...През 1978 г. Тодор Живков тегли една тънка черта между съветската и българската политика по отношение на евреите. Това е един от малко познатите факти в историографията. Обикновено Живков следва плътно политиката и насоките на Москва, но в някои случаи успешно прилага местни похвати и се отклонява от тази линия. По повод 35-годишнината от спасяването на българските евреи той държи реч в зала „Универсиада“, където говори за големия принос на евреите в антифашистката борба. Това всъщност е едно указание от негова страна да не се върви по съветския път на остър антисемитизъм, изкристализирал в дела срещу дисидентите евреи като Сахаров и др. Живков спазва тази линия на успокояване до смъртта на Брежнев. Когато на власт идва Горбачов, проблемът отпада от само себе си, тъй като новият съветски лидер възприема курс на завръщане към марксизма, гласност и преустройство.
Условията за възстановяване на дипломатическите отношения между България и Израел (официално извършено през април 1990 г.) се подготвят още през втората половина на 80-те години. Това става чрез организирането на редица неофициални визити на високопоставени израелци в България, сред които бившият израелски външен министър Аба Еван, съпругата на лидера на политическия блок ЛИКУД и израелски премиер Ицхак Шамир (съпругата му Шуламит е родена в България), министърът на индустрията и търговията Ариел Шарон и др. През май 1989 г. в Тел Авив е открито бюро на Българската търговско-промишлена палата, а още в началото на 80-те години българското правителство отпуска финансови средства за изграждането и обзавеждането на сграда на Комитета за приятелство „Израел–България“[1]. Въпреки сближаването и интензивните контакти между български и израелски граждани на неофициално ниво политиката на борба с ционизма се запазва и се провежда от съответните оторизирани служби. Под особено наблюдение са ционистичните центрове в Европа, както и конгресите и проявите, организирани от Световната ционистична организация. В документите на ДС ясно личи реториката, използвана от политиците на социалистическия лагер относно Израел. Външната политика на Израел се определя като „агресивна“ и подкрепяна от „международния ционизъм и най-реакционните империалистически сили, и преди всичко от САЩ“, които са разглеждани като главния виновник за създаването и поддържането на напрежението в Близкия изток. Израелското правителство е обвинено, че се стреми да излезе от изолацията и да задуши палестинската съпротива, да разбие устоите и твърдостта на арабските страни, да подрони авторитета на социалистическите държави, и преди всичко на СССР в Арабския свят, и да създаде условия за разцепление на социалистическата дейност[2]. За осъществяване на тази своя политика еврейската държава се нуждае от подкрепата на разузнавателните си органи, които работят в тясно сътрудничество с ЦРУ и разузнавателните служби на страните членки на НАТО. Това става причина „братските“ разузнавателни служби на социалистическите държави да обединят усилията си и също съвместно да се борят за неутрализиране на вражеските действия. Различните международни ционистки организации активно използват граждани от еврейски произход от капиталистическите държави, които изпращат в България като туристи или гости (това е най-често използваният канал за комуникация). Целта им е да събират информация и да осъществяват контакти с български граждани, предимно от еврейски произход. Много интензивен е потокът на израелски граждани към България въпреки отсъствието на официални дипломатически връзки. Преобладаващата част са бивши български граждани или техните деца, които владеят български език и имат широк кръг от познанства. Друга част от посещаващите страната лица с еврейски произход са бивши граждани на СССР или на социалистическите страни, които използват територията на НРБ за срещи със свои близки и роднини. Характерно за организираните туристически групи е, че почти не се спазва предварително определената програма и групите се разпадат и се превръщат в гости[3].
Въпреки че България и Израел не поддържат официални политически, икономически и търговски контакти, на практика страната се оказва много ценна като неформален канал на комуникация между СССР и Израел. Това се дължи, от една страна, на големия брой български евреи, които живеят в Израел, но поддържат тесни връзки със своите близки и роднини в НРБ и посещават страната интензивно. На практика човешкият поток и комуникация между граждани на двете държави не е бил прекъсван. Тук няма как да не се забележи липсата на количествена реципрочност – многократно по-голям брой израелски граждани посещават НРБ, отколкото обратното, но това се дължи на политиката на ограничено пътуване в чужбина, провеждана от БКП.
