Тази седмица афтарата ни е свързана с предстоящия Рош Ходеш и понеже вече я коментирахме и разказахме тази година, ще обърнем внимание на афтарата, която трябваше да се чете за параша Бамидбар, ако нямаше Рош Ходеш. В нея — част от книгата на пророк Хошея — се разкрива пророчество за изкупление и надежда. Още в началните стихове Б-г обещава, че народът на Израел един ден ще бъде многоброен като пясъка на морето. Те ще бъдат наречени „деца на живия Б-г“, а Юдея и Израел ще се съберат отново заедно, обединени под един водач.

Невярната съпруга

Хошея обяснява защо Израел има нужда от изкупление чрез притча за съпруг, съпруга и нейните любовници — образи, символизиращи Б-г, народа на Израел и идолите.

В историята на Хошея съпругът е верен, но съпругата му постоянно му изневерява. Тя вярва, че именно нейните любовници са източникът на богатството и удобствата ѝ, и казва:

„Ще тръгна след любовниците си, които ми дават хляба и водата, вълната и лена, маслото и питието.“

Изоставеният съпруг е наранен и разгневен. Той се пита как жена му не разбира, че именно той ѝ дава житото, виното, маслото, среброто и златото. Затова обещава да препречи пътя ѝ, така че тя повече да не може да намери любовниците си. А когато реши да се върне при първия си съпруг, ще понесе наказание:

„Ще открия срама ѝ пред очите на любовниците ѝ… ще опустоша лозята и смокините ѝ… така ще я накажа.“

Но въпреки предателството, съпругът не може да остане гневен завинаги. След наказанието той отново ще се обърне към нея с любов:

„Ще говоря нежно на сърцето ѝ, ще я отведа в пустинята и ще ѝ говоря с нежност.“

В края на афтарата Хошея разкрива по-ясно, че тази история е образ на връзката между Б-г и Израел. Б-г обещава да сключи завет с народа, да премахне войната и насилието от земята и да даде сигурност и мир. Пророкът отново използва езика на брака в заключителните думи:

„Ще те сгодя за Себе Си завинаги; ще те сгодя с правда и справедливост, с доброта и милост. Ще те сгодя с вярност и ти ще познаеш Господа.“

Пустинята

Еврейското име на книгата „Числа“ е „Бамидбар“ — „в пустинята“. Това е подходящо име за книга, която разказва за времето на израилтяните в пустинята: оплакванията срещу манната, историята със съгледвачите, бунта на Корах и още много събития, които показват цикъла на съмнение, грях и наказание през четиридесетте години на странстване.

Но в книгата на Хошея споменът за пустинята не е само отрицателен. Напротив — Б-г вижда пустинята като място на близост и обновление на връзката с Израел:

„Там, в пустинята, тя ще Ми отговори както в дните на младостта си, когато излезе от Египет.“

За Б-г времето в пустинята е било един от най-близките и чисти моменти във връзката Му с народа. Затова пустинята се превръща в място на ново начало — като „втори меден месец“ между Б-г и Израел.

И все пак, по-рано в същата афтара, пустинята е описана и като място на самота, суша и наказание:

„Ще я направя като пустиня, ще я превърна в суха земя и ще я оставя да умре от жажда.“

Кое тогава е истинското лице на пустинята? Място на изпитание и страх или място на близост и любов към Б-г? С началото на четенето на четвъртата книга на Тората афтарата ни приканва да размишляваме именно върху тези въпроси.

Нека този Шабат донесе на цялата ни общност мир, духовна сила и единство. Нека дори в моментите на „пустиня“ в живота ни намираме път обратно към надеждата, вярата и близостта помежду си и с Всевишния. Нека бъдем благословени със здраве, милост, защита и дни на радост и мир за Израел, за България и за целия еврейски народ.Шабат Шалом!

Параша Бехукотай завършва книгата Ваикра с поредица от благословии и предупреждения – благословии за онези, които следват Божиите заповеди, и последствия за онези, които се отклоняват от тях. Афтарата към Параша Бехукотай (която се чете и когато Бехар и Бехукотай са обединени, както този Шабат) ни отвежда към пророк Йеремия, който в кратък, но изключително силен текст говори за доверието, вярата и духовните корени на човека.
Много изследователи смятат, че този откъс представлява събрание от различни слова на Йеремия, записани и подредени от неговия верен писар Барух. Въпреки разнообразните теми, през целия текст преминава една основна идея – изборът между духовната пустота и живата връзка с Б-г.
Афтарата започва с думите на пророка за Божието постоянно присъствие в живота му. Йеремия предупреждава, че онези, които се обръщат към идоли и „не-богове“, в крайна сметка ще осъзнаят силата и истината на Всевишния.
След това пророкът изобличава народа на Израел за неговите грехове и предупреждава, че заради тях може да изгуби наследената си земя. От темата за земята Йеремия преминава към един от най-красивите и запомнящи се образи в пророческата литература – образа на дървото.
Човекът, който се уповава единствено на хората и забравя Б-г, е сравнен със сух храст в пустинята – самотен, безплоден и неспособен да види доброто, дори когато то идва. Но човекът, който има доверие в Б-г, е като дърво, посадено край води – с дълбоки корени, зелени листа и клони, които непрестанно дават плодове.
Йеремия напомня още, че човешкото сърце често е измамливо, но Б-г познава истинските пътища на човека и вижда всяка неправда. Онези, които трупат богатство несправедливо, няма да намерят истинско благословение.
Афтарата завършва с кратка молитва за изцеление: „Изцели ме, Господи, и ще бъда изцелен; спаси ме, и ще бъда спасен.“ Част от тази молитва днес е включена в делничната Амида. Първоначално молитвата продължава с молба за наказание над враговете на пророка, но текстът на афтарата завършва с думи на надежда и изцеление.
Нека и ние като общност бъдем като дървото, посадено край живи води – дълбоко вкоренени в традицията, но винаги носещи нов живот, надежда и плодове за бъдещето. Нека Всевишният дари общността ни със здраве, мир, духовна сила и единство. Нека домовете ни бъдат изпълнени със светлина, а сърцата ни – с вяра, мъдрост и добрина. И нека винаги намираме сили да избираме пътя на благословението, състраданието и живота.
Шабат Шалом!

Пълно е с познати учители, а сред децата разпознавам само някои, но искрено се забавлявам да ги видя толкова развълнувани.

Зад мен седи една от майките. Разбирам, че в шоуто участват двете ѝ дъщери. Малката е безстрашна, но по-голямата е изпълнена със съмнения. „Страхотна си – казвам ѝ аз. – Само дръж микрофона по-близо до устата си, докато пееш.“

Казвам го уверено, но знам, че притеснението от светлините и пълната зала може да я обърка. Оставям майка ѝ да ѝ помогне, за да се случи онова трудно неописуемо сливане със сцената.

Най-много ми харесва суматохата – учители, деца, родители, баби и дядовци, шум от вълнение. Прекрасно. Тази вечер няма председатели на организации, няма директори, няма членове на ИБ на ОЕБ „Шалом“ и Консисторията. Тук са само родителите на децата и те тръпнат в очакване.

Светлините бавно утихват, чувам като че ли театралния звънец, който ни подканя да запазим мълчание.

На сцената усмихнат излиза директорът Владимир Цветков, за да обяви началото на шоуто: „Добре дошли на нашето първо шоу на талантите. Днес – учудващо за нашето училище – не е никакъв празник от големия ни календар, а празник на таланта и на смелостта да излезеш на сцената и да кажеш: ето ме, аз имам много какво да ви кажа и покажа. След малко се махам оттук и след мен на сцената ще има единствено ученици от 6 до 18 години.

Ще видите много различни и разнообразни изпълнения. Сигурен съм, че ще ви харесат. Зад кулисите, както и в залата има още много хора. Това е моят екип учители, които безрезервно вярват в децата, подкрепят ги и сме много развълнувани днес за тях. Пожелавам ви много приятно гледане. Шоуто не е кратко, можете да следите през цялото време къде сме в програмата. Ще има QR код, с който можете да следите какво се случва. И ви желая прекрасно преживяване. Благодаря ви, че сте тук.“

И старт.

Малко преди това успявам да откъсна Ванеса Камерон, учителката, която стои зад идеята за тази вечер.

„10 минути само“, казва тя сериозно.

„10 минути“, потвърждавам аз.

„Това е първото талант шоу на нашето училище, в което даваме възможност на деца от подготвителна група до 11-и клас да се включат. Проведохме предварителен кастинг в двете сгради, на който всички желаещи представиха изпълненията си пред комисия от учители, които оценяваха и съответно даваха отговор – да или не.

Голям интерес имаше, което беше доста неочаквано, защото започнахме с притеснения дали децата ще искат да участват. Оказа се, че интересът е по-голям, отколкото можем да поемем, и в момента сме пред едно дълго събитие с много таланти.

Дадохме насока, че може да има солови, групови, танцови и музикални изпълнения, свирене на инструмент или нестандартни таланти. Имаме момиче в седми клас с авторски рецитал, който ще представи. Ограничения не сме поставяли – дадохме им поле да се изявят.

Има и връзка с летния лагер „Джугатон“, където също има талант шоу в края на програмата. За мен това е важен мост между преживяванията на децата през годината.

Посланието е да не се страхуваш да покажеш това, което можеш, да вдъхновяваш и че няма малки и големи таланти.“

Тя се усмихва леко и добавя: „Няма награди, няма класации, няма победители и губещи. Всички са равни на сцената. Идеята е да споделиш това, което е специално в теб, а не да се състезаваш.“

Сценарият е минал през много ръце – участвали са няколко учители и директорът, а финалният вариант е умишлено съкратен, за да има повече място за самите изпълнения.

„Всичко идва от любов към децата – казва тя. – И желанието да им помогнем да повярват в себе си.“

Светлините бавно утихват.

И старт.

Първото шоу на талантите започва. Публиката вече знае, че това няма да е последното.

Михайлина Павлова

Сн. Леа Александрова

Галерия „Ето ме“:

В афтарата за парашата Емор пророкът Езекиил пророкува за правилата, които ще следват свещениците, служещи в Третия храм, който ще бъде изграден в неопределено, апокалиптично бъдеще. Той уточнява, че свещениците трябва да носят специални одежди и им е заповядано да поддържат косите си подстригани и подредени. Те нямат право да пият вино, докато изпълняват свещеническите си задължения, и им е забранено да се женят за разведени или овдовели жени (освен ако вдовицата първоначално е била омъжена за свещеник).

Свещениците, които Езекиил описва, са натоварени със задачата да учат народа на Израел да прави разлика между святото и обикновеното, между чистото и нечистото. Те действат и като съдии за народа, отсъждайки според Тората. Забранено им е да се доближават до мъртво тяло, освен ако това не е човек от най-близкия им семеен кръг.

Накрая Б-г постановява, че на свещениците не трябва да се дава дял от земята в Израел. Сам Б-г е техният дял, а те се изхранват от жертвоприношенията и се ползват от част от десятъците.

Нека тези думи ни вдъхновят да търсим яснота между святото и делничното в собствения си живот, да изграждаме общество, основано на справедливост, отговорност и духовна чистота. Нека Всевишният благослови нашата общност със здраве, мир и единство и ни води по пътя на мъдростта и добротата.

 Шабат Шалом!

Това е опит да се картографират променящите се граници на дома във времевата линия между миналото и настоящето. На 23 и 24 април в Музикалния център „Фелиция Блументал“ също в Яфо стартира специален проект, създаден по стихотворения на Леа Голдберг (1911–1970) с музика от 33-годишния композитор Гон Халеви. Леа (Лия) Голдберг е едно от лицата на литературен Израел. Тя е поет, драматург и една от любимите авторки на няколко поколения израелски деца. Критиците я наричат „перлата на израелската словесност“, а книгите ѝ за деца, сред които „Дом под наем“ с десетки издания от 1948 г. (1-во издание) насам и „Чудеса и очарования“, са се превърнали в класика на детската литература на иврит.

Книгата „Дом под наем“ многократно е попадала и в списъка с бестселъри в сферата на детската и младежката литература в Израел, а изборът на текстове от нея за новия проект на композитора, пианист, поп и оперен певец Гон Халеви е естествен като продължение на неговия „Саундтрак към детството“ за струнен оркестър, роял и глас, който през 2025 г. заля цялата страна и беше наречен „революционен проект“, създаден върху емблематични стари израелски песни, преработени по удивително новаторски музикален и кинематографичен начин с кауза да стигне до най-младите поколения в страната. Гон прави това, като променя хармонии, преминава от гама в гама и променя ритми, нарушавайки всички правила, както сам признава.

Новият му музикален проект, „отчасти музикален, отчасти театрален“, създаден върху стиховете и разказите на Леа Голдберг, е не по-малко вдъхновяващ със спиращия дъха диалог между старото и новото, между поколенията, толкова различни, но свързани с общите исторически нишки на смисъла да бъдеш евреин и да можеш да преоткриваш този смисъл отново и отново с нови очи. „Текстовете в „Дом под наем“ на Леа са пълни с доловим детски смях – казва Гон Халеви, – защото без свобода и без необходимата мъдрост в тях няма как да преодоляваме различията, основани на вяра, раса, произход, етнос и всичко останало…“ Известната история е за наемателите на 5-етажна сграда (кокошка на първия етаж, кукувица на втория, черна котка на третия и катерица на четвъртия), които започват да търсят нов наемател, когато деликатният баланс в сградата е нарушен, след като мишката (Сър Маус) се изнася от най-горния апартамент. Мравка, заек, прасе и славей обмислят да го наемат, но се сблъскват с различни основания да бъдат отхвърлени от останалите наематели: трудолюбивата мравка не харесва мързеливия славей; заекът не харесва кукувицата, защото тя изоставя синовете си в гнездата на други птици; бялото прасе не харесва черната котка; нежният и тих славей не харесва шумната катерица. В крайна сметка една добра гълъбица пристига в къщата и оглежда стаята. Когато я питат дали иска да остане, гълъбицата се съгласява, въпреки че жилището не ѝ харесва особено, но е готова да бъде приятелка и съсед с кокошката, с кукувицата, с котката и с катерицата въпреки навиците им. Тази история всъщност е разказ за копнежа на израилтяните, които в случая са гълъбите, успели да достигнат до своя дом в Земята на Израел, пред наглед непобедимите политически и междукултурни контрасти, които ги съпътстват. По текстовете в книгата „Дом под наем“ вече са създадени късометражни филми, пиеси, интерпретации за фестивални програми, медийни адаптации, скулптури и издания, илюстрирани от различни израелски художници, но проектът на Гон Халеви е първият неин музикален еквивалент.

Характерен начин, по който се разглеждат, коментират, изучават и интерпретират чрез арт проекти днес темите от детската литература в Израел, е не толкова в традиционната педагогическа или образователна рамка, а по-скоро в рамките на иновативния поетичен прочит. Една от най-интересните и повлияли върху развитието на постомодерните и революционизиращи подходи в това отношение е на изследователката с международен авторитет в сферата на детската и младежката култура Зохар Шовит, която за съжаление почина на 2 април т.г. Тя е бивш преподавател в Катедрата по семиотика и културни изследвания в Института за поетика и семиотика „Портър Израел“, почетен професор в Училището за културни изследвания „Шърли и Лесли Портър“, основателка и бивш ръководител на магистърската програма за изследване на детската и младежката култура в Телавивския университет и носителка на наградата на Израел за 2025 г. за изследвания в науката и изкуството. В книгата си „Въведение в поетиката на детската литература“ (1996) проф. Шовит пише: „В резултат на обществената концепция за детството детската литература, за разлика от литературата за възрастни, се смяташе за важно средство за постигане на определени цели в образованието на децата. Това убеждение обаче означаваше, че детската литература не можеше да бъде приета като имаща статут, равен на този на литературата за възрастни. Следователно тя страдаше от по-нисък статус в рамките на литературната полисистема.“ Според проф. Шовит, за да се освободи детската литература от тези ограничения и да се даде възможност за нови и различни въпроси, подходи, интерпретации, трябва да настъпят някои драстични промени, една от които е не само учените, но и хората на изкуството да са готови да разглеждат детската литература като част от цялата литературна система, в която тя е „нова област извън контекста на традиционните и изтъркани въпроси“. Област, открита както за интердисциплинарни изследвания, така и за диалога личност–култура–памет в съответствие с променящите се културни концепции за детството, с динамиката на литературните системи и през новаторския поглед на изкуствата през XXI век.

Затова в двете изложби, които се провеждат паралелно през този април в Къщата на художниците и в Музикалния център „Фелиция Блументал“ в Тел Авив, детските теми функционират по нестандартен начин, който сякаш им позволява да действат като особен вид развиващо се морално познание, започнало от първите детски еврейски книги до днес.

