Истината за ционизма

Половин век след печално известния вот в ООН, историческите думи на баща ми все още са валидни – ционизмът е националноосвободителното движение на еврейския народ.

На днешния ден преди петдесет години тогавашният посланик на Израел в ООН Хаим Херцог, който впоследствие ще бъде и шестият президент на страната, се изправи в Общото събрание на ООН, за да отговори на печално известната резолюция, която декларира, че „ционизмът е форма на расизъм“.

Пред враждебно настроената зала той заяви: „Ционизмът не е нищо повече и нищо по-малко от чувството за принадлежност и място на Земята, свързано завинаги с името на еврейския народ“.

Той заяви, че в този ден на съд са не ционизмът или Държавата Израел, а самата Организация на обединените нации.

И в един от най-вълнуващите и запомнящи се моменти в историята на организацията, на подиума той скъса на две своя екземпляр от резолюцията.

По-късно той ми разказа, че е почувствал, че говори не само като израелски посланик, но и от името на миналите и бъдещи поколения на преследвания и оклеветен народ. Според него резолюцията не е била просто поредната политическа маневра в ООН. Тя е директно нападение срещу идентичността, историята и фундаменталното право на самоопределение на еврейския народ – форма на организиран политически тормоз, целящ да се заглуши гласът на народа и той да бъде деморализиран. Подходът, избран от посланика, бил реципрочен - инстинктивно, но все пак обмислено противопоставяне на злобата, насочена срещу нашия народ.

Тази реч е оценявана като една от най-ярките и ефектни в историята. Макар резолюцията, която я провокира, по-късно да е оттеглена, духът, който я предизвиква, все още отеква – онова постоянно обвинение, прошепвано или изкрещявано под различни форми – че ционизмът е някакво морално петно, нелегитимен стремеж.

То се чува, понякога леко, понякога пронизително, в продължение на десетилетия и отново и в наше време. Появи се незабавно, на много езици, на 7 октомври. И през последните две години на опустошителна война срещу Хамас в Газа, старият хор се завърна: Израел, чрез самото си право на защита, чрез самото си съществуване, е вече виновен.

Инструментите и риториката след 1975 г. може и да са се развили, но сърцевината на идеята остава същата -да се отрече моралното право на самоопределение на еврейския народ, да се  представи като престъпление самото съществуване на нашата държава, да се представи Израел като расистко образувание, което не заслужава сигурност и мир.

Но както баща ми настояваше тогава, ние трябва да продължим да го прави днес – тези обвинения нямат нищо общо с истината.

Ционизмът не е расизъм. Той е национално-освободителното движение на еврейския народ, завръщане към историческата прародина след хилядолетия преследване. В стремежа си да поправи една историческа несправедливост, в желанието си да възвърне достойнството на един народ, той е израз на същите универсални копнежи за равенство, свобода и достойнство, които са вдъхновявали всички борби за справедливост.

Това е истинската морална рамка на нашата история. И макар последните две години да я поставиха на изпитания, каквито не бихме могли да си представим, това, което се роди от болката и скръбта на това време, я и препотвърди: необикновената устойчивост, солидарност и взаимна отговорност, които ни определят.

Това са същите морални сили, които въздигнаха един народ от пепелта. Те са това, което ни позволи да отговорим с храброст, достойнство и решителност на катастрофата от 7 октомври, те са и това, което продължава да вдъхва живот на нашия национален път днес.

Като евреи и израелци, ние ще оцелеем и след настоящата вълна от омраза. Ще надделеем над онези, които все още се опитват да ни разделят и деморализират. Чрез вяра в нашата обща мисия, в моралната тежест на нашето призвание и в правотата на нашия път.

Ицхак Херцог, президент на Израел, в. „Таймс ъф Израел“

10 ноември 2025 г.

На водещата снимка:Хаим Херцог, посланик на Израел в ООН, говори пред Общото събрание на световната организация в Ню Йорк на 10 ноември 1975 г. Снимка: „Таймс ъф Израел“/UN Photo/Michos Tzovaras

В допитването са участвали хиляди израелци. На второ място се нареди словосъчетанието „изкуствен интелект“ (בִּינָה מְלָאכוּתִית), а на трето – „надежда“ (תִּקְווָה).

Думата „у дома“ получи 25% от гласовете. „Изкуствен интелект“ събра 15,2%, а „надежда“ – 14,6%. Сред останалите номинирани бяха „мобилизация“ (גיוס), „разследване“ (חקירה), „травма“ (טראומה), „нормализация“ (נרמול), „народ като лъв“ (עם כלביא) – по името на военна операция в Иран-„Надигащ се лъв“, „завръщащи се“ (שבים) и „възстановяване, рехабилитация“ (שיקום).

Всички предложени думи отразяват израелската действителност и силния емоционален фон след две години война.

От Академията обясниха, че през последните месеци думата „у дома“ непрекъснато присъства в обществения дискурс и е докоснала мнозина и чрез популярна песен, превърнала се в символ на надеждата и очакването. Става дума за композицията „Ела (върни се) у дома“ (בוא הביתה), изпълнена за първи път от Шула Хен през 1969 г. Думата символизира и стремежа към завръщане в населените места край Отеф-Аза и в северната част на страната.

Лингвистите от Академията отбелязват, че „у дома“ (הַבַּיְתָה) е пример за богатството на иврита. Думата съчетава три елемента: „дом“ (בַּיִת), определителния член „ה“ и древна наставка за посока „ה“. Тази наставка е широко използвана още в ТаНаХ – например в изрази като „в Египет“ (מִצְרַיְמָה) и „в града“ (הָעִירָה), а днес се среща главно в наречия и някои топоними.

В съвременния иврит съществува и смислово разграничение: „Пристигнах у дома“ (הגעתי הביתה) означава завръщане в собствения дом, докато „пристигнах в къщата“ (הגעתי לַבַּיִת) може да се отнася до която и да е къща.

Председателката на Академията Дорит Лерер подчерта, че изборът на тази дума показва живата връзка между древния и съвременния иврит – между хилядолетната езикова традиция и днешния всекидневен живот.

Vesti Israel

Водеща снимка : На площада назаложниците (Фото: AP Photo/Emilio Morenatti)

Тази седмица ще прочетем параша Шмот – първата от втората книга на Тората, в която ще проследим Изхода на евреите от Египет. Съответно и в придружаващите части към Тората – афтарата, ще намерим връзка на историята на Моше и по-късната еврейска история.

Сред социално и политическо потисничество един млад принц напуска двореца си и поразява египетски надзирател, поемайки по път, който ще го превърне в освободител на народа му, законодател и най-великия Б-жи пророк. Векове по-късно друг, също толкова млад мъж – Йеремия – решава, че трябва да действа в Юдея. Асирия на север отслабва, а последиците за Юдея са несигурни. Поколения идолопоклонници дълбоко са покварили еврейското общество, Йерусалим, Храма и божественото служение. Пророците преди Йеремия са имали, в най-добрия случай, само временни успехи. Управляващият цар на Юдея, Йосия, започва да насочва народа към по-праведен път.

В първото си пророчество Йеремия е принуден от Б-г – подобно на Мойсей преди него – да приеме почти невъзможна мисия. Б-г му казва, че го е определил за пророк на Юдея и на народите още преди майка му да го зачене. Основната задача на Йеремия е да убеди Юдея да се върне при Б-г; в противен случай Той ще изпрати северни народи, за да я унищожат. Мисията ще бъде трудна и Йеремия се страхува от онези, които ще му се противопоставят, както са били нападани и предишните пророци. Затова Б-г му обещава да го укрепи и закриля, но ако Йеремия изгуби смелостта си, Бог ще позволи те да го унищожат. Йеремия възразява, че младостта и неопитността му трябва да отложат мисията му. Б-г отхвърля това с три силни видения, които разкриват пророческата му сила. Отлагането е невъзможно, защото Б-г бърза да доведе народи, които да накажат грешната Юдея. Афтарата завършва с позитивна нотка: Б-г заповядва на Йеремия да напомни на Юдея за тяхната вярност към Него след Изхода и обещава да унищожи онези, които ги нападат.

Бих искал тези редове да ни напомнят, че в трудни времена от нас се очаква да се обърнем като общност към смелостта, вярността и обновлението. Нека бъдем благословени със силата да устояваме, с мъдростта, която да ни връща към правилния път, и с единство, с което да градим бъдеще, изпълнено със светлина, мир и надежда.

Амен.

За Израел значението на ареста на венецуелския лидер Николас Мадуро и съпругата му от страна на Вашингтон през уикенда далеч надхвърля усещането за тревога, която това вероятно е предизвикало в Техеран.

Разбира се, зрелищната операция на САЩ по отстраняването на непокорния антиамерикански автократ неизбежно ще засили опасенията на иранските лидери относно собствената им уязвимост, особено в момент, когато страната е разтърсена от протести.

Но по-дълбокият смисъл се крие другаде – в демонтирането на още една подпора на глобалната мрежа, която Иран внимателно изграждаше, за да финансира, прикрива и поддържа войната си срещу Израел. Венецуела никога не е била иранска марионетка от типа на Хизбула, Хамас, хусите или Сирия на Башар ал-Асад.

Каракас не беше под прекия контрол и оперативно командване на Техеран, нито приемаше ирански сили в мащабите, наблюдавани в Близкия изток. И все пак чрез Хизбула Венецуела се превърна в нещо не по-маловажно за аятоласите – ключов офшорен център, който генерираше средства, переше пари, придвижваше оперативни работници и позволяваше на Иран да пренася влиянието си далеч отвъд Близкия изток.

Арестът на Мадуро идва непосредствено след поредица от удари срещу регионалните позиции на Иран. Израел разгроми Хамас в Газа, обезглави Хизбула в Ливан и отслаби капацитета на хусите в Йемен. Междувременно режимът на Асад в Сирия падна. Взети заедно, тези събития илюстрират залязващата мощ на Иран.

Проблемът на Техеран днес не се ограничава само до уличните протести или ударите, понесени през юни, но включва и разпадането на отдалечени системи за подкрепа в чужбина, за чието изграждане бяха нужни години и милиарди долари.

Разследвания на различни американски правоприлагащи служби и мозъчни тръстове като Атлантическия съвет през последните години показаха, че Хизбула не е действала във Венецуела като „спяща“ терористична клетка, очакваща активиране. Напротив, тя функционираше като престъпно терористично предприятие, интегрирано във венецуелската икономика и ползващо се с държавни протекции.

Хизбула търгуваше с кокаин от Венецуела, переше пари, прехвърляше оръжия и помагаше на Ислямската република да заобикаля санкциите на САЩ. Още през 2018 г. Министерството на правосъдието на САЩ заключи, че по мащаб и сложност Хизбула съперничи на големите латиноамерикански картели. Имаше обаче една съществена разлика: приходите, генерирани в Южна Америка, не оставаха там; те бяха изпращани в Ливан, където помагаха за финансирането на военната мощ на терористичната организация.

Освен надежден източник на доходи за основното подвластно звено на Иран – Хизбула, Венецуела предлагаше и друго: защитен въздушен и морски мост, свързващ Техеран, Дамаск и Каракас. Това позволяваше трансфер на ирански служители, стоки с двойна употреба, гориво и пари в брой. С други думи, Венецуела активно помагаше на Иран в преследването на неговите глобални цели.

Макар Венецуела да не беше иранска маша като Сирия и Хизбула, тя улесняваше и подпомагаше Техеран, осигурявайки средства за издръжката на иранските марионетки. В този смисъл тя беше неразделна част от света на Иран.

Доколко точно бе част от този свят стана ясно в неделя, когато вицепрезидентът на Венецуела Делси Родригес заяви в телевизионно обръщение, че американската атака има „ционистки нюанси“. Това твърдение за „ционистко“ участие не беше доказателство за израелска намеса; то обаче беше доказателство за това колко тясно режимът се идентифицира с иранския мироглед. Твърдението беше насочено както навътре, така и навън.

Вътрешно то бе адресирано към поддръжниците на Мадуро и на неговия предшественик Уго Чавес, които превърнаха Израел в „империалистически злодей“, обрисуван с традиционни антисемитски определения, за да мобилизират подкрепа. Външно то бе насочено към региона, където антиционистките послания отдавна служат като удобен обединяващ лозунг, тъй като политическата култура на Латинска Америка все още включва симпатия към антиамериканските наративи, в които Израел често e вписван без усилие.

Родригес намеси Израел не защото той е участвал в операцията на САЩ, а защото това се вписва в идеологическия шаблон на Техеран, възприет от Венецуела: вътрешните неуспехи се обясняват чрез чуждестранна конспирация, в която „ционизмът“ служи като универсална изкупителна жертва.

Арестът на Мадуро е важен за Израел, защото премахва още един значим елемент от пъзела, който Иран реди от години. Този елемент не е в непосредствена близост до Израел, но играеше важна поддържаща роля за тези, които са на една ръка разстояние.

През годините борбата на Израел с Иран се фокусираше върху ядрения капацитет, балистичните ракети и възпирането. По-малко внимание се отделяше на по-тихата битка за достъп, финансиране и безопасни убежища. Венецуела беше част от този „тих фронт“ – никога решаващ сам по себе си, но ценен за Иран именно защото е далечен и често пренебрегван. Ако с ареста на Мадуро Венецуела излезе от орбитата на Техеран, възможностите на Ислямската република ще се свият още повече, и то в момент, когато тя е подложена на значителен вътрешен натиск.

Следващата стъпка за Венецуела е несигурна. Изглежда сигурно обаче, че след последната намеса на САЩ дните, в които страната осигуряваше на Иран защитено предмостие в Западното полукълбо, бързо приключват. И за Израел това е достатъчна причина за оптимизъм.

Но думите в скорошно интервю на най-изтъкнатата фигура на венецуелската опозиция, лауреатката на Нобелова награда за мир Мария Корина Мачадо, дават на Израел още по-голямо основание за радост. Тя изрично описва Иран, Хизбула и Хамас като чужди сили, проникнали във Венецуела по време на управлението на Мадуро. Според нея Венецуела не просто е била лошо управлявана, а е била завладяна от външни сили, чиито интереси са в пряко противоречие с тези на една суверенна държава.

Тя добави към тези констатации топли думи към Израел, каквито рядко са се чували от Каракас в продължение на десетилетия. На въпрос в интервю за „Израел Хайом“ през ноември дали Венецуела след Мадуро би възстановила отношенията си с Израел и би преместила посолството си в Йерусалим, Мачадо отговори: „Разбира се. Венецуела ще бъде най-близкият съюзник на Израел в Латинска Америка.“ Тя добави, че сътрудничеството с Израел ще бъде част от по-широката борба на страната срещу „престъпността и терора“, характеризиращи управлението на Мадуро.

За Израел тези думи са важни не толкова като политическа гаранция, а защото бележат концептуален разрив с мирогледа, определящ Венецуела, откакто Чавес прекъсна връзките с Йерусалим през 2009 г. При Чавес и Мадуро враждебността към Израел беше знак за идеологическа принадлежност към антиамериканския, антизападен лагер, съюзен с Техеран. Езикът на Мачадо е сигнал за пълно отхвърляне на тази политика.

Години наред Иран се опитваше да демонстрира, че влиянието му е глобално, а възможностите му – неограничени. Днес картината изглежда различно. Газа, Ливан, Сирия, Йемен – а сега и Венецуела, говорят не за експанзия, а за стесняване на позициите.

Падането на Мадуро не променя стратегическата реалност за Израел за една нощ, нито прекратява войната срещу иранските сподвижници. То обаче представлява поредното сериозно отстъпление в глобалните позиции на Техеран – напомняне, че иранската мощ е градена търпеливо, парче по парче, и сега e демонтирана по същия начин.

 Херб Кейнон, „Джерузалем пост“

Снимка: „Джерузалем пост“/esfera/Shutterstock

Но когато демократични избори дават власт на човек и фракция, решени да подкопаят устоите на свободното общество, баналностите за ново начало и пожеланията за успех не са адекватен отговор на ситуацията.

Именно такава е дилемата, поставена при встъпването в длъжност на Зохран Мамдани като кмет на Ню Йорк.

