В края на 2024 г. излезе изследване „Междукултурните отношения между израелски араби и евреи, отразени в арабските преводи на съвременната еврейска литература“ на Махмуд Каял от Университета в Тел Авив (TAU), в което ясно се заявява, че отношенията между арабската и израелската еврейска култура са се осъществявали в сянката на продължителен и насилствен политически конфликт между араби и евреи в Близкия изток и следователно междукултурният им диалог тях е по-скоро антагонистичен, полемичен и изпълнен със стереотипи и предразсъдъци. Според Махмуд Каял „този антагонистичен контекст се отразява и в преводите на литература от иврит на арабски, защото носи политическия начин на мислене, ориентиран към очакванията на читателя, за който това не са просто литературни творби, а по-скоро документи, отразяващи културата на другия. В състояние на траен конфликт преводаческата дейност винаги ще довежда до преводи, чиято цел е по-скоро идеологическа, отколкото литературна в една обстановка на интелектуална несвобода.“ Или, както казва израелският писател и журналист Амос Оз: Култура означава да си спомняме онова, което се опитваме да забравим. Битката в световен мащаб днес е между културата и промиването на мозъците.
Така царството на думите може да бъде конфигурирано от идеологически пристрастия, а писаното слово в интерпретацията му от иврит на арабски всъщност губи моралната си ценност. Но истината е, че Израел е алтернатива на подобни манипулативни практики и културният живот тук е територия на уникални арт модели, често постигнати чрез симбиоза между културите на евреи и араби, в които изкуството не само съхранява, но и развива романтичната си мистика. Това е до такава степен автентично, че при представянето на арабско-израелски творци различните медии и сайтове често се случва да представят едно и също лице (музикант, художник или поет) ту като палестинец/палестинка, ту като израелец/израелка без никакъв акцент върху различието.
Няколко забележителни арабско-израелски художници с международно признание, между които са Самах Шихади (Самах Шехаде), представяна в мрежите ту като палестинка, ту като израелка, и Михаел Шалах, привличат вниманието на изследователите с работата си на полето на изкуството, в което разказват истории за земята на Израел („своята земя“) през хиперреалистична призма. И двамата са магистри по изящни изкуства от Университета в Хайфа, където живеят и работят като колеги и съмишленици. Шихади е родена през 1987 г. в кфар (село) Ша'аб, Западна Галилея, а Шалах е роден през 1975 г. в кфар Пасута в Горна Галилея, където 99% от населението са арабски християни. И двамата имат десетки самостоятелни изложби в Израел и Европа, участия в международни изложби и са носители на различни награди за изкуство и култура в Израел. Работите им са израз на посланието, че „изкуството генерира промяна“, без никой от тях да пренебрегва темата за екзистенциалната болка в търсене на собствената идентичност. Живописните платна на Шалах, включително портретите и многобройните автопортрети, са свързани с политиката на самоопределяне и – по собствените му думи – представляват символичен и метафоричен разказ за двойната идентичност и двата живота на собствената му израелско-палестинска субектност и как тя да бъде разпознаваема в тълпата, без да бъде проверявана и разобличавана. Критиците с право го наричат уникален, защото изследва „съпоставянето и контраста между традиция и настояще, като използва хиперреалистична техника и множество детайли, които поставят произведенията му на границата между реалността и илюзията, където полетата, Азовете и идентичностите динамично се трансформират в модел на ново хипотетично бъдеще“ – по думите на Лора Бийни, директор „Комуникации“ в галерия „Табари“ в Дубай, в която пред 2023 г. той участва в международната изложба Terra (Un)firma[1]. В изложбата едно от платната му „Хлебарят“ е мощна ода за борбата на палестинския мъж за оцеляване в град, в който има ясни граници между евреи и палестинци, за разлика от родния му град Хайфа, където евреи и араби живеят рамо до рамо. „Затова беше важно за мен да посетя това място и да документирам случващото се по улиците на Стария град по реалистичен и прост начин, без осъждане или носталгия“, казва той, добавяйки, че продавачът на хляб е фигура, която метафорично отразява волята и избора на живот срещу трудностите на живота.