Като казвам „първите“, се сещам, че едва ли има израелско дете, което да не е слушало историята за козлето, купено за две зузи (старинни сребърни монети) от един баща в приказката  „Ахад Гадя“ (אֲחַד גַּדְיָא), а едва ли има и възрастен, който да не знае песента със същото заглавие, която се изпълнява в нощта Седер – първата нощ на Песах на 14 Нисан, която тази година беше на 2 април. Въпреки че най-ранният текст на „Ахад Гадя“ („Едно яренце“) е на арамейски, има допълнителни версии на ладино и идиш, а преводът на иврит разкрива интересен сюжет: баща купил яренце за сумата от два зуза (древна сребърна монета). Веднага след това козлето било изядено от котка („гризна го котище зло“). Котището било ухапано от куче, а то пък било ударено с пръчка. Пръчката била изгорена от огън, който естествено бил потушен от вода. Бик се появил и изпил водата, което довело до заколението му. Касапинът съответно получил наказание от Ангела на смъртта, а в края на песента Ангелът на смъртта е „наказан от Всевишния, Благословен да е Той“. Въпреки детския си тон текстът се тълкува алегорично като историята на еврейския народ, преминаващ през различни страдания, и намесата на Б-г в крайна сметка. Тази история е оставила дълбок отпечатък върху еврейската детска литература, а освен това е повлияла и на европейската. Текстът е отпечатан за първи път за Пасхалната Агада в Прага (1590) и според някои изследователи е първото печатно стихотворение в света наред със стихотворението гатанка за децата „Ахад Ми Йодеа“ („Този, който знае“), което се изпълнява в края на нощта Седер и искрено забавлява най-младите. „Може би няма друго детско стихотворение, което да се е радвало на такова дълголетие и да е оставило по-голям отпечатък върху детската литература и не само върху нея като „Ахад Гадя“. То е и един от първите примери на поезия на иврит за най-младите хора.“ Тези думи принадлежат на израелската поетеса, музикантка, преводачка, композиторка и авторка на песни Наоми Шемер (1930–2004), някои от които са се превърнали в неотменна ценност в израелските изкуства – като „Златният Йерусалим“ и „Евкалиптова гора“, на които Наоми е автор и на текста, и на музиката. Тя е и от израелските поети и музиканти, които и до днес създават творби, вдъхновени от „Едно яренце“ (Ахад Гадя) и свързаните с него еврейски представи, че има справедливост и има съдия.

Моралната история, равностойна на притча, сякаш векове наред изпълва пространството между времената и превръща отсъстващото в присъстващо, вкл. и чрез творчеството на такива национални автори като Натан Алтерман, Наоми Шемер, Хава Алберщайн и мнозина други, които превръщат чрез творчеството си всяка древна история, до която се докосват, вкл. и тази от „Едно яренце“ и „Дом под наем“, в ново изобретение за съюзничество между поколенията. Знам, че изкуството винаги има какво да добави към това, а платната на Еден Херман Розенблум, Тами Варди и Веред Кац и музиката на Ган Халеви към историите на Леа Голдберг са само илюстрация за непресъхващите извори на вдъхновяващ поколенчески прочит в съвсем новите днешни контексти!

Радост Николаева

Водеща снимка: Изложба „Дом“ в Къщата на художниците. Източник: https://artistshouse.org.il/exhibition/

Тазседмичната афтара за парашата Ахарей Мот – Кедушим споменава многократните Б-жии наставления да се спазват заповедите, да се пази Шабат и да се избягва идолопоклонничеството; това отразява и темите в седмичната част на Тората, която разглежда много заповеди, включително задължението да се освещава Шабатът и да се отхвърля идолопоклонничеството.

Пророкът Езекиел предава Б-жието послание, напомняйки на евреите как Той ги е избрал за Свой народ, как ги е извел от Египет и им е обещал да ги отведе в Светата земя. В Египет Б-г изпраща пророк, който ги призовава да се откажат от идолите си, но те не го правят. Тогава Той им дава закони и постановления, включително заповедта за спазването на Шабат като знак между Него и Неговия народ. „Но домът Израилев се разбунтува против Мен в пустинята; не ходиха по Моите повеления и отхвърлиха Моите наредби, чрез които човекът, ако ги изпълнява, ще живее; и Моите съботи силно оскверниха.“

Пророкът продължава, като споменава наказанието, което Б-г налага на евреите в пустинята – че не влизат в Светата земя. След това той наставлява децата да не следват пътищата на своите бащи, а да спазват законите и да освещават Шабата.

Нека тази седмица ни донесе духовно укрепване, мъдрост и единство. Нека намираме вдъхновение да следваме доброто, да пазим традициите си с уважение и да изграждаме общност, изпълнена с мир, светлина и взаимна подкрепа.

Шабат шалом!

Днес е повече от очевидно не само че евреите вече не са беззащитни пред жестоката антиеврейска омраза, но и фактът, че в най-тъжния момент от историята на еврейския народ – убийството на шест милиона евреи – възникна еврейска държава, която даде на еврейския народ надежда за бъдещето. Йом Ацмаут дава на евреите навсякъде по света възможността да празнуват тази нова реалност.

И макар тържествата да са лицето на този ден, контекстът, в който го посрещаме тази година, рядко е бил така сложен. Има много, заради което да сме щастливи, и много, което ни тревожи.

Сред отрицателните страни на първо място е нарастващата изолация на Израел в толкова много райони на света. След 7 октомври позицията на Израел в дипломатическия свят значително се влоши. В известен смисъл още по-значимо е това влошаване сред общественото мнение в САЩ. Анкетите сочат най-ниски нива на одобрение за Израел от десетилетия. Това е особено видимо при демократите и либералите, но предупредителни сигнали идват и от десницата.

И дори това, което би следвало да се възприема като символ на сила – изключителната координация между САЩ и израелските сили за отбрана във войната срещу Иран, повдига въпроси за устойчивостта на толкова близко сътрудничество на фона на променящите се политически ветрове във Вашингтон.

Все пак има много, което да ни кара да сме щастливи. Преди всичко позиционирането на Израел в Близкия изток навлезе в нов етап. През по-голямата част от историята на страната усилията са насочени основно към минимизиране на вредите за еврейската държава от арабската враждебност – бойкоти, резолюции в ООН или заплахи от война. В региона Израел се ангажира основно със защита.

Днес фокусът е върху това как Израел да се възползва от значителната промяна в отношението към мястото на страната в региона. Това до голяма степен се влияе от арабската загриженост относно ролята на Иран в Близкия изток, което бе значителен фактор още преди войната за интереса към Авраамовите споразумения. От началото на войната страховете от Иран се превърнаха в плашеща реалност и иранските бомбардировки в страните от Персийския залив създадоха много реалната възможност за разширяване и задълбочаване на Авраамовите споразумения.

Присъединяването към тях на Саудитска Арабия без съмнение ще се върне на дневен ред след края на войната. Впечатляващото развитие на събитията в отношенията между Израел и Ливан дава надежда, че трансформирането на отношенията между двете страни вече няма да е само мечта.

На военния фронт, макар значимите цели на войната все още да остават нерешени, постигнатото по отношение на Иран от миналогодишния Ден на независимостта насам не е за пренебрегване. Преди всичко – и това отвори пътя за голяма част от действията в тази война, беше нанасянето на сериозни щети на иранската противовъздушна отбрана от страна на Израел миналото лято по време на 12-дневната война. Това означаваше, че САЩ можеха свободно да атакуват ядрените реактори, а по време на този конфликт Израел можеше свободно да бомбардира ирански военни цели. 

Голямото неизвестно във военните постижения срещу Иран е какъв ще е ефектът им върху способността и желанието на иранското общество да се надигне срещу режима. Докато военната деградация на режима привлича по-голяма част от вниманието, икономическият ефект е жесток. Състоянието на икономиката отключи въстанието на иранците преди няколко месеца, затова трябва внимателно да се следи реакцията на още по-влошеното икономическо състояние сега.

Сътрудничеството и взаимодействието между САЩ и Израел във войната, с която се противопоставят на водещия източник на държавен тероризъм в света, ще накарат арабските държави да оценят повече отвсякога, че така целият регион се чувства в по-голяма безопасност.

Казано накратко – докато израелците празнуват осъществяването на това, към което се стремеше ционизмът – освобождението на еврейския народ в историческата му родина, светът около тях поражда както надежда, така и тревога за това какво ще донесе бъдещето. 

Кенет Джейкъбсън*, блог на „Таймс ъф Израел“

https://blogs.timesofisrael.com/celebrating-israel-at-78-amid-unprecedented-challenges

*Снимка: Oren Pels/Wikipedia Commons

*Кенет Джейкъбсън е зам. национален директор на Лигата срещу поругаването.

Когато Шабат съвпада с началото на нов еврейски месец (Рош Ходеш), както e този Шабат, в края на седмичното четене на Тората се чете и специален мафтир за жертвоприношенията на Рош Ходеш, а също така се изпълнява специална афтара от книгата на пророк Исая.

Тази афтара засяга няколко теми – от обичайните, от Бог като Създател на света и Неговото всеобхватно величие, до по-необичайни образи, включително разширено пророчество, в което Бог е представен като акушерка, помагаща на Цион да роди своя син. Присъстват и теми за всеобщо поклонение, при което всички народи ще признаят Божията слава, а евреите от целия свят ще бъдат събрани в Йерусалим, за да станат левити и свещеници.

Афтарата започва с въпрос за построяването на нов храм: „Къде бихте могли да Ми построите дом?“ (66:1). Това припомня пророчеството в периода след завръщането от Вавилонския плен, когато на изгнаниците е позволено да се върнат в родината си. Бог заявява Своето универсално величие, което не може да бъде побрано в никаква сграда. На хората им е напомнено, че Бог не се впечатлява от ненужни жертви и няма да даде изкупление на онези, които ги принасят, а след това се връщат към отвратителните си дела.

В средната част на афтарата пророк Исая описва Цион като бременна жена, а Бог – като акушерка, която помага при раждането. Раждането е чудотворно, защото минава безболезнено. Еврейският народ и градът Йерусалим са символично преродени и изкупени. Исая призовава: „Радвайте се с Йерусалим и се веселете заради него всички, които го обичате!“ (66:10). Когато Цион кърми детето си, от гърдите ѝ тече „мляко на утеха“, което укрепва народа и му вдъхва дълбока вяра в Бога. Женската образност тук е силна и необичайна за Библията, където Бог по-често се описва като баща, отколкото с майчински образи.

След това Исая описва времето, когато всички народи ще видят знак и ще се съберат, за да признаят Божията слава. Евреите, разпръснати по света, ще бъдат доведени обратно в Йерусалим „с коне, колесници, мулета и камили“ като чист дар за Бога. Някои от тях ще бъдат избрани за левити и свещеници.

Накрая пророкът говори за вечността на тази промяна: „От новолуние до новолуние и от събота до събота всяка плът ще идва да Ми се покланя“ (66:23). Това свързва афтарата с Рош Ходеш по два начина. Първо, чрез силната женска символика, която напомня за връзката между жените и месечния цикъл на луната. Второ, чрез самото споменаване на новолунието като универсален момент на поклонение. За разлика от други празници новолунието и Шабат са свързани с общочовешки преживявания – всички виждаме луната и всички отбелязваме течението на времето.

Така Исая предсказва бъдеще, в което всички хора ще се обединят, за да прославят Бога, Създателя на небето и земята.

Пожелавам и на нас обединение и мир – по-често да сме заедно и да работим успешно за големите проекти и идеи, които имаме като народ и общност.

Шабат шалом!

Ахад Хаам вярва в образованието и културата като стълбове на юдаизма и ционизма

Духовният или културен ционизъм е течение в еврейската национална мисъл и в ционизма, което се свързва основно с Ахад Хаам, един от лидерите на Хибат Цион, четем в Еврейската виртуална библиотека (Jewish Virtual Library).

Хибат Цион е предционистко движение, възникнало през 80-те години на XIX век, което се застъпва за възраждането на еврейския живот в Обетованата земя. Неговите привърженици се заемат с физическото развитие на Земята и основават селскостопански селища в Палестина. До момента на провеждането на Първия ционистки конгрес през 1897 г. те вече са започнали да променят облика на Обетованата земя.

За разлика от възгледите на Теодор Херцел и политическия ционизъм, според които създаването на еврейска държава е решението на еврейския въпрос, Ахад Хаам вижда същността на проблема в състоянието на юдаизма, който според него е загубил духовните си качества – източниците на съзидателна и национална мощ.

Ахад Хаам не вярва, че Палестина може да приюти цялото еврейство, затова според него създаването на еврейска държава там няма да реши проблема със социалния и икономическия статут на евреите. Хаам вярва, че усилията трябва да се съсредоточат върху създаването на национален духовен център, средище на висококачествен живот в Палестина, което да привлича всички общности в диаспората.

Правилният курс на действие според Ахад Хаам е широка и последователна образователна дейност сред евреите и умерено изграждане на селища на територията на Палестина.

Ахад Хаам е псевдонимът на Ашер Хирш Гинсберг, роден на 18 август 1856 г. в Сквир, край Киев, днешна Украйна. Получава традиционно еврейско образование у дома, баща му е богат търговец хасид. Ашер изучава Талмуда и средновековна философия с частен учител и е силно повлиян от „Пътеводител на заблудените“ на Моше бен Маймон. Чете литературата на „Аскала“, учи руски, немски, английски и латински. Жени се млад през 1873 г. Няколко пъти кандидатства в университет, но семейните задължения и нежеланието му да следва формални изисквания провалят академичните му планове. Продължава обаче да се самообучава, като задълбочава познанията си по философия и природни науки у дома. Постепенно се отказва от хасидизма, а по-късно изоставя изцяло религиозната вяра.

През 1884 г., в началото на 30-те си години, Гинсберг е в Одеса, където е повлиян от Леон Пинскер и движението му „Ховевей Цион“, чиято цел е установяване на евреите в Палестина. Присъединява се към движението, но скоро след това става отявлен критик на заселническите действия и се застъпва за културна дейност за възстановяване на еврейството.

Първата му критична статия за практическия ционизъм „Не това е начинът“ е публикувана през 1888 г. Гинсберг пише, че Земята на Израел няма да успее да поеме еврейската диаспора и твърди, че създаването на „национален дом“ в Цион няма да реши „еврейския въпрос“. Смята дори, че условията в Ерец Израел ще накарат евреите да се откажат от алия, затова „Хибат Цион“ трябва да образова и да укрепва ционистките ценности сред евреите, за да изпитват желание да се установят в Обетованата земя, независимо от огромните трудности.

Написана под псевдонима Ахад Хаам (Един от народа), спорната статия прославя автора си и го насочва към бурна литературна дейност. Статиите и есетата му, публикувани основно в „Ха Мелиз“, първия еврейски вестник в тогавашна Русия, са посветени на теми от юдаизма, създаването на Ерец Израел и „Хибат Цион“.

Идеите в първата му статия се превръщат в платформа на тайното общество „Бенай Моше“, основано през същата година с цел трансформиране на движението „Ховевей Цион“ в организация за насърчаване на иврит и за културно възраждане. „Бенай Моше“, което е активно до 1897 г., подпомага основаването на град Реховот от първите полски евреи, предприели алия, и създаването на издателство Achiasaf, което публикува литература на иврит.

През 1891 г. Ахад Хаам посещава Ерец Израел за пръв път и обобщава впечатленията си в Emet me-Eretz Yisrael – силно критично изследване на икономическите, социалните и духовните аспекти на еврейските селища. През 1893 г. той отново посещава селищата и отново се произнася силно критично за заселническите действия. Смята, че образователната работа е задължителна основа за подобни дейности. Планира да издаде енциклопедия за еврейството и юдаизма Oẓar ha-Yahadut, за която се надява да насърчи еврейската изследователска мисъл и проучвания.

Пътуванията му до Ерец Израел го убеждават, че ционисткото движение ще срещне съпротива в опита си за създаване на еврейски национален дом. Предупреждава за трудностите, свързани със закупуването на земи и култивирането им, с турските власти и за предстоящи проблеми с арабите. Критикува Херцел и предупреждава за разочарованието, което предстои след предвещания от него провал на плановете на Херцел.

През 1896 г. Ахад Хаам основава „Хашилоа“ – месечно издание, което се превръща във водещото литературно издание на иврит в началото на XX век. То излиза във Варшава като издание на Achiasaf и е средство за прокламиране на еврейския национализъм, платформа за дебати за теми, свързани с юдаизма, от миналото и настоящето.

През 1897 г., след като на ционисткия конгрес в Базел е отправен призив за създаване на еврейска национална родина, „призната съгласно международното право“ (Volkerrechtlich), Ахад Хаам пише статията „Еврейската държава и еврейският въпрос“, в която осмива идеята за държава, призната съгласно международното право, предвид тежкото положение на еврейските селища в Палестина по онова време. Той не вярва в ефективността на дипломацията на Херцел и е разтревожен от отдалечаването на Херцел и Нордау от еврейските ценности и култура. Обвинява ги, че пренебрегват културната работа, която той счита за първостепенна и чрез която се надява да подготви хората за ционизма и да ги предпази от културна асимилация (Ha-Ẓiyyonut ha-Medinit). Ахад Хаам подчертава, че без еврейско националистично възраждане в чужбина би било невъзможно да се мобилизира истинска подкрепа за еврейска национална родина. Дори ако националната родина бъде създадена и призната в международното право, тя ще бъде слаба и неустойчива, смята той.

През 1900 г., след като отново посещава Ерец Израел, участва в делегацията на „Ховевей Цион“ при барон Едмонд дьо Ротшилд в Париж. В своите статии той остро критикува представители на барона в Палестина, тяхното диктаторско отношение, деморализирането сред заселниците и пренебрегването на националните ценности в образователната система на Alliance Israélite Universelle („Училищата в Яфа“) и Ha-Yishuv ve-Epitropsav („Йешива и покровители“).

Въпросът за еврейското национално образование и асимилацията на Запад също заема вниманието му по онова време. Той вярва, че създаването в Ерец Израел на еврейски културен център ще допринесе за укрепването на еврейския живот в диаспората. Надеждата му е, че в този център една нова еврейска национална идентичност, основана на еврейската етика и ценности, може да разреши кризата на юдаизма. Едва тогава еврейският народ ще бъде достатъчно силен, за да поеме задачата за изграждането на национална държава.

