Въздушните операции може да унищожат обекти, да намалят отбранителните способности, да елиминират военни командири и да отложат изпълнение на програми, но рядко водят до политическа капитулация. Япония през 1945 г. бе изключение, а не потвърждение на правилото. Ислямската република е създадена така, че да налага наказание и да укрепва репресиите. Дванадесетдневната война от юни 2025 г. увреди способности и разтърси системата, но не демонтира политическата машина, която генерира заплахата.
Израел трябва да разбере, че тази операция ще приключи, когато решат САЩ. Президентът на САЩ може да обяви победа, не и Израел. Дори и пряката заплаха да бъде намалена, Техеран може да възстанови ракетните си способности по-бързо, отколкото външните наблюдатели се надяват. Това създава цикъл, подобен на опитите за потушаване на конфликта в Газа, като всеки нов кръг носи повишени рискове за израелската икономическа и гражданска устойчивост, особено ако след няколко години в САЩ е на власт нова администрация, която е по-малко благосклонна към Израел.
САЩ предпочитат по-малко враждебен режим в Иран, но съществуването на Америка не е застрашено от Ислямската република. Съществуването на Израел обаче е застрашено. Заради тази асиметрия промяната на режима не може да е риторична аспирация, която Йерусалим да остави в ръцете на Вашингтон. Тя трябва да се превърне в стратегическа цел, основана на това какво може и какво не може да се промени със сила. Само политическа промяна в Техеран може да отслаби заплахата.
Времето за политическа промяна
Времето сега е необичайно благоприятно. Режимът изглежда по-уязвим отвсякога от 1979 г. насам – войната разкри слабостите му, протестите разкриват срива на доверие. Репресиите са така брутални, че достоверни източници говорят за десетки хиляди жертви. Държава, която управлява в мрак и жестокости, е държава в дълбока криза на легитимността.
Но неудобната истина е, че независимо от екзистенциалния залог Израел не разполага с последователна политическа стратегия за увеличаване на вероятността от промяна на режима в Иран. Израел разполага с военни способности от световна класа срещу заплахите от Иран, но не и с равностойна на тези способности политическа програма за промяна на режима, който ги създава.
Изграждането на такава стратегия няма да е лесно. Но държавничеството предполага промяна на вероятностите, а не изчакване на състояние на сигурност. Ако Израел може да увеличи вероятността за смяна на режима от едно към десет на едно към три с течение на времето, би било глупаво да не опита – особено ако голяма част от усилията останат тихи и дискретни.
Само иранците могат да свалят иранските управници. Откритата израелска намеса би имала обратен ефект, позволявайки на режима да заклейми протестиращите като чуждестранни агенти. Без публично лансиране, без фотосесии. Работата трябва да се върши невидимо.
Стратегия за смяна на режима
Върху какво трябва да се фокусира такава стратегия? Мислете за нея като за уравнение с три променливи – организационният капацитет на опозицията, сплотеността на режима и информационното пространство, което формира обществените настроения и на елита.
Какви са качествата на опозицията? Уличната енергия в Иран е реална, но фрагментирана. В такива моменти водачите и организацията имат значение. Реза Пахлави – с право или не, се оказа във фокуса на много иранци, които се стремят към национално единство. Демонстранти скандират името му. Медиите обсъждат ролята му. Той не ръководи движение, но може да се окаже в уникалната роля да обедини монархисти, републиканци, светски активисти, духовници, склонни към реформи и недоволните елити.
Ролята на Израел не е да коронова наследник, а да създаде условия за надежден инструмент, ръководен от Иран – с финансиране, организация и сериозна рамка за преход.
Този инструмент трябва да мобилизира бизнес лидерите, притиснати от монополите на Ислямския корпус на революционните гвардейци, духовниците, загрижени за моралния упадък, технократите, разтревожени от изолация, и служителите по сигурността, които не биха искали да обвързват съдбата си с отслабения режим. Преди всичко той трябва да предложи безопасен изход и справедлив път напред. Без инфраструктура протестите затихват, а с нея бягствата стават възможни.
Израел би следвало да признае и нелеката реалност – сериозната стратегия за преход трябва да отчете как опозиционните сили могат да оцелеят в жестоките репресии и да отвърнат на удара. Може да е необходимо непрякото създаване на малки спящи клетки и подготовката на складове за оръжие в страната за използване в подходящия момент срещу силите за сигурност, за да се гарантира успехът на всеки опит за преход. Политическата промяна ще изисква повече от смелост. Тя ще изисква подготовка.
Режимите падат, когато приближените в него дезертират, стоят настрана или отказват да репресират. Разузнавателните способности на Израел му дават необичаен поглед към пукнатините в иранските служби за сигурност, духовенството и икономическия елит. Използван разумно и в координация с Вашингтон и доверени партньори, този поглед може да помогне да се гарантира, че натискът разширява пукнатините, а не неволно обединява системата, оформяйки условия, при които дезертьорството на елита става по-вероятно.
На трето място е информационната арена. Първата инстинктивна реакция на Техеран в криза е изолацията: задушаване на интернет, заглушаване на платформи, заливане на пространството с пропаганда и преследване на организаторите на групи. Подпомагането на иранците да запазят достъпа си до независими медии и сигурни комуникации укрепва гражданското общество и обърква сметките на елита – особено сред тези, които в крайна сметка решават дали да репресират. Засилването на недоволството и подаването на знак, че има безопасен път за отдръпване или дезертиране, сред силите за сигурност на средно ниво може да се окаже решаващо по време на следващата вълна от обществено вълнение.
Отвъд тези основни стълбове Израел трябва да работи с Вашингтон, за да поддържа икономическия и дипломатическия натиск, който да притиска бюджета на режима дълго след края на военновъздушната кампания.
Моментите на слабост на режимите рядко траят дълго. Техеран ще се адаптира и възстановява, докато режимът оцелява. Само въздушните удари няма да произведат иранска революция. Но Израел може да спре да се отнася към смяната на режима като към лозунг и да го възприеме като стратегия – тиха, координирана и реалистична. Бъдещето на Иран принадлежи на иранците. Но Израел, повече от Америка, има траен интерес да гарантира, че бъдещето има шанс.
Сет Д. Каплан*,
в. „Джерузалем пост“
*Авторът е водещ експерт по нестабилни държави и политически преход, лектор в училището за политически науки „Пол Х. Нице“ в университета „Джонс Хопкинс“ в САЩ.
На снимката: Плакат с лика на Реза Пахлави бе издