б-г си спомни за Ной“ и го изведе от ковчега на сушата. „Бог си спомни за Авраам“ и спаси племенника му Лот от унищожението на градовете в равнината. „Бог си спомни за Рахил“ и й даде дете. Когато Б-г си спомня, Той го прави за бъдещето и за живота.
Затова няма да разберем развитието на модерната израелска културна сцена, ако не я изследваме и през живият ген на паметта, без който част от нейната магия ще остане неразбрана.
Радост Николаева
[1] Духовен водач при възникването на Аскалата и първи преводач на немски на Тората (1780-1783), въпреки че тогава преводът на книгата е отпечатан с еврейски букви.
Тази седмица започваме четенето на четвъртата книга от Тората – „Бамидбар“ („В пустинята“). Тя е известна и като книга „Числа“ именно заради това, което се разказва в настоящата параша – голямото преброяване, което Моше прави на еврейския народ. Но в самия край на парашата ни тази седмица Б-г нарежда на Моше да направи отделно преброяване на една група от коляното на Леви – синовете на Кеат, които ще имат специалната задача да пренасят Кивота със завета навсякъде. И тази част обърква много от коментаторите на Тората. Ясно е, че всички хора от коляното Леви получават специлани задължения във връзка с религиозния живот и за разлика от другите колена те не получават специална земя за обработване, за да могат да се отдадат на своите задачи. А в рамките на коляното всяко семейство получава различни по вид задачи. Защо тогава Кеатците са специално преброени? Големият марокански равин Хаим ибн Атар в своята книга „Ор Ахаим“ ни обяснява, че причината е в това, което извършват – в носенето. Останалите от коляното Левит имат задачи по служенето на Б-г (на иврит – авода), нещо, което изисква цялото им внимание, подготовка и старание. Кеатците извършват физическа работа (мелаха), която – макар и изключително важна, не изисква тяхната подготовка и старание. И това е интересен поглед над темата.
Кеатците са отделени и преброени отделно, защото вършат нещо различно – не по важност, а по отдаденост. И това ни дава добър поглед и към нас самите. Кои са случаите, в които извършваме обикновена мелаха и вършим нещо без старание, защото трябва, колкото и да е важно, и кога го правим с отдаденост, вярвайки, че е в името на нещо по-важно и велико – кога извършваме авода. И макар и на български двете думи да означават работа, значението им е много различно. Не случайно на Шабат ни е забранено да извършваме мелаха, а се стремим да извършваме авода. И ако погледнем на думите в широкия им смисъл, както „Ор Ахаим“ ни показва, може би именно това трябва да е и нашата цел – не само на Шабат, но и всеки ден – повече авода и по-малко мелаха. Това е и моето пожелание към нас този Шабат.
Шабат Шалом.
През август всяка година в Йерусалим, в Султанския басейн, на запад от хълма Сион, едно от най-атрактивните места за концерти и фестивали през лятото, и в парка „Мичъл“, точно срещу стените на Стария град, срещу Кулата на Давид, от 1976 г. до днес се провежда международният летен фестивал на изкуствата и занаятите Хуцот Юцер (на иврит: חוצות איוצר), който тази година ще бъде от 10 до 22 август под същия девиз като миналата „Трябва да продължим да играем“. В него художници, скулптори и бижутери от Израел, Централна и Южна Америка, Азия, Европа и Африка представят изкуства и традиционни занаяти, а в програмата винаги присъстват музикални и театрални спектакли. Много международни изпълнители са свирили тук, между които са Ленард Коен, Джеймс Тейлър, Ерик Клептън, Боб Дилън, Мадона, Radiohead, британската рок група „Дайър Стрейтс“ (които изнасят втория концерт от турнето си Brothers in Arms[1] в Султанския басейн през 1985 г.). По традиция всяка вечер в 21:00 ч. водещ израелски певец има концерт на главната сцена на фестивала. Един от важните акценти всяка година е върху занаятите и тяхното присъствие в изкуствата, индустриалния дизайн, модата, килимарството, защото артистичният живот на страната включва много занаятчии, които вдъхват живот на изкуството всеки ден от миналото до днес. Както е по традиция, в Авенюто на художниците[2] израелски творци от цялата страна ще представят най-новите си произведения в областта на визуалните изкуства, златарствотo и бижутериятa, калиграфиятa, мозайкатa, килимарствотo и текстилa, юдаиката, дърворезбата, металообработването, фотографията, керамиката и др. В Авенюто ще работят и специални ателиета за изработка на бижута с гравиране, за създаване на картини от стъклена мозайка, за 3D фотография и много други.
Неслучайно занаятите като важна част от най-древната еврейска история на изкуствата заемат толкова важно място на този емблематичен фестивал. Прародителите на евреите са изобразени в Библията от самото начало като художници, занаятчии и строители на градове[3], а археологическите изследвания потвърждават този образ. По време на Птолемеевия период (305–31 г. пр. н. е.) евреите са 40% от населението на Александрия и са били предимно квалифицирани занаятчии.
Не е случаен и фактът, че най-старото висше учебно заведение в Израел – Академията Бецалел за изкуства и дизайн (отначало създадена като „Училище за занаяти и изкуства“), което и до днес се смята за най-престижното художествено училище в страната, носи името на библейската личност Бецалел, син на Ури (на иврит: בְּצַלְאֵל בֶּן־אוּרִי), от племето на Юда (Изход 31:1), главния майстор, назначен от Моше да ръководи цялата дейност по проектирането и изграждането на Мишкана (Скинията) и Кивота на завета в него. За негов заместник Моше определя Олиав, син на Ахисамах, от племето на Дан, който е описан в Изход 38:23 като „майстор на дърводелство, тъкане и бродерия“, а също и като „гравьор, изкусен работник на бродерия в синьо, в пурпурно, в червено и във фин визон“. Преди периода на Първия храм и през цялото му съществуване литературните източници сочат съществуването на занаятчийски умения, които могат да се считат за изкуства в истинския смисъл на думата, допринесли за украсата на Мишкана, както и на Храма, който я е заменил.
Тази година се навършват 120 години от Седмия ционистки конгрес, на който на 27 юли 1905 г. 760 делегати от 23 държави, една година след смъртта на Теодор Херцел, приемат резолюция, подготвена от него по идея, която лично му е предложена от проф. Борис Шатц, за създаване на ционистка академия по изкуства в помощ на талантливи млади евреи да учат изкуство в земята на Израел, както сочи публикация на Jewish Voice от 4 август 1905 г., съхранена в колекцията от вестници на Националната библиотека в Йерусалим. Идеята официално се осъществява през 1906 г. от пристигналия от България проф. Шатц, един от основателите на Държавното рисувално училище в София, за да основе Еврейската академия на изкуствата в Йерусалим. С това събитие е свързано и началото на новото художествено движение в Израел, членовете на което използват комбинации от много техники и стилове от различни култури, а по този начин започва да се формира и новото израелско изкуство. Стартова роля в този процес играят Борис Шатц и художниците Ефраим Моше Лилиен, Шмуел Хирсенберг, Яков Старк, Меир Гур-Арие, Якоб Щайнхард, Шмуел Бен-Давид, Херман Щрук и Абел Пан, които са членове на движението „Бецалел“ и подпомагат развитието на Академията. През 1910 г. в нея вече са формирани 32 отдела и се обучават 500 ученици по специалностите живопис, скулптура, керамика, производство на сребърни и златарски изделия, килимарство, калиграфия, стъкларство и дърворезба.
Изкуството на занаятите като важна част от юдейската културна и религиозна традиция е сред основните ценности на движението „Бецалел“. Участниците в него произвеждат предмети на декоративното изкуство от различни материали, включително сребро, кожа, дърво, месинг и плат. Художниците и дизайнерите пристигат главно от Европа, а тези, които владеят изкуството на занаятите, най-често са членове на йеменската еврейска общност, които започват да правят алия около 1880 г. и имат дълга традиция в работата с благородни метали. Йеменските майстори на занаяти, облечени в цветни традиционни носии, също са били чести гости на студентите от школата „Бецалел“ и участват в общи изложби на движението. През 1915 г. The New York Times пише похвална статия за „изящни творби с филигран, медна инкрустация, слонова кост и дърворезба“ на творци от Бецалел.
Изкуството, създавано от учениците и преподавателите на Академия Бецалел, се смята за трамплин в развитието на израелските визуални изкуства през ХХ век.
На Международния фестивал „Хуцот Юцер“ винаги ще намерите и книги, като например „Тъкано наследство“ от Катрина Хамернех и „Еврейските килими“ на Антон Фелтън[4], важни за съвременното образование, които разказват за развитието на занаятите в земята на Израел, с акцент върху ролята и социалните символики на килимите. Така човек може да научи за едно малко училище в Йерусалим, където под ръководството на Алберт-Авраам Антеби (1869–1918), сирийски еврейски обществен активист, произхождащ от сефарадската еврейска общност в Дамаск, са били изработвани уникални килими, които изобразяват много от идеализираните ключови фигури в ционизма и отговарят на необходимостта да ги отразят иконографски. Материалът за тях е изработван от шенил, мерсеризиран памук[5], който прилича на коприна, и са моделирани по подобие на класическия турски молитвен килим, а за портретите често са ползвани фотографии. Заради символиката, изящната изработка и вдъхновяващия замисъл тези килими са били ползвани само за стени или са поставяни върху маси. Такъв е килимът, на който виждаме Теодор Херцел, основателя на съвременния ционизъм, на балкон в хотел в Базел, където през 1897 г. е събрал близо 160 руски и полски евреи за Първата ционистка конференция, независимо че самият Алберт-Авраам Антеби не споделя всички идеи от политическия ционистки проект.
Израел е развил уникална индустрия за производство на килими, в които не е необичайно да видим изобразени цар Соломон, Савската царица и най-великите исторически фигури от историята на държавата. Тези изящни килими не само разказват истории чрез шарките и сцените, които изобразяват. Те капсулират векове регионална история и култура и служат като своеобразни „мостове на мира“ между различните цивилизационни модели.
Богатството от символика в еврейските занаяти и занаятчийското наследство е вдъхновяващ модел в творчеството на много израелски художници, скулптори, декоратори, илюстратори, модни и индустриални дизайнери от началото на ХХ век до днес. Един от емблематичните творци на тази сцена е Зеев Рабан (1890–1970), който по покана на Борис Шатц пристига от Полша в Израел през 1912 г. по време на Втората алия, присъединява се към преподавателския състав на училището Бецалел и скоро заема централна роля там като преподавател по живопис, ювелирни изкуства и репусе[6]. Рабан умело комбинира идеи от Изтока и Запада, изобразителното изкуство и занаятите от миналото и настоящето. В сътрудничество с други художници той създава стенописи с керамични плочки, много от които все още могат да се видят върху стените на сгради в Тел Авив и Йерусалим, като Къщата музей на Бялик и Къщата „Ледерберг“ от 1925 г. на кръстовището на бул. „Ротшилд“ и ул. „Аленби“ в Тел Авив, украсена с 4 големи керамични стенописа, върху които е изписан стих от Йеремия 31:4: „Пак ще те съградя и ти ще бъдеш съграден.“
Зеев Рабан проектира и различни предмети от ежедневието, включително карти за игра, в които цар е Ахашверош, царица е Естер, а валето е Аман, свещи за Ханука, банкноти, бижута и емблеми за ционистки институции. Освен това е илюстратор на издания като „Книгата на Рут“, „Песен на песните“, „Книгата на Йов“, „Книгата на Естер“ и „Пасхалната Агада“. През декември 2015 г. изработена от него менора получава международно признание, когато президентът на Израел Реувен Ривлин посещава Белия дом за честването на Ханука, а първата дама на Израел Нехама Ривлин се присъединява към съпруга си при нейното запалване, след което менората е дарена на Музея на изкуствата в Северна Каролина. През 1921 г. Зеев Рабан участва в историческата художествена изложба в Кулата на Давид в Йерусалим, първата изложба на творци на еврейско изкуство и занаяти в Ерец Израел, която поставя началото на ежегодна поредица от подобни изложби, към ценностите на които ни връщат и такива събития като Международния фестивал „Хуцот Юцер“.
Изработката на менори е изключително важна част от еврейската културна традиция и на щандовете на „Хуцот Юцер“ тази година отново ще видим различни версии на древния Златен седемсвещник. Благодарение на мъдростта си библейският майстор Бецалел е успял да пресъздаде сложната природа на светилника в някогашния Мишкан, толкова сложна, че дори Моше не е успял да я разбере, въпреки че Б-г два пъти му показал небесен модел. Бецалел обаче веднага разбрал и тутакси създал светилник, известен като менора, от чисто злато, с общо тегло 1 талант, или около 34 килограма, защото – по думите на Моше – Бецалел е бил „в сянката на Бога“ (beẓel El), докато всички други елементи вътре в Мишкана са били само повърхностно позлатени. Златото било дадено на израилтяните от египтяните, когато евреите бягали през пустинята от Египет по пътя към Обетованата земя (Изход 12:35). Впрочем Бецалел дължал мъдростта си на благочестивите си родители: дядо му бил Ор, а прабаба му Мириам, следователно той се пада правнук на Моше (Изход 48:3, 4).
В Йерусалим съществуват много студиа за занаятчийски произведения, които действат както за рекламни и търговски цели, така и като културни центрове с работилници за деца, младежи и възрастни. Това са глинени работилници, студиа за рисуване върху керамика и дърворезба, за изработване на декоративни и ритуални предмети, за бижута и обработка на скъпоценни камъни. Може да видите уникални ръчно изработени обеци и колиета със Звездата на Давид, сребърни обеци и гривни с гравиран надпис на иврит „Господ е моят пастир“, лъжички за подправки, изработени от маслиново дърво, тапи за кашерно вино, изцяло натурални, украси за еврейски сватбени маси, керамика, вдъхновена от древни еврейски мозайки, десетки видове керамични чаши с надписи: „Никога повече“, „Ам Исраел Хай“, „Ще танцуваме отново“, включително и чаша за Ханука с надпис „Майната ти, Хамас“.
Затова събития като Международния фестивал „Хуцот Юцер“са истинска сцена, на която минало и бъдеще се съюзяват в името на неугасващата еврейска творческа изобретателност, която може да превърне дори един килим в „мост на мира“ и една чаша – в смях срещу омразата. Затова не го пропускайте (10–22 август 2025 г.)!
Радост Николаева
[1] Това е първият албум в историята, продаден в над един милион копия в CD формат.
[2] Авенюто на художниците, известно и като Художествената колония, е създадено през 1967 г. от легендарния кмет на Йерусалим Теди Колек. То е замислено като своеобразен мост между Западен и Източен Йерусалим. За Теди Колек изкуството може и трябва да бъде „Мост на мира“ в сърцето на Свещения град. През последните 50 години в Авенюто работят стотици художествени ателиета, работилници и галерии, а едно от главните годишни събития е Международният фестивал на изкуствата и занаятите „Хуцот Юцер“.
[3] Битие 4:17-19. Художници: Ювал; занаятчии: Тувал; строител на градове: Каин.
[4] „Woven Heritage“ by C. Hamarneh, 2023; „Jewish Carpets“ by Anton Felton, published in England in 1997 by the Antique Collector’s Club.
[5] Мерсеризацията е вид обработка на най-висококачествения памук. Името на процеса, чрез който се получава мерсеризираната прежда, идва от името на британския химик Джон Мърсър, който го открива и патентова през 1851 г.
[6] При изработката на ювелирни изделия се използват всички антични декоративни похвати – репусе (изчукване на златен лист от обратната страна), филигран, гранулация и инкрустация на полускъпоценни камъни, а лентата на огърлицата е изработена чрез техниката на „двойно преплетените халки“.
И макар тази година да не е такава – седма година, годината на Шмита, смятам, че е редно да отделим време именно на законите и правилата за седмата година.
Но за да разберем значението на земята, плодородието и природата, трябва да се върнем назад във времето и да стигнем чак до Адам, Ева и Ган Еден. Живеейки там, първите хора не обработват земята. Тяхната задача е да я наглеждат и получават всичките ѝ плодове, след като просто я помолят. Избирайки да ядат от Дървото на познанието, хората вземат решение, че те не просто ще очакват земята да им даде плодове, а ще трябва да се стараят, трудят и да работят, за да може това да се случи. Много често човекът ще трябва да се пребори със земята и с всичките трудности, които природата ще му предостави – като метеорологични условия, вредители и т.н.
Именно тук идват законите за Шмита, които се опитват да възстановят донякъде този загубен баланс. Ние няма да можем да се върнем в Ган Еден, когато всичко се е появявало на масата ни просто по поръчка. Но и не може цялото ни отношение към природата и земята да е под формата на борба. Имаме нужда да дадем почивка както на земята, така и на самите нас. Да се отделим и да се опитаме поне за малко – за една година, да не обработваме земята, а просто да вземем това, което тя е готова да ни даде.
И така може би с течение на времето ще стигнем отново до онзи момент, в който няма да има нужда ние да се преборваме с природата, за да има храна пред нас, а просто ще трябва да се помолим и тя да ни даде.
Шабат Шалом.
Пленарната асамблея на Световния еврейски конгрес (WJC) за 2025 г., която започна на 19 май, събра над 300 еврейски представители от повече от 70 държави. От българска страна в нея участват председателят на ОЕБ „Шалом“ д-р Алина Леви и изпълнителният директор на организацията Максим Делчев.
Срещата има за цел да определи политическия дневен ред на WJC за следващите години.
На откриващата церемония Силван Адамс, президент на Световния еврейски конгрес – Израел, говори за неразрушимата връзка между Израел и еврейските общности по света, особено след 7 октомври: Вашето присъствие тук е израз на солидарност и единство.
Посланикът на САЩ в Израел Майк Хъкаби също се обърна към участниците в пленарната асамблея: Моята обич към земята Израел и към еврейския народ не е политическа. Тя е духовна.
По време на церемонията WJC връчи награда на бившия заложник Тал Шохам в знак на възхищение от неговата устойчивост. Той беше отвлечен от кибуца Беери на 7 октомври и беше освободен едва през 2025 г.
В продължение на 50 дни не знаех дали семейството ми е оцеляло – мъчение, далеч по-страшно от непоносимите физически условия, в които бях държан, сподели той.
Тал описа как той и други мъже заложници са били държани в тъмница, широка едва един метър, гладувайки. Двамата други заложници – Евиатар Давид и Гай Гилбоа-Далал – два живи скелета, както се изрази Тал, все още са там.
Президентът на Световния еврейски конгрес (WJC) Роналд С. Лаудер изнесе ключова реч по време на пленарната асамблея на WJC в Йерусалим. Н.Пр. Роналд С. Лаудер представи смела визия за еврейската устойчивост и единство в света след 7 октомври.
„Както Израел не успя да предвиди изненадващото нападение на Хамас, така и ние не успяхме да предвидим пълномащабната атака срещу мисленето на свободния свят – каза той. – Заради това Израел не беше единствената жертва на нападението на 7 октомври – цялата еврейска общност по света беше атакувана на 8 октомври.“
Лаудер призова за нов глобален ангажимент: Сега е необходим нов проект за еврейския народ – такъв, който да образова милиони деца – както еврейски, така и нееврейски. Трябва да обиколим училище по училище, за да премахнем антиизраелски и антисемитски учители и администратори. Това няма да е лесно, но Световният еврейски конгрес трябва да поведе.
Той представи и конкретен план за действие за Израел и еврейския народ, съсредоточен около концепцията за ахдут – единство. За да се противопостави на надигането на антиционизъм и антисемитизъм, последвали терористичните атаки на Хамас, Р.С. Лаудер призова Израел да увеличи инвестициите си в дипломация, връзки с обществеността и образование и посочи, че еврейските общности ще направят същото.
Той се обърна към младите с думите: Когато ви гледам – виждам младите лица, които ще ни поведат към следващия еврейски ренесанс. Ние ще победим нашите врагове, ще преодолеем опасностите, пред които сме изправени, ще подсилим еврейската идентичност, като съживим еврейското образование. Ще дадем на нашия народ сигурността, просперитета и мира, който заслужават.
Лаудер, който е президент на WJC от 2007 г., беше единодушно преизбран от делегатите на асамблеята.
Президентът на Държавата Израел Ицхак Херцог отправи обръщение и поднесе най-високото отличие, връчвано от президентската институция на Израел, на Н. Пр. Роналд С. Лаудер.
В рамките на асамблеята на Световния еврейски конгрес се проведе дискусия на тема „Еврейското лидерство за днешните предизвикателства и утрешното бъдеще“ с участието на председателя на ОЕБ „Шалом“ д-р Алина Леви.
В дискусията участваха млади лидери, които поставят началото на нещо ново в своята общност и среда, а д-р Алина Леви бе най-младата жена сред тях. За читателите на ЕВ д-р Алина Леви сподели: Дискусията разгледа реални примери с цел да се обсъди и проучи как разширяването на лидерството, така че да включва всички, укрепва еврейските общности чрез повишаване на сигурността, запазване на идентичността, осигуряване на разнообразие и запазване на приемствеността за бъдещите поколения.
По време на дискусионния панел на председателя на ОЕБ „Шалом“ бяха зададени въпроси, на които тя отговори изключително подробно. ЕВ ги публикува без промяна.
Алина Леви: „Нуждаем се от нещо повече от солидарност“
- Какво според вас е най-голямото предизвикателство пред еврейското ръководство днес и как лидерите могат да се адаптират, за да го посрещнат?
Алина Леви: Едно от най-големите предизвикателства е промяната на общностните връзки в един все по-глобализиран и индивидуализиран свят. Еврейската идентичност често е подложена на изпитание – не само външно, чрез антисемитизъм, но и вътрешно, тъй като по-младите поколения търсят смисъл по различни начини. Лидерите трябва да се адаптират, като насърчават приобщаващ междупоколенчески диалог и създават пространства – физически и дигитални, които правят еврейския живот релевантен, достъпен и вдъхновяващ.
- Как балансирате запазването на еврейската традиция с необходимостта от иновации и справяне със съвременни проблеми във вашите общности?
Алина Леви: Традицията е нещо живо. Нашата задача е да поддържаме духа ѝ, като същевременно превръщаме ценностната система, която тя съдържа, в действия по съвременни проблеми. Поради редица фактори част от еврейската традиция е в процес на възстановяване в българската еврейска общност и ние ще положим всички усилия този процес да процъфтява.
- По какви начини еврейските общности по света могат да се подкрепят взаимно в условията на нарастващ антисемитизъм и вътрешни предизвикателства?
Алина Леви: Нуждаем се от нещо повече от солидарност – нуждаем се от стратегия. Това означава споделяне на инструменти за сигурност, правна защита и образование отвъд границите на една държава. Означава също така да разпространяваме историите си. В България усетихме силата на глобалните еврейски мрежи, особено след 7 октомври, и сме ангажирани да предложим същата подкрепа на другите – от обучение до пространство, в което да скърбим заедно и заедно да продължим.
- Според вашия опит кои са най-ефективните начини за изграждане на мостове между еврейските общности и други малцинствени или религиозни групи?
Алина Леви: Постоянното присъствие е важно. Истинските съюзи не се изграждат само по време на кризи, а чрез споделени проекти – в областта на културата, образованието и човешките права. В България организираме съвместни възпоменания, междурелигиозни младежки програми и семинари за образование за Холокоста, които включват гласове на роми, арменци и мюсюлмани. Взаимното доверие расте от споделената отговорност.
- Като първата жена, ръководеща „Шалом“, какви уникални перспективи носите на еврейското лидерство в България и как вашето лидерство е прието от общността?
Алина Леви: Да бъдеш първата жена на тази позиция е едновременно смиряващо и символично. То отразява промяната към по-приобщаващ и модерен общностен живот. Нося перспектива, оформена както от професионално обучение в медицината, така и от дълбока лична връзка с моята общност. Фокусът ни е върху укрепването на идентичността, образованието и социалната отговорност. Фактът, че заемам тази позиция, е резултат от дългогодишната работа на предходните ръководства на „Шалом“ – осигуряването на промяна като необходим фактор за развитие, приемствеността, менторството, подкрепата.
Утре продължава работата на Европейския еврейски конгрес.
Сн. Shahar Azran/WJC
Максим Делчев
И измежду тези ритуали разказът като че ли набързо сменя посоката, за да ни припомни задължението да помагаме на бедните – цедака:
И когато жънеш реколтата на твоята земя, да не събираш ъглите на нивата или да събираш падналото от твоята реколта – да го оставяш за бедните и непознатите. Аз съм Б-г, твоят Г-д.
Въпросът, който коментаторите задават, е защо е нужно да се прекъснат заповедите за празниците, за да се напомни задължението ни за цедака. Несъмнено то е важно, но то като цяло е въведено вече в предишната параша, а и спокойно може да се каже след всички закони и пак да има важност.
Според една от най-големите изследователки на Тората от XX век Нехама Лейбовиц причината е, че често в най-хубавите и приятни моменти ние забравяме за задълженията си към другите. И можем именно в празничните дни, когато седим с близки и приятели и се наслаждаваме на спокойствието, да забравим, че има хора, които нямат тези възможности като нас и биха се радвали на подкрепа.
Нехама Лейбовиц освен това цитира и живелия в Цфат равин от XVI век Моше Алшех, който казва, че смисълът на това изречение е да разберем истинското предназначение на подпомагането и цедаката. Предназначение, което се крие и в името „цедака“ – „справедливост“. Хората имат навика да смятат, че помагайки на другите, те отделят от себе си, дават от нещо, което им принадлежи. Според раби Алшех, давайки цедака, ние не даваме от себе си, а се опитваме да поправим несправедливия свят, в който живеем – да дадем на нуждаещите се част от средствата, които би следвало да са техни, ако имаше равновесие в обществото.
Намираме се в месец, изпълнен с празници. И тази параша идва в точния момент да ни напомни за нашата отговорност. Защото е възможно, от една страна, да се унесем в празнуването и забавлението и да забравим за тези, които имат по-малко от нас. Или пък да решим, че подпомагането е нещо, което правим от добра воля, от великодушие. За да може ние да се почувстваме добре, че помагаме.
Нехама Лейбовиц ни напомня, че празниците са създадени, за да можем да ги отбелязваме заедно, за да можем поне за ден всички да забравим делничните неволи. Помагайки и давайки от това, което имаме, ние връщаме този обществен баланс и тази отдавна загубена справедливост.
Шабат Шалом.
Уважаеми г-н Кошлуков,
С безпокойство и дълбока загриженост реагираме на съдържанието на документалния филм „Царят гражданин“, излъчен по Българската национална телевизия. В него се съдържат два особено тревожни елемента, които поставят под съмнение етичната и професионалната отговорност на обществената медия.
Първо, откриващата анимационна секвенция, в която в приказен формат се разказва за Адолф Хитлер, представен алегорично като „кафяв главатар“, представлява недопустимо омекотяване и абстрахиране от реалността на неговите престъпления. Това алегорично изображение, особено поднесено в стилистиката на детска приказка, рискува да нормализира символи и образи на тоталитаризъм, което е в противоречие с основните ценности на Европейския съюз, изградени върху ясното и категорично отхвърляне на фашизма и нацизма.
Създаването на двусмислени образи на Хитлер нарушава етичните норми за отговорно историческо възпоменание, като допринася за ерозията на историческата памет, особено в очите на младата аудитория с ограничено познание за Втората световна война и Холокоста.
Подобно съдържание, излъчено от обществена медия, финансирана с публични средства, е не само непрофесионално, но и етично недопустимо. Обществените телевизии имат задължение да отразяват историята с точност, обективност и отговорност.
Още по-тревожно е представянето на цар Борис III като „спасител на българските евреи“ — теза, която противоречи на утвърдената историческа истина подпечатана и от позицията на института „Яд Вашем“ в Йерусалим. Разпространението на тази неверна интерпретация е оскърбление за паметта на хилядите загинали евреи от Вардарска Македония и Беломорска Тракия, за страданията на изселените и експлоатирани български евреи, и заличава героизма на онези, които са рискували всичко, за да се противопоставят — сред тях Димитър Пешев, патриарх Кирил и екзарх Стефан, признати за праведници на народите.
Поднасянето на такава чувствителна и сложна тема по безкритичен и опростен начин представлява форма на подмяна на исторически факти, която не отговаря на нито едни професионални, етични и обществено значими стандарти.
В епоха, в която истината е по-ценна от всякога, а нейната подмяна може да промени хода на историята, именно обществените медии трябва да бъдат най-големите пазители на фактите, на историческата коректност и на паметта за жертвите.
С уважение:
Д-р Алина Леви
Председател на Организация на евреите в България „Шалом“
Максим Делчев
Председател на Централен израилтянски духовен съвет
Проф. Александър Оскар
Председател на Организация на приятелите на Израел в България „Негев“
Николай Гълъбов
Председател на Федерация на ционистите в България
Виктор Меламед,
Директор на офиса на Американския еврейски комитет в България.
15 май 2025 г.
„Новите мъдреци“ са „хора мостове“, които са способни да търсят и намират оптимални решения при сложни и/или конфликтни аспекти на всяко ниво – казва проф. Нава Левит Бен-Нун, – защото житейската мъдрост не е „крайна дестинация“, а непрекъснато „пътуване чрез учене“.
Предстои участието на израелски и международни артисти в 7-ото издание на Йерусалимското биенале, което ще се открие на 7 май 2026 г. (20 ияр 5786 г.) под заглавие De Profundis[1] (ממעמקים). Биеналето се организира на всеки две години от 2013 г. насам и е посветено на изследване на културната нишка, която свързва съвременното изкуство и еврейския свят. Биеналето се е превърнало в централна част от националната арт сцена с участието на израелски и международни художници. Експонатите се разполагат в музеи, галерии, обществени места и като временни изложби в целия Йерусалим, а към програмата се присъединяват дизайнери, фотографи, видеоартисти, музикални и танцови изпълнители, театрални и улични изкуства. Събитията, в които традиционно участват над 200 автори, международни организации и куратори, се провеждат в десетки културни центрове, музеи и галерии в Йерусалим, между които са уникалният арт център, международната платформа за резиденции на млади артисти „Амифал“ – „фабриката“, музеят „Кулата на Давид“, културният център „Мишкенот“, галерията за стрийт арт акции „Черната кутия“ и много други. В поканата за 7-ото международно биенале се подчертава, че става дума за „спускане в собствените ни невидими и скрити дълбини, в колективното невидимо и несъзнавано, за да извадим на повърхността наученото, както вадим диамантите, добивани от дълбините на земята“. Темата на 7-ото йерусалимско биенале De Profundis подтиква към изследване на много и разнообразни въпроси – казват организаторите. „Нашата отправна точка е необходимостта да се вгледаме в собствените си сърца и души. Подобна интроспекция е съществена стъпка за терапия, изцеление и възстановяване. От спускането в нашите собствени символични дълбини следва щателно разкопаване на ключови проблеми чак до техните корени, така че да ги разкрием слой по слой, използвайки мъдрост, умствена сила и вдъхновение. Това е съществена житейска задача, тъй като разкриването на тези дълбини вдъхновява смела и проактивна ангажираност както в мисленето, така и в действието. По този начин De Profundis ще символизира поглед, вдъхновен от миналото и насочен към бъдещето с мъдрост, надежда и оптимизъм. Това е покана да предложим кураторска и артистична дискусия за днешните понятия „над“ и „под“ повърхността, откритото и скритото, както и това, което чака да бъде разкрито, това, което е достъпно, и това, което все още не може да бъде достигнато.“
Прилича на приказка, но не е. На 14 май изтече срокът за кандидатстване за участие на израелски и международни артисти в 7-ото издание на Йерусалимското биенале De Profundis, а от залез-слънце на 15 до 16 май в Израел се провежда фестивалът Лаг баОмер, което е време за празненства на открито. Фестивалът отбелязва 33-тия ден от „броенето на Омера[2]“, което започва от Песах и завършва на Шавуот. Това са дни на траур в отговор на трагедии, случили се през периоди в библейски времена. Еврейските букви ламед и гимел, които съставляват акронима „Лаг“, имат комбинирана числова стойност 33. В резултат на това Лаг баОмер се е превърнал в щастлив ден, прекъсвайки тъгата в периода Омер за 24 часа. Това е т.нар. радостен ден, микропразник. Броенето на дните напомня за връзката между Песах, който отбелязва изхода от Египет, и Шавуот, който отбелязва даването на Тората, а изходът от робството не е пълно и не е завършено без получаването на Тората. Според Тората (Левит, 23:15) всички евреи трябва да броят дните от Песах до Шавуот, период, наречен броенето на Омера. На втория ден на Песах, в дните на Храма, е донесен като дар един сноп (гомор) с ечемик, наречен Омер – единица мярка. Омерът (сноп) е стара библейска мярка за обем на неовършани стъбла от зърно, количеството зърно, използвано за жертвоприношението в Храма.
Днес Лаг баОмер в Израел е от любимите празници на учениците. В дните преди това деца и младежи събират дървесни отпадъци, особено стари врати и дъски, за да ги трупат в огромни огньове вечерта на Лаг баОмер. Много хора организират пикници или барбекюта, пеят, танцуват и насърчават децата си да играят навън с лъкове, стрели, бухалки и топки. Броенето на Омера е свързано с различни страни от емоционалния живот и с историята на еврейската душа, където от особена важност са 7-те наставления (сефирот) със съответните им емоционални и етични атрибути според Кабалата, която е най-дълбоката част от Тората. А това са: хесед, гвура, тиферет, нецах, ход, йесод, малхут и част от съответствията им – доброжелателност, дисциплина и сдържаност, състрадание, търпение и устременост, покорство, съпричастност и самообладание...
Прилича на приказка, но не е. В търсене на нови ценностни подходи за среща с онова „минало в настоящето“, което ще продължи да дава шанс за растеж и надежда на всяко ново поколение след 7 октомври с неговите огромни глобални последици, ще ни изправи и 27-ото издание на Международния филмов фестивал „ДокАвив” от 22 и 31 май в Тел Авив, който действа в сърцето на една от най-иновативните и жизненоважни творчески сцени – тази на документалното кино. „ДокАвив“ е сред водещите световни фестивали за документално кино, в който всяка година се прожектират повече от 100 местни и международни документални ленти, много от които са премиери. Програмата включва: Конкурс за израелски филм, Международен конкурс, Конкурс за филмография, Конкурс за късометражен филм и Студентски конкурс. Тазгодишната програма стартира с документалния филм, носител на първа награда на Международния кинофестивал Берлинале 2025 – Holding Liat на американския режисьор Брандън Крамър, който разказва историята на освободената израелска заложничка Лиат Бейнин Ацили, отвлечена от Хамас от кибуца Нир Оз по време на атаките на 7 октомври 2023 г. В речта си при получаване на наградата през февруари т.г. Крамър заявява, че филмът му не предлага „лесни отговори“, а историята на самата Ацили до освобождението ѝ сякаш е нестандартен индивидуален модел за използване на мъдрите наставления от „броенето на Омера“: хесед, гвура, тиферет, нецах, ход, йесод, малхут и съответно част от техните емоционални измерения: доброжелателност, дисциплина и сдържаност, състрадание, търпение и устременост, покорство, съпричастност и самообладание, които тя е прилагала целенасочено и ежедневно в отношенията си с терористите от Хамас и с техните семейства като стратегия за постигане на мир и измъкване от смразяващото страдание. Накрая успява да се освободи, ползвайки дори тяхната подкрепа.
Прилича на приказка, но не е. Един от най-ярките 100 фестивални филма, който ще бъде прожектиран по време на „ДокАвив“ от 21 до 30 май, е „Познай надеждата“ (2025), 74 мин., със субтитри на иврит, арабски и английски. Посветен е на творческите експерименти на 39-годишния роден в САЩ израелски художник Адам Йекутиели, известен с псевдонима Know Hope, когато преди години започва да работи по улиците на Тел Авив като уникален стрийт артист с живото съучастие на градските жители. Know Hope е автор на огромни по мащаб, силни и провокиращи стенописи, графити, улични инсталации и произведения на открито, създавани на различни публични места в Израел и Палестина като реакция срещу собственото си нарастващо разочарование от обществената нечувствителност в света към насилието, която – по думите му – „тревожно се нормализира днес“. Творбите му говорят за ужасите, които се разиграват пред нашите погледи, за моралната ерозия, която позволява на езика на омразата, манипулацията и пропагандата да процъфтяват, както и за мълчанието, което улеснява действията на военнопрестъпниците и фундаменталистите. Как обаче да намерим лъча на надежда в колективната тъмнина заедно?
Прилича на приказка, но не е. Изкуствата на израелската сцена имат своя реален и всекидневен принос към темата за срещата с онова „минало в настоящето“, което ще продължи да дава шанс за растеж и надежда на всяко ново поколение срещу моралната ерозия, която позволява да процъфтяват езикът на омразата и антисемитизмът. Какъв всъщност е съвременният профил на онзи индивид – независимо дали той е артист, зрител, мениджър, учител, учен или политик, който е подготвен и способен да се изправи срещу моралната ерозия? В Израел вече съществува Наука за мъдростта, развивана от проф. Нава Левит Бен-Нун, директорка на Центъра за мозък и съзнание „Сагол“, която търси отговори на този въпрос. Центърът за мозък и съзнание „Сагол“ е част от института „Райхман“ в Херцлия, който е първият частен университет в Израел, основан през 1994 г. През последните месеци по време на свои публични прояви проф. Нава Левит Бен-Нун нарече „важна образователна кауза личните постижения да се интерпретират като неотменна част от социалната отговорност на съвременния израелски гражданин“. Посланието на нейната специфична област Наука за мъдростта, която разглежда ключови въпроси като: Какви са характеристиките на мъдрите хора днес? Как се развива мъдростта през целия живот? Какво е социалното въздействие на хората, които действат, водени от традиционните ценности на мъдростта? Какви когнитивно-емоционални качества са необходими за това?, е: „Ние работим за промяна на мисленето, като обучаваме стотици млади хора да работят за нови модели, способни да допринесат за социална промяна както в Израел, така и в Близкия изток“. В няколко семинара от януари т.г. до днес пред различни аудитории с участието на проф. Бен-Нун се разискват проблеми в тематичния обхват на новата наука, като например такива: „Период на преход: култивиране на мъдрост във времена на преосмисляне на настоящето“. Системата на проф. Нава Левит Бен-Нун модернизира „миналото на паметта като стратегия за настоящето“. Възпитанието на „мъдри хора“ допринася за стабилността на общностите, осигурява възможност за иновативни решения на сложни проблеми и насърчава хармонията в конфликтни ситуации. Житейската мъдрост дава възможност на хората да се справят с кризисни ситуации по спокоен и балансиран начин, да развиват критично мислене и да предлагат креативни и практични решения на социалните предизвикателства. Според научните изследвания житейската мъдрост не се свежда нито само до висок интелект, нито просто до много знания, а представлява сложна комбинация от когнитивно-емоционални качества. Целевото изграждане на такъв тип „нови мъдреци“ сякаш модернизира древните наставления от „броенето на Омера“ и техните емоционални измерения. В контекста на модерността това са: комплексно мислене, способност за анализ и разбиране на многопроменливи ситуации, способност за едновременно разглеждане – без отхвърляне – на разнообразни гледни точки, способност за анализ на междуличностни мотиви и емоции, критична обработка на информация, бърза адаптация към промени и способност за бързо учене от житейския опит, вкл. от „миналото в настоящето“. Затова все по-голяма важност придобиват такива социално-емоционални способности като състрадание, емпатия, милосърдие, щедрост, приобщаване. „Новите мъдреци“ са „хора мостове“, които са способни да търсят и намират оптимални решения при сложни и/или конфликтни аспекти на всяко ниво – казва проф. Нава Левит Бен-Нун, – защото житейската мъдрост не е „крайна дестинация“, а непрекъснато „пътуване чрез учене“.
Прилича на приказка и всъщност е, защото месец Ияр в еврейския календар е пълен с приказки в реално действие.
Радост Николаева
[1] De profundis се отнася до Псалм 130, традиционно известен като De profundis („От дълбините“) заради началните му думи на латински.
[2] Броенето на Омера (на иврит: סְפִירַת הָעוֹמֶר, Сефирот аОмер се състои от устно броене на всеки от 49-те дни между празниците Песах и Шавуот. Периодът от 49 дни (7x7) е известен като „периода на Омера“.
Те са пазителите – рисунките, наброските, които след време се превръщат в картини в цвят и живот. „Пазителите“ – точно така е наречена изложбата на Елиезер Алшех и Бронка Гюрова-Алшех, която може да бъде видяна на „Шипка“ № 6 до 29 май т.г. и която ни представя непознати досега творби на двамата големи български художници, съхранени в архива на дъщеря им арх. Деяна Алшех.
Посолството на Република Аржентина в Република България приема с огромна чест и гордост мисията да представи пред българската публика творчеството на двама творци с две родини – България и Аржентина. Това са Елиезер Алшех и съпругата му Бронка Гюрова-Алшех.
В безценно сътрудничество с Министерството на културата на България и с отличната професионална работа на Съюза на българските художници е организирана изложба с непубликувани рисунки на Елиезер Алшех и Бронка Гюрова-Алшех. Тези рисунки датират от неговия български и европейски период, както и от аржентинския му период.
И двамата художници са широко признати в България. Техни творби се намират в Националната галерия и в ценни частни колекции. От друга страна, Елиезер Алшех оставя важна следа в аржентинската култура – както в преподаването, така и в художествената си продукция.
Н. Пр. Алехандро Сотиер Мейер, посланик на Република Аржентина в Република България
Изложбата „Пазителите. Непоказвани рисунки и пастели на Бронка Гюрова и Елиезер от личната колекция на тяхната дъщеря Деяна Алшех“ може да бъде мислена именно като опит за деликатно вникване в най-съкровения творчески свят на двама художници, оставили своите ярки живописни следи в художествения живот у нас, а и не само, между 30-те и 70-те години на миналия век. Визуалното пътешествие из тяхното наследство от рисунки ни приближава до индивидуалните им вълнения на територията на линията. До техните търсения в израстването им като живописци. До метежа на Втората световна война и последвалите у нас политически, нечовешки сътресения. До истории за репресии и цензура, трудови лагери, бягства в името на физическото оцеляване. Но и до нещо много по-важно.
Изложбата „Пазителите“ е възможност за съпоставка как всичко това се отразява в изкуството на рисунката на двама художници, които, макар и да вървят по свои индивидуални творчески пътеки, са избрали да делят общо битие, обичания и тревоги.
От друга страна, това е и разказ, благодарност към човека, който днес ни дава възможност да се срещнем с тези оцелели фрагменти от търсенията на Бронка Гюрова и Елиезер Алшех. Към човека, благодарение на когото преди повече от две десетилетия стана възможно завръщането на живописното им наследство от тяхната втора родина – Аржентина, в България. Към човека, който през 2018 г. позволява на изкуствоведите Наташа Ноева, Николета Гологанова, Пламен В. Петров и Рамона Димова, куратори и на настоящата експозиция, да проникнат в семейния архив на двамата художници, за да създадат изложбата и едноименното издание „Елиезер Алшех и естетиката на безобразието“, която ще бъде представена на 22 май в залите на „Шипка“ № 6. Разказ към дъщерята, живия и до днес плод на любовта на Бронка Гюрова и Елиезер Алшех – арх. Деяна Алшех.
И не на последно място по важност, това е изложба усилие да се опазва, пренася във времето и споделя знанието за две творчески присъствия, всяко със свое индивидуално лице не само в изкуството на живописната творба, но в това и на рисунката. Лица, които имат своето важно място в историята на българското изкуство и процесите на нейното синхронизиране с пластическите явления в Европа през първата половина на миналия век – сподели Пламен В. Петров, един от кураторите на изложбата.
Началото на всичко са рисунките
Разговорът ми с Деяна Алшех се състоя ден преди откриването на изложбата. Говорим си на български и забелязвам, че тя не търси думи – идват ѝ естествено. Разказът ѝ тече плавно и с богат майчин език, макар тя да напуска страната, когато е едва на 2 години.
„У дома се говореше на български. Родителите ми помежду си говореха на български, а аз пишех писма до моите непознати братовчеди на български език. Видях се с тях едва когато завърших гимназия“, ми казва Деяна.
Михайлина Павлова: Как се живее с двама художници?
Деяна Алшех: Между картини и рисунки. Темите за разговор бяха винаги за изкуството, за колегите, които останаха в България. За родителите ми беше много болезнено да напуснат страната си. Но Аржентина отвори много врати и за баща ми беше много полезно това, защото изведнъж се отпуши нещо в него и това беше новата атмосфера, в която той живееше. А напусна България с много тъга.
М. П.: Защо се наложи това?
Д. А.: Защото започнаха да го пренебрегват. Забраниха му да излага, не му продаваха бои, имаше публични критики и той реши да тръгнем. В Буенос Айрес имахме роднини – братята на баща ми, семействата Розанес и Вентура, които бяха от Русе. Помагаха.
Деяна разказва, че къщата, в която заживява под наем семейство Алшех, когато пристига в Буенос Айрес, и до ден днешен е собствен дом за нея и съпруга ѝ, също архитект, урбанист и преподавател в университета. Децата им са големи и имат свои семейства. А Алеко, синът, се е посветил на езиците и учи усилено български.
М. П.: Защо изложбата се казва „Пазителите“?
Д. А.: Защото началото на всичко са рисунките. Защото те са непосредствени, много нежни и после върху тях се наслагва, напластява. На майка ми ще покажем маслените пастели, защото са много свежи, много нежни. Бързо са рисувани. Има нещо много бистро в тях...
М. П.: Какво беше България за вас?
Д. А.: България живееше с нас у дома. През цялото време се говореше за нея, а майка ми поддържаше контакти с всички колеги, роднини, братовчеди, брат и сестра. За мен тя, България, беше нещо много близко и далечно в същото време. Видях я за първи път през 1967 година през един тежък период. Успях да се разходя из нея с майка ми. Беше прекрасно.
М. П.: Кога баща ви посети родината си?
Д. А.: За първи път през 1975 година, когато беше голямата изложба, направена от Съюза на художниците. После се върна с майка ми още няколко пъти, но беше доста болен вече.
М. П.: А какъв човек беше той?
Д. А.: Красив, слаб, спокоен. Не беше уравновесен, но как би могло да бъде след тежките четири години, които прекарва в трудовите лагери по време на ЗЗН, а после идва социалистическият режим, който му нанесе достатъчно много травми. И рисуваше, постоянно рисуваше, имаше частни ученици и преподаваше в художественото училище. Когато пристигнахме през 1952-ра в Аржентина, той направи една голяма изложба за Венеция. Ще видите рисунки от този период, но картините се продадоха веднага. Нямам нито една.
Когато рисуваше, а той го правеше почти постоянно, искаше в къщата да има пълна тишина. Когато не рисуваше, четеше книги за изкуство... Това му беше животът. Понякога следобедите слизаше до центъра на града, за да поседи в някое кафене и да прочете новините.
Така и не научи испански. Ползваше шпаньол. Сигурно е предизвиквал усмивки у събеседниците си. Не знам.
М. П.: Посещавахте ли Видин?
Д. А.: Аз – да, но не съм ходила там след реставрацията на Синагогата. Надявам се да организираме изложба там. Всяка година идваме в България и сме много близки с Христо Пимпирев. Знаете ли, че ние със съпруга ми проектирахме къщичките, които са в българската база на Антарктида?
Имам още една мечта, която искам да осъществя – да има българско училище в Аржентина.
Снимки : Виолета Апостолова-Лети
На 12 ноември 1908 г. във Видин се ражда Елиезер Алшех във фамилията на сарафина Натан Алшех и Дуда Пинкас. Още като дете Елиезер Алшех като родственик на Жул Паскин проявява своя художествен талант. Вероятно в началото на 20-те години семейството се установява в София. Алшех продължава образованието си в столицата, като негов учител по рисуване е художникът Слави Генев, възпитаник на Художествената академия в Мюнхен. През 1928 г. Алшех е приет в Мюнхенската художествена академия. Учи при професорите Адолф Шинерер и Карл Каспар. Започват участията му в художествения живот. Завършва през 1933-та (същата година Хитлер е избран за райхсканцлер) и е принуден да напусне Германия. Пътува, търсейки мястото си, завръща се в България, прави опит да остане в Палестина. Първата му самостоятелна изложба е през 1935 г. в София. Приет е в Дружеството на новите художници, участва в колективни изложби, пътува. През 1938 г. се запознава с художничката Бронка Гюрова. За Елиезер Алшех като евреин става все по-трудно да работи. През 1940 г. картините му са изхвърлени от полицията от ХІV -та обща художествена изложба, а месеци по-късно е изпратен в трудов лагер, след това интерниран в родния му град.
След промяната на политическата система в страната през 1944 г. Елиезер Алшех продължава да рисува и участва в изложби. До обрата, настъпил след 1949 г. с порицанието към него и други членове на Съюза на художниците за груби формалистични тенденции в творбите им, показани в една знаменателна изложба. На Елиезер Алшех е отказан достъп до публични изяви. През 1951 г. заедно със съпругата си Бронка Гюрова и двегодишната им дъщеря Деяна напускат България и се установяват трайно в Буенос Айрес. Още през лятото на следващата година представя четвъртата си самостоятелна изложба и първа в Аржентина. Това е началото на вливането му в художествения живот в новата родина. Не закъсняват и наградите – за графика, за рисунка. През 1958 г. е назначен за преподавател по рисуване в Държавното училище за изобразително изкуство „Мануел Белграно“ в Буенос Айрес, длъжност, която ще изпълнява до 1973 г. Редовно организира самостоятелни изложби. В края на 1975 г. изложбата му в Националната галерия в София е посрещната от критиката с възторг. Умира на 20 юни 1983 г. в Буенос Айрес.
На 1 януари 1910 г. в Шумен се ражда Бронка Гюрова в семейството на Алекси Гюров. Около 1911 г. семейството се установява във Варна. Бронка започва да рисува още в прогимназията. През 1928 г. е приета в Изящния отдел на Художествената академия в София, в класа по живопис на проф. Димитър Гюдженов. В академията се сприятелява с Васка Емануилова, Мара Георгиева, Стоян Венев, Рада Хаджипетрова-Поптошева и Ана Старицка. Завършва през 1933 г. и през следващите години работи като учителка. От 1934 г., с включването ѝ в Осмата обща художествена изложба, в София започва активното участие на Бронка Гюрова в художествения живот. През 1937 г. по настояване на баща ѝ заминава за чужбина. Десет месеца учи илюстрация в Института за приложно изкуство в Брюксел. През 1938 г. се запознава с бъдещия си съпруг Елиезер Алшех. Продължава участията си в годишните общи художествени изложби, в изложбите на Секцията на художничките към Дружеството на българките с висше образование. През февруари 1943 г. в столицата е открита първата ѝ самостоятелна изложба. През 1947 г. Бронка Гюрова и Елиезер Алшех сключват брак. През 1951 г. напускат България и се установяват в Буенос Айрес.
От родината художничката тръгва с една малка колекция от десени на платове. Макар и харесани от местните, десените не отговарят на тамошните естетически вкусове и едва след година Бронка Гюрова успява да влезе в крак с модните тенденции и да превърне тези си занимания в източник на доходи. През 1955 г. представя своя самостоятелна изложба в Буенос Айрес. За първи път се завръща в България през 1967 г. заедно с дъщеря си. През 1980 г. представя втората си самостоятелна изложба в родината – в изложбената зала на бул. „Руски“ № 6 в София. Умира на 5 юни 1995 г. в Буенос Айрес.
Проектът се осъществява от Съюза на българските художници по инициатива на посолството на Република Аржентина в България с финансовата подкрепа на Министерството на културата на Република България. Партньори: институт „Сервантес“, посолството на Израел и ОЕБ „Шалом“
Галерия, извадена от мрака на депата:
Но как точно тази заповед може да се приложи на практика? Лесно е да си обясним заповеди като „не кради“ и „не убивай“ в практическото им значение – те са доста ясни за поведението, което трябва да се избегне. Но какво да правиш, че да си свещен?
Според големия френски коментатор Раши свещеността се крие в това да се въздържаме от определени неща, които не са духовни по своя характер, и да се ограничаваме от определени храни и действия. И ако използваме пирамидата на нуждите, които американският психолог Ейбрахам Маслоу въвежда, то излиза, че ограничаваме най-ниското ниво с базисните ни нужди. В което има логика. Това са нещата, които по-скоро ни приближават до животните, и ограничавайки тях, откриваме възможност за духовни неща, а оттам и да бъдем по-свещени.
Испанският тълкувател раби Моше бен Нахман (РамбаН) обаче не е съгласен с това тълкуване на заповедта да бъдем свещени. Според него това ограничение може да доведе до аскетизъм и абсолютно въздържание, което не е в духа на Тората.
Той казва:
Тората ограничава определени храни и определени отношения, но разрешава отношенията между съпруг и съпруга и яденето на месо и вино. Този, който иска да се отдаде изцяло на земното и плътското, реално може да го направи и да остане в нормите на Тората – да не наруши нищо.
Но така няма да постигне тази святост, за която говори Тората. Затова тук тази заповед вместо това се опитва да ни накара да се въздържаме от прекалената консумация на нещата, които са ни позволени.
Според Раши да си свят означава да се издигнеш над най-простите си нужди. Според РамбаН обаче да си свят означава да намериш баланс. Не да изключиш света, земното и светското от живота си в преследване на някаква духовна връзка, а да се научиш на контрол. Не да изключиш всичко земно, а да намериш формата и границите да му се наслаждаваш. Умерено.
Много е трудно да бъдем идеални и перфектни във всичко. И може да се заблудим, че точно това изисква юдаизмът от нас. Напротив. Тората изисква да се опитаме да намерим баланс – който да ни позволи хем да се наслаждаваме на света около нас, хем да добавим и малко святост и духовност.
Това е и моето пожелание към всички нас.
Шабат Шалом.
Актът за безусловна капитулация на Германия влиза в сила в 23:01 часа на 7 май, но в Източна Европа вече е 8 май, затова Денят на победата се празнува на следващия ден.
Държавата Израел също отбелязва Деня на победата на 9 май – до голяма степен в резултат на мащабната вълна от имигранти от бившия съветски блок през 90-те години на миналия век, когато близо един милион имигранти пристигат в Израел след разпадането на Съветския съюз.
През 2017 г. Кнесетът приема закон, който определя 9 май като Ден на победата над нацистка Германия. Много от пристигналите в Израел са ветерани от Червената армия, воювали във войната, и са пренесли традицията на Деня на победата. В момента Израел е страна извън бившите съветски републики, която провежда най-големите чествания на победата на Червената армия.
Историята на Рут Клаубер, 101-годишна еврейска бежанка, присъединила се като девойка към Кралските военновъздушни сили, неотдавна бе популяризирана във Великобритания. Миналия месец тя бе удостоена с британски военен медал и с британски медал за отбрана като признание за работата ѝ като авиомеханик в дамските Спомагателни военновъздушни сили (WAAF) през Втората световна война.
Клаубер е родена в Германия, но бяга от страната при идването на нацистите на власт заедно със семейството си, когато е деветгодишна. През войната Клаубер е изпратена в авиобаза в Шропшър. Започва да работи по бомбардировачите „Уелингтън“, след това се прехвърля на по-големите и по-тежки самолети „Халифакс“ и „Ланкастър“, използвани от съюзниците при бомбардировките срещу Германия.
„Можех да съм готвачка... но си казах – не, благодаря – разказва Клаубер в интервю за „Дейли телеграф“. – Казаха ми, че мога да съм авиомеханик и си помислих, че ще бъде интересно да се впусна в това.“
Клаубер работи в преобладаващо мъжка индустрия като механик, но това не я притеснява. Казва, че единствената разлика била, че карали само мъже да летят на тестовите полети с пилотите, за да гарантират, че ремонтите са направени изрядно.
„Не знаеха историята ми“ – разказа тя. Клаубер отказвала да говори на немски по време на войната, възприемала се като британка, така че произходът ѝ на еврейска бежанка не будел никакви подозрения. Тя обяснява, че смятала, че така връща жеста към страната, която ѝ е дала „нов живот“.
Клаубер каза, че никога не е кандидатствала да получи медали, защото смятала, че приносът ѝ във войната е бил по-скоро необходимост, а не нещо „изключително“. Тя разказва, че имала късмета семейството ѝ да предвиди заплахата от идването на Хитлер на власт. Клаубер разказа за баща си, който прочел „Моята борба“. „Беше убеден, че този човек вярва в това, което говори.“
Семейството ѝ бяга от Германия през февруари 1933 г., след като Хитлер става канцлер, и стига до Великобритания през Белгия.
За европейските евреи било почти невъзможно да избягат от Хитлер – имали нужда от пари, от убежище и от документи за пътуване. Дори да имали паспорти, нацисткият закон предвиждал да бъдат маркирани с буква ‘J’ за евреин и това затруднявало още повече емигрирането.
Дъщерята на Клаубер – Сю Клаубер, наскоро се свързва с Асоциацията на бившите еврейски военнослужещи (AJEX), за да попита дали майка ѝ все още отговаря на условията. Сю, която е писателка на исторически романи и е описвала преживяванията на семейството си по време на войната, казва, че майка ѝ „е избрала да направи нещо, което е напълно в противоречие с характера ѝ“, което я прави още по-смела. След това Клаубер е поканена в Бъкингамския дворец и на Даунинг стрийт 10 в знак на признание за нейната служба. Според „Яд Вашем“ приблизително 1,5 милиона евреи са се сражавали за съюзническите сили по време на Втората световна война. Денят на победата има дълбоко значение в Израел поради връзката с Холокоста. Той отбелязва поражението на нацистка Германия и края на геноцида, отнел живота на над шест милиона евреи.
Като държава, създадена след края на тази трагедия, Израел възприема Деня на победата като мощен символ и на освобождението, и на оцеляването на еврейския народ.
Британският мандат в Палестина почти не е засегнат от войната с изключение на италианските бомбардировки над Тел Авив през 1940 г., довели до смъртта на 137 души.
Всяка година в „Яд Вашем“ се организира държавна церемония на Монумента на еврейските войници и партизани, воювали срещу нацистка Германия.
Много паради и шествия се провеждат из цялата територия на Израел, възпоменателна служба се организира на площада на Западната стена в памет на евреите, воювали срещу нацистка Германия.
Отвъд историческото си значение Денят на победата в Европа има и идеологическо значение, тъй като служи като напомняне за заплахите от тоталитаризма, расизма и антисемитизма. Някои твърдят, че Денят на победата в Европа не изисква отделно честване в Израел, след като има Ден на възпоменание за Холокоста. Двата дни обаче служат за различни цели: Денят на възпоменание за Холокоста почита жертвите на нацисткото преследване, докато Денят на победата в Европа празнува тяхното освобождение и победа. Разпознаването и на двата празника е от съществено значение за разбирането на цялостната картина на миналото. Денят на победата в Европа по-специално подчертава смелостта и героизма на онези, които активно са допринесли за победата над нацистка Германия. Преди броени дни руският президент Владимир Путин и премиерът Бенямин Нетаняу проведоха телефонен разговор, в който обсъдиха събитията от Втората световна война и победата над нацистка Германия.
Червената армия има решаващ принос за тази победа и освобождава затворниците в много от големите нацистки концлагери, сред които и Аушвиц. И двамата лидери потвърдиха в телефонния си разговор решимостта да се противопоставят на опитите за ревизиране на резултатите от войната и за фалшифициране на историята.
Ариела Оренщайн, в. „Джерузалем пост“
За поредна година лидерите на ОЕБ „Шалом“ бяха поканени като гости и делегати на форума. Тази година те бяха представени от председателя на ОЕБ „Шалом“ д-р Алина Леви, от председателя на Федерацията на приятелите на Израел в България „НЕГЕВ“ и доскорошен председател на ОЕБ „Шалом“ проф. д-р Александър Оскар, както и от изпълнителния директор на организацията Максим Делчев.*
Темата на форума и тази година беше посветена на актуалното положение в Израел – войната срещу тероризма и жертвите, които страната всеки ден дава, както и съдбата на заложниците, като специално по тази тема говори Ноа Аргамани – една от освободените от Израел заложнички, която насочи вниманието на участниците във форума към семействата на тези, които все още са в плен.
Много истории бяха описани през последните 2 години, много видеа и разкази бяха споделени, но слушайки човек, който е минал буквално през най-дълбокия пъкъл в Газа, успял е да запази човешкото в себе си и да превърне преживяното в кауза, в името на останалите заложници и всички загинали на 7 октомври, всички се насълзихме. От мъка, но и от надежда.
Всъщност надеждата, която не случайно е в основата на химна на Израел, беше една от големите теми на тази конференция. Надеждата, че въпреки трудностите и увеличаващия се антисемитизъм по света, въпреки войната, чийто край е неизвестен и неясен, еврейският народ е силен. И може. И има приятели, които го подкрепят – нещо, което бе заявено нееднократно по време на форума – от интелектуалци, артисти и дори от политици – като президента на Парагвай Сантяго Пеня, който сподели много кратко и ясно послание, че всеки антисемитски акт в страната му е престъпление срещу народа на Парагвай, не срещу евреите в държавата. Надеждата ни е това послание да прехвърли границата и сцената на форума и да стане основа на всички демократични общества.
Паралелно с форума делегацията на ОЕБ „Шалом“ успя да организира и няколко изключително важни срещи в различни направления. Посетихме генералния консул на България в Ню Йорк г-н Ангел Ангелов, с когото обсъждахме възможността за събития, свързани с приноса на българските евреи за общността ни отвъд океана. С него говорихме и за нуждата от все по-развита образователна политика, за да може следващите поколения да разбират кои са евреите и каква е тяхната роля в нашето общество.
Важен разговор проведохме и с изпълняващия длъжността специален посланик за борба с антисемитизма на Съединените щати. Позицията координира всички мерки и политики по отношение на противопоставянето на антисемитизма както на местно, така и на международно ниво. До януари тя се заемаше от Дебора Липщад, един от най-изявените активисти срещу отричането на Холокоста, а предстои да бъде избран неин постоянен заместник. Обсъдихме и специалния наръчник, който държавите по света, включително и България, са приели за разпознаване на престъпленията от омраза и категоризацията на антисемитизма.
Успяхме да осъществим и срещи с три от най-големите американски еврейски организации в лицето на фондация „Американ Джойнт“ и нейния зам. изпълнителен директор г-н Пабло Уайнщайнер, с фондация „Роналд С. Лаудер“ и „Клеймс Конферанс“, фондацията, подпомагаща преживелите Холокоста. С техните представители обсъдихме и развитието на отношенията ни през следващите години и развитието на българската еврейска общност. Нашето партньорство с тези организации е на повече от 30 години и общата ни надежда и разбиране е, че оттук насетне това партньорство ще се развива и занапред.
Не на последно място трябва да отбележим и срещите ни с големи приятели на нашата общност като г-н Джефри Спицър, който заедно с проф. д-р Александър Оскар преди повече от 10 години слага началото на медицинските прегледи и благотворителната инициатива „Направи добро“, както и с г-н Вени Марковски, който макар и член на общността ни от Ню Йорк, е един от основните радетели за борбата с антисемитизма и езика на омразата онлайн.
Последната ни среща беше в романьотската синагога в Ню Йорк „Кеила Кедоша Янина“, където заедно с домакините ни, наследници на балканските евреи, заминали за САЩ в началото на XX век, обсъждахме сходствата и различията между общности с еднакъв произход и традиции, но с различна съдба и култура. И като че ли сходствата продължават да са повече.
Бихме искали да изкажем огромна благодарност на Американския еврейски комитет и техния офис в България, ръководен от г-н Виктор Меламед, за осъществяването на тази програма.
Надежда и дори ограничен оптимизъм – с такова чувство си тръгваме от САЩ – с надежда, че тероризмът ще бъде победен, че заложниците ще се приберат у дома, и с оптимизъм, че еврейският народ е обединен, жив и готов да работи заедно за бъдещето и че нашата общност е важна част от този процес.
Ам Исраел Хай.
*След гостуването между 23 и 25 април т.г. в Канзас сити делегацията на ОЕБ „Шалом“ се присъедини към форума на Американския еврейски комитет, който се проведе от 27 до 29 април в Ню Йорк.
Максим Делчев, изп.директор на ОЕБ „Шалом“
...През 1978 г. Тодор Живков тегли една тънка черта между съветската и българската политика по отношение на евреите. Това е един от малко познатите факти в историографията. Обикновено Живков следва плътно политиката и насоките на Москва, но в някои случаи успешно прилага местни похвати и се отклонява от тази линия. По повод 35-годишнината от спасяването на българските евреи той държи реч в зала „Универсиада“, където говори за големия принос на евреите в антифашистката борба. Това всъщност е едно указание от негова страна да не се върви по съветския път на остър антисемитизъм, изкристализирал в дела срещу дисидентите евреи като Сахаров и др. Живков спазва тази линия на успокояване до смъртта на Брежнев. Когато на власт идва Горбачов, проблемът отпада от само себе си, тъй като новият съветски лидер възприема курс на завръщане към марксизма, гласност и преустройство.
Условията за възстановяване на дипломатическите отношения между България и Израел (официално извършено през април 1990 г.) се подготвят още през втората половина на 80-те години. Това става чрез организирането на редица неофициални визити на високопоставени израелци в България, сред които бившият израелски външен министър Аба Еван, съпругата на лидера на политическия блок ЛИКУД и израелски премиер Ицхак Шамир (съпругата му Шуламит е родена в България), министърът на индустрията и търговията Ариел Шарон и др. През май 1989 г. в Тел Авив е открито бюро на Българската търговско-промишлена палата, а още в началото на 80-те години българското правителство отпуска финансови средства за изграждането и обзавеждането на сграда на Комитета за приятелство „Израел–България“[1]. Въпреки сближаването и интензивните контакти между български и израелски граждани на неофициално ниво политиката на борба с ционизма се запазва и се провежда от съответните оторизирани служби. Под особено наблюдение са ционистичните центрове в Европа, както и конгресите и проявите, организирани от Световната ционистична организация. В документите на ДС ясно личи реториката, използвана от политиците на социалистическия лагер относно Израел. Външната политика на Израел се определя като „агресивна“ и подкрепяна от „международния ционизъм и най-реакционните империалистически сили, и преди всичко от САЩ“, които са разглеждани като главния виновник за създаването и поддържането на напрежението в Близкия изток. Израелското правителство е обвинено, че се стреми да излезе от изолацията и да задуши палестинската съпротива, да разбие устоите и твърдостта на арабските страни, да подрони авторитета на социалистическите държави, и преди всичко на СССР в Арабския свят, и да създаде условия за разцепление на социалистическата дейност[2]. За осъществяване на тази своя политика еврейската държава се нуждае от подкрепата на разузнавателните си органи, които работят в тясно сътрудничество с ЦРУ и разузнавателните служби на страните членки на НАТО. Това става причина „братските“ разузнавателни служби на социалистическите държави да обединят усилията си и също съвместно да се борят за неутрализиране на вражеските действия. Различните международни ционистки организации активно използват граждани от еврейски произход от капиталистическите държави, които изпращат в България като туристи или гости (това е най-често използваният канал за комуникация). Целта им е да събират информация и да осъществяват контакти с български граждани, предимно от еврейски произход. Много интензивен е потокът на израелски граждани към България въпреки отсъствието на официални дипломатически връзки. Преобладаващата част са бивши български граждани или техните деца, които владеят български език и имат широк кръг от познанства. Друга част от посещаващите страната лица с еврейски произход са бивши граждани на СССР или на социалистическите страни, които използват територията на НРБ за срещи със свои близки и роднини. Характерно за организираните туристически групи е, че почти не се спазва предварително определената програма и групите се разпадат и се превръщат в гости[3].