През 1903 г. Ахад Хаам се оттегля от отнемащата много време работа като главен редактор на вестника, мести се в Лондон и през 1907 г. започва работа в чаената компания „Висоцки“ с намерението да се посвети на  литературни занимания. Въпреки това продължава обществената си дейност. След погромите в Кишинев той насърчава еврейската самоотбрана, а след Шестия ционистки конгрес се включва активно в дебатите относно „Плана Уганда“, който той разглежда като естествено следствие от отделянето на политическия ционизъм от еврейските ценности. След приключването на тези дебати той се посвещава на писане по теми, които не са пряко свързани с актуалните събития. Явно се надява да изложи теориите си в изчерпателна и систематична форма и пише няколко есета, но влошеното здраве му пречи да постигне целта си.

Той продължава своята ционистка дейност, като участва в прокарването на Декларацията на Балфур, въпреки че разбира нейните ограничения, особено по отношение на арабското население. През този период литературната му дейност значително намалява.

През 1922 г. пристигна в Ерец Израел и прекарва последните пет години от живота си в Тел Авив, където е член на Изпълнителния комитет на градския съвет до 1926 г. Завършва четирите тома от есета, събирани от 1895 г., диктува части от мемоарите си и редактира писмата си, които излизат в края на 50-те години. Умира през 1927 г.

*Водеща снимка: Ционистическата идея, Маркус Гуткинд

Събитието събра представители на еврейската и израелската общност в България, народни представители, представители на религиозни институции, общественици, роднини на български Праведници на народите, както и ученици и преподаватели от ЧСУ „Роналд С. Лаудер“ и 134 СУ „Димчо Дебелянов“ – ORT School.

В рамките на церемонията бяха запалени шест възпоменателни свещи.

Първата свещ, в памет на шестте милиона жертви на Холокоста, бе запалена от Н. Пр. Йоси Леви - Сфари, посланик на Държавата Израел в България, който в словото си подчерта:

„ Холокостът не е само акт на физическо унищожение. Той бе, разбира се, върхът на злото, но началото му се коренеше систематичен процес на лишаване на хората от тяхната човечност.
Преди хората да бъдат натоварени във вагони за добитък и изпратени в лагерите на смъртта, те първо бяха лишени от всички свои права. Отнета им бе човечността. Статутът им бе заличен. Защитата, която обществото е призвано да осигурява на всеки човек, беше заличена.
Постепенно те престанаха да бъдат възприемани като равностойни човешки същества и се превърнаха в мишени. От този момент пътят към систематичното изтребление бе проправен.
България заема особено място в тази история. От една страна, спасяването на българските евреи, свидетелство за гражданска смелост и морален избор. От друга - съдбата на евреите от Тракия и Македония, които не бяха спасени.
Действително, историята на България е сложна и изисква честност и готовност да се изправим пред исторически наративи, които все още се нуждаят от изследване, изучаване и анализ.
Холокостът не се случи за един ден. Той беше процес и именно в това се крие основният му урок.
Дори днес виждаме как границите на дискурса се изместват. Как неща, които в миналото не биха били приемливи, започват да стават легитимни.
Антисемитизмът не е изчезнал. Понякога той е явен, а друг път прикрит. За съжаление, отново виждаме подстрекателство срещу евреите, представяно като уж легитимна критика към политиката на правителството на Израел. Това е голямата заблуда на нашето време.
Когато самата легитимност на съществуването на еврейска държава се поставя под въпрос; когато Израел се съди по стандарти, които не се прилагат към никоя друга държава; когато международни форуми се мобилизират с обсесивен фокус върху Израел, сякаш той е източникът на световното зло; и когато отново ставаме свидетели как държави се обединяват около фалшиви наративи, то ние вече знаем как да го разпознаем. Това не е легитимен критичен дискурс. Това е антисемитизъм.
Общество, което приема антисемитизма, не спира само до евреите. В нацисткото общество мишена стават и ромите, и синтите. В същото това общество хомосексуалистите са белязани и преследвани. В това общество политическите опоненти се превръщат в жертви.
Омразата не познава граници, тя просто търси следващата си мишена.
Следователно, общество, което приема антисемитизма, никога не може да съществува едновременно с ценности като равенство, свобода и взаимно уважение.
В крайна сметка – ще има още жертви.
В този ден си спомняме жертвите. Но нашата отговорност е към живите. Да не мълчим, когато всичко започва. Да не го пренебрегваме, когато все още изглежда далечно. Защото една червена линия рядко се преминава изведнъж, а по-скоро чрез постепенното преминаване на много едва забележими линии, докато един ден се обърнеш назад и осъзнаеш, че те са се превърнали в ясна червена линия, която вече е била прекрачена.
Това е поуката и това е отговорността.“

Останалите възпоменателни свещи бяха запалени:

– в памет на унищожените еврейски общности – от д-р Алина Леви, председател на ОЕБ „Шалом“ (словото ѝ е публикувано отделно в рубриката „Акценти“);

– в памет на Праведниците на народите на света – от Йорданка Фандъкова, председател на парламентарната група за приятелство България–Израел;

– в памет на един милион и половина еврейски деца – от Теодора Казакова, ученичка от 134 СУ „Димчо Дебелянов“;

– в памет на еврейските семейства – от Мириам Бергман, дъщеря на оцелели от Холокоста;

– в памет на съпротивата – от Теди Поплингер, заместник-ръководител на мисията на Израел, заедно с Моис Леви.

Церемонията насочи вниманието не само към шестте милиона жертви, но и към процесите, довели до Холокоста — нарастващата омраза, общественото безучастие, ерозията на човечността и съвременните прояви на антисемитизъм в Европа.

Особено въздействащ момент бе прочитането на последното писмо на Мордехай Анилевич – командир на въстанието във Варшавското гето – думи, които и днес свидетелстват за силата на човешкия дух пред лицето на неизбежното.

В рамките на церемонията прозвучаха молитвата „Ели, Ели“ и традиционната сефарадска песен  „Adio Querida“, посветени на балканските еврейски общности. Главният равин на Chabad Lubavitch Bulgaria Йосеф Саламон отслужи „Ел Мале Рахамим“, последвана от „Изкор“ и „Кадиш“, изречени от Теди Поплингер и председателя на Централния израелтянски духовен съвет Максим Делчев. Събитието завърши с химна на Израел „Атиква“.

Темата на Йом аШоа тази година, определена от Яд Вашем, поставя във фокус еврейското семейство – разрушено и разделено, но и съхранило в себе си силата на човешкия дух.

Церемонията в София не беше само акт на възпоменание, а и напомняне за отговорността към настоящето — да бъдат разпознавани навреме онези процеси, които историята вече веднъж е показала докъде могат да доведат.

Изключително стилен  и въздействаш беше модераторът на събитието – г-н Рони Голдберг, аташе по културните и научните въпроси, а гостите можаха да разгледат изложбата на учениците от ЧСУ „Роналд С. Лаудер“, посветена на Деня на Катастрофата.

ЕВ, Посолство на Държавата Израел в България

Сн. Леа Александрова

Албум:

Йом аШоа не е просто възпоменание на миналото. Той е морална граница, която ни напомня докъде може да стигне човечеството, когато омразата се превърне в политика, а безразличието – в норма. Шест милиона евреи и милиони други невинни жертви. Числа, зад които стоят имена, лица, съдби, прекъснати животи. Семейства, които никога повече не са се събрали. Светове, които никога не са били възстановени. Ние не можем да върнем тези животи. Но можем – и сме длъжни – да пазим паметта за тях жива и ясна. Не абстрактна, не формална, а човешка и лична. В България тази памет има и друго измерение. Тя е свързана с избора на хората, които в най-тъмния момент са били светлина. Спасяването на българските евреи не отменя трагедията на Холокоста, но ни напомня, че дори в най-тежките времена изборът е възможен. И че този избор има значение. Живеем във време, в което антисемитизмът не е изчезнал – той се променя, адаптира се, понякога се прикрива зад нов език, нови форми, нови оправдания. Срещаме го в публичното пространство, в социалните мрежи, в политическия дискурс. Именно затова Йом аШоа не е само ден за спомен. Той е и предупреждение. Предупреждение, че омразата започва с думи, но никога не свършва с тях. Че нормализирането на нейния език е първата стъпка към действие. Че мълчанието – дори когато е удобно – има цена. Паметта за Холокоста не принадлежи само на евреите. Тя принадлежи на цялото човечество. Но наш дълг е да я пазим жива, автентична и непримирима към всяка форма на омраза.

*Заглавието е на редакцията

Бел. ред.: Слово на д-р Алина Леви, председател на ОЕБ „Шалом“, произнесено на възпоменателната церемония, посветена на Деня на катастрофата.

 В седмичната параша тази седмица се разказва как Надав и Авиху принасят „чужд огън“ в Скинията като жертва. Но тъй като Б-г не е поискал такова приношение, те са наказани със смърт. По подобен начин в Афтарата за параша Шмини четем за събитие, в което някой се опитва да се намеси по отношение на Свещения ковчег против Б-жията воля и също бива наказан.

В началото на Афтарата цар Давид събира най-добрите си мъже – 30 000 души. Той се подготвя да пренесе Кивота от дома на Авинадав, където го е пазил, до достойното му място в Йерусалим.

Ковчегът е натоварен на кола, водена от синовете на Авинадав – Уза и Ахио. Тридесетте хиляди израилтяни съпровождат Кивота с голямо тържество, танци и музикални изпълнения. Но когато шествието минава край едно място и воловете разклащат колата, Уза протяга ръка, за да подпре Кивота. И въпреки добрите си намерения той мигновено е поразен от Бог, защото го е докоснал.

Съвсем разбираемо е, че това изпълва със страх Давид. „Как да дойде при мен Кивотът на Г-да?“ – пита той, уплашен, щом дори едно докосване е довело до смъртта на Уза, то пренасянето му в столицата може да донесе гибел. Затова Давид оставя Кивота за три месеца в дома на Овед-Едом Гетееца.

След тези три месеца научаваме, че „Г-д благослови Овед-Едом и целия му дом“ (6:12), и тогава Давид решава да направи втори опит да пренесе Кивота в Йерусалим. Този път той взема допълнителни предпазни мерки. Заедно с носачите на Кивота принася жертва след всеки шест крачки.

Студено посрещане

Когато достигат Града на Давид, Михал – една от жените на Давид и дъщеря на Саул, предшественик и дългогодишен съперник на Давид – вижда шествието на танцуващите израилтяни начело с Давид. Тя излиза напред и саркастично го упреква: „Колко се е прославил днес царят на Израил, като се е показвал пред слугините като някой безумен човек!“ (6:20).

Давид ѝ отвръща, че танцува, за да почете Б-г – същия Б-г, Който е избрал него, а не Саул, за цар. Междувременно Михал е наказана с бездетност заради язвителните си думи.

Плановете за Храма

След като Ковчегът е внесен в Йерусалим, Давид скърби от това, че той пребивава във временно жилище, а не в постоянен Храм. Давид посочва тази ирония пред пророк Натан: „Ето, аз живея в кедров дворец, а Кивотът Г-ден стои в шатра!“ (7:2).

Същата нощ Натан получава пророчество, в което Б-г хвали доброто намерение на Давид, но не му позволява сам да построи Храма. След смъртта на Давид, обещава Б-г, неговият син ще построи Храма, а Бог ще утвърди Давидовия дом и царската му линия завинаги.

Тази Афтара ни напомня колко тънка е границата между искреното желание да служим на Бога и необходимостта да го правим със смирение, почит и вярност към Неговата воля. Понякога дори добрите намерения не са достатъчни, ако липсват благоговение, мярка и разбиране за святостта.

Нека тази седмица поемем урока, че истинската близост до Всевишния изисква не само ентусиазъм, но и вътрешна дисциплина, уважение и чистота на сърцето. Нека се учим от радостта на Давид, от страха му, от смирението му и от копнежа му да създаде достойно място за Б-жието присъствие.

Нека Всевишният благослови нашата общност с мир, здраве, мъдрост и духовна сила. Нека в домовете ни има благословение, както в дома на Овед-Едом, нека в сърцата ни има благоговение и радост, както у Давид, и нека бъдем удостоени да градим общност, изпълнена със святост, добрина, единство и надежда.

Шабат Шалом!

„В днешно време най-безопасно е да се държиш незабележимо“, каза той. За положението, в което се намира семейството му, той не знае нищо повече от това, че те „се страхуват“.

Докато Израел и САЩ водят съвместната си въздушна офанзива срещу иранския режим, хиляди евреи, живеещи в Ислямската република, са изправени пред напрегнати обстоятелства.

Колко точно са напрегнати е трудно да се определи. Откакто започна военната кампания, много евреи в Иран, като братовчедите на Давид, поддържат малко или никакви контакти с роднини в чужбина. Прекъсванията на интернет ограничават комуникацията, но в много случаи мълчанието е умишлено, тъй като такъв контакт – особено с хора в Израел, рискува да предизвика подозрения от страна на властите в Техеран.

Лидерите и активистите на иранската еврейска общност предупреждават, че опитите от Израел да се свържат с евреи в Иран могат да изложат живота им на риск. По тази причина „Таймс ъф Израел“ не се свързва директно с евреи в страната.

Бяха проведени обаче интервюта с роднини, приятели и обществени фигури, свързани с иранските евреи, в опит да се разбере как войната ги засяга. (Тази статия беше одобрена за публикуване от израелската военна цензура, която изисква представянето на материали, отнасящи се до състоянието на еврейските общности във „враждебни държави“.)

Според онлайн оценки еврейското население в Иран наброява между 8000 и 15 000 души, концентрирани предимно в Техеран, с по-малки общности в градове като Исфахан и Шираз.

От създаването на Израел десетки хиляди ирански евреи са емигрирали в еврейската държава, като днес те съставляват население от около 200 000 души, предимно родени в Израел.

Давид сподели пред „Таймс ъф Израел“, че пази топли спомени за страната и копнее да я види „свободна“ някой ден.

Днес, вече на средна възраст, Давид се преселва в Израел със съпругата и децата си, когато е на около 30 години, след като е израснал в Техеран и е отбил задължителната военна служба там.

Докато разговаря на иврит с „Таймс ъф Израел“ в малкия си магазин, където продава печени ядки, семена, сушени плодове и подправки, двама други ирански еврейски имигранти, работещи наблизо, минават покрай него и го поздравяват на фарси.

Запитани за роднините си в Иран, те отказват да коментират.

„Всичко ще бъде наред, вярвам – каза Давид в края на разговора. – Моля се на Бога това да свали режима.“

Евреи, родени в Иран, които са поддържали връзка с роднини в Иран, казаха, че еврейската общност изглежда се справя при тези обстоятелства, но посочиха минали случаи, в които режимът е преследвал евреите по време на кризи, подчертавайки, че най-добрата стратегия е да не привличат внимание.

Някои изразиха и надежда, че войната в крайна сметка ще им позволи да посетят близките си в страната.

Мнозина от онези, с които се свързахме за тази статия, отказаха изобщо да обсъждат еврейската общност в Иран. Някои казаха, че умишлено са избягвали да се свързват с роднини, откакто започнаха ударите, опасявайки се, че дори обикновена комуникация може да ги изложи на опасност.

В отговор на въпроси, изпратени им на фарси от активист против режима, базиран в Лондон, представители на еврейско семейство в Иран казаха за „Таймс ъф Израел“: „Условията не са подходящи да говорим в момента. Надяваме се на по-добри дни напред.“

„От контактите ми с членове на еврейската общност в Иран разбирам, че физически са добре. Молим се за тяхната безопасност и благополучие“, каза равин Менди Читрик от Истанбул, който е председател на Алианса на равините в ислямските държави.

Йосиф, псевдоним на ирански евреин, преместил се от Техеран в Йерусалим през 2005 г., заяви, че не се е чувал с двете си лели в Техеран, откакто по-рано тази година правителството предприе брутални репресии срещу антиправителствените протести.

Според някои оценки репресиите са отнели живота на до 30 000 иранци, а официални представители в Израел посочват насилието като фактор, ускорил решението за нанасяне на удар срещу Иран.

Йосиф обясни, че в моменти на политически или военни вълнения подозрението бързо може да падне върху малцинствата в Иран. „Режимът винаги обвинява някого, че е свързан с врага, като твърди, че врагът е причинил всички безредици“, каза той.

„И, разбира се, първите, върху които пада съмнение там, са евреите. Така че ние научихме урока. Всички веднага прекъсват контактите. Не говорим. Няма никакъв контакт от началото на протестите досега.“

По време на последните демонстрации непотвърдени съобщения в еврейските медии гласяха, че няколко членове на еврейската общност в Иран са били арестувани по подозрение за участие в протестите, въпреки че представители на общността са отрекли всякаква връзка с демонстрациите и определят арестите като грешка.

След 12-дневната война между Израел и Иран през юни еврейски медии също съобщиха, че няколко лидери на еврейската общност в Техеран и Шираз са били арестувани и обвинени във връзки с Израел без никакви доказателства.

В същото време иранският режим прави разграничение между ционизма и юдаизма, а на евреите официално се предоставя известна степен на религиозна свобода. Лидерите на еврейската общност в страната многократно са осъждали действията на Израел срещу Иран или в палестинските територии.

По време на войната през юни 2025 г. няколко еврейски общности публикуваха остри изявления, осъждащи Израел. Подобни изявления бяха публикувани и бяха проведени антиизраелски митинги скоро след клането, водено от Хамас на 7 октомври 2023 г. в южната част на Израел, което предизвика двугодишната война на Израел в Газа с подкрепяната от Иран терористична група.