34-годишният Мамдани*, който положи клетва като 112-ия кмет на града на Нова година, представи новата си администрация като такава, която ще защитава всички жители на най-големия град в Америка. В същото време обаче той не се поколеба да даде ясно да се разбере, че се отказва от защитата на една от значимите демографски групи, изграждащи „мозайката“ на Готъм – евреите.

Подкопаване на правата на евреите

В едно от първите си действия като кмет, Мамдани отмени разпорежданията на предшественика си Ерик Адамс, които целяха да защитят евреите от надигащата се омраза, върлуваща по света и в самия Ню Йорк през последните две години след предвожданото от Хамас палестинско нападение срещу Израел на 7 октомври 2023 г.

Това едва ли е изненада, тъй като въпреки твърденията си, че се противопоставя на омразата срещу евреите, Мамдани активно насърчава тълпите, скандиращи „От реката до морето“ и „Глобализирайте интифадата“ в университетските кампуси и по градските улици — лозунги, насочени към сплашване и насилие срещу евреи.

Сред отменените решения на предишната администрация бяха документи, които възприемаха работната дефиниция за антисемитизъм на Международния алианс за възпоменание на Холокоста (IHRA). В тази дефиниция се посочва именно демонизацията на евреите и Израел, в която Мамдани и неговите антиционистки съюзници участват, настоявайки за унищожаването на единствената еврейска държава на планетата и по този начин лишавайки евреите от права, които не са отказвани на никой друг народ.

Отменените решения забраняваха градските власти и служителите в тях да участват в бойкота BDS – бойкот на израелски стоки, културни и академични институции; изтегляне на инвестиции от компании, свързани с Израел; налагане на санкции срещу израелската държава, който е не просто политическа риторика, а и акт на незаконна дискриминация. Друго отменено решение бе насочено към предотвратяване на обсадите от демонстранти на молитвени домове – нещо, което се случи в края на ноември миналата година в синагогата на Парк Ийст в Манхатън, когато антиционистка тълпа искаше да накара евреите да се страхуват от участие в произраелски събития.

Именно тези действия – а не цветиститe популистки думи за надежда и солидарност с работещите хора, използван от Мамдани в словото му на церемонията по встъпването в длъжност, задават тона на новата администрация. Кметството му прилича на целия „прогресивен“ проект, който през последните години остави своя отпечатък върху американското общество чрез „уок“ доктрината за разнообразие, равнопоставеност и приобщаване (DEI), както и чрез токсичните учения на критичната расова теория, интерсекционалността и колониализма на заселниците, които изкривиха образователната система.

По този начин идеите на Мамдани — и възможността те да бъдат приложени, застрашават не само евреите. Те дават сила на „уок“ прогресивистите от странния „червено-зелен“ съюз между марксисти и ислямисти, който той олицетворява.

Те са заплаха за всички американци, в Ню Йорк и навсякъде. Това е отражение на идеологиите на социалисти като сенатор Бърни Сандърс (независим – Върмонт) и конгресмен Александрия Окасио-Кортес (Демократическа партия – Ню Йорк), които са острието на усилието за разпространение на същите тези изкривени идеи на национално ниво и които присъстваха на полагането на клетва като кмет на Мамдани.

Никой не бива да храни илюзии за това какво означава обещанието на Мамдани да замени „суровия индивидуализъм“ с „топлината на колективизма“.

Индивидуализъм срещу колективизъм

Гордото самоидентифициране на Мамдани със социализма, макар и с определението „демократичен“, което само по себе си е оксиморон, е потенциална заплаха не само за установените интереси и милиардерите злосторници, както твърди той. Целта на атаката срещу индивидуализма е да подкопае същността на западните идеи за политически и икономически права, както и за правосъдие. Мамдани иска да използва властта на кметството, за да заличи тези права в името на колективното добро. Но Америка е страна, основана на философията, че тези права са неотменно право на индивидуалните граждани, а не дар от правителството.

Социализмът се връща на мода и това е доказателство за липсата на познания по история у младите американци, дори и на историята на последните 50 години. Също като предшествениците си преди век, много нюйоркчани гласуваха за социалист с убеждението, че той следва една идеалистична вяра, която ще която ще въздигне онеправданите и ще попречи на богатите да ги експлоатират. Плановете му за безплатен градски автобусен транспорт, по-ниски наеми и по-евтини храни им звучат добре, както винаги звучат такива обещания.

Усещането, че Ню Йорк вече не е достъпен за всеки, а само за много богатите, има реални основания. Мнозина в управляващия елит, принадлежащи и към двете политически партии, пренебрегнаха интересите на работещите хора в името на глобалистката икономика. Това доведе до износ на работни места в промишлеността и наводни страната с нелегални имигранти, което пък повиши цените на жилищата и намали заплатите на американските работници и постави на изпитание възможностите на социалните услуги, включително и в Ню Йорк.

В същото време някои представители на образованата класа, мнозина от които затънаха в дългове, докато учеха за безмислени университетски степени в специалности като науки за половете и расата и други нетрадиционни области, бяха индоктринирани от левичарски идеологии и също са тревожни, че не живеят така добре, както онези, ангажирани в по-продуктивни дейности.

Система, която не работи

Но техните съперници, както и работническата класа, не са се появили в резултат на твърде слабата намеса на правителството в икономиката, камо ли на социализма. То отразява твърде голяма част от него, както показва всяко изследване на държавно наложен ценови контрол в жилищното строителство, разпределението на храни и други сектори. Противно на твърденията на хитри демагози като Мамдани и Александрия Окасио-Кортес, създаването на богатство и неговото разпределение сред широк кръг от граждани е продукт на същия индивидуализъм, който марксистите се стремят да съборят.

Социализмът може да звучи като добра идея на онези, които нямат представа от неописуемите страдания, които е причинил във всяка страна, която го е опитала. Вместо да увеличи свободата, той винаги я ограничава, защото системата се основава на идеята, че интелектуалците и активистите знаят всичко и са призвани да направляват начина, по който всеки живее и работи и да използват силата на правителството, за да налагат сбърканите си планове.

Вярно е, че много евреи са били привлечени от социализма през миналия век. Някои в Източна Европа вярваха, че той е решението срещу антисемитизма. Но активистите на Бунда, които мислеха, че социализмът ще защити автономна еврейска общност, бяха заблудени и това бе доказано по време на Холокоста и 70 години съветска тирания. Еврейските експерименти със социализма в процеса на създаване на Държавата Израел не бива да карат никой да мисли, че тази идея би проработила. Трудовите ционисти, изградили колективните ферми и индустрии там, където никога не са съществували преди, бяха от ключово значение за създаването на еврейската държава. Но тези идеи са стъпки в развитието й като демокрация и много от институциите, създадени от тях, трябваше да бъдат изоставени, за да се стигне до установяването на настоящата просперираща икономика на Израел.

На практика социализмът прилича повече на религия, отколкото на набор от предложение за обществена политика. Така фактите за неговия банкрут като икономическа теория и за това как води до тирания в една или друга форма позволяват на последователите му да изкривяват, отхвърлят или просто да пренебрегват примерите за това как социализмът винаги се проваля.

Както се случва обикновено, атаките срещу правата на мнозина обикновено започват с такива, които засягат малцина. Затова маниакалната подкрепа на Мамдани за войната срещу Израел и евреите – убеждение, което е двигател на цялата му кариера, не е просто дребен детайл от дневния му ред, а е същината му.

Защитават го малцина евреи. Но дори и в най-синия Ню Йорк, където много хора – и евреи, и неевреи, ще гласуват за всеки с емблемата на Демократическата партия, проебладаващото мнозинство от еврейското население не го подкрепи и е ужасено от това как той прегръща каузата за унищожението на Израел.

От идеи към насилие

Разпоредбите на новия кмет няма да превърнат Ню Йорк днес в Берлин от 1933 г. или 1938 г. Но не е и нужно да изостряме ситуацията с неподходящи аналогии или хиперболи, за да разберем, че когато някой казва, че няма проблем да се дискриминират евреите чрез BDS или да ги заплашват с геноцид и тероризъм, то обещанията му за защита на еврейската общност стават безсмислени. Както видяхме през миналата година – и в Болдър, Колорадо, във федералната столица Вашингтон, в Манчестър, Англия и миналия месец – на плажа Бонди в Австралия, тези действия и безразличието на правителствата към хората, ангажирани с тях, камо ли към хора като Мамдани, които ги насърчават, водят до проливане на кръв и смърт.

Ню Йорк няма да е първият велик град в света, унищожен от идеология. Жителите му трябва да признаят какво направиха социалната държава, враждебността към капитализма и сляпата вяра в правителството на техния град в средата на 20-и век и как той се съживи, когато центристи като Руди Джулиани и Майкъл Блумбърг избраха различни и по-разумни пътища. Нюйоркчани станаха свидетели как тези постижения могат да бъдат подкопани от некомпетентно левичарско управление и готовност да се обърква чувствителна политика на полицията с расизъм по време на осемгодишното управление на града от Бил Блазио. Могат да обърнат поглед към чужбина, към градове като Лондон, където толерирането на левите и насърчаването на ислямисткия антисемитизъм навредиха на мирния живот на евреите и на обществото като цяло.

Ето затова не е подходящо да се приема кметството на Мамдани като обикновено предаване на властта в една институция след избори. Новият кмет е политик с умения, още по-добър говорител е, и младостта и красноречието му дават ясно предимство по пътя към промяна на града, за да го използва в дългата си война срещу Израел и евреите. Тези, които търсят компромис и смятат, че могат да му попречат да навреди, като се присъединят към администрацията му, се залъгват.

На социализма на Мамдани трябва да се оказва съпротива от други нива на управлението, от Олбани или от Вашингтон. Същото се отнася и за усилията му да защитава антисемитизма.

Докато Мамдани попълва администрацията си с хора, които споделят неговия комфорт фанатично или насърчават форми на дискриминация срещу евреите, онези, които твърдят, че представляват еврейската общност, както и други добронамерени хора, не бива да бъдат възпирани от популярността му и подкрепата на медиите. На администрацията му трябва да се оказва съпротива с всяка правна и политическа тактика, която може да се използва. Всичко друго няма да е просто морален провал. То ще е покана към кмета и последователите му да продължат с проекта си да заличават правата на евреите, както и на всички останали.

Джонатан Тобин, главен редактор на Еврейски новинарски синдикат JNS

---

*На водещата снимка – Зохран Мамдани полага клетва като кмет на Ню Йорк. Снимка: интернет

Параша Вайехи, която четем тази седмица, описва подготовката на Яков за неговата смърт. С достойнство и яснота той се прощава със своите деца и внуци и им дава наставления да го погребат в земята Ханаан.

Накрая Яков изрича поетично слово – в някои случаи благословия – за всеки от своите дванадесет синове. След като изрича последната си дума, Тората ни разказва:

„Когато Яков завърши наставленията си към синовете си, той прибра нозете си в леглото и, като издиша последния си дъх и бе приобщен към своя народ.“
(Берешит / Битие 49:33)

Афтарата за параша Вайехи представя друг баща в последните мигове от живота си – цар Давид. Подобно на праотеца Яков Давид има много синове. Но за разлика от Яков последните думи на Давид са насочени само към един от тях – Шломо (Соломон). На фона на оспорваното наследяване на трона – когато повече от един син на Давид претендира за властта – изборът на Соломон като адресат на последното наставление е дълбоко значим.

Цар Давид насърчава Соломон да не губи силата и вярата си:
„Бъди силен и покажи се като мъж“ (I Царе 2:2).
Ключът към успешното управление, казва Давид, е следването на Божиите пътища. Той обещава, че ако Соломон бъде верен на Тората, „никога няма да липсва потомък от твоя род на трона на Израел“ (I Царе 2:4).

В останалата част от прощалното си слово Давид възлага на Соломон да се погрижи за някои незавършени дела. Йоав, син на Зеруа, дълги години е бил военачалник на Давид, но по време на бунта застава на страната на Авшалом. Все още наранен от предателството му и от убийството на двама невинни пълководци в Израел – Авнер и Амаса (II Шмуел 3:27), – Давид наставлява Соломон:
„Постъпи мъдро, за да не слезе побелялата му глава в Шеол с мир“ (I Царе 2:6).

Давид обаче напомня и за задължението да се отплаща доброто с добро. Когато бяга от Авшалом, възрастният Барзилай от Гилад го подкрепя с храна. Сега Давид моли Соломон да върне този жест:
„Отнасяй се с благост към синовете на Барзилай… нека бъдат сред онези, които ядат на твоята трапеза.“

Последната молба на Давид показва, че болката от бунта на Авшалом остава с него до края. Шимей, син на Гера, е проклел Давид по време на бягството му. И тук Давид настоява за справедливост:
„Не го оставяй ненаказан… изпрати побелялата му глава в Шеол с кръв“ (I Царе 2:9).

В последните стихове на Афтарата научаваме, че Давид умира след четиридесетгодишно царуване над Израел. След това „Соломон седна на престола на баща си Давид и царството му се утвърди здраво“ (I Царе 2:12).

Нека посланието на параша Вайехи ни напомня за силата на последните думи, за значението на приемствеността и за отговорността, която всяко поколение носи към следващото.
Нека бъдем благословени с мъдрост, която да съчетава справедливост и милост, памет и визия за бъдещето.
Да имаме силата да завършваме започнатото, да пазим завета и да предаваме ценностите си с достойнство – от поколение на поколение.
Нека мирът, стабилността и духовната яснота ни съпътстват днес и занапред.

Шабат шалом.

В кулминацията на параша Ваигаш Йосиф разкрива самоличността си пред своите братя, които седемнадесет години по-рано са го продали в робство. Със сълзи и прегръдки синовете на Израел отново се превръщат в едно семейство.

В духа на тази среща и възстановяване афтарата за Ваигаш ни насочва към бъдещо време, когато царствата на Юдея и Израел вече няма да бъдат разделени:
„И ще ги направя един народ в земята… и няма вече да бъдат разделени на два народа“ (Йехезкел 37:22).

Разделението на Израел на две царства — северно царство, свързано с племето Ефраим, и южно царство, свързано с Юда — става около 922 г. пр. н. е. в резултат на неразрешени борби за власт след смъртта на цар Соломон. Северното царство е унищожено и изпратено в изгнание от асирийците през 722 г. пр. н. е., а южното царство е отведено във вавилонски плен през 586 г. пр. н. е. Пророчеството на Йехезкел е изречено през VI век пр. н. е. по време на вавилонското изгнание.

Както често се случва при този пророк, Б-г дава на Йехезкел конкретно действие, което служи като метафора за Неговото послание. Б-г му заповядва да вземе две пръчки и да надпише едната с „Йеуда и синовете на Израел, които са с него“, а другата с „Ефраим и целият дом Израел, които са с него“ (37:16). След това Йехезкел трябва да ги събере, така че да станат една пръчка.

Когато хората го питат за значението на това действие, Б-г му казва да предаде послание за обещание и утеха: „Той ще събере Израел от всички народи и ще го върне в неговата земя. Там Б-г ще обедини царството завинаги. Синовете на Израел повече няма да се оскверняват с грях, защото Б-г ще ги спаси и очисти.“

В това време на избавление Йехезкел обещава, че потомък на цар Давид ще управлява целия Израел. Народът ще върви по Б-жиите пътища, а Б-г ще го благослови:
„Ще сключа с тях завет на мир – вечен завет ще бъде с тях; ще ги утвърдя и умножа, и ще поставя светилището Си сред тях завинаги“ (37:26).

Векове след разделението между Ефраим и Йеуда Йехезкел продължава да мечтае за време, когато всички синове на Израел ще живеят заедно в хармония.

И тази мечта продължава да живее. Дори след края на вавилонското владичество почти изцяло потомци на Йеуда откликват на призива на персийския цар Кир да се завърнат в земята на Израел и да възстановят Храма. Другите племена остават изгубени в изгнание, вероятно асимилирани сред народите, сред които са били разпръснати.

И до днес завръщането на изгубените племена на Израел остава част от мечтата за окончателното избавление.