Въпреки че България и Израел не поддържат официални политически, икономически и търговски контакти, на практика страната се оказва много ценна като неформален канал на комуникация между СССР и Израел. Това се дължи, от една страна, на големия брой български евреи, които живеят в Израел, но поддържат тесни връзки със своите близки и роднини в НРБ и посещават страната интензивно. На практика човешкият поток и комуникация между граждани на двете държави не е бил прекъсван. Тук няма как да не се забележи липсата на количествена реципрочност – многократно по-голям брой израелски граждани посещават НРБ, отколкото обратното, но това се дължи на политиката на ограничено пътуване в чужбина, провеждана от БКП.
Друг важен момент, който заслужава да се открои, е, че в своята работа българската ДС поставя знак за равенство между Израел и ционизма, като не се държи сметка за фрагментацията и диференциацията в израелското общество. Това води до обобщаване и поставяне под един знаменател на политики, често нюансирани и провеждани от различни еврейски кръгове в Израел, САЩ или Европа. Поради липсата на сериозни антисемитски настроения, вълни, чистки и изобщо целенасочена антиеврейска политика в НРБ тези детайли някак си са пропуснати и всичко се поставя под черно-белия знак на студената война и нейната реторика. Въпреки това в практиката неофициалните контакти между България и Израел не прекъсват след прекратяването на дипломатическите отношения през 1967 г. и дори стават все по-интензивни през следващите години. Това прави НРБ особен „партньор“ на Израел в Източния блок и неофициален канал за връзка на Москва с Тел Авив.
Възстановяването на дипломатическите отношения с Израел през април 1990 г. не представлява самостоятелна акция на българската държава, а част от общия процес, който протича в страните от Източния блок. На заседание на работна група на Варшавския договор от февруари 1990 г. ясно е казано, че прекъсването на дипломатическите отношения с еврейската държава е било погрешно и не е постигнало целта си да изолира Израел на международната сцена, а единствено е лишило блока от ценни контакти и възможности за влияние в Близкия изток[4]. Възстановяването на българо-израелските дипломатически отношения довежда до сериозна промяна в отношението на някои арабски организации. Силно зачестяват сигналите, че радикални или екстремистки групи като „Мюсюлмански братя“, Абу Нидал и др. подготвят атентати или други терористични актове срещу самолети или дипломатически представителства на държави от Източния блок. Във връзка с откриването на израелско дипломатическо представителство в София са получени информации за заплахи от страна на Фронта за освобождение на Палестина на Абу Аббас и организацията Ал Фатах – Революционен съвет на Абу Нидал. По този повод още в началото на 1991 г. са проведени първите контакти между българските и израелските специални служби с цел осуетяване на терористични атаки. Едни от последните сведения, изпратени от КГБ едва няколко дни преди разпускането на Организацията на Варшавския договор, съдържат информация, че са възможни терористични акции на съветска територия срещу дейци на еврейски организации[5].
Отношенията между НРБ и Израел в периода от основаването на еврейската държава до радикалната промяна на режима в България през 1989 г. минават под знака на студената война и напрежението между САЩ и СССР. Външнополитическите позиции на България се определят от ролята ѝ на лоялен съветски сателит и не се отличават от линията, зададена от Москва. Специфичното в българския случай е политиката към еврейското население в страната. Историческата близост между българи и евреи, обусловена от вековната взаимна толерантност, довела до спасяването на българските евреи от унищожение по време на Втората световна война, залагат една друга основа на взаимоотношенията. В глобален план тя е трудно доловима поради мястото на всяка от двете страни в световната геополитическа игра, но на двустранно равнище, и още повече в личните контакти, тези особености са ясно доловими. Сериозен фактор е и значителният брой българи от еврейски произход, изселили се в Израел в периода 1948–1949 г. Тези хора оставят роднини, близки и приятели в България, с които поддържат активни връзки. Не случайно българският партиен и държавен ръководител Тодор Живков не провежда нито мащабни антиеврейски чистки, нито позволява надигане или пропагандиране на антисемитизъм, както периодично се случва в Съветския съюз. Въпреки ясното ангажиране на НРБ с арабската кауза и откритите критики срещу външната политика на Държавата Израел, довели в крайна сметка до прекъсване на дипломатическите отношения през 1967 г., неофициалните контакти не само остават живи, но през следващите десетилития постоянно нарастват. Липсата на дипломатически канал за непосредствено провеждане на идеологическа диверсия и друга подривна дейност принуждава разузнавателните органи на двете страни да използват други възможности за проникване. Първоначално за тази цел се използват роднинските посещения, туристите и визитиращите търговци, но постепенно службите се ориентират към деловите среди и към гражданите от еврейски произход на други държави, посещаващи двете страни. Интересът на разузнавателните органи на двете държави една към друга се запазва, подклаждан от мястото на „медиатор“, което Москва отрежда на България в тази конфигурация. Човешките отношения между българския и еврейския народ обаче се запазват близки, приятелски и стабилни, като в следващите години се развиват все по-възходящо и интензивно.
[1] Баев, Й. Политиката на българското правителство към Близкоизточния конфликт като фактор за дейността на еврейската общност в страната. В: Сборник с материали от международната конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война и студената война, 1939–1989“, С., 2013, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 213–224.
[2] Архив КРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 22, оп. 1, а.е. 177, л. 1–2.
[3] Пак там, л. 4.
[4] Баев, Й. Политиката на българското правителство към Близкоизточния конфликт като фактор за дейността на еврейската общност в страната. В: Сборник с материали от международна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война и студената война, 1939–1989“, С., 2013, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 223.
[5] Пак там, с. 224.
Парашата започва с думите:
Говори на еврейския народ следното: Когато жена при зачеване и роди след това момче, тя да бъде нечиста за седем дни…
Много въпроси са задавали коментаторите по този текст и са обсъждали, но големият сефарадски тълкувател Ор Ахаим вижда нещо интересно в странната конструкция на изречението. Той казва, че първата част – за зачеването – е излишна, защото е ясно, че майката, ако роди дете, тя със сигурност го е заченала преди това.
Ор Ахаим дава много обяснения на това видимо сложно изречение, но аз бих искал днес да се спра на едно от тях. Там той цитира мистични коментари от книгата „Зоар и Талмуда“ и казва, че човекът е сътворен на два момента по време на Сътворението – тялом на шестия последен ден, но душата и духът му са съществували от самото начало на процеса – от първия ден.
На базата на това той казва, че всъщност тук Тората иска да ни покаже, че процесът на създаване и възпитаване на едно дете не започва от деня преди раждането. Тогава просто се появява тялото на бебето, но процесът по формиране на този човек отдавна е започнал.
На базата на това той самият съветва родителите на детето още от зачеването му да мислят само позитивни неща за него и неговото развитие, да се държат добре и учтиво с хората, така че това да не повлияе на развитието на плода.
Днес, четейки тези неща, лесно можем да си кажем, че Ор Ахаим сякаш е пишел наръчник за млади родители и самоподкрепа – каквито в днешно време има хиляди на пазара. Според мен обаче неговото послание с тази параша е по-различно.
Ор Ахаим ни казва за огромната отговорност, която имаме към следващите поколения. Понякога ние виждаме нашата роля като възрастни само и единствено в това да осигурим физическото порастване на следващите след нас. Да сме сигурни, че ще имат какво да сложат в чиниите си и че ще са добре облечени и здрави.
Което със сигурност е важно. Но тук като че ли фокусът е друг. Защото физическото развитие е това, което идва второ. То е сътвореното на шестия ден. То се появява след раждането. Духовното развитие, възпитанието и образованието са това, което е първата задача за нас като възрастни. И тя започва дори преди детето да се е родило.
И не спира. Продължава дори когато то отдавна е пораснало във физическите си размери.
Затова тази седмица бих искал да отбележа всички хора, които се занимават и грижат в тази насока – родители, учители, възпитатели, педагози, и да ви благодаря за всичко това, което правите за тези, които ще дойдат след нас.
Шабат Шалом.
Максим Делчев, председател на ЦИДС
Трудно е да осъзнаем, че преди по-малко от век Израел е бил само идея, копнеж в молитвите ни. Повече от две хилядолетия, където и да са живели евреите, сме обръщали сърцата си към Йерусалим. В радост и скръб ние сме помнили земята си. Прошепвали сме името ѝ в брачните си обети, плакали сме за нея край гробовете. Днес живеем в отговора на молитвите си.
Йом Ацмаут – Денят на независимостта на Израел, е време за размисъл за чудото на съществуването на родината ни. Това е ден, в който празнуваме необикновеното пътешествие на ционисткия проект – пътуване, което ни обединява и ни напомня за неразрушимата връзка на всеки евреин със земята на Израел, независимо къде се намира той на света.
Тази година, когато отбелязваме 77 години независимост, празникът има и още по-дълбок смисъл. В еврейската традиция числото 77 съответства с думата זע, означаваща „сила“. Тази година изисква от всички нас именно сила.
Израел все още е във война. Война, която не сме искали и която ни бе наложена брутално.
Ведно с дълбоката си гордост като нация ние носим травмата и болката на 7 октомври 2023 г., ужаса и всичко, което последва. Страната ни се изправи пред немислимото. Издържа непоносимото. И въпреки това народът на Израел показа дълбока сила и единство, които ни дават утеха и надежда.
Свободата е сложно нещо. Всички знаем колко е ценна, но често я приемаме за даденост, точно като въздуха, който дишаме, до момента, в който не ни бъде отнета. Докато пиша тези редове, 59 наши братя и сестри остават в плен, дълбоко в тунелите на Хамас, докато семействата им живеят ден след ден в невъобразима мъка. Трябва да върнем тези наши братя и сестри у дома сега!
Тази година повече отвсякога Йом Ацмаут не е само ден за празник, но и декларация за устойчивост, цел и солидарност.
Докато празнуваме родината си, не можем да пренебрегнем тревожното надигане на антисемитизма на планетата, който достига небивали нива. Тази древна омраза никога не е изчезвала, но сега се надига с дързост и ярост – в университетски среди, по улиците и онлайн.
Антисемитизмът може да има нови белези, но смисълът му си е същият – омраза към евреите, често маскирана като омраза към ционизма. Това обаче не е само наше бреме. Този момент е на всички ни и ще определи не само бъдещето на еврейския народ, но и на човечеството.
През годините е казано много за специалната връзка между Израел и световното еврейство. Ние сме неделими. Ние сме един народ с едно сърце. Споделяме родина, наследство, съдба.
През тези 77 години Израел се превърна във факел на благоденствие, разнообразие и иновации. Помирихме се с бивши врагове, превърнахме пустините в градини и създадохме дом за евреи от всяко кътче.
Днес осъзнаваме повече отвсякога необходимостта от суверенна еврейска държава. Почитаме онези, които дадоха живота си, за да живеем ние свободни в родината си. Подновяваме обещанието си, че Израел ще остане убежище за всички евреи, във всеки момент, завинаги. Това е сърцето на ционизма. Това е нашата мисия.
Повече от всичко ние вярваме в обещанието за по-добър утрешен ден. Черпим вдъхновение и сила от забележителни личности като Рейчъл Голдбърг-Полин, майка на Хърш Голдбърг-Полин, вероломно убит в плен на Хамас, и помним мантрата ѝ: „Надеждата е задължителна.“
Затова на 77-ия Ден на независимостта ви приканвам да се радваме на това, което сме построили, да се гордеем с това, което сме превъзмогнали, и да празнуваме красотата, силата и несломимия дух на Израел. Нека се помолим заедно за по-добри дни на мир и изцеление.
Дотогава – и винаги, надеждата е задължителна и никога няма да се откажем от нея.
Ливия Линк-Равив*,
„Джуиш хералд войс“
* Авторката е генерален консул на Израел в Югозапада на САЩ.
Главно защото, когато говорим за Кол Исраел Аревим зе ба зе, става дума за едностранна подкрепа – подкрепа във времена на криза и обърканост, на огромна заплаха. За времена, когато една еврейска общност трябва да се обърне, да помогне и да подкрепи друга, която е изправена пред непреодолима заплаха.
Истината е, че това изречение има двустранен смисъл – то казва, че ценността на еврейските общности не е просто да си помогнат, когато една от тях е застрашена, а да създават партньорство, приятелство и да се грижат една за друга.
Това беше и основното послание, което усетихме, докато бяхме официални гости на 24 и 25 април т.г. на еврейската общност в Канзас сити. Там председателят на ОЕБ Шалом д-р Алина Леви и изпълнителният директор на организацията г-н Максим Делчев срещнаха стари приятели, които макар да се виждат за първи път, което звучи като нонсенс, споделят обща дългогодишна история.
Общността в Канзас чрез фондация JDC е свързана с множество важни моменти от историята на нашата общност и със сериозна подкрепа в ключови моменти, касаещи нашето физическо оцеляване през 90-те години на миналия век чрез финансирането на социалните помощи за общността ни. Приятелите от Канзас са и в основата на духовното ни оцеляване, дарявайки Сефер Тора дни след като Торите от синагогата ни бяха откраднати. Връзката ни продължава и до днес, когато Федерацията на Канзас сити подкрепя обучението в нашето училище и детския център, както и програмите за семейства.
Най-важното в нашите срещи – с ръководството на федерацията, с професионалния екип, с училището в Канзас и с обикновените членове, бяха сходствата. Приятно беше да усетим колко много си приличаме. В училището на Канзас сити се чувствахме у дома, сякаш вървяхме по коридорите на училище „Роналд С. Лаудер“ в София. Говорейки за програми, подпомагане, лагери и спортни събития – най-честият отговор беше: „И ние искаме това и правим това.“
Всичко това ни даде прекрасна отправна точка за нашите отношения оттук насетне – от общност, която е разчитала на другата в най-тежките си моменти, към партньорство, към повече проекти заедно.
Догодина наши деца заедно с децата от Канзас ще се състезават заедно в един отбор на училищната макабиада в Канзас сити. Скоро, надяваме се, нашите учители, мадрихи и социални работници да осъществят контакт, за да разменят насоки и идеи и да работят заедно.
Защото ако си напомнихме за пореден път едно нещо в тези два дни някъде там в средата на американския континент, то е, че имаме едни чудесни приятели, които се грижат за нас, но е време ние също да се погрижим и за тях.
Защото Кол Исраел Аревим зе ба зе.
Максим Делчев, изпълнителен директор на ОЕБ „Шалом“
Рени Джейкс, кореспондент на в. „Еврейски вести“ в Израел, отдели две години на едно проучаване, което не беше правено досега. Пред 2020–2021 г. на страниците на вестника тя разказа историята на десетки герои от България, дали живота си в името на независимостта на Израел. Днес, в навечерието на Йом Ацмаут – 77-ия рожден ден на Държавата Израел, и в деня, в който имената на героите се изричат на глас, ви припомняме част от проучването на Рени Джейкс.
Девойка във войнишка униформа и автомат през рамо е обикновена гледка за всеки израелец. Горди наследнички на библейската Дебора, защитавала с оръжие в ръка родината си от чужди нашественици, днес болшинството от жените в Израел служат в армията и тяхната роля за отбраната на страната става все по-значителна.
Женският корпус на Израелската армия се сформира още на 16 май 1948 г. и той активно участва в бойните действия по време на Националосвободителната война, но няколко години по-късно участието на жени в активни бойни операции е забранено и те започват да служат предимно в медицинските и свързочните части като авиотехнически и команден персонал.
Паметната нощ на 29 ноември 1954 г. поставя отново на преден план жената в Израелската армия и заслуга за това има не някой друг, а едно 17-годишно момиче от България.
Нощта е тъмна и дъждовна и светлините на пистата за кацане във военната база „Хацор“ не работят. За пилота на военния самолет Яков Саломон и неговия навигатор Шломо Херцман няма друг избор, освен да се опитат да кацнат без видимост на пистата под тях. Минути по-късно младата Естер Ардити е повикана за помощ на падналия и обгърнат в пламъци самолет. Завършила курса за фелдшери само седмица преди това и в развихрящата се с все сила буря войничката без страх се отправя към горящите отломки на самолета. Колата за бърза помощ, която подкарва, затъва още по средата на пътя и тя продължава пеша сред каменната и водна нощна пустош. Естер не я спират и настоятелните молби на спасителния отряд по радиото да не се приближава до самолета.
Успяла да извади извън обсега на пламъците тежко ранения пилот, тя разбира, че изпадналият в безсъзнание навигатор е все още вътре в кабината. Секунди след като Естер пренася навън и него, танковете с гориво се взривяват и мощна експлозия унищожава и последните останки на самолета. Вложила всички сили, младата войничка успява да изтегли ранените пилоти до един от близките водни канали, откъдето те са евакуирани и настанени в болница.
