В еврейските източници се появяват неколкократно две много дълбоки и мъдри идеи относно съденето.

Първата е човек да бъде съден според съвкупността от всички свои дела, а не според една-единствена грешна постъпка. Един човек може да бъде прекрасен съпруг и в определен ден да сгреши. Едно дете може да бъде добро и уважително дете и понякога да направи нещо недостойно. Един приятел може да бъде верен човек в продължение на години и в определен случай да се подведе по начин, който не разбираме.

Въпросът е не само „Какво направи той сега?“, но и „Кой е този човек във времето?“. И не бива да очакваме съвършенство, защото такова няма в рамките на човешката природа. Точно както Тората ни разказва и за най-великите хора – че са направили нещо погрешно или лошо, но веднага са направили тшува – покаяли са се - и са останали велики.

А второто нещо е как съдим историите, които стигат до нас.

Има анекдот за един човек, който се наранил на улицата. В началото на улицата казват: „Той се рани“. В средата вече казват: „Той е тежко ранен“, а в края на улицата разказват: „Той почина“. Точно така историите преминават от човек на човек и по пътя се променят и биват допълнително украсени.

Ето защо, ако сме чули, че някой е направил нещо лошо – да не бързаме да вярваме и да не бързаме да съдим. Попитайте човека, който разказва: Ти видя ли? Кога беше това? Кой ти разказа? Чу ли и другата страна? И понякога, при една проста проверка, се открива, че историята изобщо не е такава, каквато сме мислили.

Исках да добавя няколко думи и за финансовото състояние на нашата скъпа общност. Това състояние много ме натъжава и мисля за него много – както за влиянието му върху общността като цяло, така и за влиянието му върху отделните хора в нашата общност, и съм сигурен, че това положение боли и натъжава всеки един от нас.

Моля се и се надявам с Б-жията помощ бързо да се върнем към пълноценна дейност и да успеем заедно да възстановим, да укрепим и да изправим нашата общност отново на крака.

Но докато стигнем дотам, имаме споделена отговорност, както са казали нашите мъдреци: „Всички от народа на Исраел са отговорни един за друг“. Всеки един от нас трябва да направи каквото може – има някой, който може да помогне с пари, има някой, който може да помогне с дело, с време или по всеки друг начин. Не всички могат да дадат едно и също нещо, но всеки може да даде нещо.

Защото това не е просто място, в което идваме – това е нашият дом. Това е и бъдещето на нашите деца.

Искам да завърша с пожелания за добра, сладка и радостна нова година, с добро здраве и препитание за всички скъпи хора в еврейската общност в България.

При този повод искам да поканя всеки един и всяка една от вас – елате с нас да започнем новата година в синагогата в София с молитва към Б-га да имаме година, изпълнена с благословии.

Равин Йоел Ифрах

Главен равин на България

Снимки: Pixabay.com

*Заглавието е на редакцията

За бъдещето.

Защото смисълът на новата година не е само да затворим една страница. Смисълът е да повярваме, че имаме сили да напишем следващата.

Последните години ни научиха колко бързо може да се промени светът, който сме приемали за сигурен. Научиха ни, че има моменти, в които страхът е по-силен от увереността, разделението – по-шумно от разбирателството, а въпросите са много повече от отговорите.

И точно тогава надеждата има най-голямо значение.

Не надеждата като обещание, че всичко непременно ще бъде лесно.

Не надеждата, че някой друг ще реши проблемите вместо нас.

А онази надежда, която казва, че дори когато не знаем какво ще донесе утрешният ден, ние продължаваме да се борим за него. Защото заедно сме наследници не само на болката и трудностите на нашия народ, но и на неговата сила и устойчивост.

Засаждаме дърво, въпреки че може би няма ние да седим под сянката му.

Учим своите деца, защото вярваме, че знанието, което им даваме днес, ще има значение след години.

Пазим паметта, защото знаем, че без нея няма посока напред.

Събираме общността, защото бъдещето никога не се изгражда, когато си сам.

За мен точно това е Рош аШана.

Моментът, в който си позволяваме отново да вярваме, че промяната е възможна.

Нашата традиция не ни учи да чакаме по-добро бъдеще. Тя ни учи да участваме в създаването му.

И ако има нещо, което искам да си пожелаем тази година, то е смелостта да бъдем хората, които градят.

Да градим общност, в която децата ни искат да останат.

Общност, в която възрастните ни знаят, че не са забравени.

Общност, в която различното мнение не ни превръща във врагове.

Общност, в която принадлежността не е само дума, а усещането, че има място за теб.

Общност, която не живее единствено със славата и болката на миналото си, а има смелостта да мечтае за своето утре.

Защото нашето бъдеще няма да бъде определено само от това, което ни се случва.

То ще бъде определено и от начина, по който избираме да отговорим.

С повече страх или с повече смелост.

С подозрение или с доверие.

С разделение или с обединение.

С примирение или с надежда.

Когато чуем звука на шофара, нека той не бъде само нещо, което ни връща към древната ни традиция.

Нека бъде и зов напред.

Да се събудим.

Да си припомним кое наистина има значение.

И да решим каква общност искаме да оставим на тези, които идват след нас.

Аз вярвам в нашето бъдеще.

Не защото не виждам трудностите.

А защото виждам хората, които стоят пред мен. Виждам децата ни. Виждам младите хора. Виждам учителите, доброволците, семействата, хората, които идват на празниците, които помагат, които спорят, които задават въпроси, които понякога се ядосват – но продължават да бъдат тук.

Това е нашата надежда.

И може би това е най-важното послание на Рош аШана: че всяка нова година ни дава още една възможност да изберем какво ще направим с времето, което ни е дадено.

Нека бъде година на здраве и сила.

Година на мир за Израел и за всички невинни хора, които мечтаят просто да живеят живота си.

Година, в която омразата отстъпва място на човечността.

И година, в която нашата общност не просто преодолява трудностите, а отново има смелостта да мечтае.

Шана това уметука.

д-р Алина Леви
Председател на ОЕБ „Шалом“

Снимки: Pixabay.com

*Заглавието е на редакцията.

„Хазак ве-амац“ – „Бъди силен и смел“

Каква е разликата между „сила“ и „смелост“ и защо се нуждаем и от двете?

Моше Рабену при смъртта си, когато определя Йеошуа бин Нун за ролята на лидер на Исраел, му казва пред очите на целия Исраел (Дварим 31:7): „Бъди силен и смел! Защото ти ще влезеш с този народ в Земята, за която Г-спод се закле на Бащите им да им я даде“. Отново казва „бъди силен и смел“ по-нататък (31:23), а в книгата „Йеошуа“ (1:7-9) е написано, че самият Всевишен му казва същите думи след смъртта на Моше. Написано е: „Да не се отделя тази книга на Тората от устата ти... Нали Аз ти заповядах: „Бъди силен и смел, не се плаши и не се плаши, защото с теб е Г-спод, твоят Б-г, във всичко, където и да отидеш“. „Бъди силен и смел“ се повтаря три пъти в речта на Б-га към Йеошуа бин Нун.

И така, какво е обяснението на думите: „Бъди силен и смел“ („хазак ве-амац“)? Каква е разликата между думата „силен“ („хазак“) и думата „смел“ („амац“)? И въобще, в какво за всеки  от нас се изисква да бъде и силен, и смел?

На иврит думите, чийто корен са буквите ח.ז.ק (х-з-к), обикновено се отнасят до хващането здраво за нещо, както е написано: „Дръж щита и бронята и стани в моя помощ“ (Теилим 35:2), и още: „Дръж се за назиданието, не го изпускай“ (Притчи 4:13). И от здравото държане човек получава за себе си укрепване и полза.

За разлика от това думите, чийто корен са буквите א.מ.צ (а-м-ц), се отнасят до вътрешна устойчивост и здравина, както е написано: „И смелият със сърцето си сред героите“ (Амос 2:16), и още: „От голямото изобилие на сили и силен по мощ“ (Йешаяу 40:26). Смел е човекът, който е устойчив и силен сам по себе си, връзка, която е много трудно да бъде разкъсана.

Сега стигаме до същността на въпроса. В Талмуда (Брахот 32б) обясняват написаното в Йеошуа (1:7) „Само бъди силен и много смел“: „Бъди силен – в Тората – и смел – в мицвот“.

Човек сам по себе си, с цялата си голяма мъдрост и гениалност, може много да сгреши в преценката си и да стигне до погрешни решения, които да разрушат неговия свят и неговия личен живот и да съсипят живота му. Затова той трябва да се държи за Б-жествената мъдрост на Твореца, Който създава човека и света, знае правилното и най-доброто за човека и ги споделя в своята Тора.

Затова за Тората се казва: „Бъди силен“ (хазак), тоест дръж се здраво за нея, учи винаги написаното в нея и се задълбочавай в думите ѝ.

Обаче, дори след като си научил нейните закони и вече знаеш какво е правилно и добро да направиш, и искаш да изпълниш написано в нея, все още това не е достатъчно. Защото идва злото изкушение и съблазнява човека да следва примамките на света. Затова той добави и каза за практическото изпълнение: „И смел“ – да бъдеш устойчив сам по себе си да изпълниш това, което си научил, да се въздържаш от лошото и да правиш практически добри дела.

В много общности и днес казваме на някого „Бъди силен и благословен“ (хазак у-барух), а човек отговаря обратно на благославящите го: „Бъди силен и смел“ (хазак ве-амац). И „При Хадаш“ пише, че източникът на този обичай да се благославя е в думите на Талмуда въз основа на написаното: „Само бъди силен и смел“.

И когато благославяме и биваме благославяни, трябва да помним нейното обяснение: „Бъди силен“ (хазак) – да се държим за нещо и да не се осланяме само и единствено на собствения си разум. И кое е това нещо? Тората на Г-спод, Царя на света. „И смел“ (ве-амац) – да бъдем смели и устойчиви самите ние. И в какво да бъдем смели и устойчиви? В добрите дела. Да прилагаме в ежедневния си живот това, което сме научили. Да не казваме: „Вярно е, че това е законът, но не сега, някой ден ще дойда и ще го изпълня“, а напротив, казано е: „Това е законът и така ще направя още сега! Смел и устойчив съм!“. И този, който прави така, ще се изпълни в него продължението на обещанието на Г-спод, там към Йеошуа бин Нун (1:8): „Защото тогава ще успееш в пътя си и тогава ще сполучиш... защото с теб е Г-спод, твоят Б-г, във всичко, където и да отидеш“.

Шабат шалом.

Шимон Цаир

Текстът е адаптиран от седмичната Двар Тора на Рав Земир Коен.

Да, Елул е изпълнен със значими музикални събития както в дворовете на кибуците, така и в концертните зали. Въпреки че официалният фестивал „Гласът на музиката“ в кибуц Кфар Блум тази година е отложен за края на октомври, в кибуца едно след друго следват серия музикални преживявания и улични партита като „Карнавал в пасторал“ и „Сън в лятна нощ“, а местната културна зала е домакин на представления на живо през целия месец – концерти, пиеси и стендъп вечери като тази на родения на 26 август тук популярен израелски стендъп комик, актьор, телевизионен водещ и сценарист Шахар Хасон.

Международният летен фестивал и курс за струнни инструменти „Кешет Ейлон“ в кибуц Ейлон е водещо събитие, което осигуряватри седмици празненства на класическата музика с ежедневни майсторски класове, отворени за широката публика, празнични концерти, вечери на млади артисти и камерни музикални изпълнения на различни места в кибуца и Западна Галилея. В кибуца се провежда и първият концерт от поредицата „Дъга от звуци“, с който стартира 18-ото издание на Международния конкурс за пиано „Артур Рубинщайн“ (Arthur Rubinstein International Piano Master Competition). Конкурсът е на всеки три години в Тел Авив, Израел, а финалният му етап за 2026-а (3–6 септември) буквално предшества настъпването на Рош аШана 5787.

Традицията на масовите музикални и културни фестивали в Израел през месец Елул (последния месец от еврейския календар, който предхожда Рош аШана) е уникално културно явление. Тя съчетава вековни религиозни традиции с пионерския дух на кибуците и модерния израелски стремеж към иновации във всяка сфера, вкл. и в културната. За ранните ционисти и кибуцници Рош аШана не е просто религиозен празник, а тържество на природата, земеделието и есенната реколта. През 40-те и 50-те години на миналия век, за да засилят връзката между отделните общности, кибуците започват да организират масови мащабни фестивали в края на лятото (месец Елул), известен като Месеца на милосърдието и прошката. Те са включвали хорово пеене, народни танци и представления под открито небе, изпълнявани в естествени амфитеатри в долините или по склоновете на хълмовете, като често събират хиляди хора от целия регион. Тази традиция ражда емблематичния жанр Ширей Ерец Исраел („Песни за Земята на Израел“), чийто пик на изпълнение винаги е бил именно преди Нова година като благодарност за плодородието. Музиката, която ехти по тези събирания, има уникален ДНК профил, който умишлено смесва светско и религиозно с различни култури, а музиката от този период се смята за „златния класически фонд“ на Израел – фундамент на съвременния музикален плурализъм. Много характерно за жанра е преливането на дълбоката еврейска духовна традиция в нова светска и пионерска култура, която обединява светско и религиозно. С вълните от алиа на евреи от Северна Африка и Близкия изток (Мизрахи) музикалното богатство на андалуските и мароканските евреи се оказва твърде живописно, за да остане само религиозно, и традиционните мелодии започват да излизат извън стените на синагогите. Музиканти започват да адаптират тези текстове в модерен етно, рок и джаз стил, превръщайки нощните молитви в масови културни събития на открито. Те някак естествено поставят началото на музикалния плурализъм на днешната израелска културна сцена. По този начин например завладяващата песен „Адон А-Селихот“ (אֲדוֹן הַסְּלִיחוֹת – Господарю на прошките) с един от най-древните, мощни и обичани еврейски литургични текстове (пиюти), която е абсолютният символ на месец Елул и Дните на покаяние (между Рош аШана и Йом Кипур), чиято тема е покаяние и признаване на греховете^[1] с текст на 1100 години, днес може да се чуе както в синагогата в 4 часа сутринта, така и на огромен стадион, изпят от рок звезда пред хиляди млади хора. Затова на една сцена в месец Елул можем да види рок звезди като Бери Сахароф или Шломо Арци да пеят редом с ортодоксални изпълнители. За израелците това е време, в което различията се заличават чрез музиката. Докато в синагогата рефренът Сгрешихме пред Теб, смили се над нас! се пее с меланхолично смирение, Бери Сахароф със своя плътен глас и настойчив ритъм на барабаните го превръща в мощен рок рефрен, в който думите изразяват не усещане за страх, а за катарзис, интензивна духовна подготовка, равносметка и колективно освобождаване на натрупаната през годината енергия. Емблематични кавъри на Господарю на прошките, които и в концертните програми през този Елул си заслужава да се чуят, са на рок групата „Некмат А-Трактор“ (The Tractor's Revenge), които я обличат в тежък алтернативен рок звук, на популярните поп и етно изпълнители Йоси Азулай и Ицик Кала, както и на Авиху Медина, по-известен с името си Баща на средиземноморската израелска музика.

Днес Песни за Земята на Израел не е просто носталгия. По време на големите празници, които започват веднага след Елул, радиостанциите в Израел излъчват предимно тези песни, обединявайки цялото общество – и светско, и религиозно.

Песни за Земята – така се нарича най-известният проект на израелския композитор, пианист, аранжор и пианист Менахем Визенберг, носител на много национални и международни награди^[2]. Концерт с негови произведения е сред знаковите културни прояви през този Елул (7 септември, от 20:00 ч.), който ще се проведе в Националната библиотека на Израел, ул. „Елиезер Каплан“ № 1, Йерусалим. Проектът Песни за Земята е изключителна музикална селекция от оригинални израелски песни чрез сложен и модерен артистичен аранжимент за глас и пиано. Между тях са Песен за земята за флейта и струнен оркестър, Псалм за соло арфа, Клезмерска сюита за кларинет, виола, пиано и контрабас, Песен на утехата за мецосопран, баритон, два смесени хора и единадесет медни инструмента, Концерт за мандолина и камерен оркестър, Заловена птица – цикъл от песни за глас, цигулка, обой и пиано, Кинерет за сопран, смесен хор и пиано и др. Аранжиментите първоначално са създадени за специален рецитал, наречен „Песни за земята, която обичам“, който е изпълнен на Израелския фестивал през 1988 г. в чест на 40-годишнината на Държавата Израел, а албумът е издаден през 1989/1990 г. През следващите години проектът продължава да се развива и разширява. През 2016 г. Израелският музикален институт издава следващ албум на Песни за Земята в изпълнение на Анна Шпиц (мецосопран) и Гай Пелц (баритон). Целта на проекта – по думите на самия Визенберг – е „да прехвърли находките на Желязната група от еврейски певци и композитори като Саша Аргов, Мордехай Зейра и Давид Зехави в канона на класическата музика и европейските песни“.

Всъщност Желязната група е популярна метафора за първите израелски композитори, които превръщат музиката в нова молитва. Саша Аргов (1914–1995) е един от най-влиятелните между тях с таланта да превръща автентичния дух на пионерските лагери и кибуци в траен и високохудожествен национален канон. През 40-те и 50-те години Аргов започва да пише интензивно за първите израелски армейски и цивилни вариететни трупи (като легендарната Chizbatron и по-късно трупата на Nachal). За тях той създава над 1200 песни, а освен това пише музиката за най-успешния ранен израелски мюзикъл – Цар Соломон и обущарят (1964 г.). През 1988 г. получава най-високото държавно отличие – „Наградата на Израел“ (Israel Prize) за приноса му към ивритската песен. Саша Аргов умира през 1995 г., оставяйки творчество, което до ден днешен е в основата на всеки песенен фестивал и вечер за колективно пеене в Израел. Давид Зехави (1910–1975) е роден в Яфа и е погребан в кибуц Наан, където е работил в селското стопанство и където е създал по-голямата част от своето творчество. Освен музика е писал текстове за песни, както и музика по текстове на млади автори от движението „Работническа младеж“ (Ха-Ноар ха-Овед), на което е един от основателите. Той е първият израелски композитор, който използва шофар в произведенията си, а любимият му инструмент е флейтата. Композирал е над 400 песни, много от творбите му се превръщат в хитове, които се пеят до днес на официални церемонии и празници. Такава е Eli, Eli /Halikhah LeKesariya (Мой Боже, Мой Боже/Разходка до Кесария), създадена по трогателния текст на поетесата и национална героиня Хана Сенеш, който се състои от четири стиха, описващи пясъка, морето и водата, небето и молитвата.

Третият участник от „Желязната група“е Наоми Шемер (1930–2004), една от най-значимите израелски композиторки, поетеси и изпълнителки, известна като „първата дама на израелската песен“. Израснала е в кибуц Кинерет, близо до Галилейското езеро, започва да свири на 6-годишна възраст, а малко по-късно – и да композира. Тя е автор на световноизвестната песен „Йерусалим от злато“ (Yerushalayim Shel Zahav), написана през 1967 г. Творбата придобива огромна популярност около Шестдневната война и до днес често е определяна като неофициалния втори национален химн на Израел.

Феноменът на масовите концерти през месец Елул отдавна е обект на изследване на израелски интелектуалци и културолози, които анализират как израелското общество предефинира понятието „духовност“ чрез „културно размиване на границите“. Музиката се превръща в мост в едно общество, което често е политически или религиозно разделено. Когато светският Израел препълва залите, за да слуша съвременни звезди, които пеят религиозни текстове, това не е просто забавление. Изследователите на израелската идентичност отбелязват, че за младото поколение в Израел музикалната сцена е новата синагога. На концерт хората получават същото усещане за трансцендентност и общност, което техните баби и дядовци са намирали в молитвените домове. Музиката не отрича традицията, тя я секуларизира, правейки я достъпна и приобщаваща. Това дава възможност на модерния човек да преживее мистиката на Рош аШана без догматични ограничения.

Такова вероятно е посланието и на вълнуващото Музикално пътешествие „Без граници“ между езици, култури и светове, което се провежда в поредица от концерти от 23 до 27 август в Студио Анет, прекрасно и модерно място за камерни музикални събития и изпълнения на живо на ул. „Швил а-Мерец“ 2 в Тел Авив-Яфо. Събитията са спонсорирани от фондация „Ронен“, посветена на работата с млади музиканти и на подкрепа за тяхното развитие. Освен концертни изпълнения на песни от Италия, Франция, Испания, Русия, Израел публиката се среща с виртуозни изпълнения на класически произведения на Бетовен, Брамс, Моцарт, Дворжак, под уникалния музикален фойерверк на Виенявски, Крайслер и Мошковски, с откъси от опери и др. На 23 август сцената беше завладяна от петима млади музиканти, които изпълниха програма с камерна музика, клавирното трио „Спирит“ (или „Призракът“) на Бетовен за цигулка, виолончело и пиано и Пиано квинтетът № 2 в си мажор, опус 81 за две цигулки, виола, виолончело и пиано на Дворжак. И петимата са завършили Израелската консерватория в Тел Авив, а освен това – Програмата за високи постижения на Музикалния център в Йерусалим, Програмата за камерна музика „Голдман“, Програмата „Хуберман“^[3], майсторски класове по струнни инструменти и пиано и Програмата за млад израелски филхармоничен оркестър. И петимата са стипендианти на фондация „Ронен“, а в момента продължават образованието си във водещи музикални институции в Израел и САЩ. Това са 19-годишната Нога Барлев, цигулка, 17-годишният Яли Антер, цигулка, 18-годишната Рони Дейгън, виола, 18-годишният Габриел Коен Глейзър, виолончело и 19-годишният Идо Ацмон, пиано.

 На 24 август още трима млади изпълнители – Рони Став, Итай Кейнан и Томер Егламаз, вдъхновиха публиката с концерт „Класиката среща латино“ на тяхното музикално трио. Това е среща между класическата музика, фолклорната и латино музиката чрез произведения от различни периоди, страни и стилове, или иначе казано – среща с композитори като Моцарт, Скарлати, Барток и Кройцер, които представляват различни традиции на класическата музика, редом с Пиацола и Родриго, чийто музикален език е дълбоко повлиян от тангото и испанската традиция. Към тях са включени бразилските стилове самба и хоро, които разширяват пътя към местната фолклорна музика.

На 27 август младежката концертна програма в Студио Анет в Тел Авив завърши с „Музикален филм“ – концерт на Уилям Манделбаум, известен с ослепителната си виртуозност, с изключителните си импровизационни способности и със своите авторски импровизации по филмова музика (вдъхновени от великите филмови композитори Ханс Цимер, Лудовико Ейнауди, Макс Рихтер и Джон Уилямс). Изпълненията му са силно повлияни от неговите еврейски корени (включително клезмер/духовна музика), които той смесва с хипнотизиращите северноафрикански гнауа ритми и модерен джаз. Уилям Манделбаум е идеален пример за артист, който прекрачва границите между елитарното класическо изкуство, свободата на джаза и дълбоките етно-религиозни кодове.

