Израел и Ливан вечерта на 27 юни подписаха рамково споразумение, целящо постигането на траен мир и разоръжаването на Хизбула. На практика това е по-добре от нищо. Но Хизбула не постави подписа си под него. И продължава да не е ясно дали и това споразумение, както и предишните, няма да остане само на хартия.
Ситуацията анализира експертът в областта на спецслужбите и водещ журналист от Ynet Ронен Бергман.
Във всеки случай споразумението с правителството на Ливан е в посока на позитивизма: и за Израел, и за Ливан е по-добре да има споразумение, отколкото да няма, пише Бергман.
И да, в този документ се повтарят много заявления, които вече са звучали и от двете страни.
„Но в Близкия изток понякога трябва да се произнасят и очевидните неща. Например, че Израел няма никакво намерение да анексира част от Ливан, че единствената причина, поради която той се намира там, е Хизбула и необходимостта да се обезопаси северната част на Израел (за всички, които се съмняваха в мира, и то не без основания, че ей сега ще се появят Бен-Гвир или Смотрич и ще заплашат със създаването на поселение Маале-Бофор)“, пише Бергман.
Има и още нещо, което според него си заслужава да бъде повторено — че държавата Ливан и нейното правителство се стремят да съжителстват с Израел като мирни съседи. Най-важното е, че за отбраната и суверенитета на цялата територия на Ливан отговарят правителството и армията на тази страна. Те и само те, а не Хизбула.
Бергман сравнява сегашната ситуация със споразумението от Таиф от 1989 година, познато още като „Споразумение за национално помирение“, сложило край на 15-годишната гражданска война в Ливан (1975–1990 г.).
В това вътрешноливанско споразумение Израел не участва пряко, но то има пряко отношение към страната и към юга на Ливан. Една от главните точки на Споразумението от Таиф е разпускането и демилитаризирането на всички ливански и неливански въоръжени групировки. Контролът върху цялата страна е трябвало да премине към ливанската армия.
Но под натиска на Сирия и Иран по отношение на Хизбула тогава е направено изключение - групировката е призната за „съпротивително движение“ срещу израелската окупация на Южен Ливан, където по онова време Израел поддържа буферната „зона за сигурност“.
През 2000 година Израел напълно извежда войските си от Южен Ливан, но Хизбула дори не помисля да се разоръжи. Напротив — прикривайки се под статута на „съпротива“ и използвайки слабостта на централното правителство в Бейрут, тя се превръща в мощна армия, която на практика установява пълен контрол над южната част на страната.
Според Бергман от духа на Споразумението от Таиф днес не е останало почти нищо -сега правителството на Ливан има намерение действително да разоръжи Хизбула. Въпросът е дали ще успее.
Изглежда, че в това се съмнява и самият премиер Нетаняу. Бергман посочва, че той много е бързал да направи своето телевизионно обръщение, посветено на споразумението с Ливан. Премиерът е бързал толкова много, че е публикувал видеобръщението си вечерта в събота, преди края на шабат.
„За тези, които се питат кому е нужна такава бързина и такова „спасяване на душата“ в това 90-секундно видео, изглежда, че отговорът се обединява около думите: „това е силен удар по Иран“ и следователно огромен успех за Израел и за Нетаняу, защото Иран не успя да се включи в механизма за контрол върху споразумението“, отбелязва Бергман.
„Но в самите думи на Нетаняу може да се открие елемент на съмнение. Първо — когато той говори за двете пилотни зони, където ЦАХАЛ ще предаде контрола на ливанската армия, той казва, че това е „по препоръка на ЦАХАЛ“, пише Бергман.
Възниква усещането, че премиерът си подготвя алиби, предварително избирайки на кого да прехвърли вината в случай на провал.
Какво се е променило?
Нетаняу вижда голяма победа в това, че поне към този момент президентът на САЩ Доналд Тръмп не е поискал от Израел да се оттегли в Ливан до международната линия на разграничаване. Иран се е опитал да прокара това решение, но не е успял.
Нетаняху заяви, че ЦАХАЛ ще остане на линията, която позволява да бъде обезопасена северната част на Израел от обстрели с противотанкови ракети. Но на практика дори тази буферна зона не навсякъде покрива дистанцията на обстрел с противотанкови ракетни комплекси.
Освен това основната част от атаките срещу населените места в северен Израел през последното време е свързана не с противотанкови ракети, а с ракети, снаряди и най-вече с дронове от различен тип.
Освен това Нетаняу обещава, че Израел няма да напусне Ливан, докато Хизбула не се разоръжи, но не казва как точно ще бъде решен този проблем.
Какво липсва в споразумението
Проблемът на споразумението с Ливан не е в това, което има в него, а в това, което липсва, пише Ронен Бергман.
„В документа има много красиви думи, но липсват четири ключови компонента. Първо — няма график за завършване или поне за развитие на целия процес. Споразумението е напълно лишено от срокове.
Второ — в него няма думите „прекратяване на огъня“ или каквото и да е споменаване на прекратяване на огъня, което Тръмп наложи на Израел. Не е уточнено дали то се прилага и при какви условия. В документа изобщо не се споменава механизмът за контрол върху прекратяването на огъня“, отбелязва Бергман.
Трето — министърът на отбраната Израел Кац заяви вчера, че споразумението „е историческо събитие и важно дипломатическо и отбранително постижение за Държавата Израел, което може за първи път от десетилетия да създаде нова и по-сигурна реалност на северната граница и в Ливан“.