Нека посланието на Параша Ваигаш и пророчеството на Йехезкел вдъхновяват нашата общност към още по-голямо единство, взаимна подкрепа и чувство за обща съдба.
Нека, подобно на двете пръчки, които стават една, и ние да намираме сили да бъдем заедно – отвъд различията, поколенията и предизвикателствата.
Да бъде общността ни благословена с мир, устойчивост и духовна светлина и да продължи да пази жива връзката между миналото, настоящето и надеждата за бъдещо възстановяване и хармония.

Шабат шалом.

Още от началото на кариерата ѝ изпълнената от нея песен на Ехуд Банай „Обвита в милост“, посветена на светлината, която обгръща новороденото бебе при раждането му, включена във втория ѝ албум „Дни на невинността“ (1988), се превръща в хит. Освен десетките ѝ албуми незабравимо е и нейното участие в церемонията по запалването на факли през 2017 г. за шоуто „Прозирни чудеса“ по повод Деня на независимостта, когато Рита носи рокля, проектирана от световно известната израелска дизайнерка Инбар Дрор, а на сцената шоуто ѝ се превръща в неповторима светлинна атракция.

През декември една от изложбите (18.12.2025 – 10.01.2026) в Къщата на художниците в Тел Авив, на кръстовището на улиците „Ал-Харизи“ и „Равин Моше Бен Езра“, е на художника Ави Яир, известен с търсенето на своя собствен стил „израелиана“, в който местните израелски истории, мистерии и емблематични събития, съхранявани в семейни и колективни архиви със снимки, пощенски картички и празнични знамена, се превръщат в нов тип художествени проекти. В изложбата си „Марсиански хоризонти“ Ави Яир ни въвежда в едно светлинно пространство под формата на кутия, в което се съхранява карта на Земята на Израел от 967 г. пр. н. е., период след управлението на цар Давид и началото на управлението на Соломон, когато е бил построен Първият храм (Соломоновият храм) в Йерусалим на хълма Мория, където е бил поставен и Ковчегът на завета с каменните плочи с Десетте заповеди, а храмът става централна точка за поклонение и жертвоприношения в юдаизма. Светлината върху картата на художника Ави Яир, която е по-скоро идеал за светлина, сякаш прониква през мистичните хоризонти на вселената, така че да осветява Земята на Израел и в най-тъмните времена на кризи и войни.   

Много изследователи отбелязват, че светлината в израелското изкуство не е просто някакъв естетически диапазон, а централен елемент за оформяне на социални, религиозни и философски значения, отразяващ еврейската идентичност.

На 16 декември, в деня на запалването на третата свещ за тазгодишната Ханука, американската еврейска организация Jewish Woman Archive (JWA) отново ни напомни за уникалната „Мис Либърти“ от 1974 г. – голяма ханукия менора, наподобяваща Статуята на свободата, изработена от миниатюрни сувенирни статуйки на свободата, трансформирани в свещници. Една метафора, която еврейската традиция използва за въздействието на еврейския народ върху света около тях, е тази на светлината. Според библейското повествование светлината е първият акт на сътворението – Б-г каза: „Да бъде светлина“ и стана светлина (Битие 1:3). Автор на „Мис Либърти“ е американската еврейска художничка и изследователка Мей Рокланд Тупа (родена през 1937 г.). Оригиналът на статуята се съхранява в Еврейския музей в Ню Йорк. Мей Рокланд Тупа е известна със своите мултимедийни произведения (текстил, щампи, картон, текстове), които интегрират еврейската идентичност и култура в американски теми, оформяйки значително еврейската идея за Америка.

Като своебразен контекст на Фестивала на светлината Ханука два международни фестивала на светлината се откриха в Тел Авив и в Йерусалим с разлика от по-малко от две седмици. LUMAGICA стартира от 13 ноември в Тропическата градина и амфитеатъра в парка „Ганей Йехошуа“, както и в националния  парк „Яркон“ в Тел Авив и ще продължи до 15 януари 2026 г., а второто издание на „Зимни мечти II“ се откри на 29 ноември в Ботаническата градина в Йерусалим и ще продължи до 31 януари 2026 г. И двата предлагат мащабни светлинни представления, музика и разнообразни шоута. Посланието на светлинния фестивал в Тел Авив украсява различни публични места в столицата: „Ние носим светлина в тъмнината и споделяме магията с вас. Елате с нас на едно вълшебно пътешествие. Нашите паркове от светлини са създадени за вас!“

И двата фестивала са съпроводени със спиращо дъха осветление, ръчно изработени в Европа светлинни произведения на изкуството, интерактивни светлинни инсталации. Фестивалът LUMAGICA представя в парка „Яркон“ и международна светлинна инсталация с над 300 светещи скулптури, изработени по поръчка за парк „Яркон“ от израелски и австрийски художници. Ще видите  уникални изложби с гигантски светещи и танцуващи скулптури с височина 4,5 м, които изпълняват истинско аудио-визуално шоу с комбинация от светлина, танц, движение и музика. В света на визуалния дизайн съществува една трудноуловима концепция, известна като дизайн на преживяванията. Това не е точно продукт, нито точно пространство, а по-скоро идея, разработена от „служителя“ на светлината, която е предизвикателство за сетивата, вдъхновява емоции, разпалва любопитство, радост и бягство от реалността – точно нещата, за които копнеем в изобилие в наши дни. Дизайнерите по целия свят, както и в Израел, непрекъснато търсят следващия пробив, изпълнен с нови технологии. Всеки, който посети парка „Яркон“ в Тел Авив, ще види невероятни гледки, които са превърнали мястото в царство на светлинната магия LUMAGICA.

Второто издание на светлинния фестивал „Зимни мечти II“ се провежда по инициатива на Ботаническата градина в Гиват Рам с подкрепата на община Йерусалим и фондация „Йерусалим“. Фестивалните събития се провеждат вечер като вълнуващо пътешествие върху терен от 1,5 км, между пътеки, осветени с артистично осветление, спираща дъха обляна в светлина растителност, магическата животинска гора с 15 светлинни скулптури на животни (фламинго, елени, мечки и други), интерактивни светлинни и музикални събития. По маршрута в Ботаническата градина са инсталирани над 30 светлинни дисплея и 22 гигантски светлинни скулптури, а сред основните експонати са 17-метров светлинен влак и осветена Римска порта, висока 5,5 м. Приблизително 2 млн. цветни LED светлини осветяват градинските пътеки, езерото и върховете на дърветата, създавайки магическа зимна атмосфера точно в сърцето на Йерусалим. Тази година маршрутът е съпроводен от нов специално композиран музикален саундтрак, който превръща обиколката в мултисензорно преживяване от светлина, звук и движение. Тази година е отворен и зимен арт пазар, на който художници от цял Израел представят произведения на изкуства и занаяти, както и „оригинални продукти, създадени с подкрепата на светлината“.

Светлина, о, светлина! Да бъдеш „служител“ на светлината подобно на уникалната свещ шамаш (שׁמָּשַׁ‎, „служител“), с която се палят 8-те свещи, докато не бъдат запалени заедно в последната вечер на Фестивала на светлината „Ханука“, вероятно е специфичен еврейски мотив, защото светлината в еврейската традиция служи като метафора за много идеали, между които е и мъдростта. В книгата на Еклесиаст авторът прави аналогия между светлината и тъмнината с мъдростта и глупостта. „Открих, че мъдростта е по-висша от глупостта, както светлината е по-висша от тъмнината“ (Еклесиаст 2:13).

На иврит има много поезия за светлината, от стихотворения на класически поети като Лия Голдбърг през любовни и свещени стихотворения като „Ор ве Йерушалаим“ („Светлина и Йерусалим“) на Йосеф Сариг, който пише и музиката към него, в изпълнение на Йехорам Гаон, до съвременни стихотворения като „Ор“ („Светлина“) на Елиад. Светлината се интерпретира в широк спектър от символи – от святост и надежда, през любов, до хумор и ежедневно чудо, а „Шамаш“ (служител, слуга, роб) от Нурит Зархи или „Ор“ от Шошана Дамари говорят за вътрешната светлина, която раздаваме като нейни „служители“. Текстът на стихотворението „Светлина и Йерусалим“ е възпроизведен върху паметника на неговия автор Йосеф Сариг в Голанските възвишения, защото е тясно свързан с източници от Библията и Псалмите и в него има много препратки към различни събития в Библията. „Видях град, обгърнат от светлина“ – в библейските текстове е обичайно светлината да се свързва с божествеността, мъдростта и Тората. Казано е: „И ще има един ден, който ще бъде познат на Господа, не ден, нито нощ; и ще бъде вечер, когато ще има светлина“ (Захария, 14:7). В стихотворението на Йосеф Сариг Йерусалим също е обгърнат от светлина със залеза на слънцето и последните му ярки лъчи. „И имаше светлина над бездната“ – този стих се свързва с темата за сътворението на света и хаоса в неговото начало – „А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната“ (Битие 1:2). В това описание светлината е успоредна на тъмнината върху лицето на бездната.

Гледната точка към светлината като феномен, на който трябва да служим, e уникална част от еврейската ценностна система, в която светлината не е просто сигурен природен феномен или забавна даденост, а отговорност, която би могла да се илюстрира и с отговорността на шамаша – свещта, която скромно изпълнява своето задължение по време на 8-те дни на празника Ханука, но всъщност има най-важната роля от всички свещи: запалвайки огъня им, шамашът обединява техния пламък, а с неговата сила и светлината им става все по-силна с всеки изминал ден. Затова светлината е метафора, която се използва за илюстрация на влиянието на еврейския народ върху света или както казва равин Авраам Кук, първият ашкеназки главен равин на Британска мандатна Палестина: „Пред очите ми блести свещеният факел на изисканата и възхитителна светлина на света. Светлината на Израел – нейните наслади изпълват цялата вселена със свято извисяване. От реките ѝ струи могъщото качество на живота в силата на чистата ѝ оригиналност. Животът на възвишените души се подхранва от изворите ѝ…“

Тази концепция резонира и на интерпретациите на светлината в израелската литература, във философските и културните изследвания, в които светлината съществува като метафора за представяне на божественото и възвишеното, като образ на силата на сътворението и истината, недвусмислено свързана с всички онези неща, които лежат отвъд нейното разбиране, с абсолютното и немислимо духовно благо, в името на което си струва нашата отдаденост и служба срещу всяка форма на мрак. Затова и посланието от Деветото издание на дипломните изложби  „Излизане на светлина“ на завършилите академиите за дизайн и изкуства от всички учебни заведения в Израел, която беше показана в галерия „Светлинна кутия“ на Алея Мазал Дагим 5, и по улиците на Яфа през 2025 г., беше да представи младите хора като „създатели на бъдещето на съвременната светлина – технологична, общностна и лична“.

Или както се казва в детските приказки, когато угасне пламъкът на 8-те свещи на Ханука, ти си спомни за шамаш, която им даряваше пламъче, и се опитай да служиш като нея всеки ден и завинаги.

Радост Николаева

*Рита в рокля на Dror на церемонията по случай Деня на независимостта, 2017 г.Снимка: Оливие Питуси

Тази седмица ще прочетем параша Микец – поредната в нашия цикъл, но поради това, че сме във времето на Ханука, афтарата, допълнителната част от ТаНаХа, е специална и идва от книгата на пророк Захария.

В началото на текста той насърчава народа на Юдея да възстанови Храма, разрушен през 586 г. пр.н.е. Пророчеството на Захария е изречено към края на седемдесетте години, които разделят периода между разрушаването на Първия храм и освещаването на Втория храм.

Много от народите, заобикалящи Юдея, се противопоставят на възстановяването на Храма, тъй като не желаят Юдея отново да се издигне и да укрепне. Освен това след десетилетия в изгнание част от юдеите губят ентусиазъм за изграждането на нов Храм. Афтарата се обръща не директно към народа на Юдея, а по-конкретно към Йешуа бен Йехоцадак, първосвещеника, и към Зоровавел, управителя на Юдея, назначен от персите.

Основната част от афтарата е посветена на видение, което Захария получава: Йешуа бен Йехоцадак стои пред Б-жия съд, защитаван от Б-жи ангел и обвиняван от ангел обвинител, наречен Сатана.

Йешуа е облечен в мръсни дрехи, но Б-жият ангел му дава нови, чисти одежди и казва: „Виж, отнех вината ти от теб и те обличам в свещенически дрехи“ (3:4). Ангелът казва на Йешуа, че ако върви по Б-жиите пътища и изпълнява вярно службата си в Храма, Б-г ще му даде достъп до ангелите.

Б-г поставя пред Йешуа камък със седем лица и казва, че той ще бъде гравиран. В деня, в който това се случи, вината на Юдея ще бъде премахната. Тогава, казва Б-г, „всеки ще кани ближния си под лозата и под смокинята“ (3:10) без война и страх.

В последната част на афтарата Захария получава видение на „златен светилник с чаша върху него; на светилника има седем светила и седем тръбички към светилата, а до него – две маслинови дървета, едното отдясно, другото отляво“ (4:2). Това видение на менората, заедно с темата за повторното освещаване на Храма, създава дълбоката връзка между Ханука и пророк Захария.

Захария не разбира значението на видението и пита за обяснение. Божият отговор обаче е насочен към Зоровавел: „Не чрез сила и не чрез мощ, а чрез Моя дух – казва Господ на Войнствата“ (4:6).

Макар и загадъчни, тези думи са тълкувани от коментаторите като напътствие към Зоровавел да не сломява противниците си чрез политическа или военна сила въпреки тяхната съпротива срещу възстановяването на Храма. Вторият храм трябва да бъде изграден и осветен върху основа от святост и духовност.

Нека думите на пророк Захария ни напомнят, че истинското възстановяване – както на Храма, така и на действията на общността – не става само чрез сила, а чрез дух, вяра и обща отговорност. Нека бъдем благословени със способността да градим заедно, с чисти намерения и открити сърца, и да превръщаме светлината на Ханука в постоянен източник на надежда, мир и единство за нашата общност и за бъдещите поколения.

Шабат Шалом!

Франция осъжда. Великобритания осъжда. Испания осъжда. Норвегия осъжда. Ирландия осъжда. И дори Катар. Всички осъждат. Защото такъв е ритуалът: мъртвите евреи – да се обичат. Живите – да се мразят. И старателно да не се забелязва, че от омразата до „любовта“ има само един изстрел.

„Не се е случило във вакуум“, каза генералният секретар на ООН, оправдавайки убийствата на евреи на 7 октомври. Да, не се е случило във вакуум.

На 11 октомври 2023 г. премиерът на Австралия Антъни Албанезе се появи с кипа на митинг в Сидни, където беше отдадена почит на евреите от Израел, убити по време на празника Симхат Тора.

„Искам да ви уверя, че за подобна омраза и предразсъдъци няма място в Австралия. Никога няма да допуснем това на наша земя“, каза той.

Същата вечер тълпа под палестински знамена организира антисемитско сборище пред операта в Сидни, която беше осветена в бяло и синьо в знак на солидарност с Израел. Реакция нямаше. Както нямаше и след последвалите палежи на синагоги, погромите над кашерни магазини, демонстрациите с искания за бойкот на Израел.

Това вече беше „друго“. Австралийското правителство се пренасочи към защита на палестинците, на практика предавайки и прехвърляйки колективна вина върху „своите“ евреи, които обещаваше да защитава.

Вчера, 13 декември, поздравявайки еврейската общност с Ханука, премиерът Албанезе без особено да се замисли публикува в социалните мрежи картичка с надпис „Честит Песах“. А днес нарече кървавия терористичен акт в Сидни „шокиращ и тревожен инцидент“, без да спомене нито с дума, че жертвите са били евреи.

Това не беше досадно недоразумение. Това е истинското отношение към хора, чиято единствена „вина“ е, че са евреи.

В отговор на „шокиращия и тревожен инцидент“ лидерите на Франция, Великобритания, Норвегия и още поне две дузини държави предложиха на Австралия помощ в борбата с „проявите на екстремизъм“. Не с ислямския фундаментализъм, не с терора, не с безумието, а с „известни отживелици“. Сякаш тези „отживелици“ са паднали върху Австралия от космоса. И то – само върху нея.