Между десетките музикални събития през този Елул голяма младежка публика събра и музикалната продукция „Когато оркестърът поеме ритъма“ на Тамир Мускат един от най-важните музикални продуценти в страната, който събра в уникално сътрудничество за една нощ на 17 август в квартал Талпиот, Йерусалим, водещи израелски рапъри и творци на местната хип-хоп сцена, като Jimbo J, Teddy Negusa, Echo, Tapash, Balkan Beat Box и Eden Darso, с Йерусалимския симфоничен оркестър в концерти и еднократни изпълнения, преобръщащи всяка музикална догма.

В тези празнични дни Израел показва, че традицията не е застинал паметник, а жива пулсираща материя, която се възражда с всяко поколение. Тръгвайки от кибуците и превземайки модерните сцени, израелската музика преди Рош аШана сякаш се превръща в най-искрената форма на съвременна колективна молитва – изпята с висок глас, с вяра в новото начало, когато „няма да се боиш от нощен страх, нито от стрелата, която лети денем“ (Псалм 91).

Радост Николаева

*Водеща снимка: Улични музиканти авт.Yudith Scharnovski,Pixabay.com

---

[1] С повтарящия се рефрен Хатану лефанеха, рахем алейну (Сгрешихме пред Теб, смили се над нас).

[2] Наградата на министър-председателя на Израел за композиция за 2012 г., наградата за цялостно творчество в областта на композицията, присъдена от Обществото на авторите, композиторите и музикалните издатели в Израел (ACUM Ltd.), наградата „Ландау“ за изпълнителски изкуства в категорията „Класическа композиция“, награда за композитор от Орегонския Бахов фестивал, от Съвета по изкуствата на Англия, от Фестивала в Шлезвиг-Холщайн в Германия, от фестивала в Лил във Франция, от Дойче камерна филхармония Бремен, от Университета на Уисконсин, от ансамбъл „Релаш“ във Филаделфия, от Съвета за култура и изкуства в Израел, от Фондацията за култура и изкуства в Тел Авив и фондацията „Артур Рубинщайн“.

[3] Програмата на полския цигулар Бронислав Хуберман за музиканти е спасителна мисия от 30-те години на XX век, донесла му прозвището „Шиндлер на музикантите“. Бронислав Хуберман извежда стотици еврейски музиканти и техните семейства (общо около 1000 души) от заплашената от нацистите Европа. Той основава Палестинския симфоничен оркестър (днешната Израелска филхармония), за да осигури работа и дом на бежанците музиканти. Съвременният вариант на Програмата развива модерни стратегии за работа с музикални таланти.

По еврейския календар на 29 елул ще дадем старт на 5787 година. А след това септември ще ни поведе към първия учебен ден – за нашето еврейско училище и за детския център „Ган Балаган“.

Малките ще имат истинска детска градина с прекрасен двор. Големите – своя собствена училищна сграда, в която тази година за първи път ще има и 12. клас на СУ „Роналд С. Лаудер“.

Зад това привидно просто „преместване“ обаче стои едно невероятно лято.

От началото на август работата кипи – пренасяне, почистване, боядисване, ремонтиране, подреждане. И не само в неделя. Много родители идваха след работния си ден, учители и служители се включваха, ученици помагаха, членове и приятели на общността носеха материали, осигуряваха бусове и просто отделяха от времето си.

Това лято ми се струва като много ясен отговор на един въпрос: защо изобщо ни е нужна общността?

Защото младите поколения, израснали в нея, искат „Шалом“ да продължи да съществува – пълнокръвен, нов, умен и разсъдлив. Искат децата им да растат в нея. Искат да кажат на родителите си, на бабите и дядовците си, че смисълът да сме заедно е едно от най-важните неща на живота, на еврейската култура и философия.

Аз успях да бъда само за кратко част от тази градивна еуфория. Но разговарях с Владимир Цветков, директор на СУ „Роналд С. Лаудер“, и с Бети Гершон, директор на детския център „Ган Балаган“. И двамата ми разказаха една и съща история – за много работа, много предизвикателства и още повече хора, които са решили да помогнат.

Новото училище

За Влади това не е първото „необикновено“ лято. Училището е на седем години и той вече е преживявал премествания и преобразявания на пространства.

Този път обаче мащабът е различен.

Първата задача е била всичко от двете досегашни сгради да бъде опаковано и изнесено. Част от училището е събрана в две стаи, за да освободи място за ремонта на сградата, която ще стане дом на детската градина. След това всичко е пренесено на новото място.

Само за един ден.

С помощта на доброволци, които осигуряват бусове, време и труд.

А после започва истинската работа.

Сградата на училището е стара и има нужда от сериозно освежаване. Стените трябва да бъдат почистени, измазани и боядисани, коридорите – приведени в добър вид, помещенията – подредени и направени по-светли и приветливи.

„Опитах да го опиша като процес, стъпка по стъпка“, разказва Влади. За всяка стая са разработени около 20 стъпки, а списъкът е залепен на вратата, за да могат доброволците да следват последователно какво трябва да се направи.

Само че, когато работят около 50 души, и то доброволци и непрофесионалисти, няма как всичко да бъде съвършено.

И това всъщност няма значение.

Защото нещата се случват.

В един от дните на работа в сградата се събират над 40, може би 50 души. Родители, ученици, учители и други членове на общността. Всеки с каквото може.

А там, където професионалната помощ е необходима, тя също се появява. Работи се по електрическата система, интернет окабеляването, пожарната безопасност и охранителните камери. Част от нещата, които фирми са оценили като работа за много хора и много дни, са свършени от баща на ученик, който идва всяка вечер след работа.

Това е може би най-точният образ на това лято.

Училището ще обхване трите етажа на сградата. Началният етап, прогимназията и гимназията ще имат своите пространства, а учениците ще могат да използват и големия двор, библиотеката, столовата, кабинета по химия и помещенията за допълнителна ресурсна подкрепа.

Тази година училището ще достигне пълния си размер – от подготвителна група до 12. клас. Около 270 ученици ще прекрачат прага му, а за първи път ще има и абитуриенти.

Има нещо символично в това.

Училище, започнало преди седем години, вече е стигнало до първия си 12. клас. И точно в този момент получава истинска училищна сграда.

Влади го нарича „предизвикателство-възможност“.

„Имаме сграда, голяма, в центъра на София, истинска училищна сграда, в която да бъдат всичките наши деца и всичките наши учители заедно. И това е невероятна възможност.“

А още по-важно за него е как се стига дотам.

„Това, че сме сега заедно, боядисваме с учениците, с учителите и с родителите, е страхотна възможност да си дадем сметка какво имаме в лицето на това училище. И това е – трябва да го ценим.“

Градината с двора

При „Ган Балаган“ усещането е малко по-различно.

Бети Гершон признава, че като човек, който трудно приема промените, ѝ е било необходимо време, за да хареса новото място. Днес обаче вижда преди всичко плюсовете.

Сградата е по-компактна, което ще улесни работата на екипа и комуникацията между децата от различните групи.

А дворът е истинско богатство.

Зеленина, дървета, кал – „незаменими ресурси за децата ни“, които досега са липсвали.

В близост има паркове, детски площадки, спортни пространства и басейни, които екипът планира да използва активно.

Единственото, което ще липсва на Бети, е синагогата. Но и за това вече има план – децата да бъдат водени там често.

Преместването е почти приключило. Имало е пет-шест акции за пренасяне на багаж, в които главна роля са изиграли татковци доброволци и майки шофьори.

Ремонтът и почистването са били основно работа на екипа, но и учителите са намирали начин да се включат – боядисвали са, облепяли са, чистили са, карали са багаж със собствените си автомобили.

Идвали са и родители – на път за работа, в обедната почивка, между срещите или след края на работния ден.

Една от най-трудните задачи е бил дворът зад сградата, който не е  използван от години. С помощта на смесена група от родители и екипа той е почистен и малката „джунгла“ се превръща в тераски за игра.

И тук идва най-хубавото обобщение на Бети:

„Хората, които местят, боядисват, носят, лепят, чистят, смеят се, изморяват се, помагат си и не чакат някой да им обясни дали точно това влиза в длъжностната им характеристика, защото някъде по пътя това място е престанало да бъде просто работното им място и е станало малко и тяхно.“

Това „малко и тяхно“ всъщност казва почти всичко.

Защото идват и хора, чиито деца вече не са в „Ган Балаган“. Идват и хора, чиито деца никога не са били там. Но са част от общността.

Носиш. Боядисваш. Караш. Чистиш. Даряваш.

Защото някъде вътре в теб вече има чувство за принадлежност.

„За нашите деца го правя“, казва една майка.

И може би няма нужда от по-добро обяснение.

15 септември

На 14 септември „Ган Балаган“ ще започне новата учебна година с една яслена и четири детски градински групи – около 100 деца, когато се присъединят всички малчугани, родени през 2025 година.

На 15 септември, вторник, училището „Роналд С. Лаудер“ ще отвори врати.

Около 270 ученици ще влязат в новата сграда. Сред тях ще бъдат и първите дванадесетокласници, които ще завършат еврейското ни училище.

И когато този ден дойде, зад боядисаните стени, подредените стаи и почистените дворове няма да стои просто един успешно приключил ремонт.

Ще стои едно лято, в което много хора са решили, че това е и тяхното място.

Лято, в което родители са дошли след работа. Учители са боядисвали. Деца са помагали. Някой е донесъл материал. Друг е докарал бус. Трети е предложил двете си свободни ръце.

Лято, в което една общност е местила мебели, чистила, ремонтирала и подреждала.

Но всъщност е правила нещо много по-важно.

Подреждала е бъдещето си.

И на 15 септември ще го отвори заедно.

„Ще го направим хубаво, ще е много приятно и ще сме много щастливи“, казва Влади.

И ще  бъде точно така

Михайлина Павлова

Снимки: Джули и Бети

Галерия на подреждането:

Две жени, които обичат да правят сладки неща. И още повече обичат да събират хора.

Всеки петък около подготовката за Шабат кухнята на синагогата се превръща в място за срещи, разговори, смях и разбира се, нещо вкусно. Понякога са само двете. Друг път към тях се присъединява някой помощник и тогава, по собствените им мащаби, вече са „две и половина“.

Но „половината“ е и мерна единица – половин от това, още половин от онова, още малко сок от пресен лимон, 200 грама олио. „Половин“ е мерната единица за вкус и заедност.

В петък в кухнята на синагогата, когато уханието бавно и напоително започва да се разнася из цялата сграда, и в събота – след службата, когато около трапезата се събират всички, „Кашерни две и половина“ са най-щастливи.

Срещам ви с Яна Мороз и Роза Бергер в навечерието на Рош аШана. Разговорът ми с тях е толкова непосредствен и естествен, че ми се иска още веднага да стана тяхната „половина“ – поне понякога, доколкото мога.

В края на този весел разговор, който разказва за силната връзка между хората в общността, публикуваме и една рецепта за популярен сладкиш за Рош аШана. Вие трябва само да запретнете ръкави.

Михайлина Павлова

- Откъде дойде тази идея и това желание почти всеки петък преди Шабат да готвите тук?

Яна Мороз: Започна от това, че аз бях шабатен домакин в синагогата и ми се струваше, че нещо липсва. И това беше десертът. Просто исках да стане по-хубаво, по-уютно и реших да направя десерт.

Направихме десерта и когато дойде време за него, аз седях тихичко и наблюдавах какво ще се случи, докато хората го опитват. И изведнъж разговорът се оживи. Започнаха да питат откъде е този десерт.

Тогава видях, че нещо толкова просто като един десерт може да събере хората и да ги накара – дори непознати – да си говорят.

- Нещо сладко или нещо вкусно?

Яна Мороз: Нещо вкусно. Нещо вкусно, което някой е направил наистина от душа. Защото някой идва на работа и това е неговото задължение – трябва да готви.

А тук е нещо по-уютно.

И тъй като хора, с които въобще не комуникирахме, започнаха да идват при мен и да ми говорят, реших, че това може би е добра идея. Продължих и започнах да разнообразявам десертите, да се чудя какво да правя и най-вече да търся  рецепти.

Това се оказа трудно, защото аз знаех рецепти, които са съществували в моето семейство, но те не са сефарадски. Меди Аструкова много ми помогна, даде ми идеи и от време на време също идва да ни помага и да прави някакви сефарадски вкуснотии.

А Рози всъщност е човекът, който най-много откликна на моето желание да правим това. И сега с нея започнахме да ставаме една неделима банда от кулинарни бунтовници.

Роза Бергер: Освен всичко друго ние сме две кралици. Както виждате, сме със специални престилки, на които пише, че сме кралиците на правенето на хали и на всичко останало.

С Яна се познаваме много отдавна. Това е едно от моите преимущества, бидейки мадриха в детските еврейски лагери и в неделното училище. Тя си спомня, че аз съм ѝ давала шоколад и реши, че давайки шоколад, ще бъде много полезно да бъдем заедно. Може би ще ѝ дам още един път шоколад.

Но засега не съм ѝ дала. (Това предизвиква всеобщ смях.)

Явно всички много харесват това, което правим. Разбираме го по реакциите на хората, които идват и контактуват с нас. Освен това, както сега е модерно, във Facebook пускаме снимки и проверяваме по колко лайка имаме.

Мога да се похваля, че по-малко от 70 лайка досега не сме имали.

Така че смятам, че е хубаво. Всеки път правим различни неща. Разбира се, основната част прави Яна, но аз – нека да се похваля – съм много добра в организацията.

- Някои биха казали „много добра“, друг – „най-добрата“.

Роза: Като ми кажат: „Не, не си много добра, ти си най-добрата“, викам: „Леле, пишете за мен във вестниците!“.

Яна Мороз: Тя не е само това. Аз например нищо не помня, а тя всичко помни – какви продукти има, какво трябва да се купи. Аз идвам и все едно за първи път съм тук, а тя вече е наясно какво има по шкафовете, какво трябва да не набави и така нататък.

За мен това е изключителна помощ, защото съм ужасно разсеяна.

Роза: Така че гледаме да правим различни неща. Отбелязваме кои се харесват, защото ние не знаем 163 рецепти, а знаем до 160 само.

Така че гледаме да не се повтарят.

Яна: Всичко започна с десерт, но после решихме: „Ами защо пък да не направим и малко хала?“.

Защото, когато дойдат хора в синагогата или просто минат да кажат „здрасти“, казват: „Ммм, колко хубаво мирише!“.

Ако дадеш на някого в петък на обяд или следобед хала, вече шабатното настроение е там.

И мине някой и каже: „Може ли една халичка и за мен?“.

Това ми създава толкова топлина в сърцето, че първото нещо, което искам да направя, е една халичка, която да дам на всеки, който мине.

Рози обаче се научи да плете хала и аз само я слагам във фурната и я изваждам. (Тя широко се усмихва.)

Затова ни подариха и тези престилки.

И тук-там се появи някой, който ме помоли за нещо друго – например хумус да се направи. Понякога правя и такива неща.

Това всъщност е най-голямото ни желание – поне моето, а мисля, че и Рози абсолютно ми съдейства. Този шабатен дух да дойде.

Когато се видим в събота на служба и след нея седнем заедно, сме в едно съвсем друго настроение, защото всъщност сме се постарали с ръцете си да е уютно за всички.

Роза: Отскоро и Шимон готви определени неща.

Яна: Да, той прави хамин. Помня го от моето семейство.

• А за какъв курс си говорихте?

Яна: Някой попита дали няма да го науча да прави и хала. Не си спомням даже кой беше.

И си помислих: „Защо да не направим с Рози такъв курс в някоя неделя – да дойдат хората, които искат да се научат да правят хала?“.

Имаше много желаещи. Бяха 12 души.

Синагогата ухаеше прекрасно.

Първо показвах аз. Моето тесто беше готово първо. Нито една халичка не остана, което беше прекрасно. Всички идваха и опитваха.

Имахме и мъжко присъствие.

- Роберт Джераси също идва, нали?

Роза: Роберт е кулинар. Аз го познавам от доста отдавна. Той се занимава с такива работи – торти и всякакви други неща. Бива го.

Аз съм по организацията – главно и основно.

Яна: После решихме, понеже беше близо до Пурим, че ще направим и един курс за сладки за Пурим.

Роберт направи едни... как се казваха?

Роза: „Ушите на Аман“?

Яна: Не, това направих аз. Не, не, не – нещо с „А“.

Роза: Едни като лунички, кифлички, пълни с орехи.

Яна: Трябва да си спомня как се казваха, да, роскитас де алхашу.

– И какво казват хората – „Ухае в синагогата“?

Яна: Но също така в тези курсове се настаниха уютът и приятелството.

Хората се свързват на съвсем друго ниво – на едно чисто човешко ниво, с толкова добронамереност и човечност.

Което е прекрасно, защото в тази общност хората са различни, седят на различни места, имат различни гледни точки, но някак си вкусната храна и общото готвене обединяват хората.

Роза: Аз чета коментарите. Радостина Рубинштайн, която не познавах и която видях за първи път именно на този курс, каза: „Ох, колко съжалявам, че не минах да ви поздравя!“.

Яна: Значи ни свързва с всичко това.

В първия момент си мислиш, че не искаш да го правиш. После някой пита: „Правите ли нещо?“.

„Ще правим.“

„Ура!“

Надяваме се, че го правим за добро и че е приятно за всички.

Има нужда от усмивка в общността.

Роза: Да. И затова с усмивка сме най-красиви.

Яна: Рози винаги е много усмихната. Аз понякога идвам малко като мечок – сърдита.

Но тя винаги е готова, винаги е много дейна и аз така се успокоявам от нейното присъствие.

Без валериан. И знам, че ми е помощ. Че тя е до мен, че ми е помощ. И това е страхотно чувство.

И не е само Рози. Всички хора, които съм помолила да ми помогнат в тази кауза, са били абсолютно готови – без никакви пречки, без нищо. Винаги са тук и помагат.

Например Габи.

Габи винаги ми помага. Тя държи бистрото „Алегрия“. Каквото и да я помоля, винаги идва тук и помага.

Юлето Гавазова винаги е готова. Веднага ми се помага.

Така че ние с Рози сме много доволни, че имаме цялата тази помощ.

- Хората са отворени към идеята значи?

Яна: Отворени са всички към идеята.

Може би не всички, но това няма никакво значение.

От време на време даже някой ми праща рецепти да пробваме.

Ето тази рецепта за тишпишти е на Плами, която също идва тук от време на време да готви с нас.

С нея последно правихме една бисквитена торта. Правили сме „Ушите на Аман“ с нея. „Бабка“ правихме с нея.

Аз винаги ги пробвам преди това вкъщи, защото ме е страх да рискувам тук.

Роза: Но няма страшно.

Яна: Ето такава е Рози.

Правим го така, че да бъде добро за всички тези хора, които идват, които се интересуват от това и ни се радват, като ни видят, и веднага питат какво правим.

Може би трябва да кръстим по някакъв начин нашата група. Нашето дуо.

Роза: Трябва. Нямаме си име. Даваме ти поръчение. (към мен) Поръчение за име ти даваме...

И точно затова може би трябва да оставим името да се появи там, където се появява всичко останало – между хората, в кухнята, покрай една хала, един сладкиш и един разговор.

Защото понякога не е нужно много.

Половин рецепта. Половин помощ. Половин шега.

И от това се получава цяла общност.

И идва Рош аШана.

Тишпищи

 (рецепта на Пламена, с леки промени)

За сиропа:

1 чаша вода

2/3 чаши мед или захар

2 супени лъжици прясно изстискан сок от лимон 

3 ленти кора от лимон

3 ленти кора от портокал 

1–2 пръчки канела 

1 супена лъжица 100% натурална розова вода

За сместа:

1,5 чаени чаши смлени орехи

5 големи яйца, разделени жълтъци от белтъци (стайна температура)

3/4 чаена чаша захар

1/3 чаена чаша олио 

1/3 чаена чаша прясно изстискан портокалов сок

1 чаена лъжичка настъргана кора от портокал 

1,5 чаена чаша бадемово брашно

2 ч.л. канела

За сиропа: 

Медът (захарта) и водата се слагат в тенджера на силен котлон. Добавят се корите от портокал и лимон и 1–2 пръчки канела. Като кипне, котлонът се намалява на средно и се оставя да къкри, докато не се сгъсти малко (отнема около 10 минути). Когато сиропът е вече готов, се добавя една супена лъжица розова вода и се оставя да изстине до стайна температура. 

За сместа: 

Фурната се нагрява на 180^оС. Приготвя се тава, в която ще се пече десертът. Постила се отдолу хартия за печене, ако десертът ще се сервира в друг контейнер, или направо се намазнява, ако ще се сервира от тавата. 

Яйцата се разделят на белтъци и жълтъци. Белтъците се разбиват на сняг и се оставят настрани (важно е да са на стайна температура и в сух съд)

Отделно в купа се разбиват жълтъците със захарта, докато жълтото избледнее. Добавят се олиото и сока от портокал. После се добавят бадемовото брашно и канелата и накрая фино смлените орехи. В тази смес по малко се добавят разбитите на сняг белтъци, като сместа се бърка внимателно и с шпатула, за да не спихне.

Пече се на 180 С за около 25 минути или докато забодена клечка за зъби излезе суха. Докато десертът е топъл (горещ, но не веднага изваден от фурната), се нарязва на ромбчета и се залива с изстиналия сироп. Покрива се и е добре да престои няколко часа, а най-добре да се яде на следващия ден. Може на всяко ромбче да се сложи украса цял орех или коричките от портокалите или лимоните, които са останали от сиропа.

*На водещата снимка: Кашерни две и половина.

Сн. Авторът и „Кашерни две и половина“

Пътища към постоянна радост

Напътствието на Тората за справяне със стресови периоди и трудности в живота

Почти всеки човек преживява в живота си прекрасни периоди, в които е щастлив и доволен, както и трудни периоди, в които се бори със стрес и тъга. В такива дни той може да усети как светът му се срива и сякаш няма надежда. Има ли начин човек да бъде в постоянна радост, по всяко време и във всяко състояние?

Напътствието на Тората за неспирна радост

И ето, в стиха от седмичната параша, параша Ки Таво, се казва: „И да се радваш на цялото добро, което ти е дал Г-спод, твоят Б-г“ (Дварим 26:11). Тората е дала напътствие на всеки евреин как да бъде в постоянна радост, без връзка с това какво се случва с него в дадения момент.