Остава трудно да се определи доколко тези изявления отразяват истинските настроения в общността и доколко са резултат от натиск от страна на властите.

„Режимът е арестувал хора, които нямаха абсолютно никаква връзка с Израел, обвинил ги е в шпионаж и ги е вкарал в затвора. Така че ако някой евреин говори открито сега – особено в такива времена, те само това чакат“, каза Йосиф.

Дори използването на приложения за криптирани съобщения като WhatsApp или Telegram може да бъде опасно.

„Дори и да не знаят съдържанието на разговора, фактът, че знаят, че някой евреин там е говорил с човек с израелски номер – само това е проблем“, каза той.

Йосиф каза, че по време на войната през юни м.г. лидерите на еврейската общност „предупредиха много строго да не се говори с хора в Израел – и ако все пак говорят, разговорът трябва да бъде само за ежедневни неща… Нищо политическо или нещо, което би могло да звучи като предаване на информация.“

Свързването с роднини извън Израел също може да бъде проблематично.

Един ирански евреин, живеещ в САЩ, каза пред „Таймс ъф Израел“, че от началото на американско-израелската кампания е успявал от време на време да разговоря с роднини в Шираз, но  внимава да не споменава Израел по телефона от страх да не бъде „обвинен в шпионаж“.

Йосиф си спомня, че преди революцията от 1979 г., довела на власт сегашния режим, дядо му пътувал поне два пъти годишно от Иран до Израел, като полетът му отнемал един до два часа.

Той изрази надежда, че настоящият конфликт ще доведе до падането на режима, което може би ще отвори пътя за възстановяване на връзките между двете страни и ще му позволи да види отново семейството си: „Като човек, който е живял там, се надявам, че един ден ще мога да го посетя. Просто да посетя родината си“, каза той.

„Всичко, което режимът е направил през последните 40 и нещо години, е едно. Но това, което направиха напоследък, като смачкаха протестите, е на съвсем друго ниво“, каза той с тъга. „Просто като човек очаквам това да приключи – защото докато те са на власт, то ще продължава. И вярвам, че ако войната спре, без режимът да падне, те ще потискат хората там още повече“, каза Йосиф.

Нава Фрайберг, в. „Таймс ъф Израел“

https://www.timesofisrael.com/with-iran-under-us-and-israeli-attack-countrys-jews-seek-safety-in-silence

Водеща снимка : Ирански евреи провеждат антиизраелско събрание в синагога в Техеран в подкрепа на палестинците в Газа на 30 октомври 2023 г. малко след като войната между Израел и Хамас беше предизвикана от жестокостите, извършени от Хамас на 7 октомври 2023 г. Снимка: „Таймс ъф Израел“/ Ата Кенаре /АФП

 „Ще прекарам една нощ с мъртвите. Надявам се, че ще ме приемат.“

През март т.г. музеят „Яд Вашем“ в Йерусалим съобщи за необичайна нощна резиденция по проекта на френското издателство Stock „Ами ако писател прекара нощ в музей“ (Et si un écrivain passait une nuit dans un musée), чиято концепция осигурява „затворничество“ в свободно избран световен музей, за да стимулира творческото бягство на съвременни творци към някогашното „сега“, пълно с остатъчни, съхранени, неизразходвани или все още неусвоени от новите поколения знаци, звуци и кодове в нови литературни проекти и книги. Около седмица преди нападението срещу Иран, когато „Яд Вашем“ вече затвори за посетители, самотна и заобиколена само от експонатите, документиращи Холокоста, вътре остана Лор Адлер, смятана за един от стълбовете на френската култура – писателка, журналистка, издателка и радио- и телевизионен продуцент, бивш управляващ редактор на радиостанция France Culture и културен съветник на президента Франсоа Митеран. Нова посока на изследване за Адлер е как чрез времева реконструкция на действителността назад до/и след 7 октомври може да бъде декодиран нарастващият антисемитизъм, за да бъде ефективно и новаторско моралното противопоставяне срещу него. Как ще изглежда това морално противопоставяне най-вероятно ще видим в следващата ѝ книга. Човекът на изкуството, когато действа като изследовател, е способен да се придвижва в една сложна действителност по едва доловими линии, за да дешифрира всеки знак, образ и следа или – както казва историкът проф. Карло Гинзбург: „Най-старият жест на човешката интелектуална история е жестът на ловеца, който разгадава следи“. Издателство Stock, стоящо зад проекта, определя строги правила: служителите на музея могат да предоставят на писателя само подвижно легло и бутилка вода, така че Лор Адлер прекарва своята „нощ на затворничество“ от 20:30 до 6:00 ч. сутринта с термос чай, с книгата на Кафка „Писма до Милена“ в раницата си и с шепа бадеми от кураторката и директор на отдела за изкуства в „Яд Вашем“ Елиад Море-Розенберг.

Лор Адлер е автор и редактор на множество книги, сред които са трудове за оцелялата от Холокоста еврейска феминистка с активна политическа кариера Симон Вейл, която е и първият пряко избран председател на Европейския парламент (1979). Адлер е редакторка на книги на Хана Аренд, в които тя изследва механизмите на тоталитаризма, поставяйки под общ знаменател фашизма и комунизма, и инициира термина „баналността на злото“, разглеждайки процеса срещу Адолф Айхман. Лор Адлер е работила в сътрудничество и с Клод Ланцман, режисьор на знаковия документален филм за Холокоста „Шоа“. Самата Адлер не е еврейка, но и първият, и вторият ѝ съпруг са евреи. С първия, Алфред Адлер, тя се среща, докато е доброволка в кибуц в Израел.

В интервю с журналистката Тамар Себок от Ynet Global преди писателската нощ в музея на въпроса Какво те вдъхнови за избора на твоята самотническа нощ сред колекциите на „Яд Вашем“?, Адлер казва: „Никога не съм преставала да мисля дали сме достойни за това, на което ни учи опитът, съхранен в музея „Яд Вашем“ – защо, въпреки спомена за Холокоста, се случи атаката на Хамас на 7 октомври и защо антисемитизмът днес, дори във Франция, все още не само съществува, но дори се разраства. Тревожи ме също това дали ще бъда достойна за мащаба на задачата да се противопоставя с моя бъдещ труд срещу това.“ И все пак защо избра музея „Яд Вашем“? – пита Тамал Себок, на което Лор Адлер отговаря: „Проектът изпраща писатели и интелектуалци да прекарат нощта в музей по техен избор, където и да е по света. Някои избират да се обградят с артистична красота на места като Центъра „Помпиду“, Лувъра, Музея на Пикасо или частни музеи във Венеция и Мадрид. Други са мотивирани от политическа или социална активност и остават в места като Пантеона в Париж. Трети се фокусират върху своите културни корени чрез избор на музеи в Грузия или Бейрут. Само малцина търсят различен вид преживяване – такова, което ще отвори отново рани от собствения им живот. Моят избор беше да прекарам нощта сред свидетелствата на оцелелите и спомена за убитите, които сякаш все още живеят в пространството на Яд Вашем. Ще прекарам една нощ с мъртвите. Надявам се, че ще ме приемат“.

За Лор Адлер музейните предмети не са „неща“. Всеки предмет или документ в Залата на имената или в архивите със Страниците със свидетелства в музея носят следи и възстановяват една несъществуваща вече действителност с всичко, което се е случило или е можело да се случи в някогашното „сега“. Залата на имената в момента съхраняват около 2,7 милиона оригинални страници със свидетелски показания. Заобиколена от експозиция, състояща се от страници със свидетелски показания и снимки на жертви на Холокоста от различни страни и произход, посетителите на Залата на имената става свидетели на унищожението на еврейския свят, предшестващо войната.

„Тази нощ обикалях залите, сядах на пейките и изучавах документите – казва Адлер. – Всички лица ми изглеждаха близки и сякаш наистина ги познавах. Чувствах се като безкрайно отражение на историческо и философско ехо. През нощта ме съпровождаше цитат в една от залите от писателя и оцелял от Холокоста Аарон Апелфелд[1], с когото бях много близка: В ужаса се разрасна друг морал, друга любов, друго състрадание.

А би ли споделила какво те тревожи най-много днес, Лор, срещу какво трябва да чуем твоя глас, каква е твоята кауза преди и след тази нощ? – пита Тамар Себок. „Моята кауза днес е да се боря за друг морал, друга любов, друго състрадание. Това е знакът, който видях в моята нощ сред жертвите на жесток геноцид някога и сега – казва Лор Адлер. – Не мога да остана безразлична и неактивна срещу днешния антисемитизъм, често предвизвикван от странния съюз между западната левица и политическия ислям, защото подкрепата за Палестина често се свързва с подкрепа за Хамас, Хизбула, хутите и може да включва все по-екстремистки групи от ислямски джихадисти, от една страна, и антисемитски западни популисти – от друга. Но ние ще победим омразата, както се казва в техно парчето We won. Hatred lost на Маръл Салмаси, което тя пусна през декември 2025-а!“

„От детството си до днес винаги съм била санкционирана!“

Коя всъщност е Маръл Салмаси?

Тя е ирано-германска музикантка, родена в Техеран, диджейка и продуцентка на електронна музика, собственичка на лейбълите Konsequent, ArtOfPerception, TelevisionRocksиTVRecords. През 1986 г. по инициатива на майката семейството емигрира в Германия. Името на Маръл Салмаси днес в Германия най-често се свързва с открито заявяваната от нея позиция: Антиционизмът е антисемитизъм. Салмаси е съоснователка и изпълнителен директор на Институт ZERA[2] https://zera-institute.com , който активно се бори с антисемитизма – особено в неговата доминираща в момента и свързана с Израел форма, а като основна кауза се занимава с антисемитизма, разпространяван от крайно леви и ислямистки среди. Базиран в Берлин, екипът на института разработва интердисциплинарни отговори на определящите предизвикателства на нашето време: поляризация, екстремизъм, радикализация, ерозия на доверието в институциите, възход на омразата и отслабване на либералните ценности. Институтът разработва и прилага подходи за анализ на динамиката на дигиталната омраза и показва защо изследванията на социалните медии сега са от основно значение за разбирането и противодействието на радикализацията, поляризацията и ерозията на демократичните норми, защото политиците до голяма степен пренебрегват този квази-нерегулиран „градски площад“, позволявайки му да влияе върху общественото съзнание по неконтролирани и все по-опасни начини.

„Нашите изследвания и дейности са документирани и отворени за обществен контрол – заявява Маръл Салмаси, разказвайки личната си история. – Преди много време в Иран всяка сутрин преди часовете в училище в главите ни се проектираха две плашещи химери: Израел и Съединените щати. Стояхме на опашки в училищния двор, скандирайки „Смърт за Израел“, „Смърт за Америка“. Винаги съм се чудила кои са тези „ционисти“, които проклинахме. Знаех малко за американците. По това време бях силно влюбена в песните на Джордж Майкъл и току-що бях гледала „Роки“ и „Флашданс“[3]. Това, което знаех, беше, че ислямският режим изсмуква забавлението от живота – и самия живот от всичко друго. Бях постоянно санкционирана. Майка ми беше викана в кабинета на директора почти всеки ден за баналности като това, че пиша имената на любимите си групи върху червените си обувки. Това беше считано за антиислямско и твърде западно. Но вече беше твърде късно. Бях заразена – всъщност обсебена – от „западни демони“. Години след това в Германия срещнах музиканта и диджей Кристиан Моргенщерн (1975–2003) от Дюселдорф, един от най-многостранните немски техно изпълнители, израснал в Източна Германия по време на студената война. Семейството му живееше под комунистическа диктатура, а не под теокрация, но историите ни изглеждаха твърде близки. И в двете системи, в напълно различни култури, антисемитизмът – евфемизиран като антиционизъм – беше част от държавната доктрина. В Иран „Палестина“ беше представяна като религиозен дълг в борбата срещу „Великия Сатана“ и „Малкия Сатана“. В Източна Германия палестинците бяха представяни като другари в глобалната борба срещу капитализма. И за двама ни в центъра на въпроса стоеше това как политическите идеологии легитимират моралните разкази и защо прогресивните среди са раздвоени, когато става дума за ислямски екстремизъм и антисемитски мисловни модели. Виж https://zera-institute.com/en/research/.

В един от последните подкасти в YouTube канала Arguably Podcast на Институт ZERA под заглавие „Антисемитизмът е стратегия: Дългата игра на Мюсюлманското братство“ Маръл говори за това, че когато хората в Европа чуят за ислямизъм, те все още си представят ИДИЛ. Но изследователят по национална сигурност Халед Хасан твърди, че истинската заплаха е Мюсюлманското братство – именно защото не прилича на терористична организация. В този епизод Халед обяснява защо дългосрочната стратегия на Мюсюлманското братство е оформила политическия ислям в Европа и Запада, вграждайки се в гражданското общество, в медийните наративи и в публичните институции. Роден в Кайро и израснал в среда, където антисемитизмът е бил нормализиран, Халед по-късно приема юдаизма и става един от най-откровените критици на ислямистката идеология. От тази вътрешна и лична гледна точка той твърди, че антисемитизмът не е случайна омраза – той е стратегически инструмент в рамките на ислямистките движения. В подкастите на Институт ZERA ежеседмично, а понякога и ежедневно, се обсъждат теми като тези: „Защо победата над ИДИЛ не побеждава ислямизма“, „Дългосрочната игра на Мюсюлманското братство в Европа и Съединените щати“, „Връзката между политическия ислям и антисемитизма“, „7 октомври и идеологическите корени на Хамас“, „Медийните пристрастия и погрешното тълкуване на ислямистките мрежи от Запада“, „Последиците от антисемитизма за националната сигурност на Европа“, „Ако разбираме погрешно структурата на политическия ислям, можем ли точно да оценим заплахата?“. „Този разговор не е за религията – казва Маръл. – Това е разговор за идеологията, стратегията и как ислямистките движения действат в демократичните общества. Антисемитизмът е уникален по своята устойчивост. Никой друг предразсъдък не се е адаптирал толкова безпроблемно през времето и идеологиите. В средновековна Европа той говори на „езика на теологията“. През XIX век говори на „езика на расата“. През ХХ век възприема езика на политиката и „антиимпериализма“. Съвременният антиционизъм не е ново явление. Това е последната мутация на древен антисемитски стереотип.“

Маръл Салмаси е устойчива срещу непрестанните публикации, насочени към нея и Институт ZERA, които не са просто критична журналистика, а политически активистки подход: селективно отразяване, систематични пропуски на съдържание, инсинуативни рамки, необосновани твърдения и пр. „Особено обезпокоително е отношението към нашите жени служители – казва  тя. – Нашите сътруднички в научноизследователската част и анализаторките на публикации в социалните медии обикновено са представяни по начини, които не само поставят под въпрос тяхната професионална компетентност, но ги дискредитират персонално, а понякога са с отчетливо сексистки подтекст. Експертизата им се пропуска, биографиите им се изопачават, доверието в тях се дискредитира, а работата им и тази на Института ZERA систематично се представя злонамерено. Ние обаче се развиваме ежедневно, въпреки че ни следва скандален наратив от фрагменти, които твърде малко съответстват на действителната работа на Института. Това обаче ни прави по-силни, защото се борим за друг морал, друга любов и друго състрадание, а аз живея, за да сътруднича в търсенето на пътя до такъв свят, за който си мечтая от дете!

Радост Николаева

На уводната снимка: Залата с имената  в музея „Яд Вашем“

---

[1] Израелски писател, автор на повече от 50 книги (1932–2018). Носител на международната награда „Букър“. По време на ВСВ майка му е убита от нацистите, а семейството е пратено в гето. Успява да избяга и в продължение на 3 години се крие. Влиза в България със съветските войски през 1944 г. Заедно с останалите живи сираци е транспортиран в Италия. През 1946 г. успява да имигрира в Израел. Унищожаването на евреите по време на Втората световна война е основна тема на творчеството му, заради което е наречен писател на Холокоста. Не е превеждан на български.

[2] Институтът за социални и дигитални изследвания ZERA (често наричан мозъчен тръст ZERA) е основан през есента на 2025 г. Дейността му е посветена на изследването и борбата с антисемитизма, на онлайн радикализацията и за изследвания на имплицитните предразсъдъци, разпространени особено в дигиталната сфера, защото дигитализацията е ключова характеристика на социалния, културния и политическия живот в ЕС.

[3] „Роки“ и „Флашданс“ са синоними на мотивационно кино с мощен музикален съпровод от 80-те.

На Песах четем специална подборка текстове от Тората и спираме с традиционните параши. Днес ще ви представим текстовете, свързани с първия ден на празника. В него Мойсей наставлява старейшините на народа на Израел относно всички закони на Песах. Той им съобщава, че всички бъдещи поколения трябва да спазват пасхалните традиции. Освен това децата на следващите поколения трябва да бъдат образовани по време на празника за историята – традиция, която спазваме и до днес.

Четенето завършва и с последното от десетте наказания – поразяването на първородните в Египет. След него Фараонът повиква Мойсей и Аарон и им казва, че иска те да напуснат Египет възможно най-бързо. Лидерите на еврейския народ се съгласуват и израелтяните започват бързото си излизане, без да има време хлябът им да втаса.

Афтарата е взета от Книгата на Йошуа и описва първия исторически Песах в земята на Израел, която израилтяните отпразнували в Галгал, след като преминали река Йордан. Това било първото празнуване на празника в Светата земя. След това те яли първата маца, направена от жито, отгледано в Ханаан.

В дните на празника искам да ни пожелая да пазим историята и да я предаваме на следващите поколения. Докато ядем от нашата маца, да си спомняме, че това е хлябът на свободата – постигната много трудно и с огромни усилия и тази свобода изисква да бъде пазена всекидневно.

Хаг Песах Самеах Шабат Шалом!

Радваме се, че бяхме посрещнати от президента на Република България г-жа Илияна Йотова, от министър-председателя на Република България г-н Андрей Гюров,  от кмета на град София г-н Васил Терзиев, от главния секретар на Министерството на вътрешните работи г-н Георги Кандев и изпълняващия функциите главен прокурор г-н Борислав Сарафов.

На срещите заедно с председателя на ОЕБ „Шалом“ д-р Алина Леви присъстваха и председателят на Централния израилтянски духовен съвет г-н Максим Делчев, председателят на Федерацията на ционистите в България г-н Николай Гълъбов, председателят на „Йехуд Олей България“ – организацията на българските евреи в Израел г-н Ино Ицхак, председателят на Института за културно наследство на българските евреи в Израел г-н Джеки Видал, главният равин на „Хабад България“ рав Йосеф Саломон и представителят на Американския еврейски комитет за България г-н Виктор Меламед. По време на срещите бяха отправени поздравления по повод настъпващите християнски празници. Бяха обсъдени както надигащият се антисемитизъм и важността за защита и охрана на еврейския живот и дейности в страната, така и подкрепата на страната ни към Държавата Израел и съвместното сътрудничество между еврейските организации и държавните власти за важни проекти като предстоящото създаване на културен център на българските евреи в Израел и работата в момента по изграждането на ново училище, детска градина и културен център от страна на Организацията на евреите в България „Шалом“.

„Песах е празник, в който отбелязваме не просто изхода преди 3300 години на евреите от Египет, а всекидневната ни борба да се справим с трудностите и притесненията ни. И както евреите тогава са се обединили, за да могат да се преборят с робството, така и ние днес като общество можем заедно да се справим с всички проблеми около нас“ – отправи като пожелание за настъпващия празник председателят на ОЕБ „Шалом“ д-р Алина Леви.

Жест на уважение

Еврейската религиозна общност получи поздравителен адрес, подписан от  министър-председателя на Република България г-н Андрей Гюров.

Този жест има особена стойност в дни, в които говорим за свобода, памет и надежда.

Благодарим на премиера за отправените пожелания и уважението към еврейската общност в България.

Хаг Песах Самеах!

ОЕБ „Шалом“. ЦИДС

Отговорът на мъдреците е, че всеки един от нас трябва да пише своята история, а не да чака тя да се случи от само себе си.

От името на Организацията на евреите в България „Шалом“ ви пожелавам заедно да продължаваме да пишем нашата история – история на доброто, история на свободата.

חג פסח שמח

Книжарница „Нисим“. Влизаш, светлината е приглушена – книги на купчини чак до високите тавани. Вътрешна стълба. На втория етаж – също книги. И в мазето имало складирани. Книги, книги – натрупани, подредени и пак натрупани. Няма празно, няма лукс. Въздухът тук има друг вкус. Плътен е – мирише на книжна прах и дърво – смесица от търпение и още нещо...

„Мама много пушеше и вътре. Пепелникът, който все още пазя, винаги беше пълен. И пепелникът на дядо беше отрупан. Имаше фасове и отвън. Той палеше припряно, дърпаше за отскок и започваше – трак-трак-трак на пишещата машина. И аз пуша, но навън, и то цигари без никотин – така недежурно ме посреща Ани Хаджимишева –стопанката тук. Разговорът върви естествено.

Светлана Авдала: Това ли е пишещата му машина – на витрината?

Ани: Не, тази е на прадядо ми Нисим Меворах. Книжарницата носи неговото име. И тази снимка горе е негова. Виждате ли как строго ме гледа. А ето вижте – и на мама пазя една снимка... Сега с вас ще пием чай.

И изведнъж се размириса на нещо много истинско – мащерка. Тук, сред книгите и предметите свидетели, очакваш да видиш възрастен книжар с паднали на носа очила. Но тази жена не изглежда като герой от роман на Балзак. За всички тя е просто Ани, а и животът тук тече на няколко писти – някой наднича отвън, друг влиза, телефонът звъни, а междувременно ние разговаряме. В пресечната точка на два вида време съм – едното е по страниците на книгите. И то старее бавно и красиво. И другото – на непрекъснатото обновление.

Оставям рекордера включен и се получава интересна извадка.

Ани: Ще се помъча дотогава да съм ти намерила поне още едно нещо. Със здраве, Мари, до скоро, всъщност до понеделник. И успех с документите на децата...

Вратата се отваря и…

Ани: Здравей, как си? Не можах да те позная заради шапката... Да, ще намеря и другата книга, която търсиш, само ми дай малко време.

И след разговора – сметка, бележка, опаковка, и тя екологична. След това отваря една голяма тетрадка – записва и нанася нещо в компютъра. Изобщо процедура...

Светлана: Какви са тези тетрадки?

Ани: Това са описите кой какво търси и къде се намира. Всичко се пише на ръка. Задрасканите книги са намерените за клиенти. И след това се нанася в компютъра.

Светлана: Лесно ли се оправяте тук?

Ани: Да, мога да намеря каквото търся. Най-обичам откриването – една книга пада и случайно, някой влиза и пита: „Имате ли тази книга?“ Това ми се случва много често и го наричаме „чудеса“. Нали знаете – „нисим“ означава „чудеса“.

Светлана: Като книжар четете ли повече?

Ани: Хората си мислят, че имам много време за четене. Казвам им – не, аз чета само рано сутрин, преди да съм събудила децата. След работа съм много уморена и основно чета през ваканциите. Измервам почивката по това колко книги съм прочела и искам да прочета още и още... Все пак преглеждам всяка една книга, която ми минава през ръцете, за да мога поне две думи да кажа за нея, за автора. Някои пишат – като дядо, други превеждат – като мама, пък аз нито пиша, нито превеждам, но пък живея с книгите. Като дете помня как всички около мен вкъщи четяха. Учех в Класическата гимназия и когато отивах при дядо, той започваше: „Откъде е коренът на тази латинска дума, какви са вариантите, етимологията...“ Аз бягах при мама и казвах: „Мамо, не мога повече...“ Но едва в гимназията усетих хъса към четенето.

Телефонът звъни, но не раздира тревожно въздуха, а се обажда с напевна камбанка.

Ани: „Ало, да... Чувам ви... Трябва да спрете на ъгъла на ул. „Левски“ и „Паренсов“, ще ви наблюдавам от витрината, ще ви чакам.“ Към мен: „Един колега от Враца, вместо да ми праща книга по пощата, ми я носи, защото имал път към София. Това е стара книга за една клиентка, която е колекционер – събира и реставрира подобни книги. И сме поръчали от Америка три книги. Страст!“

И пак вратата се отваря. Един човек вади от торбата книги. Ани слага белите ръкавици: „Съжалявам, една от тях имам, другата просто... Много ви благодаря, пробвайте при някой антиквар, колега. Аз основно новички продавам.“ Към мен: „Идват всякакви хора тук. Дори и опърпани, като пияниците в парка. Намерили някъде на тавана или до боклука някоя книга и носят. Разбира се, ако са в опърпан вид, няма никога да я взема, но ако има нещо интересно, защо пък не? Има хора, които предпочитат старите книги, има други, които предпочитат новите.“

Светлана: Каква книга не може да се намери тук?

Ани: Женски романи. Нови книги продавам, но имам и антикварен отдел и издирвам за клиенти. И книги игри няма да намерите. Може би е пропуск. Но знам откъде мога да намеря, ако някой ми потърси.

Светлана: А вие лесно ли изхвърляте?

Ани: О, не, аз трудно се разделям и трудно вземам решения за важни неща. Вкъщи и в кухненските шкафове имам книги. Ние се преместихме в къщата на дядо преди 6 години на ул. „Елин Пелин“. Той имаше толкова много книги, и на прадядо ми книгите... Нямахме празна стена и се наложи нашите да отидат в мазето. Затова казвам, че тази книжарница тук е нашата допълнителна стая вкъщи. Идват хора, носят книги и казват: „Ако не ги вземете, ще ги изхвърлим.“ И аз ги вземам само и само да не се изхвърлят. По едно време така се бях задръстила, но тук има ред, независимо че книгите изглеждат така натрупани, дори бих казала, че това е подреден хаос.

Вратата отново се отваря.

Ани: Какво те води насам? О, „Парфюмът“. Нямам я в момента, но още днес ще я поръчам и има голям шанс да ми я донесат още днес по някое време. А филма гледа ли – много е хубав!

Докато разговорът до мен тече, погледът ми пада върху книга на любим от мен автор. Оказва се последната бройка – като че ли търпеливо е чакала точно мен. Това е едно от онези малки чудеса, за които говори Ани. Да, това са книгите – те не крещят, не настояват, не се натрапват... Просто чакат ти да се върнеш при тях. Отварям и прочитам: „...значи ще стана тълкувател на мечти и всяка нощ ще чета стари мечти от лавиците на библиотеката“. Погледнах купчините книги и се замислих за мястото. Не прашно убежище, а кръстовище на мечти, истории споделени, написани, а и още неизговорени и неразказани...

Светлана: Не ви ли се струва, Ани, че тук светът е и шарен, но като че ли всичко минава само през този прозорец витрина?

Ани: Но затова пък погледнете колко много прозорци имам – и сочи книгите. – Да, разбирам ви, това не ми е била детската мечта. Когато са ме питали каква искаш да бъдеш, когато пораснеш, никога не съм знаела какво да отговоря. Бях в детска градина на улица „Юрий Гагарин“ и всички искахме да сме космонавти. Още не ми е минала тая мечта. Не си се представях по цял ден да седя тук. Исках нещо по-динамично. Една клиентка на мама имаше Агенция за културен туризъм и ме взе. Пътувахме из България и бях много щастлива – динамика, общуване... Обаче забременях. И трябваше да напусна. И къде да се върна – при мама. И тук, понеже е „при мама“, работното време можеше да варира. В началото ме беше страх да остана сама. Въпреки че това за мен не беше нещо съвсем ново, защото помагах на мама още преди 25 години, когато тя създаде книжарницата. В началото с колата си превозвах книги от издателствата. Издателите, бивши колеги на мама от „Народна култура“, ме познаваха. Те впоследствие създадоха големите издателства „Обсидиан“, „Колибри“. Обаче тогава ми се струваше много скучна тази работа.

Светлана: А всъщност какво се е помещавало тук, Ани?

Ани: Мисля, че е било ресторант. Целият ъгъл, трите магазина. Това е наследствено пространство на Ноно, на Нисим Меворах, моя прадядо. Те са имали апартамент отгоре. Дядо ми е живял тук в ученическите си години. Майка ми беше франкофон и успя да превърне това голо пространство в книжарница с нейното чувство за естетика, повлияно от френския дух. Тя създаде този уют. Много стажове имаше в Париж за по няколко месеца. И когато се прибирали с татко, колата била така натъпкана с книги, че брат ми седял отзад по турски, защото и на пода имало купища. Дядо в последната година от живота си идваше тук всеки божи ден и винаги присядаше на това кресло, на което вие седите сега. Много хора са го виждали тук. Затова свързват книжарницата с Валери Петров, а не с дъщеря му – Бояна Петрова.

Светлана: Да, и майка ви мило казва в едно интервю: „Татко, той си е тук, при мен.“

Ани: Да, и аз казвам – мама си е тук, при мен. Има дни, в които не мога да намирам книгите, а мама, аз не я виждам, но духът ѝ ме насочва, което шашва хората. Да, абсолютно сигурна съм в това, че духът на книжарницата, може би на мама и на дядо, смесено, ми помага много. И като търся книга, тя просто сякаш светва, грейва ми.

Светлана: А кое е това, което се предава?

Ани: Ами... Как да го обясня?

Светлана: Какво трябва да притежаваш, за да си книжар?

Ани: Любов към книгите и търпение да изслушваш хората. Един клиент ми каза: „Идвам тук малко да си поговоря с теб, за да си оправя настроението.“ Някои ме питат дали това не ми изпива енергията. Зарежда ме радостта да зарадвам някого с нещо, което за мен е просто да намеря книга, която той търси отдавна. И като видя радостта му, усмивката му, тя е напълно достатъчна за 10 други, които са ми изпили енергията.

Светлана: Много или малко са 25 години за една книжарница?

Ани: Много са за една малка книжарница. При тази смяна на местата просто минаваш и виждаш – днес нещо го има, утре го няма. И като се има предвид колко много книжарници има наоколо. Големи книжарници, които още от първия момент пускат книгите с 10% намаления. Но явно с отношението и с желанието да помогнем, с това успяваме да спечелим. И явно успявам да запазя това, което мама е създала.

Светлана: А приятелства създадохте ли покрай тази работа?

Ани: О, аз имам много приятели. Имам една приятелка с две деца, които станаха „читатели“ още от бебета, защото тя много се грижи за тяхното четене. И сега, когато дойдат, сядат тук, на земята, и разглеждат книгите.

Светлана: Тук животът не спира май.

Ани: Вчера беше спокойно. Днес не. Най-тъжни са дните, в които никой не влиза. Но тогава имам друга работа: търся някоя книга, вкарвам стоковите разписки с книгите, които са влезли в книжарницата, събирам книги по списъци за връщане на издателствата. Работа винаги се намира и аз се чувствам в края на деня доволна от това, което съм свършила, и щастлива с това, което правя. Аз съм страшна късметлийка.

Чакайте сега само да изпратя това. После ще сипя по още един чай.

Светлана Авдала

Сн. Мариана Петрова

Галерия:

Шабатът преди Песах е известен като Шабат аГадол („Големият Шабат“) – наименование, което произхожда от Средновековието. Макар че не е напълно ясно защо този Шабат носи това име, някои го свързват със стих в края на афтарата за този ден, който говори за бъдещ „велик“ и „страшен“ ден:
„Ето, Аз ще ви изпратя пророк Елияу, преди да дойде великият и страшен ден на Господа“ (Малахи 3:23).

Пророкът Малахи, чиито думи четем на Шабат аГадол, е последният от дванадесетте малки пророци. Името „Малахи“ означава „вестител на Б-га“, поради което много коментатори и библейски изследователи смятат, че това не е лично име, а по-скоро титла. В различни източници в еврейската традиция Малахи е отъждествяван с Мордехай, Езра или Захария.

Каквато и да е била истинската му самоличност, посланието на Малахи в тази афтара е ясно. Народът е извършвал множество тежки прегрешения – магьосничество, прелюбодейство, лъжа, измама на работници, пренебрегване на десятъка и даровете за левитите, както и несправедливо отношение към вдовици, сираци и чужденци. Малахи описва хората, сякаш стоят с гръб към Б-га, чудейки се как биха могли отново да се изправят пред Него. Но Б-г им напомня, че ако се обърнат към Него, Той ще се обърне към тях и ще ги благослови изобилно (3:7).

Малахи отбелязва също, че хората са започнали да се съмняват в идеята за божествено възнаграждение и наказание. Те виждат как неправедното поведение понякога води до богатство и успех и затова престават да се страхуват от възмездие. Но пророкът категорично заявява, че ще дойде ден, когато Б-г ще въздаде справедливост на всеки.

Този ден е описан с образи на огън и пламък – злите ще бъдат погълнати:
„Защото ето, идва денят, който гори като пещ; и всички горделиви и всички вършители на зло ще бъдат като плява“ (3:19).
А праведните ще бъдат изцелени и благословени, „като телета, угоени в обор“ (3:20).

Афтарата завършва с обещанието за идването на пророк Елияу, който ще възвести изкуплението. Малахи представя това избавление като близко, давайки на хората силен подтик да се покаят и да се върнат към Б-га. Това напомня за изкуплението, което отбелязваме по време на Песах – както народът на Израел е бил избавен от Египет след поколения робство, така и в бъдеще ще настъпи окончателно избавление с идването на Машиах.

Няколко дни преди Песах искам да използвам думите на пророк Малахи и да  пожелая на всички ни повече мир и спокойствие в Израел и в нашата общност и справедливостта ще възтържествува.

Пожелавам ни прекрасен и спокоен Песах.

Шабат шалом ве хаг самеах!

В Парашат Вайикра четем за различните форми на обществени жертвоприношения, чрез които човек може да поддържа или да възобнови връзката си с Бог. И двете идеи се разглеждат и в Афтарата, взета от Книгата на пророк Исая.

Исая отправя своето пророчество към юдеите, които са били изгнаници от земята на Израел и са живеели във Вавилон. След 538 г. пр.н.е. Кир Мидиец позволява на изгнаниците да се завърнат в родината си, но мнозина остават във Вавилон. Няколко глави от Книгата на Исая са посветени на това да убедят тези хора да се доверят на Божията сила и да се върнат в Сион.

В пророчеството на Исая Бог се обръща към народа във Вавилон, като на моменти ги укорява за това, че са изоставили своето служение, а на моменти им напомня, че, ако се покаят, ще им бъде простено. Народът е изобличен, че не е принасял жертви на Бог – нито жертви за грях, нито всеизгаряния, нито хлебни приношения.

След това Бог сравнява Своето върховенство с безсилието на идолите. В дълго изобличение, насочено към дървените идоли, Бог пита как е възможно човек да използва едно и също дърво – за да запали огън, да пече хляб и да приготвя храна – и от него да извае идол. Това е израз на дълбоко невежество. Идолите са измама, казва Бог, и само Той – Създателят на всяка плът – може да изкупи народа и да изличи греховете му (44:20).