За подвига си Естер Ардити получава лична благодарност от командващия Израелската армия и шеф на Генералния щаб по това време Моше Даян. Тя е и първата жена – военнослужеща в Израелската армия, която е удостоена с най-високата правителствена награда и медал „За отличие“. Наградата се присъжда „за геройство, достойно за пример“. След Естер Ардити през последните 50 години наградата е присъдена само на още 7 жени военнослужещи.
Естер Ардити е родена през 1937 година в София. По време на войната семейството бяга в Италия. Караща велосипед и пометена от немски камион с войници, майката загива. По време на Холокоста загиват и други членове на семейството. След войната Естер е в лагер за еврейски деца сираци във Флоренция и учи в италианско училище. След завършване на средното си образование заедно с група младежи, между които и брат ѝ, заминава за Израел и се установява в кибуц Амир в района на Галил. След известно време групата емигрирали младежи се пръска из страната, братът на Естер се връща в Италия, а тя решава да постъпи в армията. Зачислена е да служи във Военновъздушните сили и е изпратена на курс за фелдшери.
След героичния ѝ подвиг с горящия самолет и като войничка без семейство в Израел Естер е осиновена от спасения пилот Шулман. Когато завършва военната си служба, тя учи и завършва училището за медицински сестри към болницата „Кармел“ в Хайфа, а после работи като сестра и шофьор на Ambulance към Службата за спешна медицинска помощ в Йерусалим.
По време на Шестдневната война участва в елитната парашутно-десантна бригада „Цанханим“, воюваща за Йерусалим. След края на войната ранените и обгрижвани от Естер войници упорито търсят информация за малкия, облечен в бяло ангел, неотстъпно вървящ редом с тях и рискуващ живота си в най-тежките сражения. Потънала е сякаш вдън земя и търсенето ѝ от парашутно-десантната бригада се превръща в мистерия. „Открита“ след доста време, тя е вече майка и отново отдадена на призванието си да спасява живот.
По време на Йомкипурската война Естер работи в полева болница край Суецкия канал и през 1975 г. отново получава специална награда. Този път за „Отличен доброволчески принос“ от президента на страната Ефраим Кацир.
До края на живота си Естер Ардити остава скромен и всеотдаен труженик, една обикновена, непретенциозна и изпълнена с оптимизъм личност. През 1969 г., работеща като екскурзовод и придружаваща из страната свои близки от Италия, Естер пише писмо до Бен Гурион. В него тя кратко разказва за себе си и за желанието на семейството ѝ и на самата нея да се срещнат и да стиснат ръката на Бен Гурион, когото дълбоко ценят и уважават. Отговорът на Бен Гурион остава неизвестен, но писмото на Естер е ценен документ в историческия архив на Израел. Символ на прекрасната съвременна Дебора Естер Ардити завинаги ще бъде и онзи „ангел в бяло“, прекрачил заедно с воините прага на вековно мечтания Йерусалим.
Историята на Естер Ардити е изключително вълнуващо въплътена в един от най-внушителните паметници на Свещения град „Огненият свитък“. Издигнат през 1971 г. на едно от йерусалимските възвишения и сътворен от известния скулптор Натан Рапопорт, паметникът олицетворява историята на еврейския народ. Избрал една от най-мистериозните героини на Израел, авторът я е поставил до цар Давид, бдяща над воините пред Стената на плача. Естер Ардити е изобразена също и на Паметника на еврейските жени бойци в кибуц Нецаним.
„Ангелът в бяло“ е името и на една от красивите малки улички на Йерусалим.
Денят на паметта и геройството
Способността на едно общество да помни и съхранява историческите си спомени не напразно се оценява като съществен фактор за неговото развитие. Миналото, разглеждано като генетичен код, обвързващ поколенията, носи мъдрост и себепознание, прави пътя напред по-сигурен.
В Израел паметта е база на всичко, постигнато в младата държава, тя е оптимизмът на оцелелите от една ужасна катастрофа, тя е вдъхновението на техните наследници да построят ново и по-добро бъдеще.
„Денят на паметта и геройството“, честван всяка година в Израел ден преди да бъде отбелязан Денят на независимостта – Йом Ацмаут, е едно от най-вълнуващите събития, на които съм била свидетел. В този ден един цял народ дава нов живот на своите герои, дълбоко се прекланя пред делата им. Хилядите загинали в този ден чрез спомена влизат в домовете на израелците, за да разкажат за своя героизъм, за битките и надеждите си, за осиротелите си семейства.
В този ден няма забравено име.
Точният брой на българските евреи, паднали във войните за Израел, не е напълно установен и решението ми да го открия се превърна в мисия на моя живот. Вълнението, което изпитвах в процеса на това проучване, едва ли мога да опиша с думи. Повече от две години аз живях с ентусиазма и оптимизма на нашите момчета, тръгнали за Израел 16–17-годишни с мечтите, семействата им и битките им, с геройството и жестокостта на сраженията, с политическата атмосфера и историята на Държавата Израел.
За някои от нашите герои разказах на страниците на в. „Еврейски вести“ през 2020–2021 година, но в тези дни на памет и гордост, че Израел чества своя 77-годишен рожден ден, споделям с читателите и имената на още много други, отдали младия си живот за еврейската държава.
Иска ми се и ние да изречем на глас имената им и да не ги забравим!
Име Родно място
Авигдор Йешаяу София (1928–1948)
Авигдор (Виктор) Аврамов София (1937–1956)
Аврам (Бето) Бенароя (1947–1971)
Аврам Табах Пловдив (1925–1949)
Аврам Бело Пазарджик (1927–1948)
Аврам Елиезер (Моци Боксьора) София (1917–1949)
Алберт (Бети) Леви София (1936–1983)
Арие (Леон) Алкалай Хасково (1926–1948)
Арие (Лони) Бехар София (1931–1948)
Арие Хананел София (1947–1966)
Арон (Арико) Амар София (1935–1959)
Арон (Ролчо) Хермон София (1939–1957)
Арон Бенмайор София (1932–1951)
Ашер (Саги) Сапир София (1932–1959)
Ашер (Шери) Леви (1929–1948)
Ашер (Ицко) Пардо Солун (1918–1948)
Бенямин (Беко) Бенцион Рубиса Плевен (1929–1948)
Габриел (Габи) Шемтов София (1927–1948)
Давид (Дарио) Бендавид София (1930–1948)
Джеки Яков Аладжем София (1947–1994)
Ели (Лико) Герон София (1928–1948)
Ели Машиях София (1937–1967)
Елиау (Лики) Давид Струмца София (1929–1949)
Елиезер (Зари) Натан
Елиезер Шемтов София (1928–1948)
Емил Ардаман София (1947–1966)
Емил Давидов (1946–1981)
Ефраим Ниньо Видин (1927–1948)
Изидор (Дори) Голдщейн София (1934–1954)
Ицхак (Ицик) Кордова Нова Загора (1930–1948)
Ицхак (Зико) Варсано София (1948–1969)
Ицхак (Джеки) Семо Пловдив (1931–1948)
Ицхак (Давидчо) Ицхаков Дупница (1928–1949)
Ицхак Алкалай София (1928–1948)
Йошуа (Моренчо) Ешкенази София (1940–1960)
Йеуда (Леончо) Алмазино Яфо (1953–1972)
Йеуеда Бенбасат Пловдив (1938–1967)
Йеуда Клайн София (1933–1950)
Йосиф Аса Казанлък (1927–1994)
Йосиф (Даса) Бенйешуа София (1925–1948)
Йосиф (Сузи) Дрори Яфо (1952–1973)
Йосиф Кало София (1933–1951)
Йосиф Леви София (1916–1956)
Йосиф Леви София (1928–1948)
Йосиф (Йожко) Леви Русе (1925–1948)
Йосиф Леон Пловдив (1922–1948)
Йосиф (Йоси) Лереа София (1947–1967)
Йосиф Лило София (1927–1948)
Йосиф (Йоско) Талви Русе (1919–1948)
Йосиф (Йожко) Хаимов София (1928–1948)
Йошуа Ешкенази София (1929–1948)
Калман (Калми) Салонико София (1932–1951)
Леон Алкалай Хасково (1927–1948)
Леон (Лони) Ели София (1927–1948)
Леон Леви София (1934–1967)
Малка (Ренче) Пардо Пловдив (1928–1948)
Меир Бенбасат Пловдив (1928–1948)
Меир (Маирико) Ашер Варна (1929–1948)
Менахем Аса Стара Загора (1922–1948)
Михаел (Марсел) Елиезер София (1933–1966)
Мордехай Таджер Пловдив (1900–1921)
Моше (Маис) Алмослино София (1923–1948)
Моше Амадо Бургас (1927–1948)
Моше Аса Казанлък (1924–1948)
Моше Бенмоше София (1923–1948)
Моше Бенямин София (1945–1973)
Моше Гершон Плевен (1928–1948)
Моше Израели Пловдив (1933-1973)
Моше (Моско) Мешулам София (1932–1948)
Моше (Моци) Пинкас Русе (1947–1967)
Моше (Шабо) Рахамим София (1927–1948)
Моше Ревах Пловдив (1926–1949)
Моше (Марсел) Сташи София (1929–1948)
Нисим Блазер Пловдив (1925–1948)
Нисим (Симчо) Лазаров София (1931–1952)
Нисим Леви София (1929–1948)
Нисим (Нико) Леви София (1930–1948)
Овадия Маркус Хасково (1913–1948)
Парси Ешкенази София (1947–1967)
Рафаел Лиджи Пловдив (1927–1948)
Рахамим Елиезер София (1923–1948)
Сабетай Бени София (1934–1967)
Сабетй (Мико) Ефраим София (1932–1954)
Сергей Щросмайер София (1925–1953)
Симанто Толедо Пловдив (1918–1948)
Хаим Бенбасат София (1939–1978)
Хаим Джибри Русе (1915–1948)
Хаим Израели София (1946–1972)
Хаим Йосеф Яфо (1953–1972)
Хаим Виктор Конорти (1923–1948)
Хаим (Еко) Перец София (1947–1966)
Шабат Барух Пловдив (1930–1948)
Шабат Конфорти Дупница (1927–1948)
Шалом Леон Шумен (1928–1948)
Шломо (Мони) Бениш София (1921-1948)
Шломо Бенун Хасково (1907–1937)
Шломо Бергер София (1923–1948)
Шломо (Мони) Лупо Плевен (1918–1948)
Шломо (Мони) Леви София (1920–1967)
Шломо Машиях София (1931–1951)
Шмуел Бендавид (Мешулам) Шумен (1896–1951)
Шмуел (Шмулик) Бераха София (1948–1967)
Шмуел Леви София (1917–1954)
Шмуел (Янчо) Песах София (1942–1967)
Шмуел (Сами) Шмуели София (1926–1948)
Яким (Бончо-Джери) Джераси София (1936–1963)
Яков (Джеки) Аврамов София (1948–1972)
Яков Бехар Пловдив (1929–1948)
Яков Браха (Брамс) Русе (1927–1948)
Яков (Джек) Исаков Бохор София (1930–1948)
Яков (Коби) Калев Азур (1958–1982)
Яков (Джеки) Лило София (1947–1967)
Яков (Яки) Леви Хедера (1949–1973)
Яков (Бико) Машиях София (1926–1951)
Яков Машиях София (1947–1966)
На осмия ден Моше повика Аарон и неговите синове и мъдреците на Израел.
И естествено основният въпрос, който вълнува нашите мъдреци, е защо това събитие трябва да се случи точно на осмия ден. Един от големите испански равини Рабейну Бахия в своите размишления над парашата цитира мидраш, който говори за важността на осмия ден.
Осмият ден те кара да не си фриволен и безгрижен… Много хора се радват и са щастливи днес само за да установят утре, че нямат причина за щастие и радост… Когато Б-г създава света за шест дни и го поглежда, той е доволен. Но веднага след Шабат, на осмия ден, той вече съжалява заради Сътворението на човека…
Рабейну Бахия предлага една интересна интерпретация на осмия ден. Осмият ден за него е символ на реализма. На отрезняването. Шест дни Б-г (и съответно ние) работим, на седмия почиваме и се наслаждаваме на постигнатото, a на осмия – на осмия вече реално можем да преценим какво сме постигнали и какво ни липсва.
Точно затова Аарон и синовете му встъпват във важната си задача на осмия ден след освещаването на Храма. Всичко е преминало – веселията, радостта, почивката, и е време да започнат с истинската работа.
И това е страхотен урок за всички нас. Защото често всички ние се залавяме със задачи и проекти и живеем и горим в тях. И накрая, когато те приключат и се обърнем назад, може би се оказва, че не сме успели. И ако липсва този „осмият ден“, няма да разберем какво и как не сме постигнали. Дори и Б-г в своя проект е имал нужда от този осми ден, за да осъзнае къде и в какво е сбъркал.
Така че в навечерието на този Шабат бих искал да си пожелаем да намерим време за нашия осми ден. За реалността и за погледа, който да ни покаже в какво успяваме и къде бъркаме.
Шабат Шалом!
Максим Делчев, председател на ЦИДС
Концертът беше забележителен и е много жалко, че залата не беше посетена толкова, колкото този оркестър заслужава. Вероятно заради наситеният с интересни музикални събития сезон. Формацията е съставена от избрани инструменталисти на известния Симфоничен оркестър на Баварското радио и заема трето място сред 10-те най-добри класически оркестри в света. Ето какво казва маестро Хосен за оркестъра: „…оркестранти, които живеят изцяло за музиката. Те работят ежедневно заедно, имат общ подход към инструменталната изразителност и създават един общ звук – абсолютен еталон за камерна музика.“
Нашата общност познава маестро Хосен. Тя имаше щастието да се наслади на завладяващото му артистично присъствие и виртуозното му майсторство в цикъла коцерти в Синагогата през 2024 г. Ето само няколко акцента от богатата му творческа биография. Роден е в Пловдив в семейството на оперна певица и адвокат. Тук той получава първите си уроци по пиано, когато е на 5 г., и по цигулка – когато е на 6 г. Две години след това вече дебютира като солист с оркестър. Продължава образованието си в София, Виена и Париж. Живее във Виена, но запазва много жива връзката си с България. Понастоящем изнася концерти с най-големите български оркестри и в престижни международни зали на повече от 40 страни. Смятан е за един от водещите интерпретатори и експерти по музиката на Паганини в света.
Графикът му беше много натоварен. Беше в София само за няколко часа и сам предложи да си пишем онлайн. До последния момент не вярвах, че ще намери време за писмен отговор на журналистически въпроси, които, както всички знаем, са „необходимото зло“, но в кратка почивка между две рептиции отговори ето така:
Светлана Авдала: Нека започнем разговора така. С мои приятели от еврейската общност спорихме дали имате еврейска жилка... Ако да – каква е тя?
Марио Хосен: Израснал съм в многонационално семейство, където езикът на толерантността е част от моето ДНК. Въпреки че съм възпитан изцяло в православната християнска традиция, в мен се преплитат коптски, арабски и по майчина линия гръцки корени, както и 1/16 еврейско наследство.
Светлана Авдала: Членовете на общността много харесаха цикъла концерти в Синагогата и Ви поздравяват. Кое Ви накара да участвате безвъзмездно в тези концерти? Знаете, евреите ценят парите и този въпрос е в реда на нещата, така да се каже...
Марио Хосен: С еврейската общност ме свързва дълбоко и искрено приятелство още от детските ми години. Като ученик в Пловдив изучавах английски и изнасях концерти в читалище „Шалом Алейхем“. През 2013 г. бях поканен от ръководството на общността да представя концерт заедно с изтъкнати музиканти от Европа – първия симфоничен концерт в Софийската синагога. Последваха и редица интересни програми в сътрудничество с различни фестивали. В еврейската традиция музиката, литературата, философията и преди всичко хуманизмът са неразделна част от културното наследство. За мен е чест и скромен принос да бъда част от културната програма на общността и да допринасям към тази богата и вдъхновяваща традиция.
Светлана Авдала: Страдаме от бързи скорости и недостиг на време. Аз поне все още „страдам“. Ето например, нямаме време да осъществим среща на живо, защото сте в София за броени часове. „Страдате“ ли от недостиг на време, или вече сте „овладели високите скорости“?
Марио Хосен: Да, времената са изключително интензивни – особено в исторически и технологичен план. Технологиите навлизат с огромна скорост в ежедневието ни, което понякога ни кара да се чувстваме безпомощни пред задълженията и критериите, които това ново време ни поставя. Но в изкуството – и по-специално в музикалното изкуство – тази динамика винаги е съществувала. Аз още от малък живея в непрекъснато движение и пътуване и това отдавна се е превърнало в моя естествен ритъм.
Светлана Авдала: Забързаното ежедневие не отнема ли нещо от интерпретацията на музиката, която е създавана във време с по-забавено темпо на живот?
Марио Хосен: Това е въпрос на възпитание и вътрешна потребност към живота и усещането за реалността, заложени още в детските години. Повърхностни интерпретации е имало и ще има, особено с подкрепата на комерсиални проекти, насочени към по-широка аудитория. Но истинската дълбочина е в душата – тя произлиза от духовното послание, което искаме да предадем. А то е неразривно свързано с нашата култура, етика, естетика, морал и философия. Без познаване на историческите причинно-следствени връзки и без дълбока вътрешна връзка с партитурата не можем да предадем посланието на гениите, творили за вечността. Ние сме само интерпретатори на тяхното дело, но чрез силното си чувство и усет както на сцената, така и в процеса на подготовка за всеки концерт можем да вдъхнем живот и да предложим съвременна трактовка на тези шедьоври.
Светлана Авдала: Как времето, в което живеем, се отразява на интерпретацията? И как да усетим времето, в което някога е създавана дадена творба? Въпросите са сложни, но нека се фокусираме върху концерта на 14-и – понеделник. Казвате, че съвременното италианско музикознание ще провокира баварските музиканти със съвременни интерпретационни решения по отношение на италианския барок... За какво точно става дума?
Марио Хосен: Тук нещата са многопластови. Немската школа и нейният подход към интерпретирането на италианската музика винаги са били тема на дискусии. Много от изтъкнатите немски диригенти, оркестри и музикални естети често избягват емоционалната и естетическата дълбочина на италианското белканто, тази мелодична експресивност, която е коренно различна от естетиката на контрапункта или драматургичната архитектура на немската хармония. Това са различни светогледи, повлияни от редица фактори, включително светлината, климата и темперамента. Именно затова за мен е богатство, когато на един концерт италианската естетика и емоция срещат славянската чувствителност, интерпретирани от Камерния оркестър на Симфоничния оркестър на Баварското радио, немски музиканти, изключителни професионалисти, водени вещо от артистичния си ръководител и пръв концертмайстор Радослав Шулц, в едно творческо сътрудничество с мен и италианския чембалист маестро Пиеро Барбарески.
Такива моменти създават истинска взаимност и допринасят за общата ни съпричастност към музикално-естетическата кауза, която ни обединява.
Тук ще си позволя да отворя една скоба – Камерният оркестър изпълни произведенията на Дворжак и Чайковски с такава славянска експресивност, чувственост, емоционална откритост, че е трудно да се повярва, че свирят немски музиканти. Но това е професионализмът... Заедно с бароковата италианска оперна кантиленност в солираща цигулка на Марио Хосен, концертът наистина прозвуча като една РОМАНТИЧНА ФЕЕРИЯ, както го бяха озаглавили създателите на програмата му.
Светлана Авдала: Каква ще бъде провокацията за Вас в този концерт на 14-и април?
Марио Хосен: Очаквам – и съм убеден, че високият професионализъм допринася както за изключителна прецизност в детайла на фразата и техническата интерпретация, така и за пълната отдаденост на сцената. Това е израз на уважение както към музиката, така и към публиката, която присъства на концерта. Това е кредото на всеки истински артист, роден за музиката. Халтурата няма място в храма на изкуството – в това вярваме дълбоко. Музиката е мост, който свързва хората емоционално и духовно.
Светлана Авдала: Вие започвате кариерата си с музиката на Паганини. Впоследствие навлизате в творчеството му все по-дълбоко и като изпълнител, и като изследовател, и като редактор. Как се промениха първоначалните Ви представи, какво още разбрахте за Паганини, успяхте ли да го видите във въображението си, дори да разговаряте насън например с него? Кои от разпространените клишета, свързани с Паганини, не са истина и каква всъщност е истината?
Марио Хосен: Паганини има за мен особено значение. Моят професионален път като солист започна именно с първия му концерт за цигулка, който изпълних на 17-годишна възраст с всички водещи оркестри в България. По-късно записах цялото му творчество за цигулка и оркестър – включително и четирите концерта. През 2016 г. получих покана от д-р Данило Префумо – един от водещите италиански музиколози и програмен директор на най-голямото италианско CD издателство Dynamic в Генуа – да запиша някои от най-значимите произведения на Паганини в техните оригинални версии. До този момент много цигулари изпълняваха единствено адаптирани варианти, тъй като техниката на Паганини – особено използването на „скордатура“ – се е смятала за изключително сложна и предизвикателна.
Дълго време Паганини не е бил възприеман като сериозен композитор въпреки възхищението към стила му от великите композитори романтици Шуберт, Менделсон, Шуман, Берлиоз, Росини и Йохан Щраус. Затова съм особено щастлив, че заедно с Мариятереза Деллабора и Библиотека Казанатенсе в Рим издадохме поредица от URTEXT издания на неговите произведения за цигулка и оркестър в три тома. Дотогава повечето издания се базираха на неточни аранжименти. Моите редакции излизат от печат за издателство „Доблингер“ след внимателен анализ на ръкописите и корекция на множество грешки, наложили се във времето. В този процес ме подкрепя институтът „Паганини“, който ми осигурява достъп до оригинални източници от Италия.
Светлана Авдала: Предстои Ви участие през май на Първия международен конкурс за цигулари, организиран от CANTUS FIRMUS. Това за Вас друга дейност ли е, или напротив... Убедена съм, че това е съвсем малка част от цялостната Ви ангажираност като изпълнител, педагог, организатор и участник на фестивали. Каква е рецептата за успеваемост при тази ангажираност?
Марио Хосен: Да, това е конкурс, който може да привлече вниманието на обществото към младите цигулари, посветили амбициите си на класическата музика – едно сериозно начинание, в чийто дългосрочен успех съм убеден. Вярвам, че организаторите ще постигнат значими резултати. Такъв форум е принос не само към имиджа на България като страна, в която се реализират инициативи от високо професионално ниво, признати от водещи образователни и културни институции, но и мощна мотивация за родните таланти. Те получават възможност да се изявят пред високопрофесионално жури, медии и да бъдат във фокуса на общественото внимание. Моите каузи винаги са били свързани с музикалното изкуство от най-висока стойност – както в България, в ролята ми на артистичен директор на Международния музикален фестивал „Варненско лято“, така и в международен план като посланик на музиката на Паганини по покана на град Генуа. Това е моят живот – като изпълнител, общественик и педагог.
Светлана Авдала: Как човек може да съхрани интереса си към ежедневието в работата си?
Марио Хосен: Според мен всеки човек, който усеща, че е роден за професията си и расте духовно чрез нея и който намира щастие във всяка фаза от своя път, знае, че не може да изгуби вдъхновението от това, което прави – дори и за миг.
Светлана Авдала
Сн. Личен архив и Иво Чупетловски за „ Кантус фирмус“
Галерия с много музика
В рамките на форума Юлия Гавазова, представител на Организацията на евреите в България „Шалом“, изрази позицията на организацията относно нуждата от системна и обединена реакция срещу речта на омразата и престъпленията, мотивирани от тези подбуди. В своето изказване тя акцентира върху символиката на датата на организирането на това събитие, а именно Йом аШоа – Денят за възпоменание на Холокоста.
„Този ден не е само почит към жертвите, а и предупреждение за това докъде може да доведе речта на омразата, когато остане без отговор“, отбеляза Гавазова, като подчерта, че дискусията в този контекст придобива още по-силна тежест и отговорност.
Г-жа Юлия Гавазова обърна внимание на факта, че увеличаващите се прояви на антисемитизъм и език на омразата често остават безнаказани. „Няма как да градим по-добро бъдеще за всички нас, ако приемаме речта на омразата за „нормална част от нашето ежедневие“, каза тя.
ОЕБ „Шалом“ работи активно в няколко ключови посоки – образование, публични реакции и изграждане на партньорства. Особено значение се отдава на работата с ученици и учители, където целта е да бъде изградено устойчиво разбиране за това какво представлява речта на омразата и защо не бива да бъде толерирана, както и на значението на активната гражданска позиция. „Не можем да се борим с омразата, ако се боим да я назовем“, посочи още Юлия Гавазова.
С особена острота беше поставен и въпросът за отговорността на институциите. „Призоваваме институциите да не гледат на речта на омразата като на дребно нарушение. Това е престъпление, което може да има сериозни последици. И като такова то трябва да бъде третирано с активна превенция, с адекватни разследвания и наказания“, подчерта тя.
От името на ОЕБ „Шалом“ г-жа Гавазова сподели готовността на организацията да бъде партньор в борбата срещу омразата и в изграждането на едно по-справедливо и приобщаващо общество.
Соб.инф
сн.Любо Панев, КЗД
На 3 май т.г. се навършват 35 години от възстановяването на дипломатическите отношения между България и Израел. По повод годишнината на 22 април т.г. в галерия „Средец“ към Министерството на културата бе открита изложбата на Зои Север „Израел от сапфир и злато: Приказка за два града“ в присъствието на много официални лица, представители на ОЕБ „Шалом“, изкуствоведи и приятели на Израел.
Изложбата на Зои Север наистина създаде празничност за всички, които присъстваха на тържественото откриване. Председателката на Народното събрание доц. Наталия Киселова се обърна към художничката с топли думи, като оцени красотата на нейните картини, чрез която се подчертава и стратегическото партньорство между България и Израел. „Моят фаворит в тази изложба е картината, на която ярко се откроява един пъстър петел. Той известява, че утрото винаги идва, колкото и дълга да е била нощта.“
„Експозицията е като цвете на трайните много красиви и успешни връзки на българския и израелския народ“, сподели в словото си заместник-министърът на културата доц. Тодор Чобанов.
Н. Пр. Йоси Леви-Сфари припомни за мостовете, които се градят между нашите два народа. „Отношенията между Израел и България не са само дипломатически, това не са отношения между две държави. Това са отношения между хората, между две нации.“ Той напомни, че именно цар Фердинанд кани в България от Литва художника Борис Шатц, за да постави началото на бъдещата Художествена академия в София. По-късно той прави същото в Израел, където изгражда основите на Академията за изкуство и дизайн „Бецалел“, което завършва и Зои Север.
Сред официалните гости на събитието бяха посланикът на Украйна в България Н. Пр. Олеся Илашчук и посланикът на Румъния в България Н. Пр. Бръндуша Йоана Предеску.
Творбите на Зои Север в стил „магически експресионизъм“ разкриват един интимен художествен разказ за рязко контрастиращата, но едновременно с това хармонична връзка между Тел Авив и Йерусалим. Тел Авив, често наричан Белия град, е пулсираща космополитна метрополия с оживени плажове, процъфтяваща арт сцена и динамичен нощен живот. Чрез наситени цветове като синьо, изумруденозелено, лилаво, жълто и алено, хармонично съчетани върху платното, картините на Зои Север оживяват елегантната Баухаус архитектура на Тел Авив, огрените слънчеви булеварди и неугасващата енергия на града, който никога не спи. Йерусалим от своя страна се извисява като вечно пулсиращото сърце на Израел – град, пропит с хилядолетна история, вяра и културно наследство. Създавайки пейзажи от миниатюрни фрагменти, всеки от които носи своя собствена история, с прецизната си ръка и дълбока артистична чувствителност художничката улавя сакралната атмосфера на града: от златистите нюанси на Стария град до лабиринтните улички, отекващи от молитви и истории от минали векове.
Тази изложба е покана да опознаем Израел през погледа на творец, който, използвайки богатата си палитра от цветове като основен инструмент, майсторски свързва двата града, които въпреки различията си остават неразривно свързани. Тел Авив и Йерусалим – всеки един уникален по своя характер, но заедно изграждащи сложната и очарователна мозайка, която е Израел.
Преди откриването на изложбата Зои Север даде кратко интервю за в. „Еврейски вести“
ЕВ: Кажете, наистина ли Израел е толкова пъстър като във вашите картини?
Зои: Да, наистина е много пъстър. И не само във визуален смисъл, но и като характеристика. Тук е като калейдоскоп от всичко – от звуци, от цветове – слънце, море, историята на хората, дошли на тази земя от различни страни...
ЕВ: Не е ли шумно?
Зои: Много е шумно, да. Нетърпимо шумно. (усмихва се)
ЕВ: Какви са хората на Израел?
Зои: Много емоционални, шумни и невъзпитани. (бел. авт. – казва го с обич!) Обяснявам си това с източната менталност и детската непосредственост.
ЕВ: А може и с това, че народът на Израел живее в постоянно напрежение...
Зои: И това, да.
ЕВ: Ракажете ни за себе си.
(Въздъхва, като че ли няма кой знае какво да се разказва.)
Зои: Дойдох в Израел през август 1990 г. от Лвов, Украйна, и това е някак символично, преди 35 години. Бях на 15 г. и преместването ми не беше по мое желание. Това беше изборът на моите родители, защото по онова време аз не бях голяма ционистка. После завърших училище, служих в армията и завърших архитектурния институт и Академията за изкуство и дизайн „Бецалел“. Не съм работила като архитект нито един ден, защото това не беше моето, и започнах да рисувам по малко...
ЕВ: За първи път ли сте в България?
Зои: Да. Признавам, че не знаех много за България, освен че по време на ВСВ тя спасява своите евреи от депортация, но се надявам да се върна отново тук, за да почувствам страната ви. Смятам, че има символика в това да съм тук в този момент, когато се отбелязват 35 години от възстановяването на дипломатическите отношения между нашите две страни. Няма нищо по- хубаво да се разказва за една страна чрез картини, а не чрез дипломатически речи и официални събития.
ЕВ: Какъв е днешният ден на Израел?
Зои: Много е тежко не само сега, а въобще, но сега е в пъти по-тежко след 7 октомври и аз даже не знам какво да кажа за това, защото моето мнение за случващото се в Израел не е никак оптимистично и аз се надявам на някакво чудо, което да стане, но не като временен проект на държавата.
ЕВ: Хората са недоволни...
Зои: Меко е да се каже. Разбира се, има такива, които вероятно са доволни. Аз мога да говоря за тези, които познавам лично и те са от моето обкръжение. Всичко е много сложно, много неспокойно и аз мисля, че след 7 октомври това е единственото, което имахме- абсолютната увереност, че държавата ще ни защити, каквото и да се случи, и тя се пропука.
ЕВ: Рисувате ли след 7 октомври?
Зои: Рисувам постоянно и след 7 октомври, и след 24 февруари, защото това е нещо като лична терапия. Ако не мога да променя реалността, то поне мога да направя нещо с фантазията си и това е абсолютен солипсизъм, защото аз бягам от всичко това, което се случва наоколо.
ЕВ: Какво мислят хората на изкуството в Израел?
Зои: Те са много различни. Младите, тези, които са около 30-годишни, са силно политизирани и, разбира се, като във всяка страна, това са хората, които създават алтернатива на съществуващата власт и мейнстрийма. По- възрастните си остават в класическата ниша, доколкото това е възможно принципно в Израел. Днес изкуството в Израел стана доста по-политизирано и много по-демонстративно, като отрича и се съпротивлява на всичко това, което се случва в страната.
ЕВ: Правите ли изложби по света?
Зои: Да, в различни страни – в Европа, в Америка, в началото на войната в Украйна направих изложба, която за първи път не беше посветена на Израел, а на Украйна. И сега работя и много често пътувам дотам. На всеки два месеца.
ЕВ: Когато казахте „Украйна“, гласът ви се промени, стана по-топъл…
Зои: (плаче) Там е лошо. По-лошо, отколкото в Израел. Към сегашния момент аз не виждам надежда нещата да се оправят. Нищо не говори за това, че нещата могат да се подобрят.
Изложбата за Зои Север може да бъде видяна в галерия „ Средец“ до 9 май т.г.
Сн Посолството на Държавата Израел в България
Галерия: Цветният Израел на Зои Север
Сирените изправиха на крака участниците в церемонията, за да известят спомена за един от най-болезнените периоди в историята на еврейския народ – шест милиона загинали и оцелелите, които е трябвало да намерят трудния път към новия живот и надеждата за бъдещето, неразделно свързана с изграждането на Държавата Израел. Участниците във възпоменателната вечер отправиха молитви за завръщането на заложниците в Газа и за войниците, сражаващи се по границите на Израел в този момент.
Н. Пр. Йоси Леви-Сфари запали първата свещ в памет на шестте милиона наши братя и сестри, които бяха убити от нацистите и техните съучастници само защото бяха евреи.
През март 2025 година Държавата Израел започна своя мандат на председателстващ IHRA – Международния алианс за възпоменание на Холокоста. Централната тема на израелското председателство е „Повратният момент на поколенията“, който ще се занимае със запазването на паметта за Холокоста в епоха, в който броят на оцелелите от катастрофата намалява. Декларацията на оцелелите е документ, създаден през 2002 година, който включва послание за ангажимент към запазването на паметта за Холокоста. Израелското председателство инициира глобална кампания за подновяване на ангажимента към посланието и принципите на Декларацията на оцелелите и ще работи, за да убеди вземащите решения и обществото да подпишат декларацията с цел нейните принципи да бъдат приети в целия свят, за да бъде запазена паметта към жертвите, оцелелите и техните спасители.
Втората възпоменателна свещ бе запалена от Ели Анави, член на ИБ на ОЕБ „Шалом“, в памет на еврейските общности в Европа, чиято култура и наследство продължават да живеят в сърцата ни.