Пътят на злото изкушение (йецер ара) е да омаловажава в очите на човека цялото изобилие от добро, което го заобикаля. Вместо това злината се стреми да насочва погледа ни почти изцяло към нещата, които ни липсват. В един момент толкова много сме се концентрирали върху това малко липсващо нещо, че то изглежда най-голямото и най-важното от цялата картина. Така човек спира да вижда, че всъщност това е само една малка черна точка на една прекрасна огромна картина. Затова Тората казва: „И да се радваш на цялото добро“ – вгледай се в цялото добро, което имаш. Способността да виждаш, да чуваш, да говориш, легло за спане, дрехи за обличане и останалите ти нужди. Има хора, за които тези неща не са даденост, макар да е повече от естествено. Тогава ще откриеш, че това малко нещо, което те натъжава, е много малко спрямо всички твои истински нужди. Нима заради това малко нещо, което липсва, е правилно и справедливо да потъваш в тъга и да прахосваш всичките си психически сили?

Ако обаче кажеш: „И все пак, дори след всичко това има нещо малко лошо, което ме натъжава“, тогава Тората продължава и казва: „И да се радваш на цялото добро, което ти е дал Г-спод, твоят Б-г!“. Спомни си, че Даващият е Г-спод, твоят Б-г – твоят Творец и Този, Който те обича! И Този, Който обича и е всемогъщ, на Него нищо не Му липсва, за да ти даде всичко, което си поискал. Как тогава е възможно да не ти е дал това, което си поискал? Та нали няма съмнение, че тъй като Неговата мъдрост е много по-голяма от нашата мъдрост и Неговото виждане е по-висше от нашето виждане, Той знае, че това не е най-доброто за нас, затова не ни е дал поисканото от нас, точно както един обичащ баща не би дал на сина си всичко поискано, за негово добро!

Или пък Той иска да пречисти любимия си син от петната на греховете му и затова му изпраща тези трудности и беди, за да изкупи всичко лошо в този свят, а в идния да му стори само добро. Оказва се, че няма нищо лошо, всичко е само добро! Чашата е винаги пълна. Просто не виждаме половината от нея.

Как обаче можем винаги да помним това?

Mнозина имат навика всяка сутрин да пият кафе с мляко. Тогава човек може винаги да се подсеща и да си спомня, че може постоянно да е радостен. За да пие своето кафе, човек слага в чашата различни смеси, които са напълно противоположни една на друга – черно и бяло (кафе и захар), горчив вкус и сладък вкус, гореща вода и студено мляко, смесва всичко заедно и благославя, „че всичко е станало с Неговото слово“ (шеакол ни‘ия бидваро).

Така човек ще се замисли и ще си каже: „Владетелю на света, аз знам как ще се управлява днешният ми ден. Черно или бяло, горчиво или сладко, горещо или студено – „всичко е станало с Неговото слово“! Всичко е чрез Неговите напътствия на любящ Баща и със сигурност всичко е за добро!“. След това човек ще тръгне по задачите си с радост и спокойствие.

Шабат шалом.

Шимон Цаир

Текстът е адаптиран от седмичната Двар Тора на Рав Земир Коен.

Изборите определят не само действията ни, но и последствията за бъдещето

Настоящата параша – параша Ки Тице – продължава въпросите, които са свързани с право, съдилища и война. В началото на парашата четем за човек, който е тръгнал на война, влюбва се в красива жена и има син. Оттук Мъдреците ни учат един много важен принцип – изпълнението на заповедта на Всевишния („мицва“) води до изпълнението на друга заповед, а нарушаването на дадена заповед („авера“) води до друго нарушение.

В Мидраш „Танхума“ пише: „Нашите равини учиха: Мицва влече след себе си мицва, а грехът влече след себе си грях.“ [...] и ако видиш сред пленниците красива жена – какво е написано след това? Ако мъж има две жени – едната обичана, а другата омразна. И после пише, че и двете ще бъдат мразени. Какво е написано след това? Ако мъж има непокорен и размирен син."

Чрез тези думи нашите равини, благословена да е паметта им, ни учат да обръщаме внимание, че значението на всяко действие се изразява не само с естеството на самото действие, но и с неговите далечни последствия. Действията ни са като локомотив, а всички последващи събития са като вагони, свързани с този локомотив. От примера на парашата – даден човек е видял красива жена сред пленниците и я е поискал за себе си. Мислел е, че с това въпросът е приключен, но ето че попада на скандали и омраза в дома си, а след няколко години като резултат от този лош избор има в дома си и син „сорер уморе“ – непокорен и размирен. Това е смисълът на принципа, че чрез мицвата, т.е. изпълняването на волята на Всевишния, привличаме още мицви в живота си. И обратното, чрез греховете, т.е. нарушаването на волята на Всевишния, привличаме още грехове.

Не бива да се забравя и друга страна за това лошо стечение на обстоятелствата – лошият пример на родителя. Ако синът вижда, че баща му е честен човек – връща загубена вещ, търси собственика на колата, която е одраскал на паркинга, тогава и синът му ще се научи да бъде честен. Когато синът вижда родилителите си да се наслаждават при приближаването на Шабат, да се вълнуват с богобоязън от идването на Рош Ашана – Съдния ден, тогава и той след време ще стигне по-лесно до тези духовни висини. Ако чува обаче, че баща му кълне, ругае и обижда, тогава не е изненадващо, че, ако децата вкъщи се скарат, те също ще използват тези думи.

В Тората пише: „Уважавай баща си и майка си, за да се удължат дните ти.“ Дълголетието е не просто тайнствена благословия, а естествен резултат. Ако човек уважава родителите си, неговите собствени деца ще видят и възприемат този модел на поведение и те също ще уважават баща си и майка си, като ще се грижат за тях до дълбока старост. Това се вижда ясно от друг стих: „Всеки човек – майка си и баща си уважавайте.“ Граматически това изречение е много странно. Започва в единствено число – „човек“ („иш“), а завършва в множествено – „уважавайте“ („тирау“). Защо е по този начин? Защото, когато един човек уважава родителите си, цялото му потомство ще види това и те всички ще се научат на уважение.

Същият принцип важи и за Шалом Байт – „Мир в дома“. Ако децата виждат родителите си да се уважават, да си отправят комплименти и дори при напрежение да не си повишават тон, те също ще изградят домове с този ролеви пример.

Нека бъде волята на Ашем, да имаме заслугата да сме добър пример за нашите деца и чрез това да имаме душевна радост от тях през всички дни на живота ни. Амен!

Шабат Шалом.

Текстът е адаптиран от Двар Тората на Рав Земир Коен.

Шимон Цаир

След седем военновременни години (1912–1918) българинът жадно протяга ръце към продуктите на „развлекателната индустрия“. Навярно затова към тази област насочват интересите си неколцина предприемчиви „жители на гр. София“, които на 6.II.1919 г. се събират в Търговската депозитна банка и „след размяна на мисли и обсъждания“ решават да основат „акционерно дружество под името „Луна“, чиято цел е „да се занимава с уреждането, застройката и експлоатацията на всякакъв вид театри, кинематографи, фотография и фонографи, художествени, артистични, танцувални и др. зали, летни и подвижни театри“.

Сред инициаторите са тримата братя финансисти Моис, Рубен и Сабат Давидови – „главни акционери“, гаранти за стабилността на „Луна“, но и преки ръководители на дружеството. Моис е подпредседател на неговия управителен съвет (УС), а „младият и енергичен“ Алберт Давидов (синът на Рубен) първоначално е назначен за „прокурист“ (през ноември 1920), а впоследствие (най-вероятно в началото на 1921 г.) и за административен директор на предприятието. По негова инициатива „се изработиха в едно кратко време – уверява през 1921 г. сп. „Киносвят“ – хиляди метра филм из нашия обществен живот и хубавата българска природа, които далеч надминават всички изработени досега и по нищо не отстъпват на чуждите, внасяни в нас“. Изданието дори изрежда „по-важните“ от тези хроникално-документални филми: „Ученическата трудова повинност в с. Бяла черква (Търновско)“, „Първият празник на българската жандармерия в София“, „Изглед на Варна и пристанището“, „Прокопаването на канала между Дервенското [Девненското] и Гебедженското [Белославското] езеро с парахода машина „Драга“ и „Изгледи от шосето за Самоков, с двете инсталации при Панчарево“.

Алберт Давидов отговаря за филмопроизводството на кинематографно дружество „Луна“, което скоро прераства в „първата и единствена“ у нас продуцентска „кинокъща“, „кинофирма“, „киностудия“ („първа българска“), „кинофабрика“ („първа в България“)… „Луна“ активизира и разширява производството на кинохроники, някои от които са показани в Европа; подхваща направата на игрални филми; основава своя филмова школа за подготовка на кадри, ръководена от белоемигранта Николай Ларин; планира построяването на „киностудия в София“ – голямо и „специално ателие“ за кинематографически снимки с „лаборатория“…

Алберт Давидов е и автор на статии в специализирания печат. Чрез една от тях, онасловена „Министрът на народното просвещение г-н Ст. Омарчевски и младата филмова индустрия у нас“ и публикувана в сп. „Кинопреглед“ през 1921 г., той се изявява не само като енергичен администратор, но и като майстор на ласкателната реч. Обектът на неговото „похвално слово“ е Стоян Омарчевски (оглавявал министерството от 22.V.1920 до 9.VІ.1923 г.): „човек извънредно деятелен, притежаващ желязна воля“; българският политик, „схванал пръв грамадното значение на кинематографа“; държавникът, положил „неимоверни усилия, за да въздигне и закрепи националната филмова индустрия в България“; благодетелят, комуто „Луна“ дължи „сегашното си завидно положение в техническо отношение“…

 „Все благодарение на г. Министър Омарчевски – уверява Давидов – бидоха снети погребението на благородния англичанин Сър Джеймс Баучер, Юбилеите на Ив. Вазов и Цанко Церковски, сцени от трудовата повинност, празднуването на Св. Св. Кирил и Методий, погребението на зверски убития Министър на Войната Ал. Димитров“. 70-годишнината от рождението на Иван Вазов е отбелязана през 1920 г. в цялата страна. „При отразяването на […] Тържествата в Пловдив – уверява Васил Грозев (служител на „Луна“ и директор на киното ѝ в Стара Загора от 1920 до 1923 г.) – участвувахме още: Алб. Давидов и аз“.

„Но Г-н Министър Омарчевски не се задоволи само с това – продължава Алберт Давидов. – У него се породи идеята да покаже пред чуждия свят нравите и бита на българина, благородството му и неговата блага душа. За да достигне това, той натовари акц. д-во „Луна“ да постави на филм една пиеса с национален сюжет… Г-н Ст. Омарчевски със жив интерес следи хода на работата по постановката на пиесата“.

Игралният филм „Виновна ли е?“, за който става дума, не е довършен, но пък „Луна“ успешно екранизира друга „пиеса с национален сюжет“ – „Под старото небе“ на Цанко Церковски. Вестта за целулоидната активност на дружеството стига чак до страниците на лондонския „Биоскоп“ – „списанието на британската кинематографическа индустрия“, което на 1 декември 1921 година публикува в рубриката си „Новини и писма от чужбина“ кратка информация за нашата страна, озаглавена „Бум“ на филмовото производство в България“: „Филмовата компания „Луна“ от София започна производствени дейности в значителни мащаби под патронажа на правителството“.

През март 1937 г. Алберт Давидов е избран за секретар на „настоятелството на сдружението на кинопритежателите в София“ и като такъв организира (заедно с Александър Янакиев) на 2 юни 1937 г. сутринта в кино „Пачев“ събрание, участниците в което учредяват Съюза на кинопритежателите в България и одобряват състава на неговия УС, сред седмината членове на който е и Давидов. Той подписва няколко писма, които новооснованият съюз изпраща до Николай Николаев (министър на народното просвещение от 23 октомври 1936 до 24 януари 1938 г.). На следващата година – в качеството си на „секретар на съюза“, а и осъзнал безсмислието на жалванията – той пише в сп. „Световен екран“: „А колкото до делегации, те най-малко работа вършат. Те биват приети на крака в приемен ден, когато г-да министрите приемат последователно и на бързо десетки делегации и множество други посетители. Имахме случаи да се явяваме с внушителни по численост делегации, когато ставаше въпрос за въвеждането на вноските по фонда Български театър, литература и изкуство. Въпреки тия постъпки фондът се учреди и ето вече трета година тежи върху плещите на кинопритежателя.“

През 1946 г. Давидов продължава да е секретар на Съюза на кинопритежателите. До 5 април 1948 г., когато влиза в сила Законът за кинематографията, според който професията „кинопритежател“ изчезва като такава, а ведно с нея и Съюзът на кинопритежателите в България.

Водеща снимка:  Две рекламни карета за първата българска „кинофабрика“ на акционерно дружество „Луна“ и за киношколата при него в сп. „Театрален преглед“ (№ 13 от 17.IX.1921 г. и № 14 от 24.IX.1921 г.)

Петър Кърджилов

Да бъдеш истински*

Защо не всички виждат истината?

Съдията срещу адвоката

Всички сме запознати какво е то съдебно дело. Има обвиняем, има защитник, свидетели и има, разбира се, съдия. Седмичната параша се нарича параша „Шофтим“, или буквално „Съдии“. В нея Моше Рабену говори за това какво е да си съдия и какво най-вече не бива да прави един съдия – да приема подкуп: И подкуп не вземай, защото подкупът заслепява очите на мъдрите и изопачава думите на праведните (Деварим 16:19). Съдия, който приема подкуп от една от страните, може изведнъж да разкрие, че е напълно сигурен, че правотата е абсолютно наистина с тази страна, която го е подкупила!

Тората ни казва какво се случва в сърцето на пристрастния човек. От една страна, има ясна реалност, но от друга – има заслепението на човека. Подкупеният съдия не просто не вижда реалността, а е дори убеден, че подкупилата го страна е права, и няма как другата страна да има изобщо правота. Затова Тората казва две неща. Първо подкупът заслепява, а след това и съдията започва да изопачава реалността.

Нека си представим един стандартен съдебен процес. Съдията заседава, срещу него седи адвокатът на подсъдимия и двамата слушат свидетелските показания. Дали някога се е случвало след изслушване на свидетелските показания адвокатът на подсъдимия да стане и да заяви: „Въз основа на тези ясни показания се убедих, че човекът, когото защитавах досега, е виновен, и препоръчвам на съдията да го накаже с цялата строгост на закона“? Защо никога не може да се случи подобен случай? Защото от позицията си на адвокат той не търси истината, а опитва да защити човека, който му плаща за тази защита. Съдията обаче, който не получава заплащане от нито една от страните, е длъжен да разкрие истината.

Ако човек иска да познава истината за нещата и да живее според тази истина, то той трябва да я търси и издирва по напълно безпристрастен начин. Така че всеки човек, който търси истината и иска да познае своя Бог и своя юдаизъм, трябва първо да попита себе си: „Аз към проучването на истината пристъпвам като адвокат или като съдия? Нима съм освободен от навиците си? Нима съм освободен от удоволствията и удобствата ми, които ме подкупват постоянно? Ако съм зависим от тях – как тогава ще видя истината?“.

Затова човек, който търси истината, трябва да каже на себе си така: „Ако наистина търся истината, нека за момент да оставя настрана всичките си навици. Желая само да изясня какво е наистина правилното, да науча и да знам повече за Твореца на света, за съществуването на Тората от Небето, за въпроса за живота след смъртта. Тогава няма съмнение, че истинският, търсещият човек ще разкрие тази ясна истина, ще се радва на нея и ще пристъпи с любов към промяна на своите навици, като ще изгради нови и по-добри такива. Заедно с това човек ще открие, че дори границите, които са му поставени при използването на удоволствията в света, са предназначени за негово добро, и неговите дни ще бъдат по-щастливи, спокойни и приятни не просто в бъдещия, но и в този свят.

Шабат шалом!

* Текстът е адаптиран по седмичната Двар Тора на Рав Земир Коен.

Шимон Цаир

Според информацията, разпространена първоначално от водещи италиански медии като ANSA, LaPresse и RAI News, група български младежи, облечени в черно, се събира пред хотела през нощта срещу 2 август. Те скандират Sieg Heil, отправят нацистки поздрави и се опитват да нахлуят в сградата. След първата намеса на полицията се оттеглят, но малко по-късно се връщат и отново блокират входовете на хотела, отправяйки заплахи към намиращите се вътре деца и техните ръководители.

Първоначално в публикациите мястото на инцидента е посочено погрешно като София. По-късно българските власти уточняват, че случилото се е в Банско. От Областната дирекция на МВР в Благоевград съобщават, че около 3.00 часа е възникнал словесен конфликт между група български и италиански граждани. По данни на полицията не се е стигнало до физическо насилие, всички участници вече са установени, като българските младежи са непълнолетни. По случая е образувана преписка, която е докладвана на прокуратурата.

Свидетелски разкази, цитирани в български медии два дни по-късно, сочат, че групата български младежи е пристигнала целенасочено в Банско, знаейки, че в хотела се провежда международен лагер с участието на еврейски младежи.

Случилото се предизвика незабавна реакция в Италия. Председателят на Еврейската общност в Рим Виктор Фадлун заяви, че „нашите деца не са свободни да пътуват из Европа, без да бъдат изложени на насилие и словесна агресия от антисемити“, и настоя българските власти да установят и подведат под отговорност извършителите. Вицепремиерът и министър на външните работи Антонио Таяни осъди случилото се като пореден епизод на антисемитизъм, а политикът Матео Салвини го определи като „изключително тежък“, заявявайки, че подобен „лов на евреи“ е недопустим. Темата достигна и до Камарата на депутатите в Италия, а за много италиански медии тя се превърна във водеща новина.

Организацията на евреите в България „Шалом“ също реагира с остра позиция, определяйки случилото се като агресивна и публична проява на антисемитизъм на българска територия. Организацията се присъедини към призива на Виктор Фадлун за бързо установяване и наказване на извършителите и настоя за гарантиране сигурността на децата и техните ръководители до края на лагера.

Особено тревожен е фактът, че още в началото на юли ОЕБ „Шалом“ е уведомила Областната дирекция на МВР в Благоевград с искане за засилена охрана на лагера, отчитайки нарастващото напрежение и увеличаващите се заплахи срещу еврейски общности в Европа. След инцидента организацията настоява за незабавно разследване, идентифициране на извършителите и категорична публична позиция на българските институции срещу всяка проява на антисемитизъм.

На пресконференция, проведена на 5 август, председателят на ОЕБ „Шалом“ д-р Алина Леви подчерта, че случилото се не е само инцидент, насочен срещу еврейски деца, а удар върху репутацията на България като страна, известна със своята толерантност.

„България винаги е била пример за съвместно съжителство и уважение между различните общности. Именно затова случилото се в Банско е толкова болезнено – не само за нас, но и за всички, които познават страната ни като място на толерантност“, заяви д-р Леви. Тя предупреди, че проявите на антисемитизъм никога не започват с насилие, а с езика на омразата и неговото постепенно нормализиране. „Когато омразата започне да се приема за нещо обичайно, следващата стъпка са действията“, подчерта тя и призова институциите да дадат ясен знак, че подобни прояви няма да бъдат толерирани.

Председателят на Федерацията на ционистите в България Николай Гълъбов сподели пред медиите, че още в нощта на инцидента е получил тревожни обаждания от представители на еврейските общности в Швейцария и Италия. По думите му именно България е била препоръчана като домакин на лагера заради доброто си име и чувството за сигурност, което страната традиционно създава у еврейските общности. Случилото се обаче поставя под въпрос тази репутация и създава сериозни опасения за организирането на бъдещи международни инициативи у нас.

Представителите на двете организации заявиха, че очакват резултатите от разследването и предстоящата среща с ръководството на Министерството на вътрешните работи. Те изразиха надежда, че институциите ще предприемат всички необходими действия, за да бъде даден недвусмислен отговор на подобни прояви и да бъде защитено доброто име на България като държава, в която няма място за антисемитизъм, расизъм и език на омразата.

ЕВ

Сн. Хотел „ Пирин, ОЕБ „Шалом“

2025-а е била най-смъртоносната година за еврейската диаспора през последните 30 години по броя жертви на антисемитски нападения. Това се посочва в доклад, разпространен на 29 юли от групата J7, която представлява най-големите еврейски общности в света.

Според доклада общият брой на антисемитските инциденти в страните от J7 (САЩ, Канада, Великобритания, Франция, Германия, Австралия и Аржентина) се е увеличил с 136% спрямо 2022 г. – годината, предхождаща събитията от 7 октомври. Броят на насилствените инциденти е нараснал с 97%.

През миналата година при антисемитски атаки в Сидни, Манчестър, Вашингтон и Боулдър (щата Колорадо) са загинали общо 20 души. Така 2025-а се превръща в най-смъртоносната година от 1994-та насам, когато бе извършен терористичният атентат срещу сградата на еврейския общностен център AMIA в Аржентина.

В доклада на J7 са документирани над 23 000 антисемитски инцидента, регистрирани в еврейската диаспора през 2025 г. Тазгодишното издание включва и специален раздел, посветен на нарастващия антисемитизъм в Ирландия, което отразява разпространението на антисемитските тенденции и извън държавите от J7, където живеят около 90% от еврейското население в диаспората.

Само за шест месеца еврейската общност в Ирландия, която наброява около 2200 души, е съобщила за 143 антисемитски случая. В момента страната няма нито национална стратегия за борба с антисемитизма, нито целево финансиране за сигурността на еврейската общност.

„Антисемитизмът вече не е поредна вълна – той се превърна в нашата нова реалност“, се казва в съвместно изявление на работната група J7. „Правителствата трябва да престанат да реагират постфактум, след като евреи вече са станали жертва на нападения, и да започнат да действат превантивно – чрез значително финансиране на мерките за сигурност, по-строго законодателство и социални мрежи, които реално прилагат собствените си правила.“

Във всички държави от J7 броят на антисемитските инциденти остава значително по-висок от нивата преди клането от 7 октомври. През 2025 г. е отчетен спад на инцидентите в САЩ (-33%), Австралия (-20%), Канада (-16%) и Франция (-16%), докато във Великобритания (+5%), Аржентина (+4%) и Германия (под +1%) се наблюдава увеличение.

Австралия е регистрирала най-рязкото повишение на антисемитските инциденти спрямо 2021 г. (+270%), следвана от Германия (+215%), САЩ (+131%) и Франция (+124%). Германия продължава да е на първо място по брой антисемитски инциденти спрямо числеността на еврейското население – почти 70 случая на всеки 1000 еврейски жители през 2025 г. Този показател е почти пет пъти по-висок от този в Австралия, шест пъти по-висок от този във Великобритания и близо 70 пъти по-висок от този в САЩ.

Докладът заключава, че „антиционизмът е бил ключов мотив за значителна част от антисемитските инциденти“ – в 48% от случаите във Великобритания, 45% в САЩ и 23% в Германия.