Афтарата завършва с емоционален призив народът да се върне към Бог – както буквално към Земята на Израел, така и духовно – в своите сърца и дела. Когато това се случи, ще има голяма радост:
„Възкликнете от радост, планини, и вие, гори, с всичките си дървета! Защото Господ изкупи Яков и се прослави чрез Израел“ (44:23).

Нека този Шабат ни вдъхнови да се върнем към най-дълбоката същност на нашата вяра – към връзката ни с Бог, към нашата общност и към ценностите, които ни обединяват. Нека намерим сили да оставим зад себе си всичко, което ни отдалечава, и да изградим отново с чисто сърце и ясна посока.

Пожелавам на всички ни здраве, мир и благословение, духовно израстване и единство. Нека радостта от завръщането – към себе си, към другите и към Бог – изпълни домовете ни и цялата ни общност със светлина и надежда.
Шабат Шалом!

Ционизмът дава на еврейския народ възроденото чувство на достойнство и национална гордост

Ционизмът – движението за възстановяване на еврейската родина в Израел, е една от най-влиятелните сили в съвременната еврейска история, пише Джошуа Хофман в есе за платформата Future of Jewish.

От дефинирането в края на XIX век до кулминацията си с основаването на Държавата Израел през 1948 г. ционизмът дава на еврейския народ възроденото чувство на достойнство и национална гордост. Той възражда еврейския суверенитет върху земята на предците след две хилядолетия изгнание и предлага убежище за евреите от безмислостно преследване, създавайки ядро на еврейската идентичност.

Политическият ционизъм подчертава значимостта от политическо действие и отчита постигането на политически права на територията на областта Палестина като предпоставка за осъществяване на ционисткото начинание, четем в статия в Еврейската виртуална библиотека.

Политическият ционизъм се свързва с името на Теодор Херцел, който определя Еврейския въпрос като политически и следователно би следвало да бъде разрешен чрез решителни действия на международната политическа сцена. Целта му е създаването на харта, устав, признати от световните политически и държавни лидери, даваща на евреите суверенитет в притежавана от тях територия.

В Базелската програма, изготвена в съответствие с тези принципи, се посочва, че ционизмът има за цел да установи „сигурно убежище, съгласно публичното право, за еврейския народ в Земята на Израел“. За осъществяване на тази програма са били създадени организационни и икономически механизми (Ционистката организация (ZO), Еврейският национален фонд (Keren Kayemet L'Israel), Еврейският колониален тръст и др.).

Всъщност терминът „ционизъм“ е изкован през 1890 г. от Натан Бирнбаум. Той е роден във Виена и е живял там от 1864-та до 1908 г. и от 1914-а до 1921 г. През 1882 г., заедно с двама други студенти от Виенския университет, той основава „Кадима“ – първата организация на еврейски студенти националисти на Запад. Той създава, публикува и редактира Selbst-Emancipation! („Самоосвобождение!“) (1884–1894), периодично издание, което утвърждава „идеята за еврейски ренесанс и преселване в Палестина. През 1890 г. Бирнбаум въвежда термините „ционистки“ и „ционизъм“, а през 1892 г. – „политически ционизъм“. През 1893 г. той публикува брошура, озаглавена „Националното прераждане на еврейския народ в родината му като средство за решаване на Еврейския въпрос“, в която излага идеи, подобни на тези, които Херцел ще развива впоследствие. Бирнбаум играе важна роля в Първия ционистки конгрес (1897 г.) и е избран за генерален секретар на ционистката организация. Въпреки това между него и Херцел възникват идеологически различия. Бирнбаум започва да поставя под въпрос политическите цели на ционизма и да отдава все по-голямо значение на националното и културното съдържание на юдаизма.

Ционисткото движение се развива в политически динамична сила с появата като метеор на политическата и идейна сцена на Теодор Херцел и със свикването на Първия ционистки конгрес в Базел, Швейцария, през 1897 г., четем във Виртуалната еврейска библиотека. В зората на кариерата си Херцел поддържа конвенционалното разбиране на европеизираните еврейски интелектуалци от края на XIX век, че процесът на асимилация ще доведе до пълна интеграция на евреите в техните рождени общества. Скоро обаче този възглед е ревизиран след срещата с антисемитизма след публикуването на книгата на Ойген Дюринг „Еврейският въпрос“ и процеса срещу Драйфус от 1894 г., в който еврейският капитан от френския генерален щаб е несправедливо обвинен в шпионаж в полза на Германия и осъден на доживотен затвор. Антисемитската среда и настроения по време на съдебния процес провокират Херцел, който отразява делото като журналист, да осъзнае, че асимилацията се е провалила и че е безмислено така да се бори антисемитизмът в Европа. В този момент Еврейският въпрос се превръща от социален и религиозен въпрос в национален, както го определя Исая Фридман през 2004 г. в изследване за Херцел. Скоро след това Херцел става основател и ръководител на политическия ционизъм.

Идеологията на Теодор Херцел, изразена от него в пиеси като „Новото гето“ (1897), памфлети и книгите „Еврейската държава“ (1896) и Altneuland (1902), стъпва върху революционното схващане, че евреите са нация като всяка друга, затова суверенна държава е решение на Еврейския въпрос, както посочва израелският политолог и дипломат Шломо Авинери през 1981 г. (The Making of Modern Zionism). Херцел вярва, че Еврейският въпрос трябва да бъде решен политически, като европейските нации дадат суверенитет върху част от земята на евреите. Херцел твърди, че това решение ще удовлетвори както интересите на ционистите, така и на антисемитите, като евреите живеят отделно. Ето защо Херцел смята, че еврейска държава е необходимост и отговорност на целия свят. Според него Великите сили би трябвало да действат заедно, за да намерят място, на което евреите масово да емигрират и да живеят в мир.

Херцел бил човек на действието и изкусен дипломат, който местел фокуса си от столица на столица в търсене на политически възможности, се посочва в материала, посветен на делото му, във Виртуалната еврейска библиотека. Първоначално той се обръща към изтъкнати евреи, като барон Хирш, основал еврейски колонии в Аржентина, към главния равин на Виена и към семейство Ротшилд, с надеждата, че ще подкрепят идеите му. След неуспеха в това начинание той основава седмичния вестник на ционисткото движение „Ди велт“, финансовата структура на движението – Еврейския колониален тръст, а през август 1897 г. свиква Ционистки конгрес в Базел, Швейцария.

На дипломатическата сцена Херцел преговаря с кайзер Вилхелм, с турския султан, с италианския монарх, с папа Пий Десети, с руския министър на вътрешните работи. За пръв път в историята еврейска национална програма е поставена в дневния ред на международната политика, както обобщава Шломо Авинери през 2007 г. В тези разговори Херцел представя основните идеи на ционизма и нуждата да се прилага реалполитиката (Realpolitik) за конструктивно решаване на Еврейския въпрос.

През 1903 г. Херцел подкрепя британското предложение за създаване на еврейска територия в Уганда под британски флаг и се смята, че това е едно от най-спорните му действия. Херцел оправдава позицията си с политическия прагматизъм и се аргументира, че не е политически мъдро да се отхвърля предложение от Велика сила, която признава ционисткото движение. Смята, че приемането на британското предложение ще помогне на Великите сили да осъзнаят необходимостта от създаване на еврейска държава на територията на Палестина.

Херцел предрича нови преследвания след погромите в Кишинев през 1903 г. Смята, че катастрофата е неизбежна и тази негова прогноза се сбъдва трагично през Втората световна война. Затова Херцел вижда в предложението за Уганда „временно убежище“ като спешна мярка, не като отхвърляне на териториалната идея за Ерец Израел. Макар да получава подкрепа от шестия Ционистки конгрес за изпращане на комисия в Източна Африка, руските ционисти начело с Хаим Вайцман (1874–1952) му се противопоставят. Този удар срещу престижа му, както и опитът за покушение срещу Макс Нордау, с когото основават Ционистката организация, тласкат Херцел в депресия. Година по-късно британското правителство оттегля предложението си за Уганда. През 1903 г. здравето на Херцел сериозно се влошава и през следващата година той умира.

След смъртта на Херцел ционисткото движение няма надежда за успехи до разпадането на Османската империя, в чиито предели е Палестина. Така и ръководството на ционисткото движение преминава от ръцете на онези, които търсят политическо решение, към онези, които подкрепят по-практическа ориентация под формата на постоянна имиграция на евреи в Палестина и развитие на инфраструктурата за еврейска родина.

През 1919 г., на Парижката мирна конференция, Ционистката организация внася предложение за създаване на еврейска държава на територията на Палестина.

От свикването на първия международен еврейски конгрес през 1897 г. ционизмът е движението за създаване на еврейска държава, се посочва в публикация на Института Херцел. В много отношения ционизмът се е доказал като една от най-ефективните политически идеи в историята. За кратко време движението води до създаване на суверенна държава – Държавата Израел, през 1948 г. и призната впоследствие от повечето страни в света. Изградени са големи градове – Тел Авив, Хайфа, Бер Шева, Йерусалим, социално-икономическа структура, национални институции за култура и образование, демократични системи за управление и правосъдие. Днес Израел е домът на най-голямата еврейска общност в света, с жизнени, свободни медии, мноообразна и динамична култура и мощна гражданска армия. След две хилядолетия без държава еврейският народ построи свой национален дом.

* Водеща снимка: Корица на книгата „Хроники: Новини от миналото“ Aharon Roth Publishing, Йерусалим, 1979г.

Илюстрациите са от The Central Zionist Archives

Йехуда Поликер, един от стълбовете на музиката в Израел – певец, композитор и автор на песни – наскоро се появи на израелската културна сцена с ново предизвикателство. От 12 февруари до 7 март неговата изложба „Зад сенките“ в Къщата на художниците в Тел Авив го представи по нестандартен начин като мултидисциплинарен артист чрез селекция от негови картини, фотографии и стихове, като през цялото време визуалното пространство бе съпроводено от инструментален саундтрак от албума Late Maybe Early, издаден от Поликер през 1997 г. Според критиците в тази изложбата „сянката“ е пространство за открития, а в психологически контекст произведенията отразяват концепцията на Карл Юнг за „сянката“: това са части от нашата идентичност, които не са видими, но ни съпътстват през целия ни живот“. Поликер не се стреми да потисне „сянката“, а да бъде в непрекъснат диалог с нея, както пише и в стихотворението си „Моята сянка и аз“, текст за негова песен, която се задържа в класацията за еврейски химни от 4 декември 1920 до 11 юни 1921 г. и в която се казва: „Аз и сянката ми тръгваме“. За него „сенчестата“ част от човешкото същество е всъщност фундаментален и неразделен компонент от нашата идентичност.  

Както в музиката си, така и тук Поликер, който е представител на второто поколение на Холокоста, се фокусира върху гранични области: между минало и настояще, между съзнателно и несъзнавано, между памет и дух. За него паметта не е далечно историческо събитие, а невидимо поле, което винаги обитава в погледа, тялото и въображението. Наред с картините Поликър бе представил снимки и видеоклипове от образи в публични пространства, където той улавя случайни моменти: предмети от ежедневието, останки от локви вода, изоставени чанти, пукнатини по тротоарите, стволове на дървета и случайни срещи. В неподвижния и изоставен материал разпознава образи на човешки лица в един вид парейдолия – психологически феномен, при който умът разпознава лица, фигури или форми в случайни обекти и структури като облаци, петна, дървета, стени, сенки, или иначе казано, това е склонност да откриваме смисъл там, където има само намек за форма, което е истинско предизвикателство за съвременната фотография. Как в неподвижния, напукан, изоставен или напълно пренебрежим материал се разкрива възможността за откритие. Това, което се появява в неговото творчество, не са случайни образи, а визуализации на спомен, който не може да бъде погребан. За Поликър парейдолията надхвърля чисто научното обяснение. Тя не е просто илюзия на мозъка, а отговор на съзнание, носещо колективна травма: екзистенциална нужда да се локализира присъствие на място, което е свързано с несъществуващото вече минало, или да се открие образ, който съзнанието е заличило поради травма. Поликър нарича тези образи в живописта и фотографията „ангелски духове“, които го следват в неговия собствен свят на носител на трансгенерационна (междупоколенческа) травма на хората от т.нар. генерация 2G. Това разбиране добавя ново духовно измерение към творбата и я поставя на оста между личния опит, мистичната традиция и визуалното възприятие на съвременния израелец днес. „Ангелските духове“ не са религиозен образ, а защитно и скрито присъствие, действащо зад сенките и звуците. Те се появяват пред зрителя сякаш от място, което не може да бъде локализирано във времето: между минало и настояще, между лично и колективно, между материално и дух. Те се появяват като спомен за онези, които не са тук, но продължават да съществуват. Не като тяло, а като съзнание, като защита, като мълчаливо свидетелство. Това не са портрети в класическия смисъл, а пространство, заредено със смисъл: лица, които изникват от паметта, от въображението и от света на вътрешните емоции. Безименни лица, но със силно присъствие. Погледът им е тих, понякога уязвим, а понякога загадъчен, сякаш са на прага да се появят и изчезнат. Образите са формирани от тяхното отсъствие и копнеж за среща, за памет, за другия. Йехуда Поликер показва как можем да извадим от сянката на паметта образи и лица, които дори не познаваме, но които сякаш продължават да ни съпътстват, като мигрират от поколение на поколение, асимилират се едно в друго и продължават да гледат към нас, въпреки че вече не са „там“, нито „тук“. Те резонират като сянка и присъствие, което отказва да изчезне. „Не знам дали си даваме сметка как днешният израелец ще пренесе през времето сянката от травмата от 7 октомври и в какви образи ще се връща тя при нас след 20, 30 или 50 години“ – казва Поликър.  

Това са част от големите предизвикателства към съвременната фотография – теми, които разширяват границите на погледа и ни карат да виждаме онова, което иначе подминаваме, защото то уж не съществува. Може ли една тръба да се усмихва? Или облак да гледа тъжно? А може ли светлината да изчезне?

Темата за светлината и сянката се интерпретира и във фотоизложбата „Между слънцата“ на носителката на много награди израелска фотографка и видеохудожничка Тал Шохат (родена в Тел Авив през 1974 г.), която се откри на 15 януари т.г. в Музея на изкуствата „Наум Гутман“ в квартал Неве Цедек в Тел Авив и ще продължи до 15 май. Изложба, която търси мост между крехкостта на разпадащата се красота и онова, което остава солидно въпреки всичко. Шохат представя седем нови творби: две видеоинсталации и пет фотографии. Във всяка от тях се откроява мотивът за край и начало, за разрушение и контрол. В централното видео „Илана“ висока, красива жена със същото име, облечена в рокля с цвят на ръжда, върви между редици от пиедестали, върху които са поставени стъклени вази, пълни с вода, а вътре в тях големи букети цветя. Тя държи бухалка в ръка и разбива вазите една по една. Действието е прецизно, диво и същевременно контролирано – добре пресметната ярост. Яростта на жената, която разбива, я правят един вид богиня на отмъщението: решителният акт срещу създадения ред унищожава красивите вази и репликираните цветни аранжировки. Пространството се превръща в бойно поле, но прави впечатление, че разпадът е „охраняван“ по своеобразен начин: от двете страни на пространството стоят групи деца, момичета и момчета – в тъмнината на две огромни черно-бели снимки. Отсреща, на по-малка снимка, жена е коленичила върху един от пиедесталите: стабилна и решителна за действие. Катарзисното произведение бележи двоен момент – нещо е счупено, но нещо остава солидно. Сега фрагментите трябва да бъдат събрани и трансформирани в нова реалност: какво ще бъде поставено на пиедесталите вместо вазите и цветята? Нова концепция за красота, нова митология за свобода, нов ред – между двете възможни слънца на иновациите и устойчивостта. Неслучайно в съседство с „Илана“ стои друга видеотворба на Шохат, в която замръзнало дърво в реален размер започва да се размразява и да цъфти пред очите на зрителите. Целиятсюжет ни препраща към древните и днешните битки с разпада и унищожението, което няма как да отмине самите нас с въпроса: дали разрушението не трябва да се разглежда като освобождаване от съществуващ ред в търсене на ново равновесие между крайностите в изменящата се реалност?

През последните години Тал Шохат се нарежда между най-изявените творци в сферата на фотографията и видеоарта, който без съмнение е едно от най-влиятелните направления в съвременните визуални изкуства. Заради експерименталния си начин на мислене тя е и любим автор на колекционерите от по-младото поколение, които идват от света на високите технологии. А както казват критиците за нейното изкуство, „въпреки че фотографията е безмълвна, снимките на Шохат звучат като откровение и предизвикателство днес, без да подценяваме как се чува звученето им дори и в древни контексти“.

Впрочем не е нещо странно в различните публични събития и разговори за фотографията в Израел да се поставя акцент върху „звук и глас на изображението“. „Гласове“ беше например темата на 12-ия Международен фотографски фестивал (Тел Авив, 19–29 ноември 2025 г.). Вече е публикувана поканата за 13-ия, който започва на 25 октомври 2026 г. отново под заглавие „Гласове“, защото целта е да се осигурява платформа за различни гласове и да се насърчава социалният дискурс на фотографското изследване, както и социалният активизъм чрез фотография. Всяка година в посланието на продуцентската компания PHOTO IS:RAEL на фестивала се казва: „Нашата цел е да дадем глас на различни общности чрез фотографията, а заедно с тях и с вас да осигуряваме значителна промяна в отношението на съвременните общества към различните.“ PHOTO IS:RAEL е първата национална организация, която ръководи и популяризира социалната фотография като инструмент за социални промени и насочващи изследвания по метода PHOTO VOICE.