Друг важен момент, който заслужава да се открои, е, че в своята работа българската ДС поставя знак за равенство между Израел и ционизма, като не се държи сметка за фрагментацията и диференциацията в израелското общество. Това води до обобщаване и поставяне под един знаменател на политики, често нюансирани и провеждани от различни еврейски кръгове в Израел, САЩ или Европа. Поради липсата на сериозни антисемитски настроения, вълни, чистки и изобщо целенасочена антиеврейска политика в НРБ тези детайли някак си са пропуснати и всичко се поставя под черно-белия знак на студената война и нейната реторика. Въпреки това в практиката неофициалните контакти между България и Израел не прекъсват след прекратяването на дипломатическите отношения през 1967 г. и дори стават все по-интензивни през следващите години. Това прави НРБ особен „партньор“ на Израел в Източния блок и неофициален канал за връзка на Москва с Тел Авив.
Възстановяването на дипломатическите отношения с Израел през април 1990 г. не представлява самостоятелна акция на българската държава, а част от общия процес, който протича в страните от Източния блок. На заседание на работна група на Варшавския договор от февруари 1990 г. ясно е казано, че прекъсването на дипломатическите отношения с еврейската държава е било погрешно и не е постигнало целта си да изолира Израел на международната сцена, а единствено е лишило блока от ценни контакти и възможности за влияние в Близкия изток[4]. Възстановяването на българо-израелските дипломатически отношения довежда до сериозна промяна в отношението на някои арабски организации. Силно зачестяват сигналите, че радикални или екстремистки групи като „Мюсюлмански братя“, Абу Нидал и др. подготвят атентати или други терористични актове срещу самолети или дипломатически представителства на държави от Източния блок. Във връзка с откриването на израелско дипломатическо представителство в София са получени информации за заплахи от страна на Фронта за освобождение на Палестина на Абу Аббас и организацията Ал Фатах – Революционен съвет на Абу Нидал. По този повод още в началото на 1991 г. са проведени първите контакти между българските и израелските специални служби с цел осуетяване на терористични атаки. Едни от последните сведения, изпратени от КГБ едва няколко дни преди разпускането на Организацията на Варшавския договор, съдържат информация, че са възможни терористични акции на съветска територия срещу дейци на еврейски организации[5].
Отношенията между НРБ и Израел в периода от основаването на еврейската държава до радикалната промяна на режима в България през 1989 г. минават под знака на студената война и напрежението между САЩ и СССР. Външнополитическите позиции на България се определят от ролята ѝ на лоялен съветски сателит и не се отличават от линията, зададена от Москва. Специфичното в българския случай е политиката към еврейското население в страната. Историческата близост между българи и евреи, обусловена от вековната взаимна толерантност, довела до спасяването на българските евреи от унищожение по време на Втората световна война, залагат една друга основа на взаимоотношенията. В глобален план тя е трудно доловима поради мястото на всяка от двете страни в световната геополитическа игра, но на двустранно равнище, и още повече в личните контакти, тези особености са ясно доловими. Сериозен фактор е и значителният брой българи от еврейски произход, изселили се в Израел в периода 1948–1949 г. Тези хора оставят роднини, близки и приятели в България, с които поддържат активни връзки. Не случайно българският партиен и държавен ръководител Тодор Живков не провежда нито мащабни антиеврейски чистки, нито позволява надигане или пропагандиране на антисемитизъм, както периодично се случва в Съветския съюз. Въпреки ясното ангажиране на НРБ с арабската кауза и откритите критики срещу външната политика на Държавата Израел, довели в крайна сметка до прекъсване на дипломатическите отношения през 1967 г., неофициалните контакти не само остават живи, но през следващите десетилития постоянно нарастват. Липсата на дипломатически канал за непосредствено провеждане на идеологическа диверсия и друга подривна дейност принуждава разузнавателните органи на двете страни да използват други възможности за проникване. Първоначално за тази цел се използват роднинските посещения, туристите и визитиращите търговци, но постепенно службите се ориентират към деловите среди и към гражданите от еврейски произход на други държави, посещаващи двете страни. Интересът на разузнавателните органи на двете държави една към друга се запазва, подклаждан от мястото на „медиатор“, което Москва отрежда на България в тази конфигурация. Човешките отношения между българския и еврейския народ обаче се запазват близки, приятелски и стабилни, като в следващите години се развиват все по-възходящо и интензивно.
[1] Баев, Й. Политиката на българското правителство към Близкоизточния конфликт като фактор за дейността на еврейската общност в страната. В: Сборник с материали от международната конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война и студената война, 1939–1989“, С., 2013, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 213–224.
[2] Архив КРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 22, оп. 1, а.е. 177, л. 1–2.
[3] Пак там, л. 4.
[4] Баев, Й. Политиката на българското правителство към Близкоизточния конфликт като фактор за дейността на еврейската общност в страната. В: Сборник с материали от международна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война и студената война, 1939–1989“, С., 2013, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 223.
[5] Пак там, с. 224.