„Годишният доклад на J7 ясно показва, че антисемитизмът вече не е временно състояние, а непрекъсната глобална криза, която засяга еврейските общности и в седемте държави“, заяви Уилям С. Дароф, изпълнителен директор на Конференцията на президентите на най-големите американски еврейски организации (Conference of Presidents of Major American Jewish Organizations).

vesty.co.il

*Водеща снимка от оригиналната публикация: Мястото на терористичната атака в Сидни
(REUTERS/Flavio Brancaleone)

Предизвикателство за юбилея е, че това лято той излиза от традиционните зали и освен целия Йерусалим програмата превръща в споделено пространство за „диалог чрез музика, театър и въображение“ кибуци и общности от Горна и Западна Галилея и Западен Негев, та дори се пренася директно на тревните площи на кибуц Нир Оз – един от най-тежко засегнатите кибуци от погромите на 7 октомври, където централно събитие е представянето на песните на Саги Декел-Хенот Нир Оз,който беше отвлечен, а по-късно освободен от плен на Хамас. От 28 юли до 20 август в три седмици, наситени със събития, изкуството се превръща в „отворен код“ или – както е написано в Манифеста на организаторите на фестивала: „Изправени сме пред различни реалности. Нека посрещнем вчерашния ден с непоколебим поглед, а утрешния – като свобода за действие. Автентичното изкуство се ражда в уязвимостта на настоящия момент, а не в сигурното и калкулирано утре. Нека обаче стопираме бързите реакции, които реалността изисква от нас, нека нарушим постоянната неотложност, оформила живота ни през последните години, и да позволим на изкуството да ни помогне да разпознаем себе си в цялата ни сложност – крехки или устойчиви! Фестивалът ще достигне Западен Негев и Севера, защото артистичното присъствие в области на разруха и изцеление е неразделна част от настоящата ни мисия“.

Вдъхновени от каузата и тазгодишния календар на фестивала, от 26 юли до 13 август в един близките кибуци в Западна Галилея – в културния център „Кешет Ейлон“ на кибуц Ейлон под заглавие Музика на границата срещу силата на ракетите – се провежда традиционният Международен летен курс по струнни инструменти, считан за своеобразен акт на културен героизъм. Кибуц Ейлон се намира в Западна Галилея, изключително близо до границата с Ливан. През последните години регионът е под постоянен обстрел и заплаха. Програмата на курса превръща класическата музика в щит и послание, че културният живот в Северен Израел няма да бъде угасен. Десетки млади музиканти (цигулари, виолисти, виолончелисти) от Израел и целия свят гостуват и свирят редом до световноизвестни преподаватели и майстори, доказвайки, че споделеното творчество и международната солидарност са по-силни от геополитическите конфликти.

Израелският фестивал (Israel Festival/ פסטיבל ישראלי) е основан от Аарон Цви Пропес[1] и открит през 1961 г. от тогавашната министърка на външните работи Голда Меир в древния римски амфитеатър в Кесария с кантатата Bar Mitzvah Israel от Дариус Мийо, френски композитор от еврейски произход. С годините фестивалът се разраства от събитие за класическа музика до международен мултидисциплинарен форум на изкуствата. Незабравимо е участието в първото издание на легендарния каталунски виолончелист, хуманист и световен символ на съпротивата срещу всяка форма на диктатура, който десетилетия наред бойкотира държави с недемократични режими (като франкистка Испания), Пабло Казалс, носител на Златен медал на ООН за миротворческата си дейност, според когото „младата израелска нация е модел на защита на свободата“. В Израел той изпълнява своята емблематична „Песен на птиците“ (El Cant dels Ocells) – каталунска народна мелодия, превърната от него в международен химн на мира и протест срещу войната, и отправя призив към музикантите по света чрез изкуството си да градят мостове между нациите, вместо да остават безучастни наблюдатели в епохата на студената война. Казват, че посещението му през 1961 г. се превръща в културен крайъгълен камък за Израел, който доказва, че „изкуството притежава силата да лекува исторически рани и да обединява хората в името на мира“ – послание, което е живо и до днес.

Тазгодишното издание на фестивала се откри на 28 юли с необикновен арт пърформанс по въже високо във въздуха над долината Ге Бен-Хином (Ге Хином גֵּיא הִנֹּם), известна и като долината на Еномовите синове, свързвана с библейската Геена, разположена по южния край на стария град. През хилядолетията долината е възприемана като символ на съд и унищожение. Между 626 г. пр.н.е. и 605 г. пр.н.е.пророк Йеремия предсказва, че в тази долина юдеите ще бъдат избити от вавилонците, а пророчеството се изпълнява през 588–586 г. пр.н.е.,когато по време на финалната вавилонска обсада на Йерусалим настъпват зловещ глад, мор и масова смърт, а долината Ге Хином се превръща в масов гроб поради липса на място за погребения вътре в града. Ужасяващата историческа зона днес е зелено парково пространство за разходки край стените на древния град!

Откриващото фестивално шоу през 2026 г. Равновесие върху въже на 4-ма израелски хайлайн[2] артисти, съпроводено от изпълнения на Йерусалимския оркестър „Изток и Запад“ и Йерусалимския младежки хор, с оригинална музика, композирана за шоуто, върна историческата лента 40 години назад към един емблематичен момент – годината е 1987-а, когато Израелският фестивал се открива на същото място, а хилядната публика е затаила дъх, докато Филип Петѝ, френски артист, който изпълнява изключителни въздушни пърформанси по „метални въжени пътеки“, за първи път прекосява същата долина между Източен и Западен Йерусалим по въздух по посока изток–запад. Тазгодишното рисково шоу, с което се откри Израелският фестивал, има ясна кауза: „В един свят, леко объркан, в точка, в която почти сме загубили равновесие, ние се връщаме към търсенето на опора. Тазгодишното откриващо събитие предлага преживяване от нова перспектива – публика, която гледа нагоре, към обикновените хора, които се стремят да продължат да вървят над зейналата бездна, свещеното място за три религии, вплитайки нишки от надежда с всяка стъпка“.

Идеята за риск и превъзмогването му е сякаш естествената природа на фестивалните събития. В Антивоенен танц в шест сцени в зала „Ребека Краун“, част от новото крило на комплекса на Йерусалимския театър, зрителите се срещат с експериментален спектакъл, създаден от 7 израелски и световни хореографи. През 1932 г., между двете световни войни, немският хореограф Курт Йоос прави премиера на своя балет „Зелената маса“, едно от най-подривните антивоенни произведения в историята на танца. „Зелената маса“ става емблематична и оттогава е изучавана, изпълнявана и изследвана по целия свят. Йоос, който се определя като пацифист, нарича произведението „политически балет“ – хибриден и нетрадиционен термин. „Антивоенен танц в шест сцени“ черпи вдъхновение от тези идеи и ги поставя в рамките на съвременния израелски танц, който деконструира идеята за война. Това е дебют на колективен танц в шест действия с множество водещи танцьори, който представя с антивоенна ирония безкрайния милитаристичен цикъл, в който сме хванати в капан и от който излизайки, влизаме отново, ако не решим да го прекратим. Израелският джаз пианист Нитай Хершковиц се присъединява с оригинална музика към представлението.

Подобна е логиката на представлението Екстремно. Четирима актьори симулират смърт на 5 август в Студиото, известно като „черна кутия“ на Йерусалимския театър, където четирима актьори, умирали десетки пъти като герои от филмови сериали и театрални спектакли, в които са играли, сега пресъздават сцени на смърт от собствената си кариера, но зад всеки актьор, чийто герой е починал на екрана, стои човек, който избира да „заключи“ в собственото си живо тяло всяка изненадваща, насилствена и нелепа смърт.

В този контекст сред множеството театрални, музикални и литературни събития особена емоционална стойност има От плен до тревата от Нир Оз, което ще се случи на 10 август. Оазис насред израелската пустиня – няма по-подходящо описание за кибуца Нир Оз. Разцъфналите дървета, кактусовите градини и разхождащите се сред тях пауни обаче пазят ужасен спомен. Разположен на по-малко от 2 км от ивицата Газа, кибуцът беше един от най-тежко засегнатите при нападението на Хамас срещу Израел на 7 октомври 2023 г. Преди атаката в Нир Оз са живели над 400 души, от които един на всеки цетирима е бил отвлечен, убит или безследно изчезнал. Това е специална вечер, която ще започне, когато публиката влезе в кибуца, премине по пътеките, които са останали донякъде същите след огнената стихия на 7 октомври, и след това пристигне на мястото на самото представление на поляната на кибуца. В представлението Саги Декел-Хен, член на кибуца, ще излезе на сцената и ще изпее за първи път девет песни, които е написал и композирал в дълбините на пленничеството си и които са се превърнали в саундтрак на неговото оцеляване през 498-те дни плен. Саги ще бъде придружен от голяма група музиканти и изпълнители, поети и писатели, включително негови събратя пленници. „Това е историята на Саги, историята на Нир Оз и историята на всички нас, защото Нир Оз е дом. Дом на паметта, на устойчивостта, на надеждата и бъдещето“ – се казва в посланието на събитието.

Едно от финалните фестивални събития на 20 август е Обичай музиката (сега!) в Културната зала на град Нахария, Горна и Западна Галилея – съвместна продукция на хореографката Ясмин Годер и певицата Дикла Бенд, позната като Дикла, която „изпепели радиостанциите с песента си „Добро утро на всички, които нямаха нощ“ от албума ѝ Love Music, която е огромен хит от 2000 г. до днес с уникалната смесица от влияния – от класическа арабска музика, през енергична електроника, до експериментален рок. От тогава до днес всяка от песните ѝ продължава да резонира като еднократно произведение, разширяващо границите на местния музикален език. „Обичай музиката (сега!)“ е танцов спектакъл с музикални изпълнения на Дикла, която изпълнява целия албум в нов музикален аранжимент с ансамбъл от шест музиканти. Творческият процес е отнел около три години и има международна премиера през юни 2024 г. в Германия, а оттогава се радва на успех по целия свят.

Участието в подготовката и изпълнението на фестивалните събития на множество видни арт мениджъри като Дафна Карон, Елия Шабтай, Ротем Леви, Хусам Абу Диаб, Нета Шпигелман, Мейтал Раз, Сара Сигал, Талия Данциг, Идит Киши, на художествени директори, хореографи и продуценти като Галит Лис, Ашер Битански, Офир Даган, Лор Делион, Зив Башор, на творци и музиканти като Амир Яцив и Ноам Гал, Анер Гал Киш и много други даде възможност темата „Вечерта преди утрото“ да бъде коментирана и разглеждана като метафора в арт кураторството и арт продуцентството по нов начин.Съвременните събития, които изследват криза, преход, пандемия или социални трусове, често се разглеждат като „тъмни периоди“. Новият възможен прочит обаче е различен и обръща тази перспектива: вместо тъмнината да е „краят“ на деня, тя е неговото начало. Творби, които се занимават с деструкция или скръб, родени в уязвимостта на настоящия момент, в този контекст се превръщат в инкубатори на бъдещето. Процесът на създаване в тъмнина (подготовката, концептуализацията) е същинското начало на арт акта, а публичното показване (светлината) е неговият финал.

Радост Николаева

* Водеща снимка: Плакат от първото издание на Израелския фестивал, 1961 г. Източник: https://archive.israel-festival.org

---

[1] Аарон Цви Пропес е инициатор, основател и пръв директор на три големи културни проекта, които действат в Израел и до днес: Международната хорова асамблея „Зимрия“ (1952 г., първоначално Световен фестивал на еврейските хорове); Международния конкурс за арфа (1959 г., в чест на 10-годишнината от създаването на Държавата Израел); Израелския фестивал (1961 г. –  първоначално Израелски фестивал на класическата музика).

[2] Хайлайн артист (highline artist) е професионален спортист и артист, който балансира и изпълнява дейности върху специална лента (слаклайн), опъната на много голяма височина между скали, сгради или каньони. Хайлайнът се практикува на височина от десетки до хиляди метри над земята.

Афтарата за тази седмица е от книгата на пророк Исая (40:1–26).

Шабатът след Тиша беАв е известен като Шабат Нахаму – Шабатът на утехата. Името му идва от първите думи на афтарата: „Нахаму, нахаму ами“ – „Утешавайте, утешавайте Моя народ“. С тези думи започва едно от най-възвишените и вдъхновяващи пророчества на Исая – пророчество за надежда, възстановяване и Божията близост.

След тежките думи на укор и скръб, които съпътстват периода преди Тиша беАв, сега пророкът носи съвсем различно послание. Исая обещава, че след наказанието и изгнанието народът на Израел ще преживее помирение с Бога. Всевишният повелява:

„Говорете на сърцето на Йерусалим.“ (Исая 40:2)

Градът е изстрадал достатъчно. Наказанието е приключило, греховете са изкупени и настъпва време за ново начало. Народът е призован да се подготви за великото разкриване на Божието присъствие.

Пророкът описва това бъдещо избавление с величествени образи:

„Всяка долина ще се издигне, всяка планина и хълм ще се снижат.“

Това е картина не само на преобразен свят, но и на духовно обновление – всички препятствия между Бога и Неговия народ ще бъдат премахнати, за да може Божията слава да се открие пред цялото човечество.

Исая подчертава, че това обещание е сигурно. Тревата изсъхва, цветята повяхват, но Божието слово остава вечно и неизменно:

„Тревата съхне, цветът повяхва, но словото на нашия Бог пребъдва довека.“ (Исая 40:8)

След това пророкът отново се обръща към Йерусалим с думи на надежда:

„Изкачи се на висока планина, благовестнице на Цион; издигни силно гласа си, благовестнице на Йерусалим.“ (Исая 40:9)

Посланието е ясно – Бог не е изоставил Своя народ. Той идва при него с любов и милост. Исая Го сравнява с добър пастир, който нежно събира стадото си, носи агънцата на ръце и с грижа води своите овце.

Прослава на Божието величие

Втората част на афтарата е величествен химн за Божието могъщество. Исая задава поредица от въпроси, които подчертават безкрайната сила на Създателя:

„Кой е измерил водите с шепата си? Кой е измерил небесата с педя? Кой е претеглил планините на везни?“ (Исая 40:12)

Пред величието на Бога всички народи изглеждат като капка вода в кофа или като прашинка върху везните. Човешката сила и богатство са нищожни пред Неговата безкрайна мощ.

Два пъти Исая пита:

„На кого ще оприличите Бога? И какъв образ ще сравните с Него?“ (Исая 40:18, 25)

Пророкът осмива идолите, направени от дърво и сребро. Колкото и умело да бъдат изработени, те остават дело на човешки ръце. Само Бог е Създателят на небето и земята.

Афтарата завършва с призив, който насочва погледа ни към небето:

„Повдигнете очите си нагоре и вижте: Кой сътвори всичко това?“ (Исая 40:26)

Звездите, които озаряват нощното небе, свидетелстват за величието на Твореца. Той ги е създал, нарича всяка по име и нито една не липсва, защото Неговата сила и мъдрост са безгранични.

Посланието на Шабат Нахаму е, че дори след най-дълбоката скръб идва утехата. След разрушението идва възстановяването. След изгнанието – завръщането. След отчаянието – надеждата. Именно затова тази афтара поставя началото на седемте седмици на утеха, които ни водят към Рош Хашана и новата еврейска година.

Пожелаваме на цялата ни общност този Шабат Нахаму да донесе утеха, надежда и духовно обновление. Нека думите на пророк Исая укрепят сърцата ни, да ни напомнят, че Божието обещание никога не отслабва и че след всяко изпитание идва време на възстановяване и благословение. Нека Всевишният дари всички вас и вашите семейства със здраве, мир, сила и радост, а целият еврейски народ да бъде благословен с единство, сигурност и дни на истински мир.

Шабат Шалом!

Афтарата за тази седмица е от книгата на пророк Исая (1:1–27).

Тиша беАв, най-тъжният ден в еврейския календар, отбелязва годишнината от разрушаването на Светия храм в Йерусалим. В Шабат преди Тиша беАв, който винаги съвпада с параша Дварим, се чете афтара от началото на книгата на пророк Исая. Този Шабат е известен като Шабат Хазон („Шабат на видението“), наречен така по първата дума на афтарата.

За разлика от пророците Йеремия и Йехезкел, които описват своите впечатляващи пророчески видения като начало на своето служение, Исая не разказва за подобно преживяване. Той започва направо с остро изобличаване на народа на Юдея и жителите на Йерусалим заради тяхното поведение.

Пророкът напомня, че Б-г е бил за Своя народ като любящ баща. Вместо благодарност и вярност обаче хората продължават да се бунтуват срещу Него и да отхвърлят Неговия авторитет. Греховете им водят до наказание, но дори страданието не ги подтиква към промяна. Те продължават да вършат зло, а последиците засягат не само тях самите, но и земята, в която живеят.

Исая предава Божието послание, че жертвоприношенията вече не Му носят радост. Макар народът да идва в Храма по празниците и в началото на всеки месец, липсата на справедливост, милосърдие и грижа за ближния обезсмисля външното изпълнение на религиозните обреди. Истинското служение на Бога не се измерва само с ритуали, а с начина, по който човек се отнася към другите.

С напредването на афтарата тонът постепенно се променя. Наред с изобличението се появява и надеждата. Пророкът призовава народа:

Научете се да вършите добро, търсете справедливостта, помагайте на угнетения, защитавайте сирачето, застъпвайте се за вдовицата (Исая 1:17).

Ако народът се върне към праведността, Б-г обещава благословение и изобилие.

В заключителната част Исая оплаква упадъка на Юдея, страданията на Йерусалим и липсата на справедливост. Но дори сред тази болка прозвучава обещание за бъдещо изкупление:

Цион ще бъде изкупен чрез правосъдие, а завърналите се при Б-га – чрез правда (Исая 1:27).

Връзката с еврейския календар

На Тиша беАв еврейските общности по целия свят седят на земята и скърбят за разрушаването на Светия храм. В този ден се чете Книгата Ейха („Плачът на Йеремия“) с особена тъжна мелодия, която изразява дълбоката национална и духовна болка.

По традиция голяма част или цялата афтара на Шабат Хазон също се изпълнява със същата мелодия като Ейха. Това подчертава връзката между двата текста – както в темите за разрушението и моралния упадък, така и чрез думата ейха („уви!“), която се среща и в афтарата: Уви, как верният град се превърна в блудница!

Посланието на тази афтара остава актуално и днес. Тя ни напомня, че истинската духовност не се изчерпва с традициите и обредите, а се проявява чрез справедливост, състрадание и отговорност към другия. Дори в най-мрачните моменти на еврейската история пророците не оставят народа без надежда – защото покаянието, добрината и верността към Божиите пътища винаги отварят вратата към възстановяването.

Пожелаваме на цялата ни общност този Шабат Хазон да бъде време за дълбок размисъл, духовно обновление и взаимна подкрепа. Нека, докато си спомняме трагедиите от нашата история, намерим сили да градим общество, основано на справедливост, милосърдие и единство. Нека Всевишният благослови всички вас и вашите семейства със здраве, мир и надежда и нека скоро бъдем свидетели на изпълнението на пророческите думи – възстановяването на Цион и настъпването на дни на утеха, мир и благословение за целия еврейски народ и за целия свят.

 Шабат Шалом!

Бер Борохов постави основите на трудовия ционизъм и бе пионер в изследванията на идиш

В краткия си 36-годишен житейски път Бер Борохов (1881–1917) успя да събере в едно марксизма и национализма и в същото време положи основите на изследванията на идиш. Името му е в историята като мислител и изследовател, теоретик и активист.

Роден в Золотоноша, днешна Украйна, Бер (Дов Бер) Борохов израства в близкия град Полтава в семейство, повлияно от ционизма на баща му и отдадеността на майка му към образованието, пише Довид Кац в есе, публикувано в онлайн енциклопедията YIVO на евреите в Източна Европа.

Като отличен ученик той е привлечен от революционните социалистически течения на епохата. Подобно на повечето еврейски младежи, завършили средно образование, му е отказана възможността да учи в руски университет, четем в Еврейската виртуална библиотека. До голяма степен Борохов се образова сам и владее няколко езика.

През 1901 г. интересът му към еврейските проблеми го подтиква да създаде Ционисткия социалистически работнически съюз. Активна в еврейската самоотбрана, организацията среща съпротива както от страна на руските социалдемократи, така и от някои ционистки лидери, които не одобряват съчетаването на ционизъм и социализъм.

Борохов се включва активно в социалистическото крило на ционизма, ръководено от Нахман Сиркин (1868–1924). През 1901 г. в Екатеринослав (днес Днипро, Украйна) Борохов основава Ционисткия социалистически работнически съюз, с което се изправя пред опозицията както на руските социалдемократи, така и на самите ционисти. Проявява интерес и към философията, а след като завършва гимназия в Полтава през 1900 г., се отдава на самообразование. Есето му „О характере еврейского мышления“ („За характера на еврейското мислене“, 1903) предизвиква сериозни дискусии.

При сливането на социалистическата с ционистката мисъл Борохов е трябвало да реши наглед нерешима задача, посочва в есето си Кац. За повечето социалисти ционизмът по своята същност е националистически, фокусиран върху подобряване съдбата на собствения народ, и шовинистичен. За много ционисти връзката със социалистически и антинационални организации е еднакво неприемлива както по прагматични причини (призовавайки към еврейска емиграция, ционистите е трябвало да работят с различни видове режими), така и по идеологически съображения (някои ционисти са били антисоциалисти, антиуниверсалисти или антиреволюционери), пише Довид Кац.

От социалистическите идеи Борохов взема концепцията за продуктивността на собствения труд и марксистките идеи за ролята на работническата класа, присъединявайки се към критиките към икономическите ниши, които евреите традиционно са заемали. Използвайки своята „Обърната пирамида на Борохов“, той показва, че селското стопанство и промишлено-производствените дейности не запълват обичайната широка база, а се намират на самия тънък връх като игла. Той стига до извода, че преходът към нормален продуктивен живот може да се осъществи само в историческата родина – Земята на Израел. Благодарение на Борохов много източноевропейски евреи се чувстват спокойни да подкрепят както социализма, така и ционизма.

Когато в ционизма бушуват териториалните дебати и този за Уганда, Борохов защитава фракцията на „Ционистите на Цион“ на Седмия ционистки конгрес през 1905 г. – гледна точка, отразена и в неговия труд „К вопросу о Сионе и территории“ („Към въпроса за Цион и територията“; 1905). Неговите идеи начертават курса за неасимилационен социализъм, преплетен с решителен палестински ционизъм като рецепта за самоосвобождение, която не трябва да намира оправдание в антисемитизма. Трудът на Борохов „Наша платформа“ става манифест на партията „Поалей Цион“ през 1906 г., а самият той е сред хората, които превръщат тази организация в отделно движение в рамките на международния ционизъм. Според Борохов масовата миграция към Палестина е историческа неизбежност, която ще се случи като стихиен, спонтанен процес.

