Традиционният начин на мислене асоциира такъв вид питане с изчезнал човек, издирван от семейства и институции, включително и със съдействието на медиите, които допълнително актуализират информацията с оглед на по-широко обществено съдействие. В случая обаче се оказа, че става дума за една от най-големите еврейски ценности – колективната памет и нейното съхранение. А при колективната памет всичко зависи от това как разказваме историята. Историята отговаря на въпроса "Какво се случи?", а паметта отговаря на въпроса „Кой тогава съм аз?“. Става дума за идентичност и връзка между поколенията, защото запомнените неща не умират. Помнете миналото, казва Моше, най-важният пророк в юдаизма и една от най-влиятелните личности в еврейската история, но не бъдете негови пленници, превърнете го в благословия, а не в проклятие; в източник на надежда, а не на унижение.
Само месец след въпроса „Къде изчезна Фридрих Гернсхайм?“ в медиите се появи информация, която гласеше: „Щастливи сме да се върнем към новото 26-то издание на един от най-престижните фестивали в Израел „Фелиция Блументал“, с програма, която отдава специална почит на Фридрих Гернсхайм“. По време на две концертни прояви на 27 и 30 март на тазгодишния фестивал, който носи името на пианистката Фелиция Блументал, творчеството на Гернсхайм беше представено от Израелския музикален ансамбъл в Музея на изкуствата в Тел Авив и в Националната библиотека, която се намира на територията на кампуса Гиват Рам на Еврейския университет в Йерусалим. Впечатляваща част от концерта в Националната библиотека беше изпълнение на неговия Клавирен квартет No 3, съпроводено с четене на откъси от писма на Гернсхайм до неговите съвременници, приятели и партньори Макс Брух, Йоханес Брамс, Роберт Шуман, Менделсон и др., чиито произведения също бяха изпълнени – осемте пиеси на Брух за кларинет, виола и пиано, монументалния квинтет за кларинет на Брамс и т.н.
Фридрих Гернсхайм (1839-1916) e роден във Вормс, Германия, един от централните градове на еврейската култура и живот през Средновековието, освен Майнц и Шпайер. Семейство Гернсхайм идва в Германия с голямата миграционна вълна на сефарадски евреи, прогонени от Испания през 15 век. Гернсхайм е единственият син на Ейбрахам Гернсхайм, изтъкнат еврейски лекар, и съпругата му Жозефин. Баща му свири на флейта, а майка му на пиано. Следвайки техните стъпки, момчето започва да се занимава с музика от ранна възраст. На 6 години композира първата си пиеса за пиано, като същевременно изучава музикална теория и разширява уменията си и с други инструменти, а на 9 композира пълна оркестрова увертюра, чийто публичен дебют е когато е на 11. Германците го наричат „малкия Моцарт“. През 1849 г., поради политическата ситуация в Германия, семейството е принудено да напусне дома си и да се премести първо в Майнц, след това във Франкфурт. 13-годишен „малкият Моцарт“ е приет в Лайпцигската консерватория, една от най-престижните музикални институции в Европа по онова време. Лайпциг е център на музика и култура, а младият Гернсхайм се оказва заобиколен от топ музиканти като Феликс Менделсон, Рихард Вагнер и Роберт Шуман, с които си партнира и работи по съвместни продукции, а в архивите му, които се съхраняват в музикалния архив на Националната библиотека в Йерусалим, е запазена вълнуваща кореспонденция с всеки от тях. Кариерата му на немската музикална сцена е бърза и успешна. На 17 заминава да учи в Париж, където скоро започва да се изявява като композитор и изпълнител. В Париж най-близкият му приятел е композиторът Макс Брух, а приятелството им е добре документирано в множество писма и дневници, съхранявани в музикалния фонд на Националната библиотека в Израел. Неговият френски дебют в средата на 1856 г. има голям успех, което му осигурява партньорства с редица ключови музикални фигури от 19-ти век – Джоакино Росини, Камий Сен-Санс, Франц Лист, Антон Рубинщайн и Херман Леви, от когото Гернсхайм „наследява“ поста на музикален директор в университетския град Саарбрюкен през 1861 г. По-късно Гернсхайм е поканен да преподава в Кьолнската консерватория и бързо се превръща в централна фигура в културния живот на града. Преподавал е и в Академията по изкуства в Берлин. Един от учениците му през този период е Енгелберт Хумпердинк, композитор на операта „Хензел и Гретел“. Негов ученик е и големият български композитор от еврейски произход Панчо Владигеров, който по-късно става учител на Алексис Вайсенберг и Милчо Левиев, а така нишката на паметта осигурява нови и нови приноси за всеки, който е част от нея.
През 1870 г., по време на Френско-пруската война, Гернсхайм дирижира „Немски реквием“ на приятеля си Брамс в Кьолн – мащабно произведение за хор, оркестър и солисти, в което Брамс използва текстове от Стария и Новия завет. По това време творби на Гернсхайм вече се изпълняват в най-престижните концертни зали в Европа. Докато работи като музикален директор на Maatschappij tot Bevordering der Toonkunst („Общество за насърчаване на музиката“) в Ротердам, Холандия, той композира втората и третата си симфонии, продължава да пише камерна музика и дирижира изпълнения на опери като „Фиделио“ на Бетовен, „Дон Жуан“ на Моцарт, „Танхойзер“ на Вагнер и др. Две години преди смъртта му, през 1914 г. обществеността в гр. Дортмунд, където е работил като диригент и пианист, го почита с двудневен фестивал за 75-ия му рожден ден („Gernsheimfest“).