След убийството на евреи до Музея на Холокоста във Вашингтон светът също осъждаше „шокиращ инцидент“. И след разстрела на евреи в синагогата в Манчестър. Но не осъди опита да бъде изхвърлен Израел от „Евровизия“. И негласната забрана в Европа за присъствието на евреи на мачове с участие на израелски отбори също не беше осъдена. И заплюването на еврейски деца с кипи. И отказа на ресторантьори да обслужват евреи. И академичните бойкоти. И приравняването на Холокоста с войната в Газа, започнала с най-чудовищното злодейство след Шоа.

Едва на 12 декември Общото събрание на ООН прие поредната антиизраелска резолюция, изискваща от Израел да оттегли претенциите си към БАПОР (UNRWA) и да възобнови сътрудничеството си с агенцията на ООН, въпреки доказаните ѝ връзки с Хамас. Всички онези държави, които днес единодушно скърбят за мъртвите евреи, също така единодушно гласуваха „за“, без изобщо да се замислят, че по този начин приближават гибелта на евреи (пък било то и в Израел).

Както всеки антисемит винаги ще намери „приятел евреин“, така и представителите на прогресивната общественост винаги ще намерят няколко думи на съчувствие към евреите.

Към мъртвите евреи.
Най-правилните от всички евреи.

Макс Лурие, Vesty Israel

*Заглавието е на редакцията на „Еврейски вести“

**Тази вечер операта в Сидни се освети с изображение на Ханукия, в памет на жертвите на клането в Бонди Бийч вчера

На 14 декември т.г. евреите по света запалиха първата свещ на Ханука в синагогите и в домовете си. Поставиха ханукията на прозорците си, които гледат към улицата, за да покажат на света, че светлината е чудо, че те са тук, редом с всички останали хора, и искат и с тях да споделят нейното трептящо пламъче. Силата на светлината ще се увеличава през всичките осем дни на празника и ще напомня за героизма и за това колко е важно да сме заедно. През тези осем дни шамашът, деветата свещ, ще е тази, която ще събира и увеличава светлината, за да избухне тя на осмия си ден в цялата си прелест.

На 14 декември т.г. Софийската синагога събра общността и всички нейни приятели, държавници, официални гости, представители на различните вероизповедания и дипломати, за да бъде дадено на началото на Празника на светлината.

 Днес сме заедно, за да посрещнем Ханука – празника на светлината, чудесата и надеждата. Празник, който ни напомня, че дори една-единствена искра може да разпръсне мрака, а една смела постъпка – да промени хода на историята – започна словото си председателката на ОЕБ „Шалом“ д-р Алина Леви и продължи: Ханука е символ на смелостта на нашите предци, които въпреки всички изпитания са отстоявали своята идентичност, вяра и достойнство. Но това е и празник на единството – защото само заедно можем да запазим и предадем нашата светлина.

В свят, в който разделението се усеща все по-силно, нашата отговорност е да споделяме светлината – да виждаме в различията богатство и да бъдем обединени от ценности, а не разделени от страхове.Днес нашата светлина грее и за онези, които не са свободни или са в условия, в които не могат да бъдат себе си. Преди дни видяхме кадри от тунелите на Газа – шестима заложници, палещи мънички свещички, единственото, до което имат достъп – пламъка на надеждата. Нека е благословена паметта им.

Домакини на първата вечер на Ханука в празничната Софийска синагога бяха Максим Делчев, председател на ЦИДС: „Наша отговорност е да не спираме светлината на Ханука да ни води“. И се обърна към държавните мъже, които бяха на празника: „Гарантирайте ни, че евреите и всички други граждани ще можем да живеем спокойно в България. Няма да спрем да бъдем горди с българското си гражданство и с еврейския си произход и традиции“.  Главният равин на България рав Йоел Ифрах произнесе молитви за празника и за просперитета на България и Израел.

На тевата бе поканен президентът на Република България г-н Румен Радев. Преди да запали свеща на Ханука, той призова присъстващите в синагогата: „Само сплотени можем да съхраним светлината в мислите си, в думите си, в делата си“.

Да изпълнят ритуала по запалване на първата свещ бяха поканени г-жа Йорданка Фандъкова– председател на групата за приятелство между България и Израел в Народното събрание: „Светлината се множи, когато е споделена“.

Както и г-н Явор Божанков, народен представител: „И най-малката искрица светлина ще победи злото“.

Особено топли бяха думите на г-н Тедиан Поплингер, зам.-посланик на Държавата Израел у нас, посветени на светлината на Ханука, надеждата и приятелството между България и Израел, преди и той да запали традиционно първата свещ на Ханука, защото във времето, в което светът е потънал в страх и омраза, обединението около светлината дава надежда. Светлината е триумф и победа над злото – каза г-н Поплингер.

Традицията и връзката между поколенията не беше прекъсната и беше вълнуващо да се види малката Ева, която асистираше на големите при запалването на свещите.

Изправени на крака, всички пяхме три от най-важните химни: „Маоз Цур“- химна на Ханука, българския и израелския химни.

Ханука дойде! Хаг Самеах!

P.S. Празникът Ханука за евреите по света беше помрачен от атентата по време на Ханука в Сидни, Австралия. Кадрите, които видяхме непосредствено след кървавото нападение, болезнено напомняха онези от 7 октомври на фестивала „Нова“. Тогава беше Симхат Тора, сега – Ханука.

Поклон за загиналите, ранените и техните семейства.

ЕВ

Сн. Леа Александрова

В първата половина на тазседмичната афтара към параша Вайешев, в която четем книгата на пророк Амос, се изобличава народът на Израел заради дълъг списък от прегрешения и Амос предупреждава, че тежко наказание е на път. Макар посланието за възмездие да не е необичайно за късните пророци, пророчеството на Амос има своя особен характер. Вместо да се фокусира върху идолопоклонничеството, както правят повечето негови съвременници, Амос отправя сериозен упрек към междуличностното поведение на израилтяните.

Амос описва как богатите в Израел потискат бедните:
„Продават за сребро тези, чиято кауза е справедлива, и нуждаещите се – за чифт сандали… вие, които тъпчете главите на бедните в земния прах“ (2:6–7).
Това послание, както и много други в книгата „Амос“, прави пророка от VIII век пр.н.е. особено близък до съвременните социални активисти.

Алчността на израилтяните е довела до поругаване на Божието име, обяснява Амос. Богатите посещават Божиите олтари, носейки дрехи, които несправедливо са отнели от бедните. Глоби, наложени на нуждаещите се, се използват от привилегированите, за да купуват и пият вино за „свещени“ цели (2:8).

Амос разобличава това лицемерие. Той напомня за всичкото добро, което Бог е направил за Израел – извеждането от Египет, унищожаването на аморейците, за да може народът да се засели в своя земя. Освен това, казва Амос, Бог е поставил пророци и е въздигнал назири сред Израел, за да покажат правия път. Но Израел отказал да слуша:
„Накараха назирите да пият вино и заповядахте на пророците да не пророкуват“ (2:12).

Заради тази несправедливост и упорит отказ да се поучат Амос предупреждава, че наказанието ще бъде сурово. Дори най-бързите и най-силните воини няма да могат да избягат в Деня на Божието възмездие (2:14–16).

Втората част на афтарата съдържа седем реторични въпроса – метафори, които предават една основна идея: че събитията имат причини и човек може да ги разпознае.

„Могат ли двама да вървят заедно, без да са се уговорили?
Реве ли лъв в гората, когато няма плячка?
Издава ли голям звяр вик от леговището си, без да е уловил нещо?“ (3:3–4).

Подтекстът е ясен: когато Бог наказва Израел, народът ще трябва да признае, че именно неговите действия са предизвикали този гняв.

Нека в седмицата на Вайешев всеки от нас намери смелост да погледне честно към своите постъпки – не с вина, а с желание да се поправи.
Нека да бъдем чувствителни към нуждите на другите, справедливи в отношенията си и щедри в сърцата си, за да не допуснем лицемерието и безразличието да притъпят човечността ни.

Пожелавам ни да вървим заедно по споделен път – с разбиране, почтеност и готовност да се учим. И както Амос ни напомня, нека разберем навреме причините за случващото се в живота ни и да избираме път, който води към доброта и благословение.

Шабат Шалом!

Тази седмица прочитаме параша Ваишлах, в която продължава историята на Яаков и срещата му с брат му Есав. Афтарата или допълнителната част, която се чете от Танаха, са думите на пророк Овадия.

И за разлика от останалите пророци, които се фокусират над това какво ще се случи с еврейския народ в бъдещето, тук фокусът е Едом – събирателното име за враговете на еврейския народ – Вавилонската империя, Римската империя и всички останали, които са се изправили с омраза към еврейския народ.

И пророк Овадия казва по отношение на тези народи:

Твоето арогантно сърце те подмами. Ти живя във върховете на скалите, в богатство горе, и си каза в сърцето си: Кой би могъл да ме свали на земята.

И макар и кратка, именно защото тази книга не е съсредоточена върху еврейския народ, а към враговете му, я прави изключително интересна за коментаторите. Според част от мъдреците Овадия е роден и израснал сред народа на Едом – сред враговете на еврейския народ, и в определен момент е приел юдаизма и се е променил и дори е стигнал до това да бъде сред основните министри и съветници на царя в Юдея.

И това, което според коментаторите кара Овадия да смени народа си и религията си, е именно горделивостта и надменността, която вижда у своите. Овадия вижда успеха на  собствения си народ, успех, който го изкачва във висините и носи множество богатства и привилегии, но също така със себе си носи и морална поквара.

Той избира да се присъедини към еврейския народ – в края на времето на Първия храм, когато еврейската държава е слаба и съвсем скоро ще бъде разрушена, защото вижда, че не успехите са това, по което се оценява един народ, а по моралното измерение на тези успехи. По-добре е да си част от еврейския народ, който не е силен, но следва своите закони и повели, отколкото родния ти народ – Едом, който търси само успехи и печалба.

Което е важен урок за нас днес – ние, които сме част от еврейския народ, но не сме защитени от това да тръгнем да търсим лесните и бързи успехи, славата и върховете, забравяйки кои са важните и ценни неща в света около нас. И както ще каже Овадия за своя роден народ:

Ще те направя малък между народите и много презрян.

В крайна сметка не успехите остават, не това се запомня от нас, а как сме водили живота си, какви избори сме направили и какви морални граници сме избрали да не прекрачим.

Тази книга е едно предупреждение. Към Едом – враговете на Израел, но и към нас самите и лошото наклонение, което има в нас (Йецер Ара), което всячески би ни подлъгало да бъдем като Едом и да се държим като тях. Което в крайна сметка ще е пагубно за нас.

Пожелавам ни като Овадия да направим правилния избор и винаги да оставаме от страната на ценностите, в които вярваме и според които живеем.

Шабат Шалом.

Тази седмица в параша Вайеце ще продължим с историята на Яков и на неговата трансформация в семеен и праведен човек. Това е в пълен контраст с афтарата – допълнителния текст от ТаНаХа, който четем тази седмица, който ни изпраща в един от т.нар. малки (по размер на текста) пророци – Хосеа.

Хосеа живее във времето след цар Соломон, когато царствата са разделени на две и неговите думи са изключително критични към северното царство, към което той се обръща с името на най-голямото коляно там – Ефраим. 

Текстът на пророка съпоставя нравите на хората на север с живота на Яков. В по-голямата част от парашата ни тази седмица Яков живее далеч от земята на Израел – в тогавашната Асирия, където работи за чичо си Лаван. Във времето на Хосеа в афтарата ни северното царство е в близки отношения с асирийската империя и ѝ изпраща годишен данък.

Именно тук започва и сравнението на Хосеа – ако Яков преди векове е успявал да живее в асирийското общество, което е общество на измамни практики и нечестни отношения, то жителите на северното царство, Ефраим, както той ги нарича в текста, са привлечени именно от тези обичаи на обществото – за лесно и бързо забогатяване, за придобивки на гърба на другите хора.

Тази параша и афтара са изключително важен урок за днешното ни време. В крайна сметка Ефраим и северното царство изчезват, след като десетилетия след Хосеа страната е превзета и асимилирана от Асирия. Яков успява да устои на изкушенията на това общество, но Ефраим векове по-късно не. Ние днес не живеем там – не сме в Асирия, но изкушенията на нашето общество – което лесно може да ни каже, че има други пътища към богатство, власт и могъщество – често на гърба на другите и по-бедните и слабите от нас, все още съществуват.

И от нас зависи дали ще отговорим като Яков, или като наследниците на Ефраим. Дали ще се поддадем, или ще откажем да бъдем част от този модел на поведение.

Думите на Хосеа са пророчески, защото именно и векове по-късно си задаваме същите въпроси – ще ни има ли един ден, ако се отдадем прекалено много на имането. Това е и въпросът, който поставям днес на всички нас.

Шабат шалом.

Ако човек обикаля израелските културни центрове и арт пространства и следи културните събития, няма как да не забележи как сетивните хоризонти на изкуството се разширяват дотолкова, че вече изследват невроните в мозъка и теми като „защо вятърът е добър“, „има ли общ модел, по който мравките и раковите клетки предават информация“ или колко безкраен брой модели има „реалната“ реалност и как върху широка многопластова база данни учените и художниците могат да „картографират“ в нестандартно сътрудничество непрекъснатите пътешествия, които се извършват в тялото, ума, града, държавата, континента, дори Вселената, като – по думите на куратора на изложби Ивсам Азгад от научния институт „Вайцман“ – „учените се фокусират върху двата края на маршрута, а произведенията на изкуството са разположени предимно в неговия център“. Научният институт „Вайцман“ в Реховот е уникален пример за синергия между различни научни дисциплини и изкуства, създавайки по този начин напълно нови „входове“ към непрекъснато променящия се свят, без подчинение на норми и стереотипи в разбирането за свободата на изследване. Има израелски галерии, които дори поддържат научни секции или отдели, каквато е Секцията за космически изследвания в Общинската галерия в Кфар Саба или Лабораторията към Галерията за съвременно изкуство „Бецалел“ в Тел Авив-Яфо.

В книгата си „Рецензии за изкуството“, издадена през 2006 г. от издателството на Музея на изкуствата в Тел Авив с изследвания на д-р Хаим Гамзу (1910–1982), дългогодишен директор на този музей, често се говори за „преосмисляне на маршрутите в израелското изкуство през целия ХХ век“, което се постига „чрез реконструкция на реалността през визията за нея“, поради което изкуството в Израел често се описва като развиващо се чрез опозиция, съпротива, дори бунт в името на визията за бъдеще. Визията, според Гамзу, е основен потенциал за развитие на израелското изкуство.

През август 2025 г. в Националната библиотека в Йерусалим беше представена необикновена изложба с архивни художествени творби, които показват как през художествена визия е преосмислена реалносттта с опазването на дивите цветя през 60-те години на миналия век, когато дивите цветя на Израел са изправени пред сериозна заплаха. Членове на Кнесета, любители на природата, научни екипи и институции по опазване на околната среда, водени от д-р Узи Паз[1] (1935–2025) и Авраам Яфе, директори на Израелската агенция за природа и паркове, предупреждават, че ако нищо не се направи, дивите цветя на страната скоро ще изчезнат. Но и двамата осъзнават, че тяхната кампания „Не берете диви цветя!“, която се стреми да революционизира отношенията между израелците и природата, няма да има ефект, ако цветето не се превърне в произведение на изкуството. Те стартират кампанията с превръщането на цветето в арт визия. Това е най-добрият начин да създадат емоционална връзка на хората с цветята и да ги накарат да гледат на природата през нова социокултурна оптика. Този революционен за времето си подход ги свързва с официалните илюстратори на Кралската ботаническа градина Кю в Лондон Мери Гриърсън и Хедър Ууд, а самата Хедър Ууд пристига в страната, живее в различни кибуци, изследва и рисува природата на Израел в продължение на 4 месеца, в резултат на което създава 400 изящни ботанически картини, които съхраняват флората на Земята на Израел и се появяват по плакати в цялата страна. В кампанията се използват и много произведения на малко познатата израелска ботаническа илюстраторка Браха Авигад, която през 30-те години е студентка в Академията „Бецалел“ в Йерусалим и още тогава рисува оригинални натюрморти, вдъхновени от пейзажи в Галилея. Кампанията за защита на флората на Израел постига огромен успех. Радиореклами, плакати и табели заливат общественото пространство. Средностатистическият израелец се сблъсква с тях ежедневно – в банката, в здравните клиники и в училищните коридори. Ярките илюстрации на цветя пленяват сърцата, вдъхновяват обич и желание за защитата им. Успехът на кампанията е толкова голям, че изображенията скоро се появяват в учебници, върху порцеланови чашки и дори върху кибритени кутийки, превръщайки се в културни икони. За стотици хиляди израелци тези цветя и днес са част от визуалния спомен от детството. Благодарение на ентусиазирания отклик и на уникалния опит за сътрудничество между политики, наука и изкуство дивите цветя на Израел са спасени. Пътят към сърцата на хората всъщност е прокаран от арт визията за природа чрез забележителните илюстрации на Авигад, Гриърсън и Ууд. Само за няколко години някогашният обичай за бране на диви цветя почти напълно изчезва от израелския живот. Изложбата, която беше представена в Националната библиотека през този август, съдържаше архивни кадри от кампанията „Не берете диви цветя!“, емблематични плакати, оригинали от 400-те изящни ботанически картини на Ууд, сред най-красивите, създавани някога от флората на Земята на Израел, а за първи път – натюрморти и рисунки на забравената израелска ботаническа илюстраторка Браха Авигад. Нейното завръщане на израелската художествена сцена днес чрез тази изложба беше наречено от кураторките Нета Асаф и Карине Шабтай „Разгадана мистерия: Разкриване на „Изгубената Мона Лиза“ от израелското ботаническо изкуство“.