„Поалей Цион“ ясно се разграничава от другите две големи ционистко-социалистически групировки от първите години на ХХ век: Ционистката социалистическа работническа партия и Еврейската социалистическа работническа партия. Партията на Борохов създава своя Световен съюз през 1907 г. с международни офиси във Виена. Той се премества там, за да координира работата на партийните структури в Аржентина, Австрия, Великобритания, Палестина, Русия и САЩ. Взети заедно, трудовете на Борохов представляват изтънчен синтез на социализъм и ционизъм. Те оказват влияние както върху лидерството, така и върху социално-икономическата политика на бъдещата Държава Израел през десетилетията на нейното формиране, посочва Довид Кац.

Във Виена, в периода 1907–1914 г. Борохов предприема интензивни изследвания върху историята на езика и литературата идиш. Той пише, че се е научил да говори и пише на този език на 26-годишна възраст. Точно както социализмът и ционизмът не представляват противоречие за неговия смел начин на мислене, така и идиш и ционизмът са взаимно съвместими за него. Борохов спори пламенно с ционистите хебраисти, които се отнасят с презрение към идиш, но за разлика от бундистите и други неционисти той успява да го направи „отвътре“. Неговият труд Hebreismus militans („Войнстващ хебраизъм“, 1913) остава класически пример на борбения идишизъм, пише Кац. За Борохов е съвсем естествено да защитава езика на същия този народ, на когото ционизмът трябва да служи, но позицията му е шокираща както за приятели, така и за врагове. По онова време се приема за даденост, че ционизмът е свързан с иврит, а бундизмът (неционизмът) – с идиш.

През 1913 г. Борохов се опитва да трансформира академичната сфера на съвременния идиш чрез публикуването във Вилнюс на двете си основополагащи статии в списание „Дер пинкес“ („Летописът“): „Задачите на филологията на идиш“ и „Библиотеката на филолога по идиш“. „От всички науки филологията играе най-голяма роля в националното възраждане на потиснатите народи“, пише Борохов в първата статия.

Той използва думата на идиш filologye (филология) в приобщаващия смисъл на дисциплини, базирани на езика и литературата (лингвистика, фолклор, история на литературата, библиография и т.н.), а също и като ключова дума за изразяване на лоялност към езика на собствения народ. Той включва и по-практически въпроси за стилистиката, стандартизирания правопис и граматиката, за да се замени хаосът, който може да възникне, когато една култура е лишена от държавна власт.

Борохов смята издигането на статуса на идиш за основен компонент на съвременната еврейска нация. Той демонстрира как преплитането на германски, семитски и славянски форми води до вдъхновяващо богат европейски еврейски език, който дотогава вече е създал забележителна модерна литература. „Германските, еврейските [семитските] и славянските елементи, веднага щом навлязат в народния език, спират да бъдат германски, еврейски и славянски; те събличат някогашния си характер и приемат нов: стават идиш“, пише Борохов.

Борохов се установява в Ню Йорк през 1914 г., където продължава както ционистката си дейност, така и работата си по идиш, като се издържа от хонорари за публикации в ежедневната преса на идиш в града. Неговият малък речник на староеврейски идиш е включен в антологията на Мойше Басин „Петстотин години поезия на идиш“ (1917).

Когато избухва Руската революция през 1917 г., той бърза да се завърне в Източна Европа и през септември същата година чете доклад в Киев за Русия като общност от нации. По време на последвалото лекционно турне се разболява от пневмония и бързо издъхва на 4 декември. Освен от тежкото си фатално боледуване през последните си дни той страда и от загубата на своите непубликувани ръкописи и материали по история на идиш, които изчезват по пътя от Стокхолм за Санкт Петербург. Тези документи са намерени след смъртта му и в крайна сметка стават част от архивите на YIVO.

Тленните останки на Борохов са препогребани в Израел през 1963 г. в гробището край Галилейското езеро, където почиват и други основатели на трудовия ционизъм.

Неговият светоглед е универсален във време, когато други са догматични и тесногръди, четем в Еврейската виртуална библиотека. Борохов смята, че ключов проблем за еврейския народ е фактът, че е отделен от своята родина. Неговият проницателен анализ на последиците от диаспората върху еврейския народ включва ефектите от асимилацията, разделянето на еврейските сили и в крайна сметка засилването на напрежението между евреи и неевреи.

Афтарата за парашите Матот-Масей е втората от трите, които се четат между 17 тамуз и 9 ав. Те описват страданието, потисничеството и разрушението, преживени от Израел, и са известни като тлата депуранута – трите афтари на предупреждението и бедствието. Макар да не е пряко тематично свързана с парашата, тази афтара носи духа на скръб и самоосмисляне, характерен за този период в еврейския календар.
Афтарата започва точно там, където завършва афтарата от предишната седмица – с пророк Йирмеяу, който укорява народа, че е изоставил Б-г. Той скърби, че хората са забравили как Б-г ги е извел от Египет, превел ги е през опасностите на пустинята и им е дал земя, изпълнена с плодородие и изобилие. Йирмеяу подчертава, че вината не е само у обикновените хора – съгрешили са и коенимите, и учителите на Тора, и водачите, и пророците.
Пророкът се удивлява на дързостта на Израел. Ако човек би обиколил краищата на света, казва той, не би намерил народ, който така да се е разбунтувал срещу своя Б-г. Дори самата природа е потресена от стореното: „Ужасете се от това, небеса, потръпнете и се смажете от ужас!“ (Йирмеяу 2:12).
Образи на вода, пустиня и забрава
Грехът на народа, обяснява Йирмеяу, е двоен: те са изоставили Б-г и са се обърнали към безполезно идолопоклоничество. Пророкът използва силен образ, свързан с водата: Б-г е извор на жива вода, а израилтяните са предпочели да си издълбаят собствени кладенци – счупени кладенци, които дори не могат да задържат вода.
Продължавайки този образ, Йирмеяу казва на народа, че разрушението е неизбежно и че няма смисъл да търсят помощ другаде: „Каква полза да отиваш в Египет, за да пиеш водите на Нил? И каква полза да отиваш в Ашур, за да пиеш водите на Ефрат?“ (2:18). Нито Египет, нито Ашур ще могат да помогнат на Израел, защото проблемът не е външен, а духовен – народът е дълбоко омърсен от греха си.
След образите на водата пророкът преминава към образи от дивата природа. Б-г сравнява Израел с неудържима камила, която тича без посока, и с дива магарица в пустинята – страстна, непокорна и необуздана. Тези силни образи показват колко далеч се е отклонил народът от пътя на завета, мъдростта и верността.
В последните стихове на този укор Йирмеяу казва, че целият дом на Израел – царе, велможи, коени и пророци – трябва да се почувства като крадец, хванат на местопрестъплението. Дори идолите, на които народът се покланя, стават повод за горчива ирония: „Защото колкото са градовете ти, толкова станаха и боговете ти, Юда!“ (2:28).
За да не завърши афтарата с напълно отрицателна нотка, ашкеназките общности добавят стих, в който Израел е наречен спътник на Б-г от младостта си (3:4). Сефарадските общности прескачат напред с две глави и четат стихове, които обещават, че ако Израел се върне към Б-г, той ще стане благословия сред народите на света (4:1–2).
Афтарата за парашите Матот-Масей ни напомня, че духовното забравяне не се случва изведнъж. То започва тогава, когато човек или общност престанат да помнят източника на своята сила, свобода и достойнство. Йирмеяу ни предупреждава, че когато заменим живия извор със „счупени кладенци“ – с илюзии, идоли, гордост или празни обещания, неизбежно губим посока.
Но дори в тези тежки думи има надежда. Самият факт, че пророкът говори, означава, че вратата към завръщането остава отворена. Дори в дните между 17 тамуз и 9 ав, когато си спомняме разрушението, ние не сме призовани само към скръб, а и към тшува – завръщане, поправяне и духовно обновление.
Нека този Шабат ни помогне да се върнем към живия извор на вярата, мъдростта и моралната отговорност. Нека не търсим сила в „счупени кладенци“, а в онова, което изгражда живот – справедливост, памет, милост и вярност към Б-г.
Нека Б-г благослови нашата общност със способност да помни доброто, което е получила; със смелост да поправя грешките си; и със сърце, отворено към тшува, единство и надежда.
Нека в тези дни на размисъл и скръб намерим път не към отчаяние, а към изцеление. Нека домовете ни бъдат изпълнени с мир, децата ни – с благословия, а общността ни – с мъдрост, сила и светлина.
Шабат шалом!

През 2025 г. две държави, Унгария и Канада, предприеха мерки срещу ирландската рап група Kneecap. Решенията им бяха мотивирани с опасения, свързани с националната сигурност, антисемитската реч на омразата и публични прояви, които според властите представляват възхвала на терористичните организации Хамас и Хизбула.

На 24 юли 2025 г. Унгария забрани на тримата членове на групата да влизат на нейна територия за срок от три години, с което беше отменено и участието им на фестивала Sziget в Будапеща. В официалното решение на Националната генерална дирекция „Полиция по въпросите на чужденците“ се посочва, че „тяхното влизане и пребиваване представляват сериозна заплаха за националната сигурност“. Правителственият говорител Жолтан Ковач допълни, че мярката е предприета заради „антисемитска реч на омразата и открита възхвала на Хамас и Хизбула“.

На 19 септември 2025 г. канадските власти обявиха, че членовете на Kneecap не могат да влязат в страната, което доведе до отмяната на планираните им участия. В официалните изявления беше подчертано, че Канада няма да толерира пропагандиране на политическо насилие, възхвала на терористични организации, антисемитизъм и реч на омразата, както и че подобни прояви не могат да бъдат оправдавани със свободата на словото.

Решенията на двете държави не бяха изолирани. През последните две години Kneecap многократно попадат в центъра на обществени и политически спорове.

Противоречията около групата се изостриха след появата на видеозаписи от нейни концерти, на които се чуват скандиранията „Up Hamas, up Hezbollah“ („Да живее Хамас, да живее Хизбула“) и репликата „The only good Tory is a dead Tory. Kill your local MP.“ („Единственият добър консерватор е мъртвият консерватор. Убий местния си депутат.“).

По време на друг концерт фронтменът Лиъм Ог О'Хана, известен като Mo Chara, беше заснет на сцената със знаме на Хизбула, което стана основание британската прокуратура да му повдигне обвинение по Закона за тероризма. От Kneecap заявиха, че не подкрепят Хамас или Хизбула, че не призовават към насилие и че осъждат всички нападения срещу цивилни. Въпреки тези уверения, публичните им прояви говорят обратното.

Хамас е включена в списъка на Европейския съюз на терористичните организации, а от 2013 г. ЕС е включил в същия списък военното крило на Хизбула, спрямо което се прилагат ограничителни мерки по режима за борба с тероризма.

През май 2025 г. срещу Mo Chara беше повдигнато обвинение съгласно британския Закон за тероризма. През септември същата година делото беше прекратено по процесуални основания, а през март 2026 г. Висшият съд на Англия и Уелс окончателно потвърди това решение, след упорито обжалване от прокуратурата.

Международните спорове около Kneecap продължиха и извън съдебната зала. Няколко европейски фестивала отмениха участия на групата - германските фестивали Hurricane и Southside, шотландският TRNSMT и унгарският Sziget. В Унгария близо 300 представители на културния живот, сред които и носителят на награда „Оскар“ Ласло Немеш, подписаха петиция срещу участието ѝ на фестивала Sziget. Организаторите на фестивала защитиха принципа на свободата на художественото изразяване, но едновременно с това подчертаха, че не приемат речта на омразата под никаква форма. След като през 2025 американската агенция Independent Artist Group (IAG) прекрати отношенията си с Kneecap след участието им на фестивала Coachella през април 2025 г., възникна сериозна несигурност около работните визи на групата и поради липса на нов спонсор, американското им турне беше провалено.

На този фон възниква и българският въпрос.

Kneecap са поканени за участие на PhillGood Festival. До този момент няма публично известно становище на организаторите по повод международните реакции срещу групата, нито е ясно дали тези обстоятелства са били обсъждани при вземането на решението за поканата.

В този казус не става дума за ограничаване на свободата на художественото изразяване. Свободата на словото и на творчеството е фундаментална ценност на демократичните общества. Но също толкова естествено е обществото да поставя въпроси, когато изпълнители са свързвани с прояви, които държавни институции оценяват като възхвала на организации, официално признати за терористични.

След терористичното нападение на Хамас срещу Израел на 7 октомври 2023 г. и последвалия ръст на антисемитските прояви в Европа, чувствителността към подобни случаи закономерно се повиши. Именно в този контекст следва да бъдат разглеждани и решенията на Унгария и Канада.

Организацията на евреите в България „Шалом“ изрази своето безпокойство от предстоящата изява на Kneecap в България.

Българската общественост има право да получи отговори на няколко напълно основателни въпроса. Запознати ли са организаторите на PhillGood Festival и неговите спонсори с международните реакции около Kneecap? Смятат ли, че поканата към групата е съвместима с ценностите, които фестивалът заявява, че защитава? И възнамеряват ли да представят публично своята позиция?

Тези въпроси заслужават публичен отговор. Искането на такъв отговор не е призив за цензура, а призив за прозрачност, обществена отговорност и открит разговор по тема, която далеч надхвърля рамките на музикалната сцена.

ЕВ

*На водещата снимка: „Член на ирландската група Kneecap увит в знаме на Хизбула по време на концерт в Лондон, 21 ноември 2024 г. (кадър от видео/YouTube).“

Афтарата за параша Пинхас представя последната и може би най-известна библейска история за пророка Елияу. Той живее по време на управлението на злия израилски цар Ахав и още по-жестоката му царица Изевел. Елияу става известен с чудесата, които извършва, и с безкомпромисната си борба срещу идолопоклонничеството. Афтарата започва малко след като Елияу е убил 450 поклонници на Баал.

Изевел научава за това, което Елияу е направил и изпада в ярост. Тя се заклева, че още на следващия ден съдбата на Елияу ще бъде същата като съдбата на онези, които той е убил. Уплашен, Елияу бяга, за да спаси живота си. Той се спира под един храст в пустинята, напълно изтощен и обезсърчен. „Достатъчно! Б-же, вземи душата ми, защото не съм по-добър от бащите си“, казва той в отчаяние (19:4).

Елияу заспива, но е събуден от ангел, който го подканя да хапне питка и да пие вода, появили се чудодейно до него. Елияу яде и пие, но отново заспива. Ангелът е настоятелен и го събужда втори път, като му казва да яде и пие, защото му предстои дълъг път.

Със силата, която получава от тази храна, Елияу върви четиридесет дни през пустинята, докато стига до Б-жията планина Хорев. Там намира пещера и прекарва нощта в нея.

Докато е в пещерата, Б-г се явява на Елияу и му задава силен, почти екзистенциален въпрос: „Какво правиш тук, Елияу?“ (19:9).

Елияу отговаря с монолог, в който защитава своята отдаденост към  Б-г: „Аз ревностно се борих за Б-г, защото синовете на Израел оставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници и убиха с меч Твоите пророци. Само аз останах, а те търсят и моя живот“ (19:10).

Вместо да отговори директно на думите на Елияу, Б-г го извежда от пещерата и му показва няколко могъщи явления. Първо Б-г изпраща силен вятър, който разцепва планини и разбива скали – но текстът ни казва, че Б-г не е във вятъра. След това Б-г предизвиква мощно земетресение – но отново се казва, че Б-г не е във земетресението. После идва силен огън – но и в огъня не е Б-жието присъствие. Накрая идва тих, тънък глас.

„Какво правиш тук, Елияу?“ (19:13) – Б-г задава същия въпрос втори път. Но Елияу остава непреклонен дори след като преживява вятъра, земетресението, огъня и тихия глас. Той отговаря със същите думи, както преди: „Аз ревностно се борих за Б-г… Само аз останах…“ (19:14).

В този непроменен отговор виждаме трагедията в живота на Елияу. Тихият, тънък глас е Б-жият опит да му покаже, че ревността, бурята, огънят и големите чудеса невинаги са най-добрият начин да се служи на Б-жията воля. Но Елияу е човек, който познава езика на огъня и строгосттая и не успява напълно да приеме урока на тишината.

В последните стихове на афтарата Б-г възлага на Елияу да помаже нов цар в Арам, нов цар в Израел и нов пророк в Израел – Елиша. С назначаването на Елиша Елияу на практика започва да предава своята пророческа мисия. В края на афтарата, когато Елиша моли да целуне родителите си за сбогом, преди да последва Елияу, остава надеждата, че може би Елиша ще изгарди по-човечно, по-балансирано и по-състрадателно лидерство за Израел.

Връзката с параша Пинхас

Пинхас и Елияу са две от най-известните фигури в Библията, свързани с ревностната защита на Б-г. В тази афтара Елияу сам описва себе си като радетел за Б-г, а текстът на Тората описва Пинхас като защитник, който с насилствен акт прекратява публичното прегрешение на израилтянина и мидиянката. Макар Тората да изглеждая че подкрепя ревностното служение на Пинхас, изборът именно на тази история за Елияу като афтара може би ни напомня, че това невинаги е най-добрият път.

Някои еврейски традиции не само сравняват Пинхас и Елияу, но дори стигат дотам да кажат, че те са една и съща личност. Тъй като Тората никога не разказва за смъртта на Пинхас, а Елияу е описан като възнесен към небето в колесница, без да умре по обичайния начин, се появява идеята, че нито един от двамата не е умрял напълно – и че Елияу е по-късното проявление на Пинхас. Това би обяснило общите им качества, както и избора на тази афтара за параша Пинхас.

Но може би най-дълбокото послание на тази афтара е именно предупреждението, че истинската служба на Б-г невинаги се проявява в сила, шум и огън. Понякога Б-жието присъствие се разкрива в тишината, в сдържаността, в способността да чуем другия и в мъдростта да изберем мир вместо разрушение.

Благословия към общността

Нека параша Пинхас и афтарата за Елияу ни напомнят, че усърдието за постигане на справедливост трябва винаги да бъде водена от мъдрост, смирение и любов към живота. Нека имаме силата да защитаваме истината, но и да притежаваме чувствителността да разпознаваме кога Б-жият глас идва не чрез буря, земетресение или огън, а чрез тихия, тънък глас на съвестта.

Нека в домовете ни има спокойствие, в думите ни – мярка, в делата ни – справедливост, а в сърцата ни – способност да чуваме тихия глас на Б-г.

Шабат шалом!

В 10.30 ч. на 27 юни 1976 г. самолет „Еърбъс А300“ на „Ер Франс“, извършващ полет по маршрута Тел Авив – Париж, прави междинно кацане в Атина, откъдето трябва да вземе още 58 пътници. Четирима от тях обаче се оказват терористи, които безпрепятствено се качват на борда на Полет 139. Два часа по-късно машината излита и след като набира височина, те изваждат оръжията си и завземат самолета с 248 пътника и 12-членен екипаж. Така започва една от най-драматичните заложнически кризи в историята на въздухоплаването, завършила с безпрецедентна спасителна операция.

Похитителите принуждават пилотите да поемат курс към Либия. След дълъг престой в Бенгази, където дозареждат с гориво, самолетът излита отново и се насочва на юг. В ранното утро на 28 юни, понеделник, полетът завършва на международното летище в Ентебе, Уганда, което вече е отцепено от войници. Тук ги чакат още шестима терористи. Три часа по-късно на летището се появява и президентът Иди Амин и след дълги преговори с похитителите на пътниците е наредено да слязат и са отведени в сградата на стария терминал. Нападателите са събрали още в самолета паспортите и по тях отделят евреите от останалите. На другия ден войници с чукове разбиват част от стената и всички евреи са вкарани в съседното помещение. Очакват ги пет дълги дни.

„Миротворецът“

По това време Уганда е управлявана от генерал Иди Амин Дада, дошъл на власт с военен преврат през 1971 г. В първите години се опитва да води прозападна политика и да бъде в близки отношения с Израел, който му доставя оръжие, обучава армията му, строи обществени сгради. По-късно обаче се сближава с либийския диктатор Муамар Кадафи и радикалните движения като ООП на Ясер Арафат. Амин се появява неколкократно със свитата си в залата на летището, където е посрещнат от заложниците с аплодисменти. Пред тях той обещава пълно съдействие за разрешаване на кризата. „Миротворецът“ обаче изобщо не възнамерява да приключи бързо и щастливо с кризата, а търси реванш спрямо Израел, отказал му поддръжка срещу планираното от него нападение над съседна Кения. За Амин кризата е шанс да се представи като лидер на африканските държави, като в същото време оказва пълна подкрепа на терористите.

Дипломацията

Следобед на 29 юни терористите изпращат с телеграма исканията си – $5 млн. откуп от Франция за самолета им и освобождаването на 53 затворници, излежаващи присъди за тероризъм. Крайният срок е до 14 часа израелско време на 1 юли, след което ще започнат да избиват заложниците.

Властите в Израел са в безизходица – Уганда е подбрана внимателно като дестинация и е немислимо да организират бързо спасителна операция. В същото време политиката им да не преговарят с терористи е подложена на огромен натиск от роднините на похитените. Правителството на Ицхак Рабин прави всичко възможно въпросът да се реши по дипломатически път. С палестинските терористи преговарят президентът на Египет Ануар Садат и лидерът на ООП Ясер Арафат, който изпраща свой пратеник, но опитите завършват с провал. Буквално в последните минути на ултиматума е постигнат пробив – правителството на Израел се съгласява да преговаря с похитителите, а те решават да освободят заложниците неевреи и да удължат крайния срок до неделя. В това време военният министър Шимон Перес, който е категоричен противник да се преговаря с терористи, и екипът му трескаво търсят начин за военно решение.

Разузнаването

Израелските сили за сигурност разбират преди всички, че самолетът е отвлечен. Те се надяват, че самолетът ще бъде върнат в Тел Авив, където те имат отработена схема за справяне с терористите. За тяхна изненада той поема в съвсем друга посока. Първият пробив им се удава в Бенгази, където една пътничка заявява, че от стреса вероятно прави спонтанен аборт, и е освободена. Тя първа дава информация за терористите. Оказва се, че двама от тях са палестинци от Народния фронт за освобождение на Палестина на Уади Хадад, специализирал се в отвличане на самолети, а двама – германци от крайнолявата организация „Революционни клетки“. След като са освободени всички нееврейски заложници, веднага след завръщането им в Европа те са разпитани от израелските служби. От тях получават изключително ценни сведения. Един пенсиониран френски полковник им начертава подробен план на стария терминал. Разузнаването издирва плановете на терминала, който се оказва строен от израелска фирма. А агент на МОСАД с малък самолет симулира повреда над летището и докато кръжи, прави детайлни фотографии от въздуха. Спасителният екип успява да получи тези изключително ценни снимки само минути преди излитането си.