Във фокуса на творбите на художничката Самах Шихади често откриваме екзистенциалната болка на арабските жени в борбата им за равни права, техния статут в обществото, съответстващ на традицията и религиозните вярвания, от една страна, и на социалната и политическата реалност – от друга. Затова творбите ѝ, представяни в различни галерии в Израел, често получават признание за нейните феминистки и политически послания. Според The Times of Israel тя е заслужен носител на Наградата за изкуство „Рут Рапапорт 2023“, която се присъжда на жени, генериращи промяна чрез изключителни и забележителни постижения в обществената, социалната, общностната или икономическата сфера в Израел. Наградата е създадена през 2013 г. от фондация „Брус и Рут Рапапорт“ в сътрудничество с най-четеното женско израелско списание La’Isha (на иврит: לאשה) – „За жената“.
Две полета, два живота, две идентичности – представени чрез една обща кауза... За мен е впечатляващо, че в периода 2012–2024 г. Самах Шихади, която е едновременно и израелска, и палестинска художничка, получава: 1. Годишна награда за изобразително изкуство на името на палестинския художник Исмаил Шамут от Колежа по изкуства и култура към университета Дар ал-Калима във Витлеем, Палестина, за произведения, посветени на палестинската борба за свобода, равенство, достойнство и самочувствие; 2. Годишна награда на Министерството на културата и спорта на Израел за работа с млади израелски творци; 3. Награда за изтъкнат сътрудник от педагогическия колеж „Ораним“ в Северен Израел и от Университета в Хайфа; 4. Награда от Асоциацията за женско изкуство и изследвания на пола в Израел. Това е наистина многостранна леща, през която светът на един творец може да се види от много гледни точки – опит, уникален за Израел, наричан от някои изследователи „уникална националност“, въплътена в творчество.
Пример за това е и израелската група A-WA, съставена от трите сестри Таир, Лирон и Тагел Хаим, чийто сингъл Habib Galbi („Любовта на сърцето ми“) с традиционна йеменска музика, изпълнявана с йеменски диалект на юдео-арабски, смесена с хип-хоп, реге и електронна музика, е световен хит, широко популярен в Арабския свят. Сестрите Хаим произлизат от семейство на еврейски емигранти мизрахим от Йемен.
A-WA е част от младежко движение, което чества еврейско-израелските си културни корени на арабски език – езика на дядовците и бабите им. Сега, след десетилетия дискриминация, по-младото поколение мизрахим не се смущава да показва своята еврейска етническа идентичност на хора от Близкия изток. „Първоначално никак не бяхме сигурни как ще реагира публиката на това, че пеем на арабски – казват сестрите, – и бяхме доста неспокойни, защото в миналото езикът на мизрахимите често е бил стигматизиран, тъй като е бил езикът, говорен от противниците на Израел. Но трябва да се ръководиш от интуицията си и да останеш свързан с мястото, откъдето идваш.“ Трите момичета са израснали в малкото село Шахарут в пустинята Арава в Израел, най-сухата и солена пустиня. Сега хитът им Habib Galbi е гледан в YouTube над 19 милиона пъти, те изнасят концерти в цял Израел и Европа, а имат и няколко авторски албума. И трите живеят в Рамат Ган. Таир е бакалавър по музика, Лирон е архитектка, а Тагел е графична дизайнерка и илюстраторка. Когато говорят за тях, израелските медии не пропускат да споменат как три сестри, носещи яркорозови хиджаби, се качват в прашен бял джип, разхождат се през пустинята и това е неочакваното пътуване на А-Wa от селските райони на Израел до световната слава. Впрочем името на групата се произнася „Ай-Уа“ и означава „да“ на арабски жаргон.
A-WA и техният израелски продуцент Томер Йосеф не са единствените музиканти, които възраждат йеменската еврейска идентичност. През 80-те години на миналия век израелската поп певица Офра Хаза също пее на йеменски арабски. Известна като Мадоната на Изтока, тя помага за преодоляване на разделението между евреи и араби. „Ахиноам Нини“, „Йемен Блус“ и други популярни израелски групи също съчетават йеменски арабски мелодии с мелодии от Израел, Запада и други географски ширини.