Можем ли да забравим Ане Франк и нейните мечти и стремежи, прекършени от нацизма и описани в запазения ѝ дневник? А ако Ане имаше камера, която да разкаже историята ѝ? Специалният възпоменателен проект „Къщата на Ане Франк“ ни го възпроизведе тази вечер, а учениците от ЧУ „Роналд С. Лаудер“ прочетоха стихотворението на Дан Пагис „Написано с молив в запечатания влак“. Запечатаният влак, Дан Пагис и всички, които не можаха да пишат и да се спасят.
Третата свещ бе запалена в памет на милион и половина еврейски деца, които не успяха да пораснат, да играят и да мечтаят.
Четвъртата възпоменателна свещ бе запалена от Тами Саломон в чест на оцелелите от Холокоста.
„Мое малко обично и най-скъпо момиченце...“ – пише Сара Горлиц в последното си писмо до дома на 7 юли 1944 година, наясно, че никога няма да види 6-годишната си дъщеря Дита, укрита от семейството на полски приятели на еврейското сеемйство. Дита трябваше да отвори писмото, когато порасне. Родителите на Дита оцеляват и имигрират в Израел заедно с дъщеря си. Консулът на Държавата Израел в България Ортал Попович ни прочете това сърцераздирателно писмо.
Петата възпоменателна свещ бе запалена от Яков Асса в памет на еврейските борци по време на Холокоста.
Шестата възпоменателна свещ бе запалена от главния равин на България рав Йоел Ифрах и бе посветена на Праведниците на народите.
Молитвата „Изкор“ прочете Рони Голдберг, „Ал мале рахамим“ – рав Йосеф Саломон, а „Кадиш“ – рав Йоел Ифрах.
Атиква, химнът на надеждата и Израел, огласи зала „Йерусалим“.
Да помним!
Сн. Леа Александрова
Това е специален Ден в памет на жертвите на Холокоста и героите от еврейската съпротива, който в страната се отбелязва всяка година от 1949 г. насам за възпоменание на шестте милиона евреи, убити от нацисткия режим по време на Холокоста. Тази година се навършват 80 години от освобождаването на Аушвиц и капитулацията на нацистка Германия, но паметта за Холокоста е жива за евреите от целия свят пред опасностите от възраждането на антисемитизма. Йом аШоа е 6-ият ден след края на Песах, пада се седмица преди Йом Азикарон /Денят в памет на падналите израелски войници и жертвите на терористични атентати/ и Йом Ацмаут – националният празник на Израел, с който тази година ще се отбележи 77-годишнината от обявяването на независимостта на държавата през 1948 г. Смята се, че близостта на тези дати символизира пътя на еврейския народ към възраждането на държавата. Тази година Йом аШоа се пада в сряда, 23 април от 20:00 ч. до залез в четвъртък, 24 април (26-ти нисан 5785 г., когато в 10:00 ч. сутринта ще звучат сирените в цялата страна). Националната програма за Деня в памет на мъчениците и героите от Холокоста включва събития през целия ден на 24 април, а държавната церемония ще се проведе в музея на Холокоста „Яд Вашем“ в Йерусалим на 23 април, сряда, от 20:00 часа, когато официални слова ще произнесат президентът и министър-председателят на Израел, главните равини ще изрекат молитви, а оцелели от Холокоста ще запалят 6 факли – по една за всеки милион убити.
Музеят на Холокоста „Яд Вашем“ в Йерусалим вече 15 години провежда национален конкурс, ориентиран към израелските плакатисти и дизайнери за създаване на официален национален плакат за Йом аШоа с акцент върху живата сила на паметта за мъчениците и героите от Холокоста. Визуалните концепции следват сложните и многообразни маршрути на паметта и как тя формира устойчивостта на израелското общество.
Тазгодишният конкурс за официален плакат за Йом аШоа и 80 години от поражението на нацистка Германия е фокусиран върху темата „От дълбините: болката на освобождението и израстването“. В началото на май 1945 г., когато нацистка Германия безусловно капитулира пред съюзническите сили[1], ликуването от победата се разпространява по целия свят. Втората световна война в Европа е приключила, въпреки че битките продължават още няколко месеца в Далечния изток. Това е война, причинила разрушения в безпрецедентен мащаб в историята: приблизително 80 милиона жертви; милиони бежанци от различни националности са пръснати из цяла Европа и извън нея; разрушена е инфраструктурата на стотици градове. Военните паради и публичните тържества се провеждат по целия свят, както и на европейския континент, току-що освободен от лапите на нацисткия режим. Но – както се казва в мотивацията на Световният център за възпоменание на Холокоста „Яд Вашем“ за избор на тазгодишната тема за плакат – „един народ не участва в общата еуфория – еврейският народ. За евреите победата беше дошла твърде късно. Денят на освобождението, този, за който те са копнеели през годините на Холокоста, беше в по-голямата си част ден на криза и празнота, усещане за непреодолима самота, осъзнавайки мащаба на унищожението, както в личен, така и в обществен мащаб. С настъпването на освобождението пред оцелелите възникват сложни и болезнени въпроси: Къде биха могли да се чувстват сигурни? Кои всички оцелели са наистина открити от своите семейства и общности? Как биха могли да се върнат към „нормален“ живот, да изградят домове и семейства – и къде да стане това? На европейска земя или другаде? Как трябва да се пази и почита наследството на убитите? Как ще бъдат изправени пред съда извършителите на жестоките престъпления? Трябва ли оцелелите да търсят отмъщение…?”
Още в първите дни и седмици след освобождението оцелелите започват да се възстановяват и организират, въпреки мъката, физическата слабост и големите трудности. Историята помни, че те създават нови семейства, образователни и приемни заведения за деца и младежи, започват да издават вестници и списания, събират свидетелства за съдбата на евреите по време на Холокоста и стават значим фактор в дейността на ционисткото движение. „Въпреки това, не всички оцелели успяха да се издигнат от пепелта и да изградят живота и бъдещето си отново – пишат в обобщението на резултатите от конкурса организаторите от Яд Вашем. – Някои бяха твърде болни или не можеха да съберат емоционална сила, за да станат част от човечеството, което ги беше предало. Гласовете им невинаги се чуваха и те оставаха изолирани пленници на собствената си мъка. Въпреки всичко, по много начини оцелелите от Холокоста допринесоха за изграждането на по-добър свят за себе си, за децата си и за бъдещите поколения, така че другите никога да не преживеят подобни ужаси. Те създадоха семейства и общности, но също така вложиха последователни и многобройни усилия, за да създадат организационни и правни рамки, предназначени да предотвратят повторението на престъпления като Холокоста“.
Конкурсът за плакат, посветен на Йом аШоа, вече 15 години следва и се стреми да преосмисля сложните пластове на еврейската памет чрез създаване на мостове между миналото и бъдещето. Тазгодишният плакат победител в състезанието е проект на мултидисциплинарния художник Авраам Ядан и беше избран от жури, в което участват видни израелски художници и експерти по образованието за Холокоста.
Плакатът на Ядан носи заглавие „Преподреждане на спомените“ и е публично достъпен, разпространява се сред университетски и училищни общности, обществени институции, галерии и музеи в страната за отбелязване на Деня на паметта на мъчениците и героите от Холокоста. Трябва ли да се „преподреждат“ спомените и ако да – как? Авраам Ядан е 40-годишен художник, възпитаник на Факултета по индустриален дизайн към Института „Авни“ за изкуство и дизайн в Тел Авив, а днес притежава собствено студио в родния си мошав Алмагор в Северен Израел. Под прожектора на паметта в графичната му концепция е поставена раирана риза без човешко присъствие в нея. Раираната риза се е превърнала в символ на страданието и мъката на еврейския народ, лишен от всяка свобода, хвърлен в концлагерите и избит. Плакатът изобразява смесването на два пълни със символика образи: раираната риза, една от емблемите на Холокоста, и пианото, символ на световна култура. Добрият прочит на тези символи говори и за факта, че преследването и масовото убийство на евреите в периода на Холокоста е извършено в сърцето и пред очите на западната цивилизация и нейната култура. Рисунката с въглен върху неравен фон, който постепенно изсветлява в точката, където се „срещат“ раираната риза и пианото, създава усещане за пътуване във времето. Облеклото на концлагериста, без човешко присъствие в него се асоциира с наранената кожа на някой, който е бил освободен от лагера и който се движи със страх, а понякога дори тромаво към процеса на физическа, емоционална и културна рехабилитация. Точката на сливане между раираната риза и пианото, в която двете изображения изглежда се опитват да се интегрират, подсказва възможен отговор на въпроса дали тази рехабилитация изобщо е осъществима. Възможно ли е връщането към живота? Може ли човек да се присъедини отново към човешката раса след ужасите на Холокоста? Оцелели като италианския писател Примо Леви, австрийския есеист, журналист и кинокритик Жан Амери, и други писатели и мислители се бореха с този екзистенциален въпрос през целия си живот. Леко изкривеното пиано в плаката загатва за пътека или стълба, по която човек може да се стреми нагоре, а по този начин се събуждат и друг вид асоциации с еврейски образи, като напр. многоцветното палто на Йосиф или стълбата на Яков. Всичко това укрепва специфичния образ на Холокоста като период, в който всеки евреин под окупацията на нацистка Германия и нейните колаборационисти е бил преследван с цел унищожение. Затова докато поражението на нацистка Германия е радостно събитие за света, за евреите то бележи началото на сложни и дълги процеси на траур и реабилитация, пред осъзнатата огромност на опустошението.
По думите на Авраам Ядан значението на Холокоста се крие в духовното пространство на всеки от нас, където се случва дълбокият вътрешен процес на преход: от болка към растеж, от пълна загуба на всичко, което ни е скъпо, до необозрими нива на нови отговорности чрез пренареждане на историята в един надвсекидневен морал. Цената на травмата е платена, от нас зависи да не да допускаме историята да се повтаря, а вдъхновеното и новаторско преоткриване на това, че си избран народ, да остава неизменна същност на всяка еврейска кауза.
Еврейските общности извън Израел също провеждат възпоменания за Йом аШоа, към тях навсякъде се присъединяват и други общности в знак на съпричастност срещу разрастващия се антисемитизъм. Честването на Йом аШоа в Лондон ще се проведе вечерта на 23 април в градините Виктория Тауър, до Камарата на лордовете. Очаква се това да бъде невероятно и вълнуващо събитие. На различни места в САЩ и Канада също ще се провеждат събития в солидарност с еврейските общности. В партньорство с Музея на Холокоста в Торонто и Канадското общество за Яд Вашем в столицата на Канада на 23 април ще се организира официално Възпоменание за Холокоста.
На 23 април в София, по традиция, Йом аШоа ще бъде отбелязан с тържествена възпоменателна церемония.
От 22 до 28 април в Полша ще се проведе „Поход на живите“ – международна образователна инициатива, която събира ученици от цял свят. „С хиляди участници ще маршируваме мълчаливо от Аушвиц до Биркенау, а на Йом аШоа ще участваме в официална церемония с високопоставени лица от цял свят. Няма да стоиш безучастен!“ /из съобщение до медиите за събитието „International March of the Living’2025“/. „Походът на живите“ се провежда всяка година от 1988 г. насам непосредствено след Песах. За младите хора този поход, за разлика от походите на смъртта през Втората световна война, не е клише, а символ на устойчивостта на еврейския народ и смисъл да се води борба за свят с нов морален хоризонт, в който антисемитизмът, фанатизмът, омразата и безразличието нямат място.
Поход на живите се провежда всяка година и във Вилнюс, Литва, до Мемориала Панериау – по пътя, по който са вървели затворниците от гетото във Вилнюс преди клането в гората Панериау. Поетът от Вилнюс Хиршас Гликс, затворник от гетото във Вилнюс, преди години написа песен, в която се казва: „Никога не казвайте, че вървите по последния си път“.
Радост Николаева
[1] В 02:41 сутринта на 7 май, в щаба на SHAEF в Реймс, Франция, началникът на щаба на Върховното командване на германските въоръжени сили, генерал Алфред Йодл, подписва документ за безусловна капитулация на всички германски сили пред Съюзниците.
И по този повод и аз бих искал да се върна на един особен момент от историята, а именно, когато Моше, търсейки една от овцете на тъста си Итро, се натъква на горящ, но не изгарящ храст в средата на пустошта. Той се приближава към него и оттам започва историята на спасението и водачеството на Моше.
И текстът ни казва:
И Б-г му се показа измежду трънливите храсти.
Ние толкова често сме чували тази история, че тя не ни прави впечатление и едва ли се питаме защо Б-г избира именно да се покаже измежду храсти, и то трънливи, а не примерно от дърво?
В един популярен мидраш раби Йосей казва: Защо Б-г говори измежду храстите? Храстът с тръни има една специфика – ако човек си вкара ръката навътре, той не го драска, защото бодлите са насочени надолу. Но ако реши да си махне ръката, тръните ще го избодат. Същото се случва и с Египет – когато еврейският народ слиза там, той е посрещнат с добре дошли, но когато решава да си тръгнe – египтяните гo поробват.
Мидрашът напомня за нещо много важно в прочита на историята на Изхода – това не е епизодична история. Не е просто изолиран случай, в който нашите прадеди попадат, и никога повече не се повтаря – не, потисничеството и до днес е метод за управление, в който за съжаление много държави се впускат.
Но за да разберем тази история и поука, трябва да я преживеем. Моше никога не е преживявал потисничеството. Той израства в двореца, след което бяга в пустинята и не познава истинската сила на робството и потисничеството. Затова Б-г трябва да му се яви именно от трънлив храст, трябва да го предизвика да се убоде, за да усети и да разбере.
Така е и с нас. За радост живеем в свят и в държава, където няма потисничество. И можем спокойно да празнуваме каквото решим и когато преценим. Но именно на Песах ние трябва да влезем в ролята на Моше и да се убодем на храста.
Не да преживеем робството, но в тези дни на празника чрез храната, която ядем, чрез стъпките на седера или дори чрез размишление над тези теми е важно да почувставаме тръните и да чуем гласа, който да ни накара да вземем мерки и да помогнем на света да стане по-добър.
Което пък може би е най-важната ни задача тук и сега.
Хаг Самеах!
Шабат Шалом!
Максим Делчев, председател на ЦИДС
На срещите присъстваха от страна на еврейската общност председателят на ОЕБ „Шалом“ д-р Алина Леви, председателят на ЦИДС Максим Делчев, председателят на организацията на приятелите на Израел в България „Негев“ проф. д-р Александър Оскар, председателят на Федерацията на ционистите в България г-н Николай Гълъбов и директорът на офиса на Американския еврейски комитет за България и Северна Македония г-н Виктор Меламед.
Председателят на ОЕБ „Шалом“ д-р Алена Леви припомни смисъла на празника: „Песах ни събира около масата не просто да си припомним Изхода от Египет, а да преживеем отново онзи път – от робство към свобода. Тази свобода има много лица: личната свобода да бъдем такива, каквито сме; свободата на нашите общности да се събират, да пазят своята култура и традиции; свободата на еврейския народ да съществува, да се защитава и да мечтае. Всяка година ние празнуваме всяка от тях.“
Моадим ле симха и нека не забравяме колко крехка е свободата във всеки един смисъл и да не спираме да се борим за нея.
ОЕБ „Шалом“
Централната Софийска синагога, една от архитектурните перли на столицата и най-голямата синагога на Балканите, вече предлага на своите посетители иновативна интерактивна аудиогид система, която обогатява преживяването и разказва по нов, модерен начин за богатото наследство на българските евреи.
Чрез 18 увлекателни аудиоразказа, достъпни на шест езика – български, английски, иврит, испански, френски и немски, гостите могат да научат повече за историята, архитектурата и духовния живот в синагогата. Историите са поднесени достъпно и емоционално, така че да бъдат интересни както за българската публика, така и за международните посетители.
Системата не изисква изтегляне на приложение, не използва мобилен интернет и не води до допълнителни такси – напълно интуитивна и безпроблемна за използване, тя е разработена с мисъл за всеки гост. Достатъчно е само да сканирате QR код на място и да се потопите в атмосферата на това свято и исторически значимо място.
Проектът е реализиран в партньорство с платформата MiGuide, специализирана в създаването на интерактивни културни преживявания. Консултант по съдържанието на аудиогида е Иванка Гезенко – дългогодишен експерт в Държавна агенция „Архиви“, чиито познания и опит допринесоха за историческата достоверност и качеството на представените разкази. Благодарение на това сътрудничество Софийската синагога се нарежда сред културните обекти в Европа, които предлагат съвременно и достъпно културно съдържание за широката публика.
Интерактивната система е част от стремежа на религиозната общност на евреите в България да направи Софийската синагога достъпна, културно значима и емоционално въздействаща не само като религиозен обект, но и като културна и историческа съкровищница на България.
Очакваме ви, за да споделим с вас историите на едно от най-впечатляващите места в София по нов, модерен и вълнуващ начин.
ЦИДС