Но именно същият Кац още през април 2026 година заявяваше:
„ЦАХАЛ унищожи сега с мощен взрив подземната терористична инфраструктура в Ливан, която се намира вътре в новата зона за сигурност. Правителството на Ливан и ливанската армия се задължиха да прочистят Южен Ливан от бойците и оръжията на Хизбула. И ето какви са резултатите“.
Тогава защо смята, че точно този път правителството на Ливан ще постигне успех?
И четвърто — Хизбула не е страна по споразумението и заяви, че категорично се противопоставя на него.
„Ако това ви звучи познато, то не е случайно. Ситуацията много напомня споразумението с Хамас от октомври 2025 година, както и споразумението между САЩ и Иран.
Военните усилия, дори и най-успешните, трябва да завършват със споразумение, с политико-дипломатическа стъпка. В противен случай ще живеем във вечна война, а нито една държава не може да съществува в такава ситуация“, пише Ронен Бергман.
„Но в продължение на почти три години бойни действия Израел полагаше усилия да не стига до споразумения, които изглеждаха на политическото ръководство като нещо подобно на поражение и непривлекателно за избирателите.“
Така, вместо да използва натрупаните успехи за подписване на споразумения от позицията на силата, Израел протакаше времето и в крайна сметка беше принуден да се съгласи на междинни споразумения, които са много далеч от постигането на неговите военни и политически цели.
„И ето че вместо ликвидиране на Хизбула имаме „пилотни зони“, „възстановяване“ и други красиви думи от речника на дипломатите, които вярват — въпреки натрупания човешки опит — че ако наречеш проблема с красивата дума framework, той става по-лесен за управление.
Не ликвидиране на Хамас, а „механизъм“. И не извеждане на обогатения уран от Иран, а „преговори в продължение на 60 дни“, — иронизира Бергман.
Нова политика
„Иронията е, че същият този лидер, който обясняваше на всички, че споразумения не са ни нужни, и обещаваше „абсолютна победа“, сега пристига на същата стара и добре позната спирка на израелската политика - междинното състояние.
И този път дори не едно. Цяла серия от споразумения, три фронта, една идея: не решение, а зависнало положение. Не прекратяване на заплахата, а нейното отлагане за следващия етап“, отбелязва Бергман.
В Газа това изглеждаше така: мирният план на Тръмп на първия етап предвиждаше размяна на израелските заложници срещу палестински затворници. Това беше постигнато успешно и спаси много човешки животи.
Но какво не се случи след това и не се случва и досега?
Хамас не беше ликвидиран. Газа не беше демилитаризирана. Алтернативна власт не беше създадена. Тунелите не изчезват по магически начин само защото в 20-точковия документ на Тръмп е написано, че ще бъдат унищожени.
В Израел твърдяха, че Тръмп е обещал, че ако това не се случи, Израел ще може да завземе Газа. Да, обещал е, но не е обещал да изпълни това обещание. А и в самия Израел сега няма голямо желание да започва подобен процес, пише Бергман.
В Израел обвиняват Хамас в нарушаване на 20-те точки от плана на Тръмп. Но терористичната организация още от самото начало заяви, че не е съгласна с този документ.
Оттогава посредниците се опитват да създадат механизъм за решаване на всички проблеми в Газа. Но колкото повече време минава, толкова по се отдалечава това решение — или, може би, толкова по-очевидна става самонадеяността на самия план на Тръмп.
С Иран разминаването е още по-голямо. Защото там, както ни обясняваха, ставаше дума за заплаха за самото съществуване на Израел. Не просто за поредна заплаха за сигурността. Ядрени бомби. Балистични ракети. Край на държавата.
Нетаняу е говорил за това толкова много пъти, че думите „екзистенциална заплаха“ почти се превърнаха в негова лична запазена марка.
И ето че, когато се появява споразумението между САЩ и Иран, се оказва, че екзистенциалната заплаха спокойно може да почака още 60 дни.
И дори след изтичането им, при най-оптимистичния сценарий, балистичните ракети и терористичните прокси-сили на Иран изобщо не са тема на преговорите.
И накрая — Ливан.
Тук на хартия Израел получава мечтания резултат. Правителството на Ливан се задължава да разоръжи въоръжените групировки.
Проблемът е, че Хизбула изобщо не е била в залата за преговори.
А тези, които са били там, не е задължително да са способни да изведат Хизбула от местата, където тя се намира — от нейните позиции, военни лагери, шиитски села, политическата система и икономиката на Ливан.
„Ливан се задължава да разоръжи Хизбула. Хизбула не се задължава да се разоръжи. Това не е семантична разлика — това е цялата история на Ливан в едно изречение“, пише Бергман.
Във всички подписани споразумения се повтаря една и съща архитектура:
Първо — прекратяване на огъня или оттегляне на ЦАХАЛ.
След това — доставка на помощ и възстановяване.
После — процес на демилитаризация, разоръжаване или проверки.
И накрая — може би — нова реалност.
Само по себе си това не е задължително лошо.
Реалната политика, за разлика от пропагандата, се прави от много сиви и несъвършени материали.
Но това е много далеч от обещанието, дадено на обществото.
Нетаняу не поиска мандат за междинно състояние. Той говореше за „абсолютна победа“.
На практика във всички тези споразумения виждаме нещо друго — голямата пропаст между реториката и резултата, пише Бергман.
„Заглавието крещи за победа.
А с дребен шрифт е написано: „Етап А“.
Заглавието говори за край на войната.
А дребният шрифт казва:
„Противникът остава въоръжен, организиран и чака.“
*Водеща снимка: Видеообращение на Бенямин Нетанияу
(Фото: ЛААМ)
Vesty.co.il