Израел е територия, в която действа уникален етически феномен и съвременният тукашен музикант, поет, художник знае как точно да работи в полза на една обща целесъобразност и как да направи своя независим избор, в който наистина личният живот може да е ситуиран върху две сложни „полета“ на двойната идентичност. Примерите са хиляди, такъв е и един от най-изтъкнатите палестински художници в Израел днес Фуад Агбария, роден през 1981 г. в село Мусмус, близо до град Ум Ал-Фахм, в област Хайфа, където баща му всъщност е учител по иврит. Агбария е част от представителна група млади палестински художници, които като израелски граждани непрекъснато предефинират какво означава да си палестинец в историческа Палестина в съответствие с ценностите на съвременния Израел. Завършил е Академията за изкуства и дизайн „Бецалел“ и Еврейския университет в Йерусалим, а през 2014 г. е получил магистърска степен по изобразително изкуство от Университета в Хайфа. Носител е на много награди. Каталогът му с творби до момента е посветен на теми, свързани с палестинския наратив, идентичност и памет, автор и участник е в изложби с характерни заглавия като „Карти на паметта“, „Носталгия по светлината“, „Устойчив срещу разпад“, „Тъкане и дупки“. Участвал е в над 20 групови изложби в Бейрут, Назарет, Яфа, Тел Авив и др. В Израел Агбария е считан за абстрактен художник в пълния смисъл на думата, който мигрира между стилове, както мигрира между собствените си идентичности на израелец и палестинец. Творчеството му варира между импресионизъм и абстракция, а оттам – дори до калиграфия. Правото на художника е да развива, нарушава, конструира и деконструира методи и правила, създавайки нови светове.
Последната му изложба се състоя на 25–26 април 2025 г. в мошава Кфар Виткин в Централен Израел с кауза да се съберат средства за изграждане на професионална инфраструктура с цел модернизиране на Музея на изкуствата „Ум ал-Фахм“ – първия арабски музей в Израел. В посланието си, публикувано в социалните мрежи, Агбария пише: „В тези трудни времена Музеят на изкуствата „Ум ел-Фахем“ – първият арабски музей в Израел – остава лъч на партньорство, диалог и взаимно уважение.“
За да се опишат каузите в името на изграждане на мултикултурни мостове, извън властта на традиционните стереотипи и предразсъдъци, между наистина различните по убеждения, приоритети и ценности творци и творчески групи в Израел, са необходими томове изследвания. Затова ще завърша само със съдбата на една музикантка. Израелската арабска музика, включително музиката на мизрахим, съчетава елементи от близкоизточните и западните стилове, което определено развива оригиналността и специфичното богатство на съвременната израелска музика. Сред имената на израелските арабски музиканти (певци, актьори и изпълнители) често ще срещнете тези на Насрин Кадри, Тамер Нафар и Мира Ауад.
Мира Ауад е актриса, певица, композитор, текстописец, радио и тв водещ, фотограф, известна с участието си в различни творчески проекти в сферата на музиката, театъра, киното, телевизията, радиото, а също и като правозащитна активистка, която се бори за равнопоставеност на жените, както и на палестинците в Израел. Родена е в гр. Рамла (Рамле), Израел, в арабско-християнско семейство. Баща ѝ Анвар е лекар, завършил медицина в България, а майка ѝ е българка – Снежанка Изворска, експерт по славянски езици. Като музикант Мира Ауад създава уникален стил, смесица от звуци и ритми, комбиниращи арабски ритми, българска традиционна музика, музиката на Джони Мичъл, Питър Гейбриъл, Стинг, Антонио Карлос Жобим, „Пинк Флойд“, ритмите на Средиземноморския регион, били то гръцки, ливански, турски или испански. Тя си сътрудничи с прочути музиканти като израелската певица Ноа, италианския тенор Андреа Бочели, израелския певец и музикант Идан Райхел, израелския певец и текстописец Давид Броза, бразилския перкусионист и текстописец Жока Перпинян, гръцкия изпълнител Йоргос Даларас, баската група „Ла Ореха де Ван Гог“, американския саксофонист Тим Рийс, британския китарист Стив Хакет, американския музикант Боби Макферин, израелската хевиметъл банда „Орфанед ланд“ и още много. Мира Ауад композира и музика за театрални пиеси като тази за монодрамата „Не е Ноев ковчег“ или за пиесата „Очи“ по стихове на Махмуд Даруиш, в която тя участва и като актриса. Записвала е и песни за пълнометражни филми.