През годините Международният фотографски фестивал се превърна в самостоятелна артистична институция с десетки хиляди посетители – през 2025 г. броят на посетителите надхвърли 70 000. В рамките на последното издание бяха представени творбите на повече от 200 водещи израелски и световни фотографи в рамките на 100 уникални изложби, всяка от тях посветена на конкретна социална кауза, свързана с „различните“. В партньорство с различни университети организаторите на фестивала провеждат годишна учебна програма, която съчетава теоретичното изучаване на методологията PHOTO VOICE и нейното практическо приложение в активистката социална фотография чрез работа по авторски фотографски проекти и в жива комуникация с различни маргинални общности.

Новата годишна програма по социална активистка фотография традиционно стартира заедно с годишния фестивал за конкретната година и се провежда до началото на следващия – винаги под надслов Ако утре не си тук, какво би оставил след себе си?. Вече е ясна програмата за 2026–2027, която стартира на 25 октомври 2026 г. и ще продължи до юни 2027 г. Във всеки цикъл се обучават както млади фотографи, така и социални активисти, представители на граждански организации, учители, фасилитатори, дори терапевти, които усвояват умения за работа чрез методите на социалната активистка фотография при разрешаване на кризисни ситуации и лични травми, вкл. и чрез тяхното споделяне в публични фотосъбития – несъществуващ опит в световните практики. През 2025 година са обучени 197 фасилитатори, които вече подпомагат участници в доброволчески програми с различни социални каузи, в които активизмът чрез фотография играе уникална роля в съчетание със серия „фотографски маратони“ в страната. През 2025 г. са проведени 5 фотографски маратони: в градовете Рамат Ган и Кфар Тавор, и в кибуците Нир Ицхак, Ор Ханер и Рейм, с които не просто се насърчава социалната чувствителност на общностите, но се извличат нови измерения от срещи с невидимата чувствителност на местните общества. „Няма да престанат да звучат разнообразните гласове и през 2026 година!“, казват от PHOTO IS:RAEL.

Радост Николаева

*На водещата снимка: Йехуда Поликер на музикалната сцена. Източник: Yehuda Poliker יהודה פוליקר

Шабат аХодеш е последната от четирите специални съботи, които се отбелязват в седмиците преди Песах. Обикновено тя се пада в последната събота на месец Адар. На този Шабат, освен редовната седмична параша, се чете и специален мафтир от книгата Изход (12:1–20), който е посветен на пасхалната жертва.

В откъса от мафтира Мойсей и Аарон казват на народа на Израел, който все още живее в Египет, да заколи по едно агне за всяко семейство. На хората им е заповядано да вземат от кръвта на агнето и да намажат с нея стълбовете на вратите на домовете си. След това месото трябва да бъде изпечено на огън и изядено от семейството, а каквото остане след храненето, трябва да бъде напълно изгорено. Кръвта върху стълбовете на вратите служи като знак, така че, когато ангелът на смъртта мине през Египет, за да порази първородните, той да отмине домовете на израилтяните. Този мафтир насочва мислите ни към Песах, който предстои само след няколко седмици.

На Шабат хаХодеш се чете и специална афтара от книгата на пророк Йехезкел (Езекиил). В нея пророкът описва новата пасхална жертва, която ще бъде принесена в бъдеще – във времето на Третия храм.

На първия ден от първия месец свещеникът ще вземе кръв от бик и ще я постави върху стълбовете на вратите на Храма, върху четирите ъгъла на ръба на олтара и върху стълбовете на портата на вътрешния двор. Този ритуал ще се повтори и на седмия ден на месеца. След това, на четиринадесетия ден от първия месец, когато започва Песах, ще бъде принесена пасхалната жертва. Така ще завърши пречистването на Храма, на свещениците и на народа.

След това пророк Йехезкел описва и различни подробности, свързани с пречистването на Храма и с жертвените служби. Той дава указания за правилата за влизане във вътрешния двор – както за обикновения народ, така и за царя на Израел, като подчертава реда и святостта, които трябва да съпътстват служението в Храма.

Накрая се споменават и правила относно наследството на израилските царе. Царят може да раздава части от своето наследство на своите поданици, но тези дарове се връщат обратно към царя в Юбилейната година, за да може той да ги предаде на своите наследници. Така се запазва справедливият ред и се предотвратява трайното отчуждаване на царското наследство.

Нека Шабат аХодеш бъде за всички нас начало на духовно обновление. Както новият месец бележи нов цикъл във времето, така и ние да намерим сили за ново начало – с повече вяра, единство и надежда. Нека Всевишният благослови нашата общност със здраве, мир и добрини, да ни даде сила да пазим традициите си и да посрещнем Песах с радост, свобода и светлина в домовете и сърцата си. Не забравяйте, че вече може да се снабдите и с всичко необходимо за празника от Софийската синагога.

Шабат шалом!

Събитието бе посветено на 83-ата годишнина от дните, в които българското общество – духовници, политици, общественици и обикновени граждани – се изправя срещу депортацията и защитава живота на десетки хиляди свои сънародници.

Президентът на Република България Илияна Йотова се обърна към присъстващите с думи за силата на паметта и за отговорността на настоящето:

„Всяка година на 10 март идваме на този паметник – паметникът на спасението, – за да се поклоним пред жертвите на Холокоста и всяка година неуморно отново да заявим: „Никога повече“.“

Тя припомни, че преди 83 години  Българската православна църква, Борис III, духовници, общественици и граждани са показали, че човешкият живот е над политическите решения и са попречили около 50 000 български евреи да бъдат изпратени в лагерите на смъртта.

„Тази страница е праведна и златна за българската история, защото тя не е част само от нашата история – тя е част от световната история“, подчерта Илияна Йотова.

В словото си тя предупреди, че уроците на историята не бива да бъдат забравяни:

„Холокостът не започна с Аушвиц. Той започна с думи, с оглушителната тишина в обществата, с отвърнатия поглед.“

Тя каза още: „Сигурна съм, че и нашите сънародници днес в Тел-Авив на същия паметник отправят и те своята молитва за спасението на душите на тези, които вече не са сред нас – на тези, които допуснахме да бъдат изтребени. Тези 11 343, които от териториите, управлявани от тогавашната българска власт, не можаха да бъдат спасени“, и призова обществото да пази паметта като морален ориентир за бъдещето.

Особено силно послание бе отправено и към младите поколения:

„Българските деца трябва да познават тази история и да я разказват на своите връстници по света. Защото дните на спасението са светлина и в най-непрогледната тъмнина.“

Министърът на външните работи Надежда Неински също подчерта значението на паметта. Тя припомни едно от най-силните си лични преживявания – посещението си преди повече от три десетилетия в мемориалния комплекс Яд Вашем.

„Онези малки звездици, които се появяваха и се отразяваха в стъклените стени на музея, докато се споменаваха имената на загиналите, бяха едно от най-разтърсващите преживявания в живота ми“, сподели тя.

По думите ѝ този ден напомня не само за спасението на човешки животи, но и за моралния избор, който обществото трябва да прави и днес.

„Омразата е онова, което пали огньовете, а доброто е онова, което трябва да бъде предавано през поколенията.“

Силни и категорични думи прозвучаха и в словото на председателя на Организацията на евреите в България „Шалом“ д-р Алина Леви.

Тя припомни, че през годините на Втората световна война съдбата на десетки хиляди хора е била поставена на карта, а много българи са проявили смелостта да се противопоставят на несправедливостта.

„Колко труден морален избор е бил това. Повече от осем десетилетия по-късно ние продължаваме да се прекланяме пред тези смели българи.“

Д-р Алина Леви подчерта, че 10 март е и ден на памет за хилядите евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот, които не са били спасени, и че тази трагедия остава неизменна част от историята.

„Тази памет е особено важна днес – във време, в което антисемитизмът отново се проявява, понякога открито, понякога прикрит зад нови думи и действия.“

Тя припомни, че връзката между българи и евреи не започва с акта на спасението, а е резултат от десетилетия съвместен живот и споделена съдба.

„Казват, че който спаси един човешки живот, спасява цял свят. За нас това не са просто думи. Това са нашите баби и дядовци, нашите родители, нашите деца. Това сме ние.“

В заключение тя подчерта, че в еврейската традиция паметта е морален дълг, който се предава от поколение на поколение.

„Това е нашият ангажимент и нашето обещание – че тази история ще бъде разказвана още хиляди години напред. Защото паметта не е само поглед назад. Паметта е обещание за бъдещето.“

По време на церемонията молитва за благоденствието на българския народ произнесе председателят на ЦИДС Максим Делчев. Последва минута мълчание в памет на жертвите.

Паметникът на прегръдката между българи и евреи отново бе покрит с цветя, а представители на „Шалом“ се поклониха и пред паметника на Димитър Пешев – един от символите на гражданската съпротива срещу депортацията на българските евреи.

ЕВ

Сн. Давид Вълков

Тази седмица, освен редовната параша Ки Тиса, четем и специалния откъс, известен като Парашат Пара. Допълнителните откъси Шкалим, Захор, Пара и Ходеш се четат в седмиците преди Песах както по възпоменателни, така и по практични причини.

Първият от тях, Шкалим, е свързан с половин шекел и обществените жертвоприношения. Вторият, Захор, ни помага да изпълним заповедта да помним злото на Амалек. А откъсите Пара и Ходеш са насочени към нашата духовна подготовка за празника Песах.

В Парашат Пара четем откъс от началото на Парашат Хукат, който описва процеса за пречистване от ритуална нечистота, възникнала при досег с мъртво тяло. Този процес продължавал седем дни и включвал използването на пепелта от червената крава (Пара Адума). Самият ритуал се извършвал с участието на коен (свещеник) и трябвало да се направи в Йерусалим.

Състоянието на ритуална нечистота – тум’а – не позволявало на човек да влиза в двора на Амикдаш или да участва в определени религиозни дейности. Макар днес тези закони да са по-малко приложими, тъй като Амикдаш не съществува, все пак е важно да познаваме и пазим тези принципи дотолкова, доколкото те имат значение и в наше време.

По времето на Храма всеки пълнолетен мъж бил задължен да посещава Йерусалим и да принася жертва поне три пъти годишно – на Песах, Шавуот и Сукот. Особено важно било присъствието в навечерието на Песах, когато се принасяла жертвата Корбан Песах – пасхалното агне.

Ако човек бил ритуално нечист поради досег с мъртво тяло, той трябвало да премине през процеса на Пара Адума, за да се очисти и да може да принесе своята пасхална жертва в Храма.

Талмудът ни казва, че най-далечната точка в Израел се намирала на около две седмици път от Йерусалим. Това означава, че човек, който е нечист и живее на такова разстояние, е трябвало да тръгне поне три седмици по-рано – две седмици път и една седмица за самия процес на пречистване.

Затова мъдреците постановили Парашат Пара да се чете седмица преди Парашат Ходеш, за да напомни публично на всички, които са нечисти, че трябва незабавно да се подготвят и да тръгнат към Йерусалим, за да могат навреме да се очистят и да принесат своята жертва за Песах.

Афтарата на тази седмица отразява темите на Парашат Пара. Пророк Йехезкел укорява народа за това, че се е отдалечил от Бога. Поведението на народа осквернило Земята на Израел, което направило невъзможно те да останат в нея. Затова евреите били изпратени в изгнание и разпръснати сред народите.

Това изгнание и страданията, които го съпътстват, се превръщат в своеобразен процес на пречистване за народа. В известен смисъл самото изгнание се превръща в национална „червена крава“ – Пара Адума.

Централна тема на Афтарата е, че в крайна сметка Бог ще изкупи народа „заради Своето име“. Докато са в изгнание, евреите разпространяват познанието за Бога и свидетелстват за Неговото съществуване сред другите народи. Но същевременно животът сред народите носи и опасности – асимилация и духовно отдалечаване, които задълбочават проблемите, довели до изгнанието.

Една от загадките на Пара Адума е, че свещеникът, който извършва ритуала, става нечист, докато човекът, който получава пепелта, става чист. По подобен начин може да се разбере и опитът на евреите в изгнание – те носят знание за Бога на народите, сред които живеят, но същевременно страдат от преследвания и асимилация.

В крайна сметка Бог ще събере народа от четирите краища на земята, отново „заради Своето име“. Ще дойде момент, когато мисията на евреите в изгнание ще бъде изпълнена и Бог ще поднови Своя завет с Бней Израел и ще ги върне в Земята на Израел.

Пожелание и благослов към общността

Нека посланието на параша Пара ни напомни, че дори когато преминаваме през трудности и изпитания, в тях винаги се крие възможност за духовно обновление и пречистване.

Нека Всевишният благослови нашата общност със здраве, мъдрост и единство. Нека ни дари със сили да пазим традицията, да предаваме ценностите си на следващите поколения и да вървим заедно към празника Песах с чисто сърце, надежда и радост.

Шабат Шалом и благословение за мир, светлина и добри дни за всички в нашата общност!

Въздушните операции може да унищожат обекти, да намалят отбранителните способности, да елиминират военни командири и да отложат изпълнение на програми, но рядко водят до политическа капитулация. Япония през 1945 г. бе изключение, а не потвърждение на правилото. Ислямската република е създадена така, че да налага наказание и да укрепва репресиите. Дванадесетдневната война от юни 2025 г. увреди способности и разтърси системата, но не демонтира политическата машина, която генерира заплахата.

Израел трябва да разбере, че тази операция ще приключи, когато решат САЩ. Президентът на САЩ може да обяви победа, не и Израел. Дори и пряката заплаха да бъде намалена, Техеран може да възстанови ракетните си способности по-бързо, отколкото външните наблюдатели се надяват. Това създава цикъл, подобен на опитите за потушаване на конфликта в Газа, като всеки нов кръг носи повишени рискове за израелската икономическа и гражданска устойчивост, особено ако след няколко години в САЩ е на власт нова администрация, която е по-малко благосклонна към Израел.

САЩ предпочитат по-малко враждебен режим в Иран, но съществуването на Америка не е застрашено от Ислямската република. Съществуването на Израел обаче е застрашено. Заради тази асиметрия промяната на режима не може да е риторична аспирация, която Йерусалим да остави в ръцете на Вашингтон. Тя трябва да се превърне в стратегическа цел, основана на това какво може и какво не може да се промени със сила. Само политическа промяна в Техеран може да отслаби заплахата.

Времето за политическа промяна

Времето сега е необичайно благоприятно. Режимът изглежда по-уязвим отвсякога от 1979 г. насам – войната разкри слабостите му, протестите разкриват срива на доверие. Репресиите са така брутални, че достоверни източници говорят за десетки хиляди жертви. Държава, която управлява в мрак и жестокости, е държава в дълбока криза на легитимността.

Но неудобната истина е, че независимо от екзистенциалния залог Израел не разполага с последователна политическа стратегия за увеличаване на вероятността от промяна на режима в Иран. Израел разполага с военни способности от световна класа срещу заплахите от Иран, но не и с равностойна на тези способности политическа програма за промяна на режима, който ги създава.

Изграждането на такава стратегия няма да е лесно. Но държавничеството предполага промяна на вероятностите, а не изчакване на състояние на сигурност. Ако Израел може да увеличи вероятността за смяна на режима от едно към десет на едно към три с течение на времето, би било глупаво да не опита – особено ако голяма част от усилията останат тихи и дискретни.

Само иранците могат да свалят иранските управници. Откритата израелска намеса би имала обратен ефект, позволявайки на режима да заклейми протестиращите като чуждестранни агенти. Без публично лансиране, без фотосесии. Работата трябва да се върши невидимо.

Стратегия за смяна на режима

Върху какво трябва да се фокусира такава стратегия? Мислете за нея като за уравнение с три променливи – организационният капацитет на опозицията, сплотеността на режима и информационното пространство, което формира обществените настроения и на елита.

Какви са качествата на опозицията? Уличната енергия в Иран е реална, но фрагментирана. В такива моменти водачите и организацията имат значение. Реза Пахлави – с право или не, се оказа във фокуса на много иранци, които се стремят към национално единство. Демонстранти скандират името му. Медиите обсъждат ролята му. Той не ръководи движение, но може да се окаже в уникалната роля да обедини монархисти, републиканци, светски активисти, духовници, склонни към реформи и недоволните елити.

Ролята на Израел не е да коронова наследник, а да създаде условия за надежден инструмент, ръководен от Иран – с финансиране, организация и сериозна рамка за преход.

Този инструмент трябва да мобилизира бизнес лидерите, притиснати от монополите на Ислямския корпус на революционните гвардейци, духовниците, загрижени за моралния упадък, технократите, разтревожени от изолация, и служителите по сигурността, които не биха искали да обвързват съдбата си с отслабения режим. Преди всичко той трябва да предложи безопасен изход и справедлив път напред. Без инфраструктура протестите затихват, а с нея бягствата стават възможни.

Израел би следвало да признае и нелеката реалност – сериозната стратегия за преход трябва да отчете как опозиционните сили могат да оцелеят в жестоките репресии и да отвърнат на удара. Може да е необходимо непрякото създаване на малки спящи клетки и подготовката на складове за оръжие в страната за използване в подходящия момент срещу силите за сигурност, за да се гарантира успехът на всеки опит за преход. Политическата промяна ще изисква повече от смелост. Тя ще изисква подготовка.