И тъй като изкуството и науката са „близнаци, разделени при раждането“, както казва кураторът на изложби Ивсам Азгад от научния институт „Вайцман“, партньорството помежду им е нещо естествено, а „реалната“ реалност, която има стотици варианти и интерпретации, е силно свързана с визията, чиито възможности израелското изкуство управлява по уникален начин. Затова в кураторската си работа в различните пространства на института самият Азгад от години се опитва да ги обедини и интегрира, така че те да са в състояние да си влияят взаимно. Последният му кураторски проект от 2025 г. в института е „Карта, карта на стената – картографиране в изкуството и науката“, структурирана като един вид непрекъснато zoom-out пътешествие (в рамките на определени ограничения на разположението), от карти на вътреклетъчните процеси, през карти на тялото, ума, града, държавата, континента, света – до карта на Вселената. Точно този проект завършва с посланието: „Стигнахте до целта си – преосмислете маршрута си“.

Израелските университети и галерии днес често предлагат пространство за съвместни проекти между учени и художници, за срещи между науката и изкуството. Една от тези галерии без съмнение е Галерията за съвременно изкуство „Бецалел“ в Тел Авив-Яфо, известна също и като „Лабораторията“, The Lab, на ул. „Херцел“ 119, където от създаването ѝ през 2018 г. в стария склад на някогашната фабрика за бански костюми на компанията Diva Hirschthal в Южен Тел Авив вече са проведени 60 изложби, в голяма част от които материалът или концепцията са експериментални, като напр. интеграция на дигитални технологии с живи изпълнения, връзка между футуризъм, утопии и отношения човек–машина, трансформация на биологичен процес в артистичен акт. Пример за този модел на сътрудничество е изложбата „Моят дом или на ръба на настоящето“ на мултидисциплинарния художник и доктор по биоинформатика Дрор Хибш, фокусиран върху изследвания на раковата ДНК, който дори в рамките на изложбата отглежда и документира ракови клетки на своя баща. Чрез серия тематични видеотворби и дигитални произведения изложбата разглежда „концепцията за дом“, която иначе е банална тема в изкуството, но не и когато я разглеждаме през света на мравките или през развитието и движението на раковите клетки в тялото, което също е техен дом. В рамките на този проект идеята за дом се разглежда от художника и учен д-р Дрор Хибс като символ на дистанцирането на човешкия вид от природата и как биологичното отчуждение влияе на живота ни, защото ракът повдига въпроси не само за начините, по които медицината търси решения, но и за необходимостта от непрекъснато обновяване на нашата връзка със Земята – връзка, която би могла да доведе до възможни процеси на изцеление на фона на технологиите и тяхното глобално влияние.

Приносът на изкуството към научните изследвания и разработки се ползва с високо признание както в научните, така и в художествените среди тук, а регионалните органи по иновация в страната подчертават в политиките си, че изкуството насърчава креативността и нестандартното мислене, което е от съществено значение за развитие на новаторски и интердисциплинарни подходи в страна като Израел, която продължава да утвърждава позицията си на световен център за нови технологии.

Между другото израелската Visual Generative AI BRIA вече се погрижи и за защита на авторските права в света на всяко генерирано от изкуствен интелект съдържание. Платформата ѝ позволява създаване на изображения и текстове със защита на авторското право на всеки художник, фотограф, писател или музикант, чийто текст, произведение или изображение е оригиналният вариант на трансформацията, защото това е компания, която вярва, че истинската сила се крие в сътрудничеството между човека и машината, а не в конкуренцията между тях.

На 5 ноември т.г. под наслов „WORK OFF ART (Работа чрез изкуство),  Разговори в задния двор“ в старата фабрика „Тара“ на ул. „Игал Алон“ 119 в Тел Авив 43-те фабрични помещения и 27-те офиси бяха трансформирани от десетки художници в територия за едно изключително арт преживяване, посланието на което е, че изкуството е в състояние да осигури лична перспектива и вдъхновение в една сложна реалност, независимо дали си у дома, или в работното си помещение. Всеки художник е получил офис, стена или друго пространство в стария комплекс на фабриката. Помещенията ще останат в оригиналния си формат – с офис мебели, а стените им ще се превърнат в художествени „платна“, позволявайки на творците да трансформират пространствата от пода до тавана (и всичко между тях) в луди произведения на изкуството, които имат потенциал да разтоварват психическото и дори травматичното напрежение, на които е жертва всеки израелски гражданин след 7 октомври, а и поради това, че с превръщането на дистанционната работа в норма традиционното офис пространство претърпява дълбока промяна, което налага преосмисляне на баланса между работата и личния живот. Изложби и дискусии ще се провеждат тук в продължение на няколко месеца. В дискусиите е предвидено партньорство с различни изследователи, между които е и д-р Итамар Коен, клиничен психолог и изследовател в Института за изследване на мозъка „Сагол“ към Телавивския университет и болница „Ичилов“. В рамките на неговата програма е включено и представяне на израелската компания Madrigal Mental Care, известна с иновативната си технология за следтравматично лечение и депресия. Вместо лекарства със странични ефекти Мадригал в момента разработва уникална капсула за психиатрично медицинско лечение, обвита в наночастици, които позволяват директен и контролиран трансфер в мозъка. Потенциалът на тази технология обещава да я превърне в световна медицинска алтернатива.

През ноември беше открито и поредното art-science изложение в Института „Вайцман“, който е традиционно място на събития с концепция, която обединява изкуствата и науката. В изложбата „Всичко тече“ учените от института проф. Итамар Прокачча, проф. Грегъри Фалковиц и проф. Виктор Щайнберг, както и гостуващият проф. Норман Забоски, изследват феномена турбулентност от различни гледни точки. Това са потоци от течности, газове (в различни състояния), които причиняват атмосферни вихри с диаметър хиляди километри, и как реагират малките газови капчици на „ударите“ на ударните вълни. В представянето на събитието се казва: „Изображенията, представени в тази изложба, не са произведения на изкуството, нито са дидактични експонати. Те разкриват резултати, получени в научни изследвания, и се опитват, благодарение на своите арт презентации, да ни сприятеляват с феномена на хаотичния непредсказуем поток. За съжаление все още нямаме всеобхватна и пълна теория, която да описва законите, лежащи в основата на феномена турбулентно течение. Всъщност този въпрос е описан като „един от най-предизвикателните открити проблеми на XXI век“. Институтът „Клей“ в Кеймбридж, Масачузетс, обяви, че ще присъди 1 милион долара на всеки, който реши една от подглавоблъсканиците, произтичаща от цялостния проблем.“

Сигурна съм, че шансът да видите новаторски изложения, които свързват „близнаците, разделени при раждането им“ Наука и Изкуство в Израел, са много, дори понякога е трудно да се преразкажат и възпроизведат заради съвършено новия език, който смесва и обединява в новаторски парадигми шансовете на двете да моделират нашето всекидневие по непрогнозируемо нов начин в името на бъдещето на света, в който живеем днес, но през който мечтаем за съвършено нови възможности. 

Радост Николаева

* На водещата снимка: Наум Гутман, „Почивка по пладне“, 1926
Масло върху платно, 93.5 × 107.5 cm  Музей на изкуствата в Тел Авив

---

[1] През 1959 г. д-р Паз основава отдел „Опазване на природата“ в Министерството на земеделието – безпрецедентна стъпка, която превръща опазването на природата от грижа на шепа доброволци в държавна отговорност. През 1964 г. той е първи директор на Агенцията за природа и паркове, след което я поема ген.-майор Авраам Яфе.

Тази седмица параша Толдот разказва за раждането и живота на двамата братя – Есав и Яков, и за избора на Ицхак за първородството и благословията. Една от най-познатите истории в Тората – Яков измамва баща си и брат си и отнема тази благословия, заради което е принуден да бяга.

Именно с припомняне на тази история започва и афтарата – допълнителната история от ТаНаХа, която тази седмица е част от книгата на пророк Малахи.

Той, чието име е останало неизяснено (Малахи означава пратеник), записва един своеобразен разговор между еврейския народ – във времето на разрушения и плячкосан Йерусалим – и Б-г. Доводите на обърканите и разочаровани хора, изгубили надежда, и всичко онова, което Б-г е видял като техни грешки и е довело до тази катастрофа.

Разговорът е сложен и някак точно както и двамата братя в парашата ни, така и тук двете страни не могат да намерят общ език – едната не крие разочарованието си от хората, които, макар да изпълняват ритуалите правилно, забравят важността на човешките взаимоотношения, а другата – отчаяна от разрухата и скръбта, не вижда надежда за нещо по-добро.

Решението и в двата текста е свързано с примера, който водещите личности дават. Яков си служи с хитрост и дори с измама и скоро самият той ще бъде надхитрен от чичо си Лаван. Свещениците в историята на Малахи са изпълнявали ритуалите си, без да вземат предвид обикновения човек, без да съзнават, че техният пример е заразителен, и много след това всички хора забравят за ангажимента си едни към други.

Така че тази седмица темата и урокът, който получаваме, са свързани с личния пример – с това, че нашето поведение бива видяно, копирано и предадено напред. И всички ние сме в тази ситуация – като родители, като хора, в нашите семейства и малки общности нашето поведение става норма. И то води до последствия – при Яков до още измами и хитрости, а във времето на Малахи – до разрушение.

Така че нека днес погледнем делата си – и какъв пример даваме с тях. И нека да успеем да видим прекрасното отражение на делата си в тези около нас, които обичаме и уважаваме.

Шабат шалом.

Вечерта бе открита от председателя на ОЕБ „Шалом“ д-р Алина Леви, а думите ѝ носеха цялата философия и мъдрост, която притежава еврейският народ: Тази вечер не е просто 10 юбилей – тя е среща на сърца, на памет и на надежда. И колко символично е, че точно тази вечер посрещаме новия еврейски месец Кислев – месеца на чудесата, на Ханука, на светлината, която никога не угасва.

Месец Кислев ни напомня, че с дълбока вяра и мъдра стратегия можем заедно да се изправим пред трудностите.

А последните две години бяха истински трудни за евреите по света.
Войната в Израел, раната в сърцето на нашия народ и надигащата се вълна от антисемитизъм по света поставиха на изпитание усещането ни за сигурност, за принадлежност, за справедливост. Напълно естествено би било днес да мислим единствено за себе си, да се затворим, да се защитим.

Но ние не сме такъв народ.
Ние не забравяме кои сме.

В корена на нашата идентичност стоят цедака и тикун олам – справедливост и поправяне на света. Не просто думи, а път. Път, по който нашите предци са вървели столетия. Път, който ни напомня, че светлината е предназначена не да свети само за нас, а да бъде споделена.

Затова и тази вечер е посветена именно на това – на доброто, на чудесата, които можем да създаваме, на изцелението на човешката душа. На общността, която не се пречупва, а се издига. На ръката, която подаваме дори когато и ние самите имаме нужда от подкрепа.

Тази вечер е доказателство, че когато сме заедно – не само устояваме, а градим.

Благодарим ви от сърце, че сте тук. Че за десети път избираме да бъдем мостове, а не стени; светлина, а не сянка. И да продължим да пишем историите на доброто...

В словото си д-р Алина Леви отправи специални благодарности за партньорството на Федерацията на ционистите в България, на Организацията на приятелите на Израел в България НЕГЕВ и Американския еврейски комитет.

Каузите, за които тази година се събираха пари, бяха традиционно обърнати към общността ни, Израел и български организации, а именно:

– „Езра Хаим“ – празничен пакет за Ханука, Песах и Рош Ашана за уязвими членове на „Шалом“.

– Tne House in Staro Selo-Simple Breathe – място за подкрепа на израелски войници, които преживяват посттравматичен стрес.

– Фондация П.У.Л.С. – подкрепа на пострадали от насилие.

И трите каузи, представени по време на благотворителната вечер, бяха придружени от лични истории, които в името на дискретността и уважението не цитираме в този текст.

В словото си по време на благотворителната вечера посланикът на Държавата Израел у нас Н. Пр. Йоси Леви-Сфари изтъкна факта, че в България, в сравнение с другите западни страни, нивото на антисемитизъм не е толкова високо, но това не трябва да успокоява никого, защото в българското общество надигат глас организации, които целят разединение, пропаганда и подклаждане на омраза. Пример за това е поканата към ирландската група Kneecap да участва догодина в музикалния фестивал Phill Good в Пловдив, която е известна със своя изразен антисемитизъм. Знае се, че редица държави в ЕС вече са забранили техните участия.

Специален гост на благотворителната вечер беше и г-жа Анн Софи Себан, вицепрезидент на Американския еврейски комитет, отговаряща за Европа. В словото си към участниците на вечерта тя каза:  Еврейската общност в България е видима, жизнена и дълбоко ангажирана с живота на страната. Вашият принос към българското общество – в културата, образованието, политиката и гражданския живот – е наистина впечатляващ. Вие не само съхранявате еврейското наследство, но и обогатявате националната тъкан. Всеки път, когато чуя за вашата дейност, съм впечатлена от енергията и креативността на тази общност и от това как „Шалом“ се е превърнала в стълб на сила и лидерство.

Вечери като тази, на която бяхме свидетели, ни кара да имаме самочувствието, че заедно можем да сме силни, че благоворителността е едно от най-важните качества на евреите по света, че подадената ръка е приета и човекът до нас става по-добър, по-спокоен и по-уверен.

ЕВ

Снимки и илюстрации: Юлия Георгиева, Дария Меламед

Галерия на благотворителността:

Тази седмица Тората ни отвежда в края на историята на Авраам и прехвърля чрез смъртта на Сара разказа главно към следващото поколение, а именно към Ицхак. Това е и темата на афтарата – допълнителната история от ТаНаХа, която върви с парашата – за последните години от живота на цар Давид и предаването на властта на цар Соломон.

И в двата текста – на парашата и афтарата, можем да видим притеснението дали ще има приемственост и продължение на делото на предишното поколение. От една страна, Авраам се притеснява дали ще успее да намери подходяща съпруга на Ицхак – такава, която да му бъде спътник и да не го отклони от пътя на Б-г. Затова и защото той не е сигурен в хората около себе си, изпраща пратеници надалеч, за да бъде открита точната личност, която да поеме отговорността заедно с Ицхак за продължение на делото.

При цар Давид историята е не по-малко критична. Между синовете му вече се наблюдава надпреварата кой ще го наследи и дори един от тях – Адония, е започнал събирането на хора, които да подкрепят кандидатурата му, дори преди баща му да е обявил своя наследник, знаейки или осъзнавайки, че това ще е Соломон. Той вече се е сдобил с подкрепата на военачалника на цар Давид – Йоав, на част от съветниците и свещениците и се подготвя да бъде обявен за цар и така да постави цар Давид пред свършен факт.