Планирането

Отсрочката на ултиматума дава нужната глътка въздух и Израел се решава на отчаяна спасителна операция. Според плана 4 транспортни самолета С-130 „Херкулес“ с общо 200 души трябва да прелетят 3800 км над Червено море, Етиопия и Кения до Уганда, за да превозят командоси, които да освободят и върнат заложниците. Ще бъдат следвани от 2 самолета „Боинг 707“ на военновъздушните сили, набързо пребоядисани като граждански машини на компанията Ел Ал. Единият от тях – летяща болница, ще кацне в Найроби, Кения, където ще изчака за посрещане на ранени. Другият ще е въздушен команден център. Първият С-130 трябва да приближи летището в Ентебе преди полунощ. Часът е избран неслучайно – според разузнаването по това време заложниците вече са легнали да спят и само похитителите са будни и изправени. По разписание тогава трябва да кацне британски транспортен самолет, пистата ще бъде осветена и появата на техния С-130 няма да предизвика подозрения. В първия самолет е ударното звено от 29 бойци от специалните части „Сайерет маткал“ под командването на шефа им – подполковник Йонатан Нетаняу (брат на премиера на Израел Бенямин Нетаняу).

За да изненадат угандийците, те ще достигнат помещенията със заложниците, замаскирани като правителствен конвой. За целта е преправен и удължен един автомобил мерцедес. Заедно с него на първия самолет са натоварени и 2 джипа лендроувър. Освен тях на първия самолет се намира и бригаден генерал Дан Шомрон – оперативен командващ на операцията, както и 52 парашутисти от „Сайерет цаханим“. Десет от тях носят и преносими пистови лампи за подсигуряване кацането на останалите самолети. Във втория и третия самолет са натоварени общо 6 джипа М38А1 с парашутисти и бойци от бригадата „Сайерет голани“. Парашутистите, под командата на полковник Матан Вилнай, трябва да подсигурят пистата и организират презареждането на самолетите; бойците от бригадата „Сайерет голани“, командвани от полковник Ури Саги, да евакуират заложниците, а останалите командоси от „Сайерет маткал“, водени от Шаул Мофаз, да разрушат намиращите се угандийски изтребители на летището. Самолетите трябва да кацнат на летището един след друг през 7 минути. В четвъртия самолет, който трябва да откара заложниците, са натоварени и 2 пикапа „Пежо 404“, единият от които съоръжен с помпа за зареждане на гориво и 10 души обслужващ екип.

Атаката

Въпреки интензивните тренировки с макет на летището и изпипването на всички детайли правителството буквално до последния възможен момент дебатира да даде ли зелена светлина на операцията.

15 часа, събота, 3 юли. Четири самолета С-130H излитат на интервали през пет минути от летището в Шарм ел Шейх и поемат в различни посоки – започва операция „Гръм“. Очаква ги неколкочасов полет над Червено море на височина само 30 м над повърхността, за да избегнат засичане от радарите на вражеските държави. Няколко часа по-късно от летището излитат и двата самолета „Боинг 707“. Малко преди 23 часа генерал-майор Кути Адам – командващ операцията, изпраща от първия „Боинг 707“ съобщение до Тел Авив: „Над Йордан“, което означава, че те вече са над езерото Виктория. Вторият „Боинг 707“ се приземява в Найроби в 22.55 ч.

23.00 часа. Първият С-130Н със спусната карго рампа каца на пистата в Ентебе. Част от екипа парашутисти скача около новия терминал, за да обезпечи светлините на пистата и да завземе новия терминал и кулата му. После самолетът рулира встрани и от него се появява конвой от черен мерцедес и два лендроувъра, натъпкани с командоси, който се отправя към стария терминал. Тук обаче става засечка – угандийски часови насочват оръжието си към мерцедеса, за да спре. Помощник-командирът на „Сайерет маткал“ Муки Бетцер знае, че това е стандартна процедура за угандийските войници, и настоява да продължат, без да им обръщат внимание, но командирът Нетаняу решава да не рискуват. Няколко изстрела от пистолет със заглушител повалят часовите и колата продължава напред. Уви, единият от войниците е все още жив и се опитва да се изправи. От конвоиращия джип го доубиват с изстрели от автомат АК-47. Елементът на изненадата е пропилян. От контролната кула войниците откриват огън по тях. Част от командосите изскачат и отвръщат на огъня, а останалите се втурват в залата при заложниците, като през мегафон на иврит и английски език викат всички да залегнат. В завързалата се кратка престрелка всички терористи са убити.

23.07 часа. Пристига подкреплението от парашутисти от втория и третия самолет С-130Н, които подавят съпротивата на угандийските войници, като убиват 45 от тях.

23.08 часа. Каца и четвъртият С-130Н, от който се разтоварват пикапите с помпата за презареждане на гориво.

23.30 часа. Освободените заложници, заедно с ранените и убитите, са качени на него, прикривани от бойци на „Сайерет голани“. Командосите унищожават 11 изтребителя МиГ-17 и МиГ-21.

23.58 часа. Самолетът със заложниците излита към Кения за презареждане.

00.40 часа. Останалите самолети С-130Н, заедно с командосите и превозните средства, излитат. В Израел получават дългоочакваните кодови думи „Бадемова горичка“ – операция „Гръм“ е приключила успешно и всички самолети се завръщат. Спасени са 102 от общо 106 заложници. В престрелката загиват трима – 56-годишната Айда Борочович, убита от терорист, 52-годишният Паско Коен, оцелял от концлагера „Освиенцим“, но улучен от случаен израелски куршум, и 19-годишният Жан-Жак Маймони, скочил радостен да посрещне командосите, но прострелян и от двете страни в кръстосания огън. Откараната през деня в болница 75-годишна британска гражданка Дора Блох по-късно е убита заедно с пазачите ѝ от войници по заповед на Иди Амин. Заради смъртта ѝ Великобритания по-късно скъсва дипломатическите отношения с Уганда. От спасителния екип още в първите минути на схватката от кулата е улучен смъртоносно командирът Йони Нетаняу, а петима командоси са ранени.

Послеслов

На 4 юли спасените заложници са посрещнати триумфално на летището „Бен Гурион“ в Тел Авив. В същото време Иди Амин е бесен и Уганда свиква Съвета за сигурност при ООН заради „акта на агресия“, но не успява да се сдобие с решение. Хаим Херцог, представителят на Израел в ООН, заявява: „Горди сме, че демонстрирахме на света, че в малка държава като нашата достойнството на човека, ценността на човешкия живот и свободата се явяват най-висши ценности“.

Гневът на Иди Амин се стоварва върху Кения, която е подкрепила Израел в операцията. Стотици кенийци в Уганда са убити по негова заповед, а министърът на земеделието на Кения – Брус Маккензи, който е съдействал президентът на Кения да разреши пребиваването на израелците на тяхна територия, е убит през 1978 г. Година по-късно и самият Иди Амин е свален от власт и прогонен от страната.

Вдъхновителят на отвличането – Уади Хадад, умира в Германската демократична република през 1978 г. Според официалната версия – от левкемия, според неофициалната – от шоколад, допълнително „гарниран“ от МОСАД с отрова.

Капитанът на френския екипаж, останал заедно с хората си с последните заложници, въпреки първоначалните проблеми с компанията си, по-късно е награден и от френските, и от израелските власти.

В памет на Йони Нетаняу операция „Гръм“ е преименувана на операция „Йонатан“.

„Идеалистите“

Съдбата на двамата германци, участвали в похищението, е едновременно и трагична, и поучителна. Бригите Кулман е 29-годишна, завършила педагогика в Хановер. Пише поезия и се грижи за инвалиди. Заедно с приятеля си – Вилфред Босе, се присъединяват към ултралявото движение „Фракция червена армия“, а по-късно и към „Революционни клетки“. Отиват в Йемен, за да помагат на палестинската кауза и там се свързват с Уади Хадад, който по-късно им възлага и отвличането на самолета на Ер Франс. Заложниците я описват като груба и нацистка, но някои свидетелстват, че нощем, когато всички спели, завивала децата.

Вилфред Босе става известен с пререканието си в залата с Ицхак Давид, който му показва татуирания си номер от нацистки лагер и го обвинява, че новото германско поколение е същото. „Аз не съм нацист, а идеалист“, избухнал Босе и се опитал да обясни защо защитава палестинската кауза. „Е, добре, когато спечелите и палестинците ни натикат в морето, ще ви викнем да ни помагате да отвличаме палестински самолети“, приключил разговора Давид. Когато командосите атакуват, Босе връхлита в помещението при заложниците, но вместо да започне да стреля по тях, им нарежда да си намерят прикритие.

И Вилфред, и Бригите са убити в още първата минута от атаката на антитерористите.

---

Иво Ников

В библейски времена днешният град Ашдод е бил един от петте основни филистимски града (заедно с Газа, Ашкелон, Гет^[1] и Екрон) и е един от най-старите градове в света. Съвременният град е официално основан през ноември 1956 г. и е обявен за град през 1968 г. Днес той е най-големият в Южния окръг, шести по големина в Израел и е един от градовете в страната, в който преобладава младото население:  35,4% от жителите му са под 18 години, 53,1% са във възраст от 20 до 64 години, а над 65 години са само около 11,3% от жителите. Разположен е на около 40 км южно от Тел Авив на средиземноморското крайбрежие и се развива като голямо търговско пристанище, което обслужва предимно вноса и износа на страната.

Този юни Ашдод превърна територията си в метафорична жива пулсация от полюси, които се сливат в една обща точка – първото издание на фестивала Meridiano (12–20 юни), в който взеха участие 220 местни и световни изпълнители (между които певицата Ищар с Gipsy Kings, групата на Идан Райхел, френската музикална икона Енрико Масиас, акомпаниран от Израелския андалуски оркестър, световноизвестната израелска група „Ревиво“ на композитора Равив Бен Менахем, международното трибют шоу на легендарната ABBA от Лондон, фадо певицата Матилде Сид, водещи фламенко музиканти и певицата Лиора с нейните изпълнения на иврит, ладино, идиш и триполитански) и – както отбелязаха медиите: „След като през юни 2025-а беше отменен поради войната с Иран, гигантският фестивал се завръща!“ Meridiano е нов международен мултидисциплинарен проект (за музика, театър, кино, визуални изкуства и занаяти), създаден по инициатива на община Ашдод в сътрудничество с културни продуценти „с цел позициониране на града като глобален културен център, който свързва полюси и култури от Израел и света“, по думите на кмета д-р Йехиел Ласри.

Наднационалният фестивален меридиан, „който свързва света с Израел, и в частност с Ашдод“[2], стана пространство, в което повече от 50 000 хиляди зрители от страната се срещнаха с глобалните тенденции в музиката, театъра, киното, модата днес, както и със специфични културни традиции и занаяти, дошли по сефарадската миграционна линия през Иберийския полуостров, Северна Африка, Балканите, Близкия изток и Източна Европа.

Филмовата селекция дава широк поглед върху съвременното кино от цял свят и подчертава международния характер на Meridiano. В програмата са включени филмови заглавия от Испания, Турция, Италия, Франция, Грузия и Норвегия – толкова нашумели, че в някои сайтове фестивалът беше наричан „филмов“, докато други го определяха като музикален. Бяха селектирани и два филма от Балканите. На 12 юни фестивалната програма започна с 99-минутна прожекция на филма „DJ Ахмед“ (2025) от Северна Македония на режисьора Георги М. Унковски. Сюжетът се развива в малко село в Северна Македония, където 15-годишният Ахмед живее между строг баща, стадо овце и местната консервативна общност. Той вече не ходи на училище, след като баща му го е изтеглил, за да стане овчар и да се грижи за семейното стадо. Но всяка нощ през слушалките и въображението му в него живее друг свят: свят на ритми, купони и мечти. Ахмед мечтае да стане диджей и да избяга от предварително ограничаващата го пътека, следвайки мечтата си да стане DJ. Филмът стана голям хит на филмовия фестивал „Сънданс“ през 2025 г., където спечели както наградата на публиката за драматично кино, така и специалната награда на журито за креативна визия.

Във филмовия фестивален „меридиан“ влезе и новият филм „Семената на свещената смокиня“ (2024) на известния ирански режисьор, сценарист и продуцент Мохамад Расулоф, който спечели Специалната награда на журито и Наградата на критиката на неотдавнашния филмов фестивал в Кан. Мохамад Расулоф драматично бяга от родината си, след като е осъден на 8 години затвор плюс бой с камшик, и успява да пристигне за церемонията в Кан (май 2024 г.) в последния момент, за да приеме наградите за филма си – напрегната социално-политическа драма, която се осмелява да критикува остро иранския режим и да застане зад женския протест по трогателен и смислен кинематографичен начин.

Една от най-впечатляващите прожекции на 16 юни беше пътешествието назад във времето с късометражния филм „Последно решение“ (2025), вдъхновен от прекрасната история на двама културни гиганти – израелския харизматичен певец Джаки (Захария) Мекайтен и легендарния китарист Йехуда Цезар. В центъра на сюжета е Джаки, който се движи с инвалидна количка и всичко, което иска, е да си върне любовта на публиката. До него е Йеуда, виртуозният китарист, който се опитва да балансира изкуството си с издръжката на семейството си. Един напрегнат ден, 700 километра и три участия подлагат партньорството и приятелството им на съдбовно изпитание. След края на прожекцията магията се премести от филмовия екран към музика на живо в изпълнение Йеуда Цезар заедно с певеца Уди Цабари, който във филма играе ролята на Джаки Мекайтен.

Осем дни музика, театър, кино, изложби, мода, аудио-визуални и дори кулинарни приключения, случващи се между Морската цитадела (Пристанищната крепост, „Килат Ал-Мина“) и морето, между Културния център „Монарт“ и  Къщата „Яд Лабаним“, между пристанището и парка „Лахиш“ и сред всичките 17 модерни градски квартала.

Ако сте били на фестивала в Ашдод, няма как да забравите едно от най-емоционалните събития – специалното шоу на израелската певица Лиора (Лиора Симон) с нейните изпълнения на песни на повече от 10 езика, включително иврит, ладино, идиш и триполитански. Семейството на Лиора е от Триполитания (Либия), а тя е родена в Ашкелон, Израел, известно време е живяла и в Ашдод. След военната си служба певицата е неотменно в израелската музикална индустрия от 1995 г. до днес, когато буквално „нахлува в общественото съзнание“ с песента „Амен“, с която участва и се класира на 8-о място на конкурса за песен „Евровизия“ в Дъблин, Ирландия. Оттогава „Амен“ е включена във всеки плейлист като своеобразен химн на церемонии в образователната система, както и по време на държавни церемонии в Израел. „Когато гостувам на еврейски общности в чужбина, понякога ги чувам да пеят песента в сутрешната молитва и това е много трогателно“ – признава Лиора. Автор на текста на „Амен“ е поетесата Хамутал Бен-Зеев, известна и с хитовата си книга „Понякога дявол, понякога ангел: Стихотворения“ (1987), а музиката за песента е на известния израелски певец, композитор и продуцент Моше Дац.

На музикалната сцена едно от най-ярките участия беше това на Идан Райхел –  продуцент, писател, композитор и изпълнител, най-успешният артист в Израел със световна кариера и признание, с турнета на престижни фестивали и събития в Европа, САЩ, Южна Америка, Далечния изток, Япония, Канада, Австралия, известен и с иновативните си сътрудничества с музикални гиганти като Алиша Кийс, Патрик Брюел, Андреас Шол, Марта Гомес, Индия Ари и др. В албумите, които е създал до момента с формацията си Idan Raichel Project (иврит: הפרוייקט של עידן רייכל), както в самостоятелните си албуми и музикални проекти Райхел e създател на новаторска култура с уникални музикални продукции, с текстове и истории на различни езици: арабски, немски, испански, амхарски, френски, иврит и други, които проправиха пътя му директно към израелския мейнстрийм и към сърцата на широката публика в Израел и чужбина. Идан се превърна в посланик на един надежден свят, където музикалните сътрудничества премахват бариерите между хора от различен произход, вярвания и култури. Още през 2012 г. той е обявен за една от най-влиятелните личности в Близкия изток от CULTURE & HUFFPOST ARTS USA. По-късно е обявен за един от 50-те най-влиятелни евреи в света от Jerusalem Post. С медал „за приноса му в изграждането на мостове между етносите и културите в днешния свят“ го награждава Мартин Лутър Кинг III, син на емблематичния лидер в движението за граждански права д-р Мартин Лутър Кинг. Това е първият път, когато наградата се връчва извън САЩ и на неамерикански гражданин. Неговият сингъл Bereshit ((בְּרֵאשִׁית, Параша), написан по време на пътуванията на Райхел по света, си остава хит с милиони слушания и до днес, вдъхновяващ създаването на културни мостове в името на надеждата за мир.

Когато от 2010 до 2012 г. Идан Райхел е артистичен директор на Световния музикален фестивал в Израелската опера, между музикантите от цял свят, които вземат участие по негова покана, е и българският хор „Мистерията на българските гласове”. Самият Идан е организатор на фестивали, един от които е този в Ришон ле Цион („Фестивалът на Идан“), стартирал преди 8 години (2016), който през следващите години придоби специфична „преносима“ форма като турне с представления в градовете Кармиел, Беер Шева, Йерусалим и др.

На 20 юни при закриването на фестивала Meridiano в Ашдод неговият директор Йоси Атар призна: „В чувствителни времена, когато международни артисти бойкотират и отказват да сътрудничат с израелски продукции, ние сме горди, че изпълнихме мисията в името на надеждата за мир, изграждайки своеобразен меридиан на мира. Защото, както казват мъдреците, „Давид се беше научил да пее, заобиколен от враговете си. Неговата молитва преминаваше от паника, страх и съмнение – в упование и радостна песен.“

Радост Николаева

*Водеща снимка на Ашдод днес, от интернет

---

[1] Днес това място представлява исторически хълм, разположен в централната част на Израел, точно по средата между градовете Йерусалим и Ашкелон.

[2] Цитат от пресконференцията по повод подготовката на фестивала, проведена на 8 март 2026 г. в Културния център „Монарт“ в Ашдод.

Израел и Ливан вечерта на 27 юни подписаха рамково споразумение, целящо постигането на траен мир и разоръжаването на Хизбула. На практика това е по-добре от нищо. Но Хизбула не постави подписа си под него. И продължава да не е ясно дали и това споразумение, както и предишните, няма да остане само на хартия.

Ситуацията анализира експертът в областта на спецслужбите и водещ журналист от Ynet Ронен Бергман.

Във всеки случай споразумението с правителството на Ливан е в посока на позитивизма: и за Израел, и за Ливан е по-добре да има споразумение, отколкото да няма, пише Бергман.

И да, в този документ се повтарят много заявления, които вече са звучали и от двете страни.

„Но в Близкия изток понякога трябва да се произнасят и очевидните неща. Например, че Израел няма никакво намерение да анексира част от Ливан, че единствената причина, поради която той се намира там, е Хизбула и необходимостта да се обезопаси северната част на Израел (за всички, които се съмняваха в мира, и то не без основания, че ей сега ще се появят Бен-Гвир или Смотрич и ще заплашат със създаването на поселение Маале-Бофор)“, пише Бергман.

Има и още нещо, което според него си заслужава да бъде повторено — че държавата Ливан и нейното правителство се стремят да съжителстват с Израел като мирни съседи. Най-важното е, че за отбраната и суверенитета на цялата територия на Ливан отговарят правителството и армията на тази страна. Те и само те, а не Хизбула.

Бергман сравнява сегашната ситуация със споразумението от Таиф от 1989 година, познато още като „Споразумение за национално помирение“, сложило край на 15-годишната гражданска война в Ливан (1975–1990 г.).

В това вътрешноливанско споразумение Израел не участва пряко, но то има пряко отношение към страната и към юга на Ливан. Една от главните точки на Споразумението от Таиф е разпускането и демилитаризирането на всички ливански и неливански въоръжени групировки. Контролът върху цялата страна е трябвало да премине към ливанската армия.

Но под натиска на Сирия и Иран по отношение на Хизбула тогава е направено изключение - групировката е призната за „съпротивително движение“ срещу израелската окупация на Южен Ливан, където по онова време Израел поддържа буферната „зона за сигурност“.

През 2000 година Израел напълно извежда войските си от Южен Ливан, но Хизбула дори не помисля да се разоръжи. Напротив — прикривайки се под статута на „съпротива“ и използвайки слабостта на централното правителство в Бейрут, тя се превръща в мощна армия, която на практика установява пълен контрол над южната част на страната.

Според Бергман от духа на Споразумението от Таиф днес не е останало почти нищо -сега правителството на Ливан има намерение действително да разоръжи Хизбула. Въпросът е дали ще успее.

Изглежда, че в това се съмнява и самият премиер Нетаняу. Бергман посочва, че той много е бързал да направи своето телевизионно обръщение, посветено на споразумението с Ливан. Премиерът е бързал толкова много, че е публикувал видеобръщението си вечерта в събота, преди края на шабат.

„За тези, които се питат кому е нужна такава бързина и такова „спасяване на душата“ в това 90-секундно видео, изглежда, че отговорът се обединява около думите: „това е силен удар по Иран“ и следователно огромен успех за Израел и за Нетаняу, защото Иран не успя да се включи в механизма за контрол върху споразумението“, отбелязва Бергман.

„Но в самите думи на Нетаняу може да се открие елемент на съмнение. Първо — когато той говори за двете пилотни зони, където ЦАХАЛ ще предаде контрола на ливанската армия, той казва, че това е „по препоръка на ЦАХАЛ“, пише Бергман.

Възниква усещането, че премиерът си подготвя алиби, предварително избирайки на кого да прехвърли вината в случай на провал.

Какво се е променило?

Нетаняу вижда голяма победа в това, че поне към този момент президентът на САЩ Доналд Тръмп не е поискал от Израел да се оттегли в Ливан до международната линия на разграничаване. Иран се е опитал да прокара това решение, но не е успял.

Нетаняху заяви, че ЦАХАЛ ще остане на линията, която позволява да бъде обезопасена северната част на Израел от обстрели с противотанкови ракети. Но на практика дори тази буферна зона не навсякъде покрива дистанцията на обстрел с противотанкови ракетни комплекси.

Освен това основната част от атаките срещу населените места в северен Израел през последното време е свързана не с противотанкови ракети, а с ракети, снаряди и най-вече с дронове от различен тип.

Освен това Нетаняу обещава, че Израел няма да напусне Ливан, докато Хизбула не се разоръжи, но не казва как точно ще бъде решен този проблем.

Какво липсва в споразумението

Проблемът на споразумението с Ливан не е в това, което има в него, а в това, което липсва, пише Ронен Бергман.

„В документа има много красиви думи, но липсват четири ключови компонента. Първо — няма график за завършване или поне за развитие на целия процес. Споразумението е напълно лишено от срокове.

Второ — в него няма думите „прекратяване на огъня“ или каквото и да е споменаване на прекратяване на огъня, което Тръмп наложи на Израел. Не е уточнено дали то се прилага и при какви условия. В документа изобщо не се споменава механизмът за контрол върху прекратяването на огъня“, отбелязва Бергман.

Трето — министърът на отбраната Израел Кац заяви вчера, че споразумението „е историческо събитие и важно дипломатическо и отбранително постижение за Държавата Израел, което може за първи път от десетилетия да създаде нова и по-сигурна реалност на северната граница и в Ливан“.

Но именно същият Кац още през април 2026 година заявяваше:

„ЦАХАЛ унищожи сега с мощен взрив подземната терористична инфраструктура в Ливан, която се намира вътре в новата зона за сигурност. Правителството на Ливан и ливанската армия се задължиха да прочистят Южен Ливан от бойците и оръжията на Хизбула. И ето какви са резултатите“.

Тогава защо смята, че точно този път правителството на Ливан ще постигне успех?

И четвърто — Хизбула не е страна по споразумението и заяви, че категорично се противопоставя на него.

„Ако това ви звучи познато, то не е случайно. Ситуацията много напомня споразумението с Хамас от октомври 2025 година, както и споразумението между САЩ и Иран.

Военните усилия, дори и най-успешните, трябва да завършват със споразумение, с политико-дипломатическа стъпка. В противен случай ще живеем във вечна война, а нито една държава не може да съществува в такава ситуация“, пише Ронен Бергман.

„Но в продължение на почти три години бойни действия Израел полагаше усилия да не стига до споразумения, които изглеждаха на политическото ръководство като нещо подобно на поражение и непривлекателно за избирателите.“

Така, вместо да използва натрупаните успехи за подписване на споразумения от позицията на силата, Израел протакаше времето и в крайна сметка беше принуден да се съгласи на междинни споразумения, които са много далеч от постигането на неговите военни и политически цели.

„И ето че вместо ликвидиране на Хизбула имаме „пилотни зони“, „възстановяване“ и други красиви думи от речника на дипломатите, които вярват — въпреки натрупания човешки опит — че ако наречеш проблема с красивата дума framework, той става по-лесен за управление.

Не ликвидиране на Хамас, а „механизъм“. И не извеждане на обогатения уран от Иран, а „преговори в продължение на 60 дни“, — иронизира Бергман.

Нова политика

„Иронията е, че същият този лидер, който обясняваше на всички, че споразумения не са ни нужни, и обещаваше „абсолютна победа“, сега пристига на същата стара и добре позната спирка на израелската политика - междинното състояние.

И този път дори не едно. Цяла серия от споразумения, три фронта, една идея: не решение, а зависнало положение. Не прекратяване на заплахата, а нейното отлагане за следващия етап“, отбелязва Бергман.

В Газа това изглеждаше така: мирният план на Тръмп на първия етап предвиждаше размяна на израелските заложници срещу палестински затворници. Това беше постигнато успешно и спаси много човешки животи.

Но какво не се случи след това и не се случва и досега?

Хамас не беше ликвидиран. Газа не беше демилитаризирана. Алтернативна власт не беше създадена. Тунелите не изчезват по магически начин само защото в 20-точковия документ на Тръмп е написано, че ще бъдат унищожени.

В Израел твърдяха, че Тръмп е обещал, че ако това не се случи, Израел ще може да завземе Газа. Да, обещал е, но не е обещал да изпълни това обещание. А и в самия Израел сега няма голямо желание да започва подобен процес, пише Бергман.

В Израел обвиняват Хамас в нарушаване на 20-те точки от плана на Тръмп. Но терористичната организация още от самото начало заяви, че не е съгласна с този документ.

Оттогава посредниците се опитват да създадат механизъм за решаване на всички проблеми в Газа. Но колкото повече време минава, толкова по се отдалечава това решение — или, може би, толкова по-очевидна става самонадеяността на самия план на Тръмп.

С Иран разминаването е още по-голямо. Защото там, както ни обясняваха, ставаше дума за заплаха за самото съществуване на Израел. Не просто за поредна заплаха за сигурността. Ядрени бомби. Балистични ракети. Край на държавата.

Нетаняу е говорил за това толкова много пъти, че думите „екзистенциална заплаха“ почти се превърнаха в негова лична запазена марка.

И ето че, когато се появява споразумението между САЩ и Иран, се оказва, че екзистенциалната заплаха спокойно може да почака още 60 дни.

И дори след изтичането им, при най-оптимистичния сценарий, балистичните ракети и терористичните прокси-сили на Иран изобщо не са тема на преговорите.

И накрая — Ливан.

Тук на хартия Израел получава мечтания резултат. Правителството на Ливан се задължава да разоръжи въоръжените групировки.

Проблемът е, че Хизбула изобщо не е била в залата за преговори.

А тези, които са били там, не е задължително да са способни да изведат Хизбула от местата, където тя се намира — от нейните позиции, военни лагери, шиитски села, политическата система и икономиката на Ливан.

„Ливан се задължава да разоръжи Хизбула. Хизбула не се задължава да се разоръжи. Това не е семантична разлика — това е цялата история на Ливан в едно изречение“, пише Бергман.

Във всички подписани споразумения се повтаря една и съща архитектура:

Първо — прекратяване на огъня или оттегляне на ЦАХАЛ.

След това — доставка на помощ и възстановяване.

После — процес на демилитаризация, разоръжаване или проверки.

И накрая — може би — нова реалност.

Само по себе си това не е задължително лошо.

Реалната политика, за разлика от пропагандата, се прави от много сиви и несъвършени материали.

Но това е много далеч от обещанието, дадено на обществото.

Нетаняу не поиска мандат за междинно състояние. Той говореше за „абсолютна победа“.

На практика във всички тези споразумения виждаме нещо друго — голямата пропаст между реториката и резултата, пише Бергман.

„Заглавието крещи за победа.

А с дребен шрифт е написано: „Етап А“.

Заглавието говори за край на войната.

А дребният шрифт казва:

„Противникът остава въоръжен, организиран и чака.“

*Водеща снимка: Видеообращение на Бенямин Нетанияу

(Фото: ЛААМ)

Vesty.co.il

В афтарата за тази седмица пророк Миха отправя поредица от кратки пророчества към израилтяните в изгнание, които той нарича „остатъка от Яаков“. Макар народът да се чувства като капки роса – разпръснат сред други народи и сякаш без надежда, тяхното обновление ще дойде от Б-г. В крайна сметка те ще се изправят като лъв и ще победят своите врагове. Тази промяна – от малка капка вода до царя на животните – символизира преобразяването, което очаква народа на Израел: от слабост към сила, от разпиляване към достойнство и увереност.

Но дори когато Миха насърчава народа в изгнание, той го предупреждава, че в същия ден, в който враговете ще бъдат победени, ще бъдат разрушени и собствените им идоли и фалшиви божества. Предсказателите и магьосниците ще бъдат премахнати. Докато Б-г дава сила на Своя народ, Той също така ще сложи край на заблудите на онези, които продължават да вярват в други богове.

След това Миха говори от името на Б-г и призовава планините, хълмовете и самите основи на света да бъдат свидетели, докато Б-г припомня колко неблагодарно Неговият народ се е отнесъл към Него. Той ги е извел от Египет и им е дал силни водачи – Моше, Аарон и Мирям.

Б-г напомня на народа и за пророчеството на Билам – пряка връзка с параша Балак. Билам е бил нает от Балак, царя на Моав, за да прокълне израилтяните. Но когато Билам отваря устата си, Б-г превръща злото намерение в думи на сила, благословия и достойнство. Това е само един от многото примери за Б-жията милост и закрила.

Б-г скърби, че народът сякаш вярва, че може да Му угоди чрез постоянен поток от жертвоприношения, вместо чрез почтено и справедливо поведение. Затова Миха завършва с едно от най-известните обобщения на това, което Б-г иска от човека:

Казано ти е, човече, какво е добро и какво Б-г изисква от теб: само да вършиш справедливост, да обичаш милостта и скромно да ходиш с твоя Б-г.
(Миха 6:8)

Благословия към общността

Нека думите на пророк Миха ни напомнят, че истинската сила на един народ и на една общност не идва само от външна мощ, а от вярност към справедливостта, милостта и скромността пред Б-г.

Нека домовете ни бъдат изпълнени с мир, сърцата ни – с милост, а общността ни – с благословия, сила и светлина.

Шабат шалом!

Има фотографи, които снимат събития. Има фотографи, които снимат хора. Има и такива, които през целия си живот събират следите на времето. Зафер Галибов принадлежи към последните.

Заглавието носи както конкретен, така и метафоричен смисъл. То напомня за онзи продължителен ден на паметта, в който преживяното не потъва в забрава, а остава съхранено чрез светлината. Във фотографиите на Зафер Галибов времето не е линейно. То се наслагва в лица, жестове, пространства и ситуации, превръщайки всеки кадър едновременно в документ и в личен разказ.

„Най-дългият ден“ е разказ за едно продължително пътуване през светлината. Ден, започнал преди десетилетия с първите срещи на автора с фотографията и продължил през безброй лица, градове, сцени, планини и континенти. Ден, в който паметта отказва да залезе.

Фотографиите в тази изложба разкриват различните посоки на един неспокоен и любопитен поглед. Пред нас се появяват емблематични фигури от света на музиката, литературата, изобразителното изкуство, киното и театъра – личности, оставили трайна следа в културната история на България и света. Сред тях са артисти, интелектуалци и творци, чиито имена са се превърнали в част от колективната памет на няколко поколения. Вместо официална репрезентация виждаме жест, поглед, мълчание или спонтанна реакция, които разкриват нещо отвъд ролята и професионалната идентичност.

Създадени в различни десетилетия, тези портрети проследяват не само биографиите на отделни творци, но и културната атмосфера на своето време. В тези изображения няма дистанция. Има разговор. Има памет. Има уважение към личността и към творческия път, който тя е извървяла.

Наред с тях са представени фотографии от сферата на социалния репортаж – изображения, в които авторът наблюдава внимателно живота в неговите противоречия, драматизъм и красота. Тук погледът е едновременно документален и хуманистичен, насочен към човека и неговото място в обществото.

Особено място заемат актовата фотография, колажите и експериментите в областта на модулната фотография. В тях реалността е пречупена през пластичността на формата и свободата на въображението. Тялото и образът се превръщат в поле за визуални асоциации, където документът постепенно преминава в метафора. Чрез разрязване, пренареждане и повторение на фотографския образ авторът създава нови визуални структури, в които хаосът се преобразява в ритъм и хармония. Подобно на музикална композиция или хореография на движението, модулната фотография изгражда образи от множество фрагменти, които запазват паметта за първообраза, но пораждат нова реалност. Така фотографията се доближава до живописта и графиката, превръщайки се в пространство за игра между реда и случайността, между разпознаваемото и въображаемото.

Зафер Галибов е от онези автори, които съчетават практиката на фотографа с чувствителността на изследователя. Фотожурналист, културолог и доктор по изкуствознание, автор на книги и изложби, той посвещава десетилетия на съхраняването на визуалната памет на времето. Неговите фотографии не просто показват света. Те го преживяват. Черно-белият разказ тук е поезия на тишината. В безкрайната белота на Антарктида и в суровата вертикалност на Хималаите фотографът открива онези редки места на Земята, където хоризонтът сякаш докосва вечността.

„Най-дългият ден“ е разказ за това преживяване. За дългия път на погледа. За светлината, която остава след нас. И за човека, който е посветил живота си на нейното следване.

Ренета Георгиева

Галерия „Контраст“

Сн. Антонио Хаджихристов

Галерия:

В първото си обръщение след издигането на кандидатурата Юлия Георгиева очерта визията си за развитието на еврейския религиозен живот в България, поставяйки в центъра на своите приоритети хората и чувството им за принадлежност към общността.

„Всеки един член трябва да се чувства в синагогата у дома си, да се чувства приет, да се чувства разбран и да не се притеснява да задава въпроси, да учи повече и да бъде любопитен“, каза тя пред делегатите.

Новият председател свърза тази своя визия с личния си опит. Тя припомни първите си стъпки в еврейската общност преди близо три десетилетия, когато като тийнейджър за първи път участва в еврейски лагер, без да познава добре традицията и религиозните практики. Именно атмосферата на подкрепа и приемане, която е срещнала тогава, според нея е помогнала да се почувства част от общността.

„За първи път усетих какво означава да си част от еврейската общност в България и да се чувстваш у дома си“, сподели Юлия Георгиева.

Изборът ѝ идва след приключването на мандата на досегашния председател Максим Делчев, който представи подробен отчет за дейността на ЦИДС през последните години. Сред най-значимите постижения бяха посочени активизирането на религиозния живот в Софийската синагога, създаването на условия за провеждане на гиюр и признаването му от Главния рабанут на Израел, учредяването на Бет Дин, развитието на музейната експозиция „Нишата“, подготовката на първия пълен сидур на български език и стартирането на Балканския център за изучаване на Тора.

По думите на  Максим Делчев днес Софийската синагога е не само действащ религиозен център, но и място с активен общностен живот, което ежегодно привлича десетки хиляди посетители от страната и чужбина.

В интервю за „Еврейски вести“ Юлия Георгиева заявява, че възнамерява да надгради постигнатото и да осигури приемственост в работата на духовния съвет. Сред приоритетите ѝ са завършването на започнатите проекти, развитието на образователните програми и укрепването на връзката между поколенията.

Особено място в плановете ѝ заема Балканският център за изучаване на Тора, който според нея има потенциала да превърне София в регионален център за съхраняване и популяризиране на сефарадската традиция.

„Когато усещането е, че си у дома, тогава се чувстваш в безопасност, уверен си в себе си и си готов да дадеш повече, да участваш повече и да учиш повече“, казва Юлия.

Според нея най-важната задача пред общността остава предаването на знанието и традицията на следващите поколения. Тя изразява надежда младите хора да познават еврейските обичаи, да се чувстват уверени в синагогата и да възприемат еврейството като естествена част от своята идентичност.

По време на събранието бяха избрани и новите членове на Централния израилтянски духовен съвет- една истинска приемственост, както и нов състав на Контролния съвет. Така след отчет за успешно завършен мандат ЦИДС навлиза в нов етап от развитието си, ръководен от визия за приемственост, образование и по-активно участие на членовете на общността в религиозния живот.

„Имаме всичко необходимо. Искам да изградим нещо, което децата ни ще искат да наследят и да продължат“, казва новият председател на ЦИДС.

ЕВ

Първото интервю  на новият председател на ЦИДС можете да прочетете в рубриката Общество и на страниците на печатния „Еврейски вести“

*Автор на водещата снимка: Симеон Илиев

Новият председател на ЦИДС Юлия Георгиева за приемствеността, Балканския център за изучаване на Тора и бъдещето на еврейската общност в България.

„Когато усещането е, че си у дома, тогава се чувстваш в безопасност, уверен си в себе си и си готов да дадеш повече, да участваш повече и да учиш повече“, споделя Юлия Георгиева.

Според нея ролята на председателя не е само административна или представителна. Тя е свързана с изграждането на среда, в която хората с различен житейски опит, различно ниво на религиозна практика и различна степен на познаване на традицията могат да се чувстват равнопоставени и приети.

„Не бива да се делим на нива на спазване на традицията. Всеки изминава своя път“, подчертава тя.

Приемственост и нови проекти

Новият председател заявява, че развитието на ЦИДС ще стъпи върху вече свършеното. Затова в състава на новия духовен съвет остават четирима членове от предходния мандат, които ще осигурят приемственост по важните проекти.

Сред тях са завършването на сидур на български език, описването и експонирането на артефактите в музейната експозиция „Нишата“, както и продължаващите ремонтни дейности в Софийската синагога.

Най-значимото начинание обаче предстои.

По думите на Юлия през следващите месеци ще започне работа Балканският център за изучаване на Тора – проект, подготвян повече от година.

„Това ще превърне София в център за създаване на програми и изучаване на еврейската сефарадска традиция на Балканския полуостров“, казва тя.

Амбицията е чрез образователни програми, обучение и общностни инициативи да бъде създадено поколение, което не просто познава еврейската традиция, а я преживява и носи като естествена част от своята идентичност.

По-ясни отговорности между председателя и равина

Юлия Георгиева коментира и приетите промени в устава на ЦИДС, които въвеждат по-ясно разграничение между функциите на председателя и тези на Хахам Баши.

Според новия модел равинът ще продължи да носи отговорност за религиозния живот, алахичните решения, кашрута и съхраняването на традицията, докато председателят и съветът ще се грижат за институционалното управление, развитието на програмите, административните процеси и финансовата устойчивост на общността.

Тя отбелязва като важно постижение и създаването на Бет Дин в София, което дава нови възможности за религиозния живот на българските евреи.

Втората жена начело на ЦИДС

Избирането на Юлия Георгиева има и историческо измерение. Тя е едва втората жена, която застава начело на ЦИДС.

Според нея присъствието на повече жени в ръководството на религиозната общност може да допринесе за по-добър баланс при вземането на решения.

„Ако приемем синагогата за наш дом, то надявам се, че ще създадем предпоставки за шалом байт и уют за членовете ни“, казва тя.

Юлия Георгиева свързва женското лидерство с грижата за общността, с отговорността към бъдещите поколения и със способността да се разпознават навреме нуждите на децата и семействата.

Да бъдеш евреин в България днес

По думите ѝ днешната еврейска общност в България се намира в много по-благоприятна ситуация в сравнение с предходните десетилетия.

След дълъг период на отслабени религиозни практики вече съществуват условия за по-пълноценен еврейски живот – функциониращо еврейско училище, повече достъпни кашерни продукти, възможности за обучение и религиозни институции.

„Да бъдеш евреин в България днес е много хубаво“, убедена е тя.

Особено важно според нея е следващите поколения да познават традицията, да се чувстват уверени в синагогата и да се гордеят със своето наследство.

Синагогата като място за диалог

Новият председател вижда мястото на Софийската синагога и на ЦИДС и извън рамките на самата общност.

Според нея те имат важна мисия в обществения живот чрез образование, междукултурен диалог и представяне на богатството на еврейската традиция пред българското общество.

Съществена роля в това отношение продължава да играе музейната експозиция „Нишата“, както и сътрудничеството с Организацията на евреите в България „Шалом“ и останалите партньорски институции.

Визия за бъдещето

На въпроса как би измерила успеха на своя мандат, Георгиева дава отговор, който излиза извън рамките на конкретните проекти и инициативи.

Тя мечтае еврейският живот в България да стане естествена част от ежедневието на общността – хората сами да се подготвят за празниците, да споделят знанията си помежду си, да участват уверено в религиозния живот и да предават традицията на своите деца.

„Имаме всичко необходимо. Искам да изградим нещо, което децата ни ще искат да наследят и да продължат“, казва новият председател на ЦИДС.

---

Тази седмица афтарата за параша Корах, в която се разказва за първия организиран бунт срещу Моше, идва от книгата на Шмуел и историята за първия еврейски цар.

В Книгата на Шмуел, когато израилтяните поискват да имат цар, Б-г изпълнява тяхното желание и насочва пророка Шмуел да намери млад мъж на име Шаул и да го помаже за цар (Шмуел I, глава 9). Афтарата за параша Корах, която разказва продължението на тази история, започва с това, че Шмуел се подготвя да отиде в град Гилгал, за да извърши официалното коронясване на Шаул.

На тази церемония, след като израилтяните принасят жертви и празнуват, Шмуел напомня на племената, че тази коронация е била тяхна идея, а не негова: „Послушах гласа ви във всичко, което ми казахте, и поставих цар над вас“ (12:1). Народът уверява Шмуел, че той не е извършил никаква неправда.

След това Шмуел припомня историята на Б-г и децата на Израел – започвайки от Яаков и неговото семейство, които слизат в Египет, та чак до настоящия момент. Шмуел възхвалява „праведните дела“ на
Б-г (12:7) и напомня с болка как, когато израилтяните Го забравят, Сисера и филистимците побеждават Израел.

Шмуел обяснява, че Б-г избавя израилтяните от враговете им, след като те съжаляват за идолопоклонничеството си и отправят призив за помощ от Него. И въпреки това израилтяните отново искат цар, който да ги пази – макар че Б-г многократно ги е спасявал от враговете им.

Шмуел предупреждава израилтяните, че новоизбраният цар не замества Б-г и не може да заеме Неговото място. Той подчертава, че народът трябва да продължи да следва Б-г и да спазва Неговите заповеди, ако иска и той, и царят му да имат успех.

След това Шмуел предизвиква свръхестествено събитие, за да подсили своето послание и да утвърди доверието в думите си. Макар че това е време, в което гръмотевични бури обикновено не се случват в Земята на Израел, той моли Б-г да изпрати гръм и дъжд – и веднага започва да вали. Народът е поразен и изплашен, осъзнавайки, че е извършил голям грях, като е поискал цар. Те молят Шмуел да се моли за тях и да ги запази. Шмуел им казва, че всичко ще бъде наред, стига да слушат Б-г.

Връзката с Парашат Корах

В парашата, която носи неговото име, Корах и неговите съмишленици се опитват да оспорят властта на Моше. Впоследствие земята ги поглъща. Афтарата за Корах сравнява този грешен стремеж към власт с искането на израилтяните да имат цар. В много общества от онова време царете са се възприемали като божества или като заместители на божества, а властта им е била неограничена. Ако израилският цар започне да се държи по такъв начин, той би бил също толкова опасен, колкото Корах.

В цялата Библия, когато водачите на Израел се обръщат към Б-г за помощ, Б-г им идва на помощ. Виждаме това, когато Моше е заплашен от Корах и Б-г побеждава враговете му. По подобен свръхестествен начин, когато Шмуел има нужда Б-г да потвърди неговото послание, Б-г изпраща гръмотевична буря.

Шмуел също размишлява върху собственото си водачество и моли събрания народ да свидетелства за неговата почтеност. Той предизвиква хората: „Свидетелствайте против мен пред Вечния и пред Неговия помазаник: взел ли съм нечий вол или нечие магаре? Онеправдал ли съм някого? Потискал ли съм някого? Взел ли съм подкуп, за да си затворя очите пред някого? Кажете ми и ще го върна!“ (12:2–3).

Така афтарата ни напомня, че истинското лидерство не се измерва с власт, престиж или сила, а с почтеност, смирение и отговорност пред Б-г и пред хората. Корах търси власт заради самата власт. Шмуел показва друг път – пътя на служенето, отчетността и моралната чистота.

Благословия към общността

Нека параша Корах и думите на пророка Шмуел ни напомнят, че всяка общност има нужда от водачи със смирение, честност и страхопочитание пред Б-г. Нека никога не бъркаме силата с правота, нито властта със святост.

Нека Б-г благослови нашата общност с мъдрост да разпознаваме истинското лидерство; с кураж да избираме справедливостта пред личния интерес; и със сърца, които търсят единство, а не разделение.

Нека в домовете ни има мир, в думите ни – истина, в делата ни – почтеност, а в общността ни – уважение, доверие и благословено бъдеще.

Шабат шалом!

Елиезер Бен-Йехуда превърна библейския иврит в жив съвременен език, вдъхновен от българи, гърци и италианци*

Когато в края на XIX век европейските нации се пробуждат за независим живот, един млад мъж от Литва проглежда за друга, наглед невъзможна революция. Той не просто мечтае за политическата независимост на своя народ, а и за нещо необичайно в човешката история – възраждането на един език, който от две хилядолетия не е бил майчин за никого и е съществувал единствено в свещените текстове и молитвениците.

Този мъж е Елиезер Бен-Йехуда, роден като Елиезер Ицхак Перелман, признат днес за баща на съвременния иврит.

Когато Елиезер Бен-Йехуда пристига в Палестина през 1881 г., иврит не е бил говорим език за еврейския народ от времето на Библията. И все пак благодарение на Бен-Йехуда до 1922 г. достатъчно евреи вече говорят на иврит, така че властите на Британския мандат го признават за официален език на евреите в Палестина, пише Давид Сейгър в My Jewish Learning.

Роден през 1858 г. в семейство на хасиди в Лужки, Литва, Бен-Йехуда получава традиционно религиозно образование. Бащата на Бен-Йехуда умира, когато Елиезер е едва петгодишен, пише в биографията му в Jewish Virtual Library. На 13-годишна възраст той е изпратен при чичо си, за да учи в йешивата в Полоцк. Ръководителят на йешивата, който тайно бил маскил**, го запознал със светската литература и провокирал интереса на момчето към нерелигиозните науки.

За да го спаси от ерес, чичо му го изпратил да учи в Глубокое, където Бен-Йехуда се запознал със Самуел Нафтали Херц Йонас, също хасид от Хабад, който пишел за периодични издания на иврит. Той го убедил да се подготви за матура в средно училище, а най-голямата му дъщеря Двора Йонас го научила на руски език. След едногодишна подготовка той постъпва в Двинската гимназия, която завършва през 1877 г.

През XIX век Италия и Гърция – и двете страни, свързани с древни земи и езици, стават независими нации. През 1877-а, годината, в която Бен-Йехуда завършва гимназия, започва Руско-турската война, която извежда на преден план българското национално движение, стремящо се към независимост от османците. Представяйки си евреите като нация, подобна на българите, гърците и италианците, Бен-Йехуда твърдо решава да помогне за създаването на нация, в която евреите да приемат иврит като свой национален език, четем в статията на Сейгър.

Малко след това Бен-Йехуда научава, че еврейските общности използват иврит за комуникация, когато други езици не вършат работа. В Йерусалим например евреите говорели разговорно на идиш, френски или арабски.

„В онези дни сякаш небесата внезапно се отвориха и пред очите ми блесна ясна, нажежена светлина, а в ушите ми прозвуча мощен вътрешен глас: възраждането на Израел на земята на неговите праотци“, пише по-късно той в предговора към своя речник.

Бен-Йехуда казвал, че еврейският народ, както и всички останали народи, има своя историческа земя и свой исторически език. Това, което било необходимо, било да се задейства национално движение, което да върне Израел към неговата земя и към неговия език.

Той решава да се установи в Ерец Израел и през 1878 г. заминава за Париж да учи медицина, за да има професия, с която да се издържа.

Той обсъжда плана си за еврейско национално движение с някои писатели на иврит, но те не проявяват интерес. Неговата статия „Шеела Лохатат“ е публикувана в списанието „Ха-Шахар“ на П. Смоленскин през 1879 г., след като списание „Ха-Магид“ отказва да я приеме, под името „Е. Бен-Йехуда“. За първи път идеята за национален духовен център в Ерец Израел е ясно формулирана, се посочва в статията на Jewish Virtual Library.

Бен-Йехуда свързва еврейското национално възраждане с общоевропейското пробуждане и казва, че еврейският народ трябва да се поучи от потиснатите европейски народи, които се борят за политическа свобода и национално възраждане. Еврейският народ трябва да създаде общност в Ерец Израел, която да служи като фокус за целия народ, така че дори онези евреи, които останат в диаспората, да знаят, че принадлежат към народ, който живее в собствената си земя и има своя собствена култура и език. В това есе се предусещат фундаменталните принципи на духовния ционизъм: заселването на земята не с цел завръщане на целия народ от изгнание, а за създаването на национален център, предназначен да спаси от асимилация евреите, разпръснати из диаспората.

В Париж Бен-Йехуда се среща с Гетцел Селикович, еврейски журналист, който му разказва, че при пътуванията си из Азия и Африка е говорил на иврит с местните евреи, така че на практика иврит не е мъртъв.

Когато Бен-Йехуда се разболява от туберкулоза през зимата на 1878 г., той решава да прекъсне медицинското си образование и да се установи в по-благоприятния климат на Ерец Израел. Записва се в учителската семинария на Alliance Israélite Universelle, за да се квалифицира за учителско място в Микве Израел. Там той посещава лекциите на ориенталиста Жозеф Халеви, който в периодичното издание „Ха-Магид“ още през 60-те години на XIX век се застъпва за създаването на нови думи на иврит.

През 1880 г. Бен-Йехуда публикува две статии в „Ха-Хавацелет“, в които настоява иврит, а не различните чужди езици, да стане език на преподаване в еврейските училища в Ерец Израел. През 1881 г. заминава за Палестина. Пътува през Виена, където към него се присъединява Двора Йонас, за която се жени в Кайро.

През октомври 1881 г. Бен-Йехуда пристига в Яфа заедно със съпругата си, изоставя рожденото си име и заедно с Двора създава първото съвременно еврейско семейство, говорещо на иврит. Двамата отглеждат и първото дете, чийто майчин език е иврит – Бен-Цион Бен-Йехуда.

В Йерусалим Бен-Йехуда се опитва да използва иврит, за да привлече религиозните евреи към националистическата кауза. Той и съпругата му носели традиционно религиозно облекло, за да се приобщят – той пуснал брада, а съпругата му носела шейтел. Ултраортодоксалните евреи, живеещи в Йерусалим, според които иврит се използвал само за свещени дела като изучаването на Тората, обаче разбрали неговите светско-националистически намерения и го отхвърлили, както и езика, за който ратувал. Те стигнали дотам, че да обявят херем – отлъчване от общността на Бен-Йехуда.

Този неуспех не отказал Бен-Йехуда да се концентрира върху проекта си. Той продължил да говори на иврит у дома и убедил други семейства, които били част от растящата общност на светските еврейски националисти в Палестина, да направят същото.

Бен-Йехуда изпитвал жизнеспособността на проекта за езика иврит със сина си – ако едно дете може да бъде отгледано да говори изцяло на иврит, тогава и цяла нация би трябвало да може да приеме езика. Това изисквало екстремни мерки от страна на Бен-Йехуда, който се опитвал да попречи на сина си да играе с други деца и да чува други езици – толкова силен бил страхът на бащата от провал в начинанието му.

Другите елементи от възродителния проект на Бен-Йехуда били използването на иврит като език за преподаване и учене в училищата, както и създаването на речников запас, който да направи иврит устойчив език за национална употреба. Бен-Йехуда спечелил подкрепата на преподаватели, които били ентусиазирани еврейски националисти и се припознавали в неговия проект. Преподаването на иврит в училищата било и практическо решение на проблема с имигрантите от различни страни, които говорели множество различни езици.

Бен-Йехуда започнал да събира материали за създаването на речник на модерния иврит още с пристигането си в Израел и никога не спрял да обогатява езика, като често прекарвал по 18 часа на ден в разработване на нови думи и писане на статии.

Списъци с думи били публикувани в периодични издания на иврит, по-специално в „Ха-Цви“, който Бен-Йехуда основава. През 1910 г. Бен-Йехуда започва публикуването на своя речник, но пълният комплект от 17 тома на „Пълен речник на древния и модерния иврит“ е завършен дълго след смъртта му, едва през 1922 г.

Бен-Йехуда става съосновател и установява водещите принципи на Ваад А-Лашон (Комитета за езика). Комитетът по-късно прераства в Академия за иврит, която приема правилата на Бен-Йехуда и продължава делото на живота му. Академията, която и днес се намира в Еврейския университет в Йерусалим, одобрява нови думи на иврит, за да отговори на постоянно развиващите се нужди на съвременното израелско общество. Тя също така е в процес на съставяне на „Исторически речник на езика иврит“.

Елиезер Бен-Йехуда така и не вижда създаването на Държавата Израел. Той умира само един месец след като британските власти обявяват иврит за официален език на евреите в Палестина. И все пак неговата мечта за yisrael be’artzo uvilshono – възраждането на нацията на Израел в собствената ѝ земя, говореща собствения си език, се сбъдва.

*На водещата снимка: Елиезер Бен-Йехуда Снимка: Jewish Virtual Library

**Последовател на движението Хаскала сред европейските евреи, което възприема идеите на Просвещението и дори се застъпва за светски характер на образованието.

На 9 септември 2025 г., по време на операцията „Върхът на огъня“ в Катар, израелски удар срещу висши лидери на Хамас в Доха доведе до договарянето на прекратяване на огъня във войната в Газа няколко седмици по-късно и до освобождаването на всички израелски заложници.

След тази операция президентът на САЩ Доналд Тръмп стигна до заключението, че е необходимо споразумение. Той упражни натиск върху Израел, както и върху Турция и Катар, които от своя страна предадоха ясно послание на Хамас: време е конфликтът да бъде прекратен.

По-малко от година по-късно, израелски военен удар миналата неделя в квартал Дахия в Бейрут, насочен срещу щаб-квартира на Хизбула, ускори усилията на Америка да убеди Иран да подпише споразумение.

Техеран заплаши с ответни действия срещу Израел, а президентът на САЩ разбра, че евентуален израелски отговор на иранските действия може да застраши преговорите за меморандум за разбирателство между Техеран и Вашингтон. В резултат на това той засили натиска върху Иран, съвместно с Катар и Пакистан, за постигане на сделка.

В замяна беше постигнато споразумение, предвиждащо незабавното отваряне на Ормузкия проток, вместо първоначално предвиденото постепенно отваряне, както и ограничения върху израелските операции в Ливан.

Все още не е ясно дали на Израел ще бъде позволено да действа само в отговор на ирански атаки или и срещу военното укрепване на Хизбула. Най-същественото е, че Иран получил нещо, което нямаше преди войната: временно вдигане на санкциите върху продажбата на петрол и нефтохимически продукти.

Засега Тръмп не се е отказал от искането си Иран да се откаже от ядрените оръжия. Остават обаче ключови въпроси: ако американският президент не беше готов да рискува война 90 дни преди междинните избори в САЩ, дали ще бъде готов да го направи 30 дни преди тях?

Що се отнася до Израел, миналия четвъртък в ход беше подготовка за масиран американски удар срещу Иран, както и за възможността Иран да възобнови атаките си срещу Израел.

И тогава, по време на консултации по сигурността, свикани от премиера Бенямин Нетаняу с тесен кръг министри и висши служители на отбраната, пристига съобщението на Тръмп: „Постигнато е споразумение“.

Нетаняу се опита да успокои обществеността, заявявайки, че Тръмп е дал ясно да се разбере, че никое споразумение няма да бъде окончателно оформено, без да бъдат разгледани ядрената програма на Иран, мрежата му от регионални сподвижници и марионетки и арсеналът му от балистични ракети.

Съдейки по изявленията за победа, направени от американската администрация през последните часове обаче, Вашингтон изглежда вярва, че най-трудната фаза вече е зад гърба му.

Според Вашингтон е постигнато ключово мирно споразумение и преговорите по останалите въпроси вече могат да започнат, при разбирането, че Иран няма да се сдобие с ядрено оръжие. От гледна точка на администрацията на САЩ голямото постижение вече е осигурено.

Израелски официални представители признават, че докато преговорите между САЩ и Иран продължават, и особено ако се стигне до официално споразумение, свободата на действие на Израел срещу Иран, включително по отношение на програмата му за балистични ракети, ще бъде сериозно ограничена.

Следователно настоящият фокус се измества към Ливан: ще бъде ли позволено на ЦАХАЛ да действа само в отговор на атаки на Хизбула, или също и срещу усилията на организацията да възстанови и засили военния си капацитет?

Тази сутрин високопоставените израелски представители бяха обзети от чувство на неудовлетвореност. Налице е дълбока критика към американската администрация и нарастващо безпокойство, че една война, започнала с декларираната цел за сваляне на иранския режим, може да завърши, поне за момента, с непокътнат, стабилен и отново печелещ от притока на финансови ресурси режим.

„Помощта е на път“, казаха Нетаняу и Тръмп на иранския народ в началото на конфликта. И все пак в този момент иранската общественост остава на заден план. Режимът на аятоласите излиза от войната жив, дишащ и все още твърде стабилно на власт.

Амихай Щайн
“Джерузалем пост”

*На водещата снимка: Хора се събират на мястото на израелски въздушен удар, поразил сграда в южните предградия на Бейрут на 14 юни 2026 г. Снимка: “Джерузалем пост”/Ibrahim AMRO / AFP via Getty Images

Нямам (нямам ли?) идея откъде идва прозвището, но ще направя някои предположения. Първото, което ми идва наум, макар добре да знам, че няма как да е то, е псевдонимът на известната през 80-те диско звезда Си Си Кеч (Caroline Catharina Müller). Но наистина няма как да е то, защото твърде късно излиза тя на сцената, за да бъде удостоена с честта да даде име на такова заслужило социално-издевателско учреждение като Строителни войски. Макар че, от друга страна, ако знаеше печалната слава на българските кеч поделения, тя едва ли щеше да се съгласи с предложението на Дитер Болен (от дискодуета Modern Talking) да вземе за артистично име полисемантичното английско catch(с първо значение „улов, хващане“). Да не говорим, че Алберт Бенбасат, който в службата си е успял добре да се скатае (блазе му!), след като началниците му поверяват грижата за радиоуредбата, едва ли е имал и грам понятие, че в западния свят със зашеметяващ успех се кичи толкова блестяща естрадна кеч звезда, германо-нидерландка; пък и да е имал, със сигурност не биха му позволили да пуска нейни изпълнения: в родната казарма на почит бяха единствено българските звезди. В „Трудовак“ ги посочва: „Имах три-четири плочи с естрадна музика – Емил, Лили, Богдана, Данчето Христова, Мими и Развигор. Въртях ги поред.“ За моето встъпване като войник в Горна баня другарите командири ни посрещнаха с Емил Димитров и песента му „Сбогом, Мария“. Нарочно, издевателски. Пее се в нея: „Сбогом, Мария... Мария, Мария, Мария... Аз ще се върна след 700 дни.“ 700 дни = 2 години казарма. Макар че Алберт Бенбасат е донякъде късметлия, служил е само година и половина (моята служба съм я преброил с точност до дни – две години и двадесет и един дена; да не споменавам също, че се ядосвам на късмета си, тъй като 1980-а беше и високосна). 

Но бимогло също кеч да е производно от „кече“ – вид груб плат, сплъстен, нееластичен, употребяван обикновено за подови настилки, изтривалки и уплътнения тъкмо заради здравината и пресоваността (тепавостта) си. Трудовакът (и изобщо войникът, редникът) е като това кече – изтривалка за висшестоящите, на всеки от тях, когото те набиват и спластяват с неуморимата мощ на индивидуалната си и обществена предразположеност към садизъм и пренебрежение към достойнството на човешката личност. От такъв плат, между другото, албанците правят кепетата си – кече (викат им още плис), и след като ни е известно не особено високото мнение на българите за събалканците ни от Адриатика („албански реотан“ е всеобща подигравка), може и оттук да е поело към масовата си употреба наименованието кеч поделения. Защото всички по времето на социализма знаеха, че в кеча (Трудовите войски) се изпращат младежи от малцинствата – турци, цигани, помаци, както и престъпили рано-рано закона, малограмотни и с никакво (или почти никакво) образование. Щом служиш в кеча – не ми се хвали! Значи това, че си някакъв обществен остатък, смет едва ли не, привикан в армията за възпитание и превъзпитание с всякакви позволени (и непозволени) средства…

Налице е обаче и трети по-престижен произход на прозвището кеч като войскови феномен – литературен. Алберт Бенбасат е тъкмо литературен експерт, водещ български литературовед и литературен историк и изследовател, добре запознат с историята и меандрите на българското литературно развитие. Така че едва ли би се изненадал от асоциацията, която привеждам: книгата Петър Лазаров „Кеч ес кеч“, която разказва за знаменития български борец (всъщност кечаджия) от 30-те години на ХХ век Дан Колов, направил фурор в Америка и превърнал се може би първата българска световна знаменитост. Дан Колов е легендарна фигура в националното самосъзнание. Спомням си, че като деца – когато искахме да кажем за някого, че е много як, направо непобедим, казвахме, че е същински Дан Колов. (Прочее, тези популярни нагласи не са отшумели, техен плод е двусерийната филмова лента на режисьора Михаил Гецов „Дан Колов – царят на кеча“, излязла на екран през 1999-а.) Кечът е безогледна битка, бой почти без правила – някъде бях чул, че нашият Дан Колов, разярен от съпротивата и мръсните хватки на свой противник, така побеснял, че му разчекнал челюстта. Също както Самсон разчеквал пастта на лъвовете. Тъй е и в кеч казармата – няма там правила, насилието е всичко, всеки с поне мъничко повече власт смята, че е съвсем в реда на нещата да разчеква от „гонка“ и „чанч“ тия под него. В „Трудовак“ това е описано достатъчно подробно, чак да те втресе: „Най се наслаждаваха на гонката така наречените стари пушки; те издевателстваха над младите войници, въпреки че „по устав“ не притежаваха изключителните права да го вършат, правилата бяха неписани. „Мен са ме гонили, и аз ще гоня!“ Тази желязна логика, превърнала се в закон, властваше в социалистическата казарма. Никой не си правеше труда да я променя. Насилваният ставаше насилник. Младият войник беше „кир“, „киртак“, което ще рече мръсен, кирлив слабак. Нещастник. Правата му бяха нулеви.“ Бил съм в казармата, знам, че е така. Хем бях в елитни части, парашутист. Но и там ги имаше тия извращения, а за трудоваците не ми се мисли – трябва да са ги изкривявали от бой и тормоз. Та ето как пак стигнахме до Дан Колов – като него трябва да си силен и устойчив, че да издържиш на цялото това мачкане, което преминава през теб и физически, и душевно като валяк. Като истински човешки валяк, в който обаче няма нищо човешко. Ни-щич-ко!…

 Затова съм напълно съгласен със заглавието на Тони Николов, дадено от него на материала му в „Портал Култура“ (30.IV.2026 г.), на рецензията за романа „Трудовак“: „Казармата в НРБ като семиотика на насилието“. В рецензията той между другото казва: „[Т]ози роман е от книгите, които си струва на всяка цена да бъдат прочетени, а и препрочитани във време на фейково разпространяване на митологеми за соца и за „сияйното минало“ на НРБ. В това отношение „Трудовак“ има ефекта на студен душ, действа наистина отрезвяващо.“ Романът на Алберт Бенбасат наистина „отрезвява“, прав е Тони Николов, но и ни припомня годините, в които бяхме много повече „човеци оцеляващи“, отколкото „човеци разумни“. Докато бях в казармата, сред наборниците вървеше един горчив майтап – как имаш усещането, че майка ти те е родила не в някоя болница в цивилния живот, а на армейския плац под пилона със знамето. Мой набор тогава ни разправяше, че като взели да се препират с приятелката му кое е по-тежко за човека – раждането или казармата, той надделял в спора с аргумента: „Ами хайде представи си, че изтърпяваш родилни болки цели две години!“ Казармата за мнозина от нас беше квинтесенцията на пълния с абсурди, простотии, дивотии и неразбираеми забрани социалистически строй, който се опитваше по всякакъв начин да смачка честта на индивида, а човекът, който по думите на социалистическо-реалистическия класик Максим Горки бил звучал гордо, да зазвучи покорно, като съгласна на всичко и с всички безволева пионка. Работата обаче беше там, че това нямаше как да стане – не е ставало в концлагерите националсоциалистически и болшевишки, не ставаше и в родната казарма. Романът „Трудовак“ го показва недвусмислено и ачик-ачик – винаги има начини, благодарение на които да се скатаеш и да си спестиш тъпотиите, дебнещи те в поделението на всяка крачка. А в строителните поделения още повече…

Всъщност КЕЧ е абревиатура, значи „Квартирно-експлоатационни части“. Това са онези войскови подразделения, чиято задача е „стопанисването на военните имоти, управлението и поддръжката на ведомствените жилища, казармите и инфраструктурата“. Тяхната задача е по-тясна от тази на Строителните (трудовите) войски, които не само „стопанисват“, но и строят различни съоръжения, предназначени за армейски нужди. Да не говорим колко къщи и вили са построили на генералитета и други висши и не толкова висши офицери! По силата обаче на едно метонимично изместване/заместване КЕЧ-ът се превръща в понятието, което в рамките на казармения жаргон обозначава най-низшите и презрени войскови части, от които само дисципът е по-гаден. Да си трудовак не е за гордост, за срам е… Но този срам в „Трудовак“ е срам не единствено за кечаджиите, а за целия политически строй, позволил и дори насърчавал взаимоотношения между хората, далечни от човешките.

В този смисъл можем да определим романа на Алберт Бенбасат като описание на една трагедия. Той, прочее, и завършва като трагедия – със смъртта на неговата майка. И макар че финалът настъпва с уволнението на героя от казармата и с раждането на неговия син, трагедията си остава. Трагедията на едно време, в което насилието и издевателствата над личността бяха норма, докато уважението към нея – изключение. Изключение, което истински учудваше, когато го срещнеш. В армията особено…

Въпреки това се срещаше. И точно поради това социализмът, казарменият социализъм се пръждоса, изфиряса, отлетя яко дим, изпари се, изчезна като смъртно ранено в гърдите добиче. Дай, Боже, да не се завърне никога!…

Митко Новков*

*Митко Новков e завършил Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 10 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев“ на БНР, водещ е на предаването „Премълчаната история“. Носител на няколко национални награди, между които „Паница“ за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов“ за представяне на българската литература (2016). Преподавател в департамент „Медии и комуникация“ на НБУ.

Сн. Издателство „Колибри“