Режимите падат, когато приближените в него дезертират, стоят настрана или отказват да репресират. Разузнавателните способности на Израел му дават необичаен поглед към пукнатините в иранските служби за сигурност, духовенството и икономическия елит. Използван разумно и в координация с Вашингтон и доверени партньори, този поглед може да помогне да се гарантира, че натискът разширява пукнатините, а не неволно обединява системата, оформяйки условия, при които дезертьорството на елита става по-вероятно.

На трето място е информационната арена. Първата инстинктивна реакция на Техеран в криза е изолацията: задушаване на интернет, заглушаване на платформи, заливане на пространството с пропаганда и преследване на организаторите на групи. Подпомагането на иранците да запазят достъпа си до независими медии и сигурни комуникации укрепва гражданското общество и обърква сметките на елита – особено сред тези, които в крайна сметка решават дали да репресират. Засилването на недоволството и подаването на знак, че има безопасен път за отдръпване или дезертиране, сред силите за сигурност на средно ниво може да се окаже решаващо по време на следващата вълна от обществено вълнение.

Отвъд тези основни стълбове Израел трябва да работи с Вашингтон, за да поддържа икономическия и дипломатическия натиск, който да притиска бюджета на режима дълго след края на военновъздушната кампания.

Моментите на слабост на режимите рядко траят дълго. Техеран ще се адаптира и възстановява, докато режимът оцелява. Само въздушните удари няма да произведат иранска революция. Но Израел може да спре да се отнася към смяната на режима като към лозунг и да го възприеме като стратегия – тиха, координирана и реалистична. Бъдещето на Иран принадлежи на иранците. Но Израел, повече от Америка, има траен интерес да гарантира, че бъдещето има шанс.

Сет Д. Каплан*,

в. „Джерузалем пост“

*Авторът е водещ експерт по нестабилни държави и политически преход, лектор в училището за политически науки „Пол Х. Нице“ в университета „Джонс Хопкинс“ в САЩ.

На снимката: Плакат с лика на Реза Пахлави бе издигнат на демонстрация пред иранското посолство в Лондон след ликвидирането на върховния ирански лидер аятолах Али Хаменей.

Снимка: „Джерузалем пост“/ Jack Taylor/Reuters

Понеделник вечерта, на 2 март, настъпва Пурим — денят на избавлението на еврейския народ от унищожение. Празникът се отбелязва всяка година на 13-я ден от месец адар, а през 2026 г. се пада във вторник, 3 март. Мнозина в Израел намират за символично, че Пурим се пада  по време на война с Иран — главният екзистенциален враг, спонсориращ терора срещу евреите както в Близкия Изток, така и по целия свят.

Обикновено по време на Пурим се провеждат маскарадни шествия и карнавални празненства, а деца и възрастни се обличат като приказни или филмови герои. Тази година обаче, заради обявеното извънредно положение, всички масови мероприятия са отменени.

Отменени са карнавалните шествия, концертите на популярни изпълнители и представленията за деца. Към момента извънредното положение в Израел е удължено до 20:00 ч. в сряда, 4 март. Според указанията на тиловите служби, масовите събирания, образователните мероприятия и посещенията на работни места са забранени, с изключение на жизненоважните. Учебните занятия са прекратени до ново нареждане, а всички райони на страната преминават от режим на пълна дейност към режим на необходима дейност. Въпреки ограниченията, Пурим  ще бъде отбелязан и в Израел, и по света, където има еврейски общности, защото празникът  носи важното напомняне за историята на Пурим — денят на избавлението от врага, който е искал да унищожи еврейския народ.

Хаг Пурим самеах!

ЕВ/Вести

Фото: shutterstock

Тази година събитието отбелязва 75 години от първото си издание и се провежда от 28 февруари до 8 март в известния лондонски културен център Кингс Плейс, Британския музей, театър „Бридж“ и онлайн, привличайки  награждавани автори и интелектуалци за дебати, беседи и представления, свързани със съвременни, провокиращи размисъл теми. В събитията участват над 160 автори на книги, историци и журналисти, които водят разнообразни дискусии за историята, културата и политиката. Участват известни журналисти от Би Би Си (BBC), „Ню Йорк пост“, „Телеграф“, „Индипендънт“, „Дейли мейл“, Jewish Chronicle, „Ню Йорк таймс“, сп. „Еврейски ренесанс“ (JR) и свързаните с него медии, сп. Literary Review, както и от различни изследователски институции – Смитсонов институт от САЩ, National Geographic, Националната библиотека на Израел, Британския музей, Националната галерия и British friends of the Hebrew University в Лондон и др.

Първата лондонска Седмица на еврейската книга с лекции и изложения на книги се провежда през ноември 1952 г. по инициатива и под председателството на д-р Джордж Уебър, хебраист, изследовател и юрист, като целта по онова време е да се компенсира липсата на образователни дейности, свързани с еврейската литература.

Акценти в 75-ото издание са актуални изследвания за автори като Филип Рот, носител на „Пулицър“ за белетристика, известен с романите и разказите си, посветени на живота на американските евреи; Боб Дилън (с еврейско име Шабтай Зисел бен Авраам)– певец, поп музикант и композитор, актьор, поет, сценарист и носител на Нобелова награда за литература за 2016 г., който ще бъде представен от писателя Хари Фридман, автор на книгата „Ленард Коен: Мистичните корени на гения“ (2021); Керъл Кинг – американска еврейка, композиторка, певица, актриса, която е считана за най-успешната авторка на песни от втората половина на ХХ век в САЩ, след като самостоятелно или в съавторство създава 118 хита от Billboard Hot 100  (1955–1999) и  61 хита във Великобритания, където пък е най-успешната авторка на песни в класациите за сингли (1952–2005). Керъл Кинг е носителка на четири награди „Грами“, а освен всичко друго е гражданска активистка и авторка на автобиографичната книга „Обикновена жена“ (2012), където ставаме свидетели на истинския живот на жената зад легендата.

Едно от стартовите събития в тазгодишната фестивална програма е разговорът с писателя Джон Джей за третата му книга „Войната на Нинет“ (2025), в която е описана необикновената история на Нинет Драйфус, братовчедка на Алберт Айнщайн, която е трябвало да приеме нова самоличност, за да оцелее във Франция на Виши през 1940 г. Чрез завладяващи и незабравими детайли, с части от дневници на самата Нинет, както и с интервюта с нея Джон Джей проследява крехкостта на националната и личностната идентичност през погледа на една тийнейджърка, която в страха за живота си, попаднала в ръцете на нацистите и техните френски колаборационисти, се превръща в някой друг. Джон Джейе бивш управляващ редактор на бизнес новини във в. „Сънди таймс“. Разговора с него провежда Ан Себа, историчка, член на Кралското литературно дружество, старши научен сътрудник в Института за исторически изследвания и експерт в Националния архивен тръст в Лондон. Самата тя е авторка на 11 документални книги за емблематични жени от ХХ век, с преводи на няколко езика.

Между световноизвестните автори, които участват в специални събития на Фестивала на еврейската книга, са Хауърд Джейкъбсън, Клаудия Роудън и Саймън Шама – и тримата са навършили 75 години и  символизират 75-годишния фестивален юбилей. Саймън Майкъл Шама, историк и университетски преподавател в Кеймбридж, Оксфорд и Харвард, е автор на няколко изследователски книги за революцията, терора, ционизма и изкуството, както и на тритомника „Историята на евреите“ (от 1000 г. пр. н. е. до 1492 г. сл. Хр.). Хауърд Джейкъбсън (род. 1942 г.) е британски писател и журналист от еврейски произход, известен като „английския Филип Рот“, който често изследва еврейския опит в Обединеното кралство чрез своите хумористични романи. Носител е на международната награда за литература „Букър“. Клодия Роудън е родена в Кайро, образованието си завършва в Лондон, където живее днес. Тя е авторка на поредица произведения за близкоизточната и средиземноморската кухня, включително и на специална книга за еврейската кухня, с които прави революция в  западното отношение към кухните на Близкия изток. Нейната „Книга за еврейската кухня“ (1996 г., първо издание) е носител на наградата за готварска книга на нюйоркската фондация „Джеймс Бърд“.

Представянето на книги във Фестивалната програма се съпровожда с ключови дискусии, в които участват авторите заедно с политически коментатори и представители на академичните среди. Амит Сегал, един от най-влиятелните журналисти в Израел, политически коментатор на новините по израелския Канал 12 (Кешет 12) и политически колумнист за Ynet и вестник „Йедиот Ахронот“, който е автор на книгата „Призив в 4 сутринта: Тринадесет министър-председатели и ключовите решения, които оформиха израелската политика“ (2025), ще обсъди важни моменти от израелската политика днес, включително в ситуация на нови избори за парламент тази есен (кое има истинско влияние и кое е само „фонов шум“), както и нейните знакови акценти, които влияят върху световната политика.

В различни фестивални събития се поставя акцент върху устойчивостта, свободата и лимитите на духа в еврейския живот от древността до днес през опита на евреи със световен принос. Под заглавия „За какъв евреин се мислиш?“ и „Евреи: изненадващо обикновени“ на 1 март ще бъде представена съвременна интерпретация върху приноса на австрийския композитор, диригент и оперен режисьор Густав Малер, който казва за себе си „Аз съм три пъти бездомен: австриец сред германците, чех сред австрийците и евреин по целия свят. Навсякъде неканен, никога добре дошъл“, и Зигмунд Фройд, основател на психоанализата, който променя не само разбирането за човешката психика, а и това на психологията, медицината и културата на съвременния свят чрез въвеждане на концепции като несъзнаваното, едипов комплекс и „То-Аз-Свръхаз“. Историята на Малер и Фройд е най-същностната история за евреина в диаспората, а изразът „За какъв евреин се мислиш?“ е тематична препратка, свързана с изследването на еврейската идентичност, често срещана в дискусии в английското списание „Еврейски ренесанс“ (JR Jewish Renaissance) – тримесечно издание, което представя еврейската култура по радикално нов, жив, пъстър и достъпен начин.

Темата за устойчивостта и разработването на модели за възстановяване след 7 октомври, когато еврейските общности в Израел и Великобритания се сблъскаха с травма, страх и несигурност, макар и по коренно различни начини, е във фокуса на специално събитие „Да навигираш в криза: еврейските общности във Великобритания и Израел“, в което проф. Орна Шемер от Израел и психоложката д-р Ники Шайнер ще се срещнат с фестивалната публика. В Израел проф. Орна Шемер работи в тясно сътрудничество с евакуирани и фронтови общности, като документира психологическото въздействие на атаките и помага в разработването на модели за възстановяване и устойчивост. Консултант-психоложката д-р Ники Шайнер ръководи програмата на британската организация CST (Community Security Trust), чиято мисия е да осигурява безопасност, сигурност и психологическа първа помощ за еврейските общности в Обединеното кралство и да ги подкрепя в отговор на нарастващата тревожност, антисемитизъм и инциденти с насилие, каквото беше нападението в синагогата в Манчестър. Проф. Орна Шемер и д-р Ники Шайнер заедно изследват как изглежда травмата в различни контексти и как общностите намират ресурсите за реакция, а разговорът с двете се осъществява в партньорство с British friends of the Hebrew University – London на 1 март.

Темата за разрастващия се антисемитизъм стои в центъра на още няколко събития, в едно от които двама водещи журналисти Джейк Уолис Саймънс и Никол Ламперт ще анализират двойната заплаха от национализъм и антисемитизъм на международната сцена. Глобалното бъдеще изглежда по-мрачно, отколкото е било от поколения насам. Евреите на Запад са принудени да крият самоличността си, докато в предполагаемото безопасно убежище Израел живеят под постоянна заплаха от ракетен обстрел. Нещо повече, в Съединените щати и в цяла Европа дигитално подхранваният националистически шовинизъм е на път.

В среща с писателя Джейк Уолис Саймънс по повод на последната му книга „Никога повече? Как Западът предаде евреите и себе си“ (2025), публикувана след „Израелофобия“ (2023), ще се обсъждат теми за нарастващия национализъм и антисемитското насилие – от Амстердам и Лондон до Мелбърн и Ню Йорк, които сигнализират за по-дълбоката заплаха към либералната демокрация. Саймънс е награждаван британски журналист и писател. Той е водещ редактор в Jewish Chronicle от 2021 до 2025 г., където е известен с публикуването на няколко световни ексклузивни материала за Мосад, включително историята за убийството на иранския ядрен физик Мохсен Фахризаде и мащабната триетапна саботажна операция в Иран. Той е редовен автор за Telegraph и сп. The Spectator, коментатор за новинарския канал „Скай нюз“ и водещ на предавания за BBC, Radio 4 и World Service. По време на фестивалното събитие негова събеседничка е Никол Ламперт, награждавана британска журналистка и коментаторка в „Сън“, „Телеграф“, „Ню Йорк пост“, „Индепендънт“, „Дейли мейл“, която има собствен substack („Дневник от диаспората“) и широко присъства в социалните медии, разкривайки много истории за институционалния антисемитизъм. През 2025 г. Никол става носителка на наградата „Пийт Нюбон“ на Лондонския център за изследване на съвременния антисемитизъм.

В рамките на Еврейския фестивал на книгата лондонската публика ще се срещне и с един от най-известните израелски писатели, който е активист за мир и човешки права, Давид Гросман. Той е автор на 35 книги – художествена литература, документалистика и детска литература – ​​преведени на 45 езика, а негови произведения често се публикуват в „Ню Йоркър“, „Гардиън“, „Ню Йорк таймс“ и др. Много от произведенията му са адаптирани за театрални постановки и кино по целия свят. Носител е на наградата „Букър“, на Израелската награда за литература, на Наградата за мир на немските книгоразпространители (Friedenspreis des Deutschen Buchhandels), на френската литературна награда Prix Médicis, на престижното израелско отличие EMET (EMET Prize for Art, Science and Culture), на наградата „Хайнрих Хайне“, която се дава на личности, чието творчество защитава идеите за човешки права и свободи. През 2024 г. Гросман получава наградата „Графиня Марион Дьонхоф“ за усилията му за помирение между израелци и палестинци. За проблемите, които повдига неговата последната книга „Мислещото сърце“ (2024), свързани със 7 октомври и последвалата война, с Давид Гросман във фестивалното събитие ще разговаря Роузи Голдсмит, директорка на Европейската литературна мрежа, артистичен директор на Европейския фестивал на писателите и водеща на подкаста Slightly Foxed books на лондонското литературно списание със същото име. В продължение на 20 години тя е била журналистка в Би Би Си. Ще чуем изстраданите отговори на писателя миролюбец по болезнения въпрос: Ще има ли някога траен мир в региона?

Във фестивалната програма ще бъдат представени теми и книги, посветени на оригинални изследвания като „Раждането на детската еврейска книга“, „Поезия на миграцията“, „Поп музиката, свастиката и Третият райх“, „Живот с аутизъм“ и пр. Между вълнуващите срещи е и тази с писателката Шошана Бойд Гелфанд, която е равин, радиоводещ и обучител по лидерство за духовници от всички вероизповедания. С книгите си „Босата книга с еврейски приказки“ и „Всичко за Ханука“ тя се стреми да направи еврейската традиция достъпна за хора от всички вероизповедания.

Повече за събитията на Фестивала може да намерите тук:

https://www.kingsplace.co.uk/whats-on/jewish-book-week/

Радост Николаева

Приветстваме решението на съда като ясен и необходим сигнал, че публичното слово - особено когато идва от лица, заемащи висши държавни длъжности - носи отговорност. Определения като „национален предател“, „чужд агент“ или „античовек“, отправени към даден човек заради неговия еврейски или какъвто и да е друг произход, са не просто недопустими в демократичния дебат - те представляват нарушение на закона и подкопават основните принципи на правовата държава.

От години настояваме подобна реторика, както и злоупотребата с исторически сравнения с Холокоста, за които нееднократно сме сезирали компетентните органи, да бъдат ясно разграничавани и санкционирани в рамките на закона. Настоящото решение представлява важна стъпка към утвърждаване на стандарт за публична отговорност и нетърпимост към такъв тип изказвания.

Призоваваме всички народни представители да изпълняват своя мандат в съответствие с Конституцията на Република България - като представляват цялото българско общество, без оглед на етнически произход, религия, пол или други лични характеристики, и като защитават достойнството и равноправието на всеки гражданин.

Учи в еврейското училище в Хасково, а прогимназия завършва в Пловдив. Не може да продължи образованието си, защото трябва да помага за прехраната на семейството си. „Когато приеха ЗЗН – разказва бай Аврам, – бях мобилизиран в еврейските трудови групи. Работих по корекцията на хасковската река, по корекцията на река Марица в Свиленград, където работехме по 12 часа, за да изкараме нормата си. В Хасково всички евреи живеехме в гето, което обхващаше двора на еврейското училище, клуба на „Макаби“ и две улици близо до синагогата. Беше ни забранено да посещаваме централната част на града.“

Аврам Ниего е участник във Втората световна война, а най-голямото сражение, което си спомня, е на линията „Маргит“. Краят на войната го заварва в Грац, Австрия. След като се прибира в България, се записва в Школата за запасни офицери с чин старши лейтенант. Работи в БСФС и Спортния тотализатор. Г-н Ниего е първият председател на „Шалом“ в Хасково след промените. Председател е на областното ръководство на организацията на запасните офицери.

Евреите в Хасково го обичат заради честността му и изключителното му разбиране и добронамереност към хората. До 120, бай Авраме!

Йосиф Мешулам,

председател на РОЕ „Шалом“ – Хасково

*На снимката - Аврам Ниего празнува 100 годишен юбилей през 2024 г. Снимка: Николай Грудев, БТА