Авраам и цар Давид могат да оставят събитията на течението, надявайки се, че следващото поколение „ще се оправи“, или че заветът, който е изграден, ще се запази от само себе си. Но те не правят това. Ако бяха го направили, може би днес нямаше да четем техните текстове. Те осъзнават, че трябва да осигурят възможно най-добре тези след тях, така че те да имат ясна посока и подкрепа. Да им помогнат да намерят спътниците си или да отстранят тези, които не вярват в посоката.

Наш ангажимент е да помагаме на следващите поколения. Да ги изучим и да им покажем ценностите, в които вярваме. Но имаме и ангажимент да им помогнем да тръгнат по своя път и да осигурим този път, доколкото е възможен – което виждаме в историите ни тази седмица. И това е пожеланието ми към всички нас – да осигурим ясен път за всички след нас.

Шабат шалом.

Тази седмица съпътстващата история от ТаНаХа към нашата параша – Вайера – ни среща с пророк Елиша – може би най-легендарния чудотворец в целия библейски текст. Всъщност до някаква степен историите, които срещаме, повтарят и библейския текст на парашата, в която научаваме за забременяването на Сара и раждането на Ицхак и последвалата заповед от Б-г за жертването на Ицхак – Акедат Ицхак.

Тук обаче Елиша, който пътува често из земята, е подслоняван от бедно семейство, което не иска нищо в замяна, но всеки път оказва огромни почести на своя гост. Един ден Елиша ги пита какво искат в замяна и те му отговарят отново, че не желаят нищо, но слугата на пророка обяснява, че са бездетни и възрастни… И точно както с Авраам и Сара на семейството, въпреки възрастта и тяхното отчаяние, се ражда син. И точно както и при Авраам и Сара – здравето на сина и неговият живот са поставени на изпитание, след като той се разболява от тежка болест.

Налага се Елиша да го върне към живота – нещо, което се вижда невъзможно вече за неговите родители.

Между двете истории има много общо, но се забелязват и някои разлики. Като че ли тази в афтарата за Елиша и семейството е в по-големи крайности. Авраам е богат и може да посреща гости, докато семейството е бедно. На Авраам му е обещано наследство и синове, докато това семейство няма тези очаквания. Ицхак така и не стига да бъде жертван, докато тук Елиша се налага да вдига момчето от смъртта.

Но общото между историите е началото. И двете започват с гостопримество. С милосърдие. С добро дело. Авраам посреща трима ангели. Семейството посреща Елиша и неговия слуга. И в двата случая домакините не искат нищо в замяна. И в двата случая те постъпват така, защото е правилно, въпреки че нямат достатъчно или им е трудно (Авраам тъкмо преживява своята Брит мила, когато посреща гостите си).

И всъщност може би това е урокът за нас. Че трябва да бъдем повече като тях. За тях е било трудно и почти невъзможно да посрещат гости и да са добри. И въпреки това са били. И са получили огромна награда. Ние нямаме техните проблеми и трудности. Така че следващия път, като се чудите и си казвате – ех, само ако ми беше възможно да посрещнем гости или да направим нещо добро, но не можем, нямаме време, не ни е удобно, спомнете си за Авраам и семейството, посрещнало Елиша. И го направете.

Шабат шалом.

Когато Интегрираната класификация за степените на продоволствената сигурност (IPC), под егидата на ООН, обяви през август, че глад е обхванал район на Газа*, авторите на доклада заявиха, че опустошението в Газа не позволява точното отчитане на смъртните случаи, свързани с глад. Те обясниха, че вместо това използват друг ключов критерий за глад, който обичайно върви ръка за ръка със смъртта, причинена от недохранване, и че екстраполират данните, с което установяват, че има масов глад.

Този ключов фактор, известен като MUAC – обиколка в средата на горната част на ръката, е бил отчетен според данни, огласени неотдавна от Глобалния център по изхранване, свързан с агенцията за децата на ООН – УНИЦЕФ. Измерването е лесен и общоприет начин за оценка на недохранването. Според стандартите на IPC знак за наличие на глад е, когато 15 на сто от изследваните деца проявяват този признак на недохранване.

Когато през август IPC издаде предупреждение, с което определи, че вече има масов глад в район на Газа, агенцията обяви, че има рязък ръст в недохранването на деца въз основа на данни от двуседмична извадка от средата до края на юли.

Нова информация, публикувана на 17 септември от Global Nutrition Center, показва, че данни за MUAC според възрастта по стандартите на IPC, за разлика от несъобразените с възрастта данни от доклада на IPC, не съответстват с критериите на IPC за наличие на масов глад.

"Без данни за MUAC, показващи нива на глад, за IPC става невъзможно да екстраполира нива на смъртност от глад", казва Марк Злочин, бивш изследовател на изкуствен интелект, който от месеци проучва бази данни от Газа.

"Обявиха това, защото недохранването растеше толкова рязко, че те имаха основание да допуснат, че се увеличава и смъртността и че не могат да отчетат реално всички случаи", каза Злочин за IPC. "Те се нуждаят и от двата показателя – както от преминаването на този праг, така и от много, много бързото преминаване на този праг. И когато видиш, че това не се е случило, всичко се разпада", добавя той.

Разликата между съобразените и несъобразените с възрастта данни може да бъде съществена, тъй като според MUAC по-малките на възраст деца се определят като недохранени в много по-голяма степен.

"Използването на осреднени стойности без отчитане на възрастта завишава резултатите", обяснява Злочин. Той посочва, че данните на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA) показват несъответствието между средните стойности без отчитане на възрастта и стойността спрямо възрастта, оценена през юли на 3,4 процента. Ако при средните стойности бе отчетена възрастта, числото би паднало под критерия за масов глад.

"Точно заради това отчитането на възрастта е задължително според методологията на IPC и то е прилагано при предишни измервания на Клъстера по изхранване и на IPC", пише Злочин. Докладът на IPC за масовия глад обаче цитира малко примери за оценка според възрастта. "В резултат на това оценките за процента на недохранване са силно завишени“, пише Злочин.

Данните, публикувани на 17 септември от Global Nutrition Cluster, обаче показват, че средната възрастово претеглена степен на недохранване, измерена по MUAC, в района на град Газа е била приблизително 14,8% през втората половина на юли, преди да спадне значително през август до нивата, наблюдавани през юни. 

Стойността от 14,8 процента е под тази от 15 процента, нужна за покриване на критерия за масов глад, и значително под 16,2 на сто средна стойност, съобразена с възрастта. Според данните от Палестинската автономна власт (ПА) в нито един момент показателят MUAC не е преминал прага от 15 процента, преди да спадне значително през август до нивата от 10,5-11 на сто, които са постигнати през юни.

Според Злочин актуализираните данни потвърждават, че оценката на IPC „се основава на изфабрикувани данни, представили неточно сурова, несъобразена с възрастта, статистика за недохранване като надлежно съобразени с възрастта данни според изискванията на IPC“. „Това винаги е било измама и тези хакери са го знаели от самото начало“, написа Злочин. 

Официален представител на Световната програма по прехраната на ООН каза пред JNS през август, че агенцията разчита на данните за MUAC в доклада на IPC, за да определи наличието на масов глад.

Жан-Мартен Бауер, директор на службата за продоволствена сигурност и анализ на изхранването в Световната програма по прехраната, каза пред JNS, че независимо от данните за свързани с недохранване смъртни случаи, отчитани обичайно при наличие на масов глад, реалната ситуация с глада в град Газа и околностите се основава на солидни доказателства и цитира използването на критерия MUAC в оценките на IPC.

„Недохранването сред децата се е утроило между май и юли. Когато има такова експоненциално увеличение, това означава, че има и експоненциално увеличение на риска от смъртност“, каза тогава Бауер. На въпрос на JNS как въз основа на риска от смъртност ООН и IPC определят, че наистина има наличие на масов глад, Бауер отговори: „Индикаторът, който използваме, е обиколката на горната част на ръката и е много ясно, че съществува тясна връзка между обиколката на горната част на ръката и смъртността. Това е безспорно. Преминало е независима експертна оценка.“ Затова сме уверени, че това е ясен индикатор за проблемите в Газа, добави той.

Бауер каза също тогава, че „има доказателства за срив на здравните системи и броя лекувани заболявания, за скок в детските заболявания и всичко това в комбинация с широко разпространено недохранване“.

Заради тези фактори и експоненциалния ръст в недохранването на деца в Газа и особено в град Газа, докладът заключава, че прагът за масов глад в град Газа е прескочен, каза Бауер.

Според критиците данните, свързани с MUAC, са меко казано несигурни. IPC се е основала само на данни за две седмици от юли, а не за целия месец, и дори тези две седмици са около прага на MUAC.  

След като УНИЦЕФ публикува данните за целия месец, заедно с данните за целия август, Злочин казва, че всички предишни критики към методологията на IPC за Газа, включително съмнителното събиране на данни, прекомерното разчитане на извадките на UNRWA, включването на периферни данни и спорното решение да се разчита единствено на данни за две седмици, а не за целия месец, стават още по-очевидни.

„Данните за недохранването са важни не само сами по себе си, те са ги използвали и за да запълнят празнината в данните за смъртността. И аргументът им е не само че недохранването е преминало прага от 15%, но и че има много силна тенденция към нарастване“, каза Злочин пред JNS. „Те говорят за експоненциален ръст, не само за това, че прагът от 15 на сто е преминат, но твърдят, че той е прехвърлен рязко и че има много силна тенденция за ръст“, разясни Злочин твърденията на IPC.

Но актуализираните данни на УНИЦЕФ, проверени и сравнени с други източници, показват, че IPC е използвала съмнителни методи, като например вземане на данни за MUAC от доставчик, който е показал по-ниски нива на недохранване през втората половина на юли, и прехвърляне на тези данни към първата половина на месеца.

„Те са завишили данните за втората половина и така са създали огромен ръст. Положили са много усилия, за да създадат тази илюзия, сякаш прагът не само е бил преминат, но и това е станало много бързо“, каза той пред JNS. 

Анализ на Сало Айзенберг от HonestReporting потвърждава твърденията на Злочин. „Изявлението на IPC за масов глад от 22 август означава прогноза за около 10 000 смъртни случая от глад до примирието на 10 октомври“, написа Айзенберг, основавайки твърденията си на стандартите на IPC.

Данните от Хамас и ООН обаче показват, че от момента на обявяване на масовия глад до примирието са настъпили 192 смъртни случая, свързани с недохранване, включително и такива, свързани с предварително съществуващи заболявания, което достига едва 2% от прогнозата.

Майк Уагенхайм**, JNS.org

---

* На снимката: Пазар в Хан Юнис, в южната част на ивицата Газа, на 14 октомври 2025 г., след сключването на споразумението между Израел и Хамас. Снимка: JNS/Abed Rahim Khatib/Flash90.

** Авторът е кореспондент на JNS, базиран във Вашинтон, и старши кореспондент в САЩ на израелската тв мрежа i24NEWS TV network.

Лех леха е интересна параша – парашата, която четем тази седмица. Това е парашата, с която започва еврейската история  и в която Б-г казва на Авраам – Тръгни към Обетованата земя – процес, който 4000 години по-късно продължава да се развива. И затова и афтарата, част от ТаНаХа, която се чете като допълнение към тази параша, е насочена именно към този момент. Тя отново, както и в предишните седмици, е част от книгата на пророк Исая и започва с думите:

Не знаеш ли?

Не си ли чул?

Б-г, нашият Г-д, е от древността.

Създател на света от край до край.

Той не се измаря или изтощава.

Неговата мъдрост не може да бъде обхваната.

Написана почти половин хилядолетие след момента, в който Авраам следва завета на Б-г, и във време, в което еврейският народ е изправен пред огромна трагедия – вавилонското изгнаничество, можем лесно да разберем колко трудно е на хората да си се представят делото на Авраам. Това спокойно тръгване и следване на думите на Б-г без допълнителни въпроси и чудене.

Във времето на Исая – най-вероятно притиснати от събитията – хората често са си казвали, че  тези неща звучат добре, но сега е по-добре. Че мъдростта на Б-г не обхваща модерните събития или че е остаряла, изморена, изтощена и има нужда от изпълване с друго съдържание.

Исая оставя това послание на своите съвременници, а за нас остават двете паралелни истории – за Авраам, който тръгва, без да пита защо; и на съвременниците на Исая, които се чудят накъде да тръгнат и питат защо.

И имаме тези два модела и смятам, че те са актуални и днес. Те ни казват, че в някои случаи можем да следваме директно и без чудене и отговори. Но в много други имаме нужда от напомняне, от изясняване и връщане към същността. Историята на Авраам е вдъхновяваща, но не може да съществува без съмненията на съвременниците на Исая. А той, Исая, не би могъл да ги убеди в нищо, ако няма примера на Авраам.

Така че, ако се чудите вие в коя група сте, дали сте при Авраам, Исая или неговите съвременници, задайте си тези въпроси. И после нека заедно потърсим отговора за нашето време.

Шабат шалом.

Коя всъщност е 27-годишната студентка по изкуство и графити от Академията за дизайн и образование WIZO в Хайфа Инбар Хайман*? В културните среди тя е известна като „Пинк“ Хайман, Inbar-Pink Haiman и дори като Розовия гарван – The Pink Raven. Изкуството ѝ беше смело новаторско присъствие на новата израелска стрийт арт сцена, където тя става известна с псевдонима Free Pink (Розово), под който от 15-годишна оцветява улиците на родния си град Хайфа в яркорозово с провокативни стрийт арт концепции. Първият ѝ проект, когато е още на 15 г., е розов въпросителен знак, нарисуван върху сграда близо до дома ѝ, след което продължава да присъства със своята смела креативност и със своите „розови проекти“ върху градските улични пространства в своя оригинален стил. Влюбена в изкуствата, още докато е в армията, Хайман организира първия си семинар – „Вечер на поезията с отворен микрофон“ в Йерусалим за тийнейджъри; там се запознава с известния израелски стрийт арт артист Гай Голдщайн, който обединява в творчеството си музика и визуални изкуства. Двамата продължават да работят заедно по различни проекти след нейната военна служба, а по-късно, когато вече учи във WIZO – вдъхновена от неговия пример да работи с младежи, самата тя започва да води семинари по графити и творческо писане в гимназията в Хайфа като гост-лектор. На музикалния фестивал „Нова“ заминава като доброволец, а на 16 декември 2023 г. семейството ѝ научава, че е мъртва и че тялото ѝ все още е в Газа. Приблизително две седмици по-късно художници от цялата страна се събират и организират в нейна памет специална сесия по визуални изкуства и стрийт арт в Тел Авив. Оттогава до днес различни представители на стрийт арт сцената в Израел ѝ отдават почит, като посвещават на нея свои визуални проекти, докато все още се борят тялото ѝ да бъде върнато на близките ѝ. След отвличането на Инбар нейни картини започват да се излагат в много израелски галерии, дори в Информационната служба на ООН (UNIS) в Тел Авив, а няколко студенти във WIZO, както и от университета Ариел и от Академията за изкуство и дизайн „Бецалел“ посвещават дипломните си проекти в нейна памет.

„Когато научихме, че „Пинк“ Хайман е отвлечена, се събрахме да рисуваме за нея – казват те, – а скоро разбрахме, че е била убита в плен... Това е голяма загуба и мъка... Ще продължим да рисуваме в нейния розов стил, за да е жива паметта за нея! Най-хубавите спомени са графитите.“ Затова върху камъни край релсите на Израелските железници в северната част на страната близо до Петах Тиква, където е домът на родителите ѝ, има графити с надписи Free Pink на английски и иврит. Между входовете на магазини на оживената улица „ХаАцмаут“ в Хайфа има послание, нарисувано от нейни състуденти в Академията за дизайн и образование WIZO: RIP Pink: Rest in Paint. В нейна памет наскоро беше създадена и графити инсталация по време на стрийт арт фестивала в Ашдод през август 2025 г. Много графити художници продължават да ѝ отдават почит в работата си. Според всички тях „това привлича вниманието към нея и ѝ връща светлината“.