Истината е, че неговите публични изяви и творби винаги са предизвиквали смут в немските музикални среди заради еврейската му идентичност. През 1928 г. Карл Хол публикува безценната биография на Гернсхайм Friedrich Gernsheim: Leben, Erscheinung und Werk, написана в консултация приживе със самия него – а това е една от книгите, изгорени от нацистите на 10 май 1933 г. В мрачните години на германската история от 1933 до 1945 г., когато нацистите идват на власт, името на Гернсхайм е изтрито от германския музикален канон. Произведенията му са забранени за изпълнение, публикациите му са премахнати от библиотеките, а името му е включено в черния списък на скандалния спонсориран от нацистите Lexikon der Juden in der Musik („Енциклопедия на евреите в музиката“, 1940 г.).
След смъртта му, в продължение на 30 години Гернсхайм и творчеството му изглеждат напълно забравени, докато на 21 декември 1966 г. на негово име започва да се създава колекция в Националната библиотека на Израел с оригинални документи, творби, ръкописни и печатни партитури, композиции, предоставени от по-малката му дъщеря, емигрирала в страната. Колекцията, в която освен писма и документи, се съдържат музикални и звукови архиви, е посрещната с грандиозно събитие, на което присъстват 190 от най-популярните в онзи период музикални фигури в Израел. В архива е открит и необичаен предмет – декорирана дървена кутия, в която върху възглавница лежи метален лавров венец със спретнато сгънат лист хартия, в която е скрит кичур коса с елегантно написани на ръка думи, от които става ясно, че кичурът принадлежи на Феликс Менделсон Бартолди, композитор от еврейски произход, внук на немско-еврейския философ Моше Менделсон[1] (1729-1786).
На 27 и 30 март тази година пред гостите на събитието, с което паметта за Фридрих Гернсхайм и за неговото уникално присъствие в световната музика и култура беше възстановена, директорът на Фестивала „Фелиция Блументал“ Идо Шпиталник каза: „Тази година Фестивалът се фокусира върху феномена на откриването – дори на неща, които сме мислили, че вече знаем… Да се възстанови генът на паметта е еврейска кауза, самият юдаизъм е религия на паметта. Каня ви да се присъедините към нас в това пътешествие на открития!“
Впрочем Международният фестивал на името на голямата еврейска пианистка Фелиция Блументал (1908-1991) също е част от възстановен ген на паметта. Фелиция Блументал е полско-еврейска пианистка и композиторка. „Тя беше една от сравнително малкото жени, родени през първата четвърт на 20 век, постигнала сериозна кариера като концертираща пианистка“ – казва за нея Робърт Кънингс в биографичната си книга за Фелиция, публикувана през 2015 г. на английски език. След богатата си световна кариера, тя умира в Израел по време на едно от многото си концертни турнета в страната, погребана е в Тел Авив, а само 7 години по-късно дъщеря й, сопраното Анет Селин, стартира в памет на майка си първото издание на Международния музикален фестивал „Фелиция Блументал“, който всяка година представя световните тенденции и постижения в съвременната класическа музика с осигурена и активна подкрепа за млади музиканти.
Музеят на изкуствата в Тел Авив, в който се състоя единият от концертите в памет на Фридрих Гернсхайм също е част от живата нишка на феномена памет, който при евреите е част от непрестанното преоткриване на идентичността чрез пътешествие във времето, преминавайки през различни „места на паметта“. Музеят е създаден през 1932 г. в сградата на булевард „Ротшилд“ 16, дом на първия кмет на Тел Авив Меир Дизенгоф, който дарява имота за музей в памет на съпругата си Зина след смъртта й през 1930 г., наричана заедно със съпруга си едни от „основателите на Тел Авив“. На същия адрес се намира и Залата на независимостта – мястото, където на 14 май 1948 г. Давид Бен-Гурион обявява Декларацията за създаването на държавата Израел. Меир Дизенгоф, първият кмет на Тел Авив (от 1911 г. до смъртта му през 1936 г.), е описван като човек, „който може да си спомня за бъдещето“. Легендарен е денят, когато той кани медиите на откриването на новото пристанище в Тел Авив. Пристигат стотици репортери. Не виждат нищо друго, освен вода, пясък и синьо небе. Дизенгоф взема пръчка и я забива в пясъка. Но за мнозинството тук няма нищо друго освен вода, пясък, синьо небе и пръчка. Дизенгоф застава пред тълпата и започва речта си с думите: „Дами и господа, все още си спомням деня, когато Тел Авив нямаше пристанище“. Така или иначе по време на мандата си той създава отделно пристанище в Тел Авив, независимо от Яфа и нейното пристанище.
Предизвикателството на Дизенгоф е да виждаш бъдещето така, че то става реалност, в която винаги е жив генът на паметта. Казват, че глаголът „помня/помни“ се появява не по-малко от 169 пъти в Тората. „Помнете, че бяхте странници в Египет“; „Помнете старите дни“; „Помни седмия ден, за да го освещаваш“… Юдаизмът е религия на паметта, а цивилизационният модел да живееш в полето на паметта е особена зона на отговорност, в която времевите измерения са гъвкави, чувствителни и живи. Равините казват, че три пъти в Книгата Битие се говори за Б-г като за спомнящ си. „Б-г си спомни за Ной“ и го изведе от ковчега на сушата. „Бог си спомни за Авраам“ и спаси племенника му Лот от унищожението на градовете в равнината. „Бог си спомни за Рахил“ и й даде дете. Когато Б-г си спомня, Той го прави за бъдещето и за живота.
Затова няма да разберем развитието на модерната израелска културна сцена, ако не я изследваме и през живият ген на паметта, без който част от нейната магия ще остане неразбрана.
Радост Николаева
[1] Духовен водач при възникването на Аскалата и първи преводач на немски на Тората (1780-1783), въпреки че тогава преводът на книгата е отпечатан с еврейски букви.