Още на 19 ноември 2009 г. Мира Ауад и певицата Ноа (Ахиноам Нини) с песента There must be another way от дуетния им албум със същото заглавие, издаден от Universal Music, са удостоени с наградата за мир „аВива Рейк“, която се връчва на хора, които са се отличили с усилията и работата си да насърчават диалога и разбирателството между евреи и араби. По-късно дуото печели наградата NIF Human Rights for Arts and Culture на фонда „Нов Израел“. През 2021 г. вицепрезидентът на NIF Либи Ленкински ясно формулира ценностите на фонда: „Имаме нужда от вдъхновение. Имаме нужда от когнитивен дисонанс. Трябва да бъдем вдъхновявани и мотивирани, за да можем да си представим различно бъдеще. Изкуството постига всички тези неща; то е съществена част от миротворчеството.“
През май т.г. Мира е между водещите организатори на Срещата на върха за мир в Йерусалим, част от събитията по време на която се провеждат на 9 май в Международния конгресен център Б’ней аУма. Тук Мира организира и говори в различни панели за активизма в изкуството, осъществяван в името на мира между евреи и араби, а в профила си в социалните мрежи на 8 май пише следното: Утре, започвайки с церемонията по откриването, а след това и през целия ден ще има музикални изпълнения от много невероятни артисти. Ще пея заедно с Ноа (Ахиноам Нини) и Яел Декелбаум. Елате да се потопите в надежда. Вдигнете глас с нас, за да спрем войната, да върнем заложниците. Присъединете се към нас в създаването на реалност и справедливост и мир за всички. Ще се видим в Йерусалим! Повтаряйте с нас думите на проф. Ювал Ноа Харари: „Всички войни ни доведоха до бездната. Време е да опитаме отново с мир!“
Срещата на върха за мир този май беше организирана от 60 израелски граждански организации, обединяваща еврейски и палестински лидери, граждани и творци от различни изкуства, които работят заедно за прекратяване на израелско-палестинския конфликт чрез политическо споразумение, което гарантира правата на двата народа на самоопределение, равенство, свободно и сигурно бъдеще. В призива на 60-те организации се казва, че въпреки продължаващите скръб и насилие тази коалиция се обединява, за да превърне израелското послание за мир в сплотена и мощна сила за промяна, способна да води ефективни и координирани действия за осигуряване на справедлив мир и за двата народа. А по думите на Мира Ауад: Войната, която избухна на 7 октомври, трябва да бъде последната война и може да бъде: войната, след която ще дойде мир, защото всички ние, хиляди израелци и палестинци, ще изградим и моделираме реална и осезаема алтернатива на войната. Гласът на Мира се чува от безбройните ѝ последователи в социалните мрежи, когато тя казва: Опустошително е, когато дори пространствата за скръб са застрашени. Тази нетърпимост между мен и теб, евреина и палестинеца, е толкова дълбоко вкоренена, че някои предпочитат да заглушат траура, отколкото да се изправят пред човечността на другия. Време е да се сложи край на това. Време е да върнем всички у дома. Време е за мир.
За новия израелски постмодерен творец, който е вдигнал най-високата летва пред себе си днес, когато след 7 октомври дори пространствата за взаимна скръб са застрашени, когато „нетърпимостта към другия е дълбоко вкоренена в традиционните стереотипи“, няма значение на колко национални полета работиш, колко паралелни живота живееш и колко идентичности съхраняваш в себе си, ако не можеш да създадеш възможност за емпатия, ако не си допринесъл с изкуството си „различните“ да признаят историята и травмата си един пред друг – защото само тогава съществува крехката, но реална възможност за промяна на етическия модел, в който натрупаните от хилядолетия болки могат да се превърнат в модел за изцеление на цялото човечество, разработен в Израел.
Радост Николаева
[1] От латински: terra firma – твърда, устойчива в сравнение с морето и въздуха земя. В случая: (Не)устойчива, (Не)сигурна.