Изкуството на т.нар. стрийт арт сцена, което включва графити върху сгради, тунели, пазари, както и стенописи, сатирични шаблони, инсталации по многобройни улици в красиви квартали в емблематичния телавивски квартал Флорентин, който дължи модерната си атмосфера не само на бохемските кафенета и приятните барове, но също и на уличните изкуства в многобройни открити пространства, е много популярно в Израел и особено в градове като Йерусалим, Тел Авив, Хайфа, Ашдод, Нетания, Беер Шева, както и в много от кибуците. Графити ще видите върху бомбоубежища и сиропиталища до най-оживените градски улици. Този вид изкуство превръща мрачните напомняния за война и тероризъм в емоционални „художествени галерии на открито“, то разкрасява райони, нуждаещи се от обновяване, добавя цвят към пространства, помрачени от бедността, и показва, че израелските общности в нужда са подкрепени от най-талантливите художници в страната. Градските общини по правило подчертават „трайната стойност на стрийт арт изкуствата за градовете и общностите“, както се посочва в изследването „Културното развитие като лост за градско развитие“ на Израелския технологичен институт „Технион“, а също и в изследвания по темата „Насърчаване на общинските иновации при местните власти в Израел“ на Института за изследване на националната политика „Самуел Нийман“ в Хайфа. Това е така, защото например фестивалите на уличните изкуства предлагат дългосрочни ползи за градовете, като транформират пренебрегвани и безлични пространства в цветни дестинации. Те създават чувство на гордост и идентичност за жителите с активния си начин на комуникация, зад който сякаш стои посланието си „Ти не си сама, ти не си сам“; подобряват безопасността и атмосферата в тунели, виадукти и тъмни пространства; насърчават местния туризъм, като превръщат кварталите в културни атракции.“ Затова възможността да се изправите лице в лице пред стени с политически графити, „говорещи стени“ или дори да получите предложение за графити турнета в Тел Авив, Хайфа, Яфа и Йерусалим е често срещана.

Временните „музеи на открито“, съпроводени със стрийт арт акции, които са практика на много места в страната, превръщат градовете в живи галерии. За хора, които може би никога няма да стъпят в традиционен музей по една или друга причина, тези улични стенописи внасят изкуството директно в ежедневието им. „Като правим изкуството достъпно в публичните пространства, ние създаваме своеобразни културни забележителности, които са приобщаващи, вдъхновяващи и постоянно напомнят за ролята на творчеството за това да не се чувстваш никога сам в своя град“ – казват организаторите и художниците, които стоят зад тези акции. Затова в програмите на израелските туристически агенции често се споменават посещения на атрактивни пространства с графити, а вече има изработени и достъпни стрийт арт туристически карти за различни градове. С тези „живи градски платна“ Тел Авив е наричан „отворена галерия“ и когато сте там, наистина можете да се наслаждавате на безброй цветни стенописи и инсталации в квартали като Флорентин и пристанищната зона на Яфа. Общината в Йерусалим има целенасочена политика да одобрява дизайни за графити проекти като част от културните политики на града. Хайфа и Ашдод също са процъфтяващи сцени на стрийт арт изкуствата, а Ашдод е домакин на ежегодния фестивал на уличното изкуство Lighthouse International Street Art Festival. На сайта на община Ейлат например може да се намери следният текст: „Като част от процеса на градско обновяване, през който Ейлат преминава през последните години, много ресурси са инвестирани в старите части на града. През последните години общината започна да култивира и разпределя тези зони, като добавя стенописи в обществените пространства. Цел на различните организации в града е да стимулират развитието на нови области на туризъм, като улично изкуство и графити турове, което е много популярна ниша в най-посещаваните градове в света като Барселона, Буенос Айрес, Лос Анджелис, Атина, Берлин и други...“

Графити изкуството наистина може да се нарече неразделна част от градската израелска култура. Започнало като подривна ъндърграунд форма на изразяване, през последните години то се превърна във влиятелен социален „език“. Един от най-вълнуващите проекти в последно време, който се роди през 2024-та, е „Рестарт“, създаден за да позволи на художниците да творят в сгради, предназначени за събаряне и възстановяване в град Ранаана, пленителен със смесицата си от история и култура. Проектът „Рестарт“ е уникална инициатива, чиято цел е да се възползва от ограниченото време, когато сгради, изправени пред събаряне, се превръщат в сцена за графити на местни и гост-художници, за да се промени възприятието за изоставено и тъжно място в иначе динамичното градско пространство, или – както казва стрийт арт художникът Ерез Тувиана – „тези рисунки въздействат като своеобразно любовно писмо към града и вдъхновяват жителите му“. Самият Тувиана през 2024 г. създава стенна инсталация в град Кирят Малахи с портрет на отвлечения от фестивала „Нова“ Йосеф Хаим Охана, на която е изобразено и израелското знаме с жълтата панделка – символ на надеждата за завръщане на заложниците, защото според цитат от книгата „Всичко е осветено“ на Джонатан Сафран Фоер „всеки човек има пет сетива, евреите имат и шесто – памет. Помнят. И е спасително, че помнят. Който помни какво е ставало, той знае и какво ще става. Необяснимо ми е как толкова много хора си въобразиха, че може да ги принудят да забравят 7 октомври.”

В графитите върху стени в публичните пространства в израелските градове често се срещат гълъби, феникси, хибридизация на човек и животно, птици и хора. Често изображенията се отнасят до полета на птицата, който невинаги се случва, и до човек, който иска да докосне небето, но остава обвързан със земята. Понякога се появяват ужасяващи животни в тъканта на градския живот като израз на страх и безпокойство от екзистенциалната ситуация в съвременното общество. Цветни стенописи, създадени по време на война в буря от емоции, често съдържат рисунки на хищни животни, вълци и орли като символ на победата на четката над суровата реалност. В някои стенни проекти се появяват библейски герои, като например пророчицата Мариам с нейния барабан като феминистка лидерка, която използва барабана в своя ритуал на пеене и танци. Дори някои изследвания, като на Еврейската агенция за Израел (JAFI), говорят за позитивен и оздравителен ефект от уличната графити култура пред предизвикателствата, пред които израелците се сблъскват в резултат на атаките от 7 октомври и последвалата война в Газа, резултат от които са нарастналият процент на разводите, броят на самоубийствата сред войниците от IDF, както и широко разпространеният посттравматичен стрес сред децата и семействата, засегнати от войната и ракетния обстрел от Газа, Иран и Йемен.

На уличната арт сцена в Израел работят изтъкнати графити художници като Ноу Хоуп, Пилпелед, Деде, известен с неговите политически подтекстове,SPINE B7, Ерез Тубиана, Саша КЛО, наричан Щастливия заек, известен с веселите си огромни изображения на зайци, Соломон Соуза-Кон, известен главно с работите си в Йерусалим, Ади Сенед, създател на малките, подобни на кутии герои „Куфсонним“, Клоун – автор на популярното повтарящо се изображение на странна лисица с остри зъби, но с нежни очи. В този списък остава и името напокойнатаИнбар Хайман-Pink. Всички графити художници са познати главно чрез псевдонимите, с които се подписват под работите си.

Невероятни проекти и истории следват всеки от авторите на стрийт арт сцената в Израел. Соломон Соуза-Кон например рисува предимно съвременни и исторически личности: Моисей Монтефиоре, Давид Бен-Гурион, Голда, Наоми Шемер, Хана Сенеш, Доня Грасия Наси, Стивън Спилбърг… В стенните му инсталации в откритите улични пространства често присъстват портрети на равини, арабски личности, библейски картини. Негови творби украсяват и най-големия пазар в Йерусалим Mahane Yehuda с над 250 обекта.

Ницан Минц от Тел Авив е от малкото улични артисти, които се появяват с името си. В своя специфичен визуален стил с големи букви и с шрифт, по-типичен за реклами във вестници, отколкото за графити в обществени пространства, тя визуализира свои авторски стихове върху безброй стени по централните улици, а също и върху изоставени сгради, предназначени за събаряне в Тел Авив. Понякога нейни стихове се появяват върху повърхностите на големи сгради в изоставени индустриални зони, понякога редом с птици със затворени криле, създадени с нейния творчески партньор, графити художника Деде. Общини и престижни институции от различни райони в Израел и чужбина често канят нея и Деде да създават за тях улични произведения, върху които двамата работят дискретно нощем. През 2024-та Ницан Минц получи наградата за изгряващ млад художник на Министерството на културата.

Роденият в Беер Шева Ави Тал, с прякор SPINE B7, талантлив и креативен уличен художник, пълен с харизма и чувствителност, е носител на световния рекорд на Гинес за най-голям стенопис в света, нарисуван със спрей. Това е 2048-метрова рисунка върху стените на футболния стадион в град Димона, за което са използвани над 2300 спрея и повече от година работа. Предишният рекордьор на Гинес е достигнал само 600 метра. „Това беше най-щурото нещо, което исках да направя – признава SPINE. – Когато се разхождах из Димона, където работех в една от галериите, видях, че общинският стадион е огромен и много занемарен. Тогава реших, че мога и сам да направя нещо за него! Вече имах опит с огромни графити проекти в други градове, а моят колега Израел Ашош от галерия „Юдаика“ ми каза: „Ти не си сам! Целият град е зад теб!“

Радост Николаева

*На водещата снимка: Графити проект с Инбар Хайман в Ашдод. Източник: מועדון גרפיטי street art, אשדוד

Галерия графити:

Втората ни параша тази година – Ноах, разказва историята на Ной и Потопа. Тази година нашите тълкувания се насочват към афтарата – допълнителния текст от книгите Невиим – Пророци, които се четат след парашата. Тази седмица афтарата отново е от книгата на Исая. И в нея намираме следния текст:

За мен това е като водите на Ной. И Аз се заклех, че водите на Ной никога повече няма да наводнят света. И затова обещавам, че няма да съм гневен вечно към вас… (Исая 54)

Исая живее в периода на вавилонското изгнание – първата голяма тежка катастрофа за еврейския народ. И неговите текстове описват както тъгата и скръбта, така и надеждата, че това ще е временно.

И Исая се връща към важен момент от историята на Ной – момента, когато след края на Потопа чрез дъгата Б-г обещава, че никога повече няма да причинява това на света.

И това е важно напомняне. В тъжни и трагични моменти често можем да си кажем, че няма как да е по-зле и че това е най-тежкото, което може да ни се случи. Да се заредим с черногледство и отчаяние.

Но тогава трябва да си припомним дъгата. И обещанието на Б-г за това, че в крайна сметка ние ще се преборим и ще преживеем и този потоп, и този проблем.

В началото на годината сме все още, но тя със сигурност няма да е лека. И пожеланието ми е да помним, че дъгата е там някъде горе и че след бурята тя ще се появи и ще ни напомни, че светът ще продължи напред, по-светъл, надявам се, и по-добър.

Шабат шалом.

Това стана възможно благодарение на проекта „От Хаим“ – инициатива на група графични дизайнери, които през последните две години работят, за да превърнат почерка на жертвите на атаката на Хамас от 7 октомври в публично достъпни шрифтове.

„Мисля, че има нещо в почерка, което е толкова лично, като личен печат, казва Шийри, майката на Месика, пред „Таймс ъф Израел“. – Казват, че по нечий почерк можеш да разбереш каква е личността му.“

Море от възпоменателни инициативи заля Израел след най-тежката терористична атака в историята на страната, като близките почитат убитите чрез стикери, татуировки, свитъци с Тора, музикални творби и много други. „От Хаим“ – което на иврит означава „знак на живот“ и е игра на думата от, която означава и буква от азбуката, предоставя на семействата уникален начин – много личен, да виждат как част от техния любим човек продължава да живее вечно.

За семейството на Месика възможността да използват почерка на Адир в покани, на неговия мемориален уебсайт и като част от други възпоменателни инициативи на негово име – включително даряване на годежни пръстени на млади двойки – „наистина го свързва с него“, казва Шийри. „Все едно той е този, който кани. Това е много въздействащо.“

Когато шрифтът беше завършен и качен на уебсайта по-рано тази година, „бях толкова развълнувана, беше наистина емоционално“.

На уебсайта на „От Хаим“ вече има повече от 70 шрифта, достъпни за всеки по света да ги изтегли и използва в своите проекти и дизайни. Докато огромната част са шрифтове на иврит, трима от увековечените имат и шрифтове на английски – Месика, старши сержант Ноа Прайс и сержант Яел Лейбушор, а Даниел Леви има шрифт на испански (който може да се използва и за английски).

Шрифтовете са безплатни за използване; сайтът приема дарения и моли тези, които използват шрифтовете, да споделят проектите си със семействата. Всяка страница на сайта представя шрифта, разказва историята на загиналия и позволява на потребителите да изпробват шрифта, като въведат текст в поле, което веднага го визуализира.

Проектът е на Леа Марморщайн Ярхи, графичен дизайнер и създател на шрифтове от Кфар Харое, която, както и много други в първите седмици на войната, търсела начин да използва уменията и таланта си, за да помогне.

Около месец след атаката тя получила молба да създаде нещо, използвайки почерка на Нив Равив, която е била убита заедно с приятеля си в кибуц Кфар Аза на 7 октомври.

„В момента, в който ме помолиха за това, си казах, че няма да бъде само за Нив Равив, а ще се превърне в голяма инициатива“, спомня си Марморщайн Ярхи. Тя разказа, че в рамките на 12 часа вече имала име за проекта и била събрала група от съмишленици, „които искаха да направят нещо, за да облекчат тази болка“.

Те започнали пилотна програма, като първоначално работили със семействата на 10 убити. Погрижили се да включат разнообразния спектър на израелското общество както сред дизайнерите, така и сред загиналите – друзи, етиопци, религиозни, светски, цивилни и войници.

„Защото това беше наистина още една цел за мен, още една мисия в тази инициатива – да има единство, да обедини хора от всички слоеве на обществото, работещи заедно в единство от чиста любов, без нищо дори отдалеч политическо“, каза авторката на идеята.

Марморщайн Ярхи и колегите, с които работела – Йоси Битон, Моше Хай, Шана Копел, Яел Месика и Атaра Узан (която почина през септември 2025 г.), се впуснали в работата, като всеки доброволно отделял от времето си.

Крайната цел била да се постигнат „уникалните гласове, които се изразяват чрез почерк – нещо толкова индивидуално, автентично и много лично, което наистина предизвиква спомени, копнеж и аромати – да оставят присъствието на загиналите и героите в пространството и в света на нашия живот.“

Марморщайн Ярхи каза, че за много от семействата процесът на превръщане на почерка на техните близки в шрифт е „нещо като присаждане на орган –нещо от техния любим човек остава в света и продължава да функционира, сякаш самостоятелно“.

Сигал Прайс, майката на убитата военнослужеща Ноа Прайс, която загина в базата на ЦАХАЛ в Нахал Оз на 7 октомври, каза, че когато шрифтът на дъщеря ѝ бил готов, била „много, много развълнувана“.

„Все едно са взели Ноа и са я върнали малко към живота чрез буквите“, каза Сигал.

Ноа има много тетрадки от училище с подреден и организиран почерк – „и изведнъж да го видя като шрифт, който може да се използва – всеки път, когато получавам снимки или някой избира нейния почерк, за мен това е много емоционално. Все едно избират Ноа.“

Сигал каза, че учители, които познава, са използвали шрифта на Ноа, за да подготвят класните си стаи за новата учебна година, а тя чула и за бивша военнослужеща от ЦАХАЛ, която го използвала за своя университетски дипломен проект.

Почеркът на дъщеря ѝ, каза Сигал, „беше толкова уникален и естетичен – и това е голяма част от това коя е била тя – чувствителен и нежен човек от една страна, но много присъстваща и значима по много начини. Тя имаше толкова много вътрешна и външна красота.“

Всеки път, когато чуе, че някой използва шрифта, „от една страна, сърцето ми прескача, а от друга, се радвам, че хората се учат и четат за нея и за това коя е била. Така тя може да докосне сърцата на много хора“, каза Сигал.

Марморщайн Ярхи разказа, че процесът на превръщане на почерк в използваем шрифт е сложен и „изисква много умения, много сърце и много опит“. Две години след началото на проекта все още има няколко десетки шрифтове, които са в производство или чакат на списък за изработка.

Образците на почерци, които получават от семействата, често са доста разнообразни – бележки от училище, списъци за пазаруване, картички за рожден ден, лични писма – някои написани бързо, други по-бавно, понякога с различни емоции.

Всеки дизайнер трябва да „локализира и проследи ДНК на буквите и да разбере кои букви ще предадат усещането за човека, неговата душа, за да внесат душата му в тези букви, така че семейството да го види и да каже „това е той“, каза тя.

Дори събирането на образци на почерк невинаги е лесно, каза Марморщайн Ярхи. Семейството на Лили и Рам Итaмари, двойка, която бе убита в дома си в кибуц Кфар Аза на 7 октомври, наистина искало да участва в инициативата.

Но къщата им била опожарена до основи от терористите и почти всичко, написано на ръка, било унищожено. „Децата трябвало да отидат на работното място на Рам и там намерили фактури – буквално извлякохме почерка от фактури и доклади, които той е подавал.“

Почеркът на Лили пък бил извлечен от поздравителни картички, които изпращала на близки и познати и семейството ѝ ги събрало от различни хора, които ги били запазили.

Марморщайн Ярхи казва, че днес, докато раните все още са пресни и войната продължава, шрифтовете „дават възможности“ на хората за възпоменателни проекти. „Те увеличават почитането на паметта и стимулират идеи за възпоменание“, отбеляза тя.

Но в бъдеще „бавно ще станат като „Давид“ и „Ариал“, ще станат шрифтове, които хората използват, които избират заради пригодността им, заради красотата им… Представете си, че в компютъра ви, до „Давид“ и „Ариал“, имате „Нив Равив“ и „Ейтан Фиш“. Това е трогателно и вълнуващо“, каза Марморщайн Ярхи.

Ейми Спиро,

„Таймс ъф Израел“

* На водещата снимка: Адир Месика, който бе убит на музикалния фестивал „Нова“, и образец от неговия почерк, превърнат в шрифт. Снимка: личен архив на семейството

В първия Шабат след Симхат Тора започваме отново четенето на Тората и търсенето на  мъдростта ѝ за нашия живот. Тази година обаче бих искал да се отправим на едно различно приключение и аз ще се опитам заедно да намерим уроци в частта от Невиим (Пророци), която се чете всяка седмица след парашата – т.нар. афтара. Това са по-късни текстове от времето на живот в земята на Израел, които са свързани по смисъл с парашата – в нашия случай първата параша Берешит.

И нашата афтара тази седмица ни пренася към мислите и посланията на пророк Исая, живял по време на изгонването на евреите във Вавилон. Част от неговите послания описват какво ще се случи, когато евреите се завърнат и ги използваме за наша визия за един бъдещ по-добър свят. И понеже парашата ни разказва за Сътворението на света, текстът ни днес се свързва с този момент – а именно с прехода от тъмнина към светлина:

Аз ще поведа слепия по пътя, който не е познат. И ще ги накарам да вървят по пътеки, които не познават. И ще превърна тъмнината пред тях в светлина, стръмните места ще изравня… (Исая 42)

Посланието тук е много директно и ясно. Светът по времето на Исая, а може би и светът в нашите дни е тъмен. И сложен. И понякога не намираме пътека, по която да тръгнем и да намерим правилния път. И това би ни отчаяло, и бихме си казали, че ще става все по-стръмно, все по-тъмно и все по-сложно.

И в крайна сметка обаче Исая в едни от най-тежките години на еврейския народ – по време на изгнание, е имал вярата и надеждата, че ще стане по-добре. И по-светло. И по-хубаво. И аз вярвам, че това послание е актуално и сега. И че дори и днес да ни изглежда, че няма светлина пред нас и дори това наистина да е така, да не забравяме, че тя ще се появи. И ще намерим правилната пътека, по която да тръгнем.

Шабат шалом.

Това е най-веселият ден от еврейския календар. Ще посрещнем Тората, ще пеем около нея, ще я носим или ще искаме да я докоснем, ще бъдем част от последното ѝ годишно четене. А в първия Шабат след празника започваме отново четенето й. И ще бъдем по-съсредоточени, ще търсим нови и стари послания, ще правим паралели и препратки. Симхат Тора, радостта на Тората, ни напомня, че ученето прави евреите по-мъдри и по-богати.

Но се замислям или по-скоро го знам, че никога след 7.10.2023 г. празникът няма да бъде същият, защото беше окървавен на тази дата преди две години. Не би могъл, няма да е истински, ако този мрачен ден отиде в историята, ако забравим безразличието на света, ако забравим отмъщенията, ако забравим изолацията, в която същият този свят се опитва да вкара Израел. Симхат Тора ще празнуваме по друг начин. Нищо. Евреите знаят как да го правят, защото имат памет. А паметта идва от ученето.

Вчерашният 13 октомври може да бъде наречен „Щастие“. Заедно с близките и цял Израел ние от Диаспората посрещнахме 20-те живи заложници. Взирахме се в променените им лица, в усмивките им и им пожелавахме бъдеще. Не знам какво ще е то, но със сигурност няма да е лесно.

Днес пресслужбата на ЦАХАЛ обяви, че в Националния център по съдебна медицина е завършил процесът по опознаването на четири тела на убити в Газа израелци. Заради близките им и тяхната скръб няма да съобщавам имената, които са известни към момента. Само ще подчертая, че Израел изисква от Хамас да изпълни своите задължения в рамките на съглашението и да положи всички усилия да върне телата на похитените на техните семейства, за да бъдат те подобаващо погребани в родната им земя.

Та днес, когато сме в очакване да настъпи Симхат Тора, бих искала да кажа, че пътуването не е свършило, докато не се върнат и живите, и мъртвите. Семействата им, които се бориха за тях, ние, които силно ги подкрепяхме, не го заслужаваме. И израелците, и Диаспората, и нашите приятели няма да постигнем без това мира, който искаме.

Пътуването не е свършило. Това е.

#BringThemHomeNow

Михайлина Павлова

Книгите на Краснахоркаи са преведени на повече от 30 езика. След Имре Кертес през 2002 година той е вторият награден с Нобелова награда унгарски писател. Дебютният му роман „Сатанинско танго“ от 1985 година, който излиза на български през 2001-ва в превод на Светла Кьосева, бързо печели международно признание. 

Сред другите му романи са „Меланхолия на съпротивата“, който също предстои да излезе в превод на Светла Кьосева*.

На 9 октомври Шведската академия обяви новия лауреат на Нобеловата премия за литература – унгарския писател Ласло Краснахоркаи. Странното име трябваше да бъде научено от целия културен свят и този процес не беше лишен от комизъм. Самият Краснахоркаи, за когото иронията е начин на съществуване, на отграничаване от апокалиптичната действителност, със сигурност се наслаждава на вселенската какофония, която е предизвикал. Но откъде идва името Краснахоркаи?

В днешна Словакия има крепост на име Красна хорка (в превод: Красивата малка планина). Тя е възпята и в иредентската песен в стила на народната поезия: Гордата крепост на Красна хорка. Песента е разпространена след Първата световна война, когато Кралство Унгария губи 2/3 от територията си и Словакия остава извън нейните граници. Името звучи аристократично, както имената на нобилите, свързани с определен географски регион, обикновено тяхна фамилна собственост. Самият Краснахоркаи е роден в южноунгарския град Дюла, а семейството му е от Тоткомлош – словашко село от същия регион.

Писателят рядко да говори за семейството си, с което на младини драстично скъсва. Майка му не успява да му прости, че я е използвал за прототип на госпожа Пфлаум от романа „Меланхолия на съпротивата“. За пръв път Ласло Краснахоркаи споделя за семейството и за името си в подкаста на известния телевизионен журналист Фридерикус, (YouTube Friderikusz Podcast: https://www.youtube.com/watch?v=EF3Zu4_yd60&t=3042s),, направено наскоро след терористичното нападение на 7 октомври 2023 г. Вероятно затова е и вметката, че трудно би могъл да се вмести в религиозното понятие за евреин, но пък арабите сигурно ще го приемат – за да го изтезават и убият. Интервюто е цитирано и в еврейския сайт „Събота“ от 16 декември 2023 г.: https://www.szombat.org/kultura-muveszetek/krasznahorkai-laszlo-az-arabok-biztos-elfogadnanak-hogy-megkinozzanak-es-agyonlojenek (бел. авт. Освен казаното в посоченото интервю няма факти, които да потвърждават еврейския произход на бащата на Краснахоркаи).

На въпроса откъде произлизат родителите му Краснахоркаи отговаря:

Майка ми е унгарка от Трансилвания. От хайдуците. Бащината ми рода е по-объркана, името Краснахоркаи е прието по-късно, първоначално са се наричали Корин. Заселват се в Тоткомлош, където дядо ми се вписва в средата, в тоткомлошката действителност от времето на Хорти. Имал странния навик да изчезва по цели дни. После пак се появявал, изчезвал, нищо не казвал, къде е бил, какво е правил, баба ми все му се карала и какво ли не, така ми разказваше. Веднъж не се прибрал два-три дена, не знам точно, като се върнал, носел документ и казал на баба ми, че отсега се казваме Краснахоркаи.

– Защо? – пита репортерът.

– Това попитала и баба ми – отговаря писателят. – По принцип отдавна си говорели да сменят името Корин, то е често срещано словашко име.

– Искал е да се разграничи от тях?

– Тогава било важно словашкото да изчезне. Погромът като народен обичай не е започнал с Холокоста. Когато научих тази история като юноша, веднага разбрах, че моят предшественик, евреинът, естествено, нямал никакво значение, и баща ми не ми е казвал нищо такова, толкоз…

– Че са евреи?

– Да, отчасти. И въобще не се знае те дали биха ме приели. Арабите със сигурност ще ме приемат, за да ми отрежат носа, после двете уши, да ми избодат очите, да ми изтръгнат езика, да отрежат всичко, което стърчи от мене, да ме измъчват и накрая да ме убият. За това е достатъчно еврейското ми минало. Та това е семейната история.

В избора на името Краснахоркаи има голяма доза от така характерната за автора ирония. Унгарските евреи, които масово са приемали католицизма на границата на 20 век, приемат обикновено имена като Киш, Над (по аналог с Клайн, Грос), докато дядото Корин избира името на крепост в отдалечената Словакия за фамилно име. Евреинът, словакът, преследваният си прикача аристократична фамилия с надеждата да избегне погромите на историята.

Травмата от сменената идентичност може да се проследи в творчеството на писателя. Фамилията на дядото на Ласло Краснахоркаи – Корин, носи и героят от „Война и война“, един от най-философските романи на писателя. Корин – подобно на Краснахоркаи – дълго скита по света, за да търси корените си в хаотичната вселена. Самият Краснахоркаи е непрекъснато в движение – от Германия до Япония, от Китай до Съединените щати. Тези пътувания са не само физически, а и метафизически бягства. Мотивът за пространството и неговата затвореност често се среща в текстовете му, сякаш се опитва да компенсира загубата на идентичност чрез движение из пространството. А може би именно тази смяна на идентичността прави възможно задълбаването му в универсални теми.

Светла Кьосева специално за „Еврейски вести“

*Светла Кьосева завършва история и философия в СУ „Св. Климент Охридски“.  Главен редактор на двуезичното списание за култура и обществен живот „Хемус“, което излиза от 1991 г. в Унгария. Консултант по български език в преводаческите курсове на Институт Балаши. Превежда съвременна унгарска поезия и проза. В неин превод в България са излезли творби на автори като Имре Кертес, Михай Бабич, Анна Йокаи, Петер Надаш, Адам Бодор, Виктор Хорват, Едина Сворен, Ендре Кукорели, Петер Естерхази, Ласло Краснахоркаи, Ноеми Киш, Габор Шейн и др. Многократен носител на наградата за превод „Милан Фющ“. Носител на Годишната награда за превод на СБП (2016) и на Златния орден за заслуги на Унгария (2020).

В Международния ден на преводачите – 30 септември, Съюзът на преводачите в България отличи преводачката Светла Кьосева с наградата за ярки постижения в областта на превода на хуманитаристика за превода ѝ от унгарски език на „Меланхолията“ на Ласло Ф. Фьолдени.

В Шабата по време на Сукот за момент спираме с четенето на седмичната параша, което така и така ще завърши след няколко дни по време на Симхат Тора, за да изпълним традицията, четейки текстовете за празника.

И днес бих искал да обърнем внимание на един текст, който по традиция се добавя към Биркат Амазон – благословията след хранене в дните на Сукот. Текстът казва:

Нека Всевишният да възстанови за нас съборената сука на (цар) Давид.

Това е изключително интересно пожелание. Коя е тази сука на цар Давид, която е съборена и която искаме да възстановим? И как си представяме царската сука, знаейки, че по принцип това е временна постройка, изградена от природни материали.

Според повечето коментатори под „суката на цар Давид“ се разбират еврейският народ и еврейската независимост. Че когато се говори за тази сука, всъщност се говори за възстановяването на възможността еврейският народ да се управлява сам и да е независим. Но щом е така, тогава не е ли странно, че сравняваме династията, царствеността и държавата на Давид със сука? Не е ли по-добре да я наричаме къща, дори замък или дори крепост.

Всъщност не – казват нашите мъдреци. Защото къщите и замъците са сгради, които са стабилни – те се построяват, изпълняват своята задача и в някакъв момент може би се разрушават. И ако трябва да се препостроят, след като са съборени, то това е нова къща или нов замък. Всички сме виждали археологически разкопки, при които различни цивилизации преизграждат един и същи град по свой начин, разрушавайки предишното строено.

Еврейският народ не е къща или крепост. А сука. Суката е чуплива и податлива на външния свят – на ветровете и дъждовете. Тя може сравнително по-лесно да бъде съборена. Но след това и лесно да бъде вдигната наново – същата, дори може би по-здрава и по-стабилна.

Нашият народ е минал през всякакви бури и в момента преминава през поредната такава. След дни на Симхат Тора ще празнуваме Тората и ще наведем глави пред най-голямото клане и погром над евреи в този век. Ще си спомним момента, в който нашата сука бе разклатена и почти съборена. И въпреки това две години по-късно ние знаем, че суката ни се издига наново. Може би има нужда от още поправки и подобрения, но каквато и буря да предстои, колкото и да ни наклони, то в крайна сметка ние пак ще успеем да я изправим.

Това е и моето пожелание днес.

Шабат шалом Хаг Самеах.

В своето писмо до Столичната община и Министерството на външните работи председателят на Организацията на евреите в България „Шалом“ д-р Алина Леви заявява:

„Призоваваме Ви да предприемете незабавни действия за установяване на самоличността на извършителите и за прилагане на предвидените от закона мерки.

За съжаление това не е изолиран случай, като в последните дни бяха поругани синагогата във Варна и паметник, посветен на спасяването на българските евреи в Бургас.

Ние смятаме, че България не бива да допуска подобни проявления, които противоречат на истинската същност на нашето общество.

Надяваме се, че виновните ще понесат своята отговорност.“

ОЕБ „Шалом“

Водеща снимка: Мони Франсес

Снимки: Даниела Стойнова, БНР - Варна

„Алеф“

*Заглавието е на редакцията

За това време като че ли не успяхме да накараме света да повярва на разказите за убитите, нито на разказите на оцелелите. Не успяхме да накараме света да ни види като хора, като обикновени хора, търсещи разбиране след трагедията, като всички други.

Не успяхме да зададем достатъчно ясно въпроса: „А какво бихте направили вие в такава ситуация?“

Преди дни група артисти, която вече над година се бори с антиизраелската пропаганда посредством уличното си изкуство, получи най-високото признание на еврейската общност – наградата „Шофар“. Днес те отново напомниха на жителите на София за онова, което обединява всички евреи по света – желанието заложниците да бъдат върнати у дома и войната да приключи. Напомниха за имената на над 1200 убити реални хора и разказаха няколко от разтърсващите истории на истинските герои от 7 октомври, обгърнати в чистотата на белите цветове на дървото.

Бяха поставени и няколко жълти панделки из центъра на София, които призовават към това заложниците да бъдат върнати у дома. В дните на празника Сукот всички евреи се събират заедно под суката, за да ги  обгърне топло чувство за заедност.

ЕВ

Галерията на 7 октомври 2025 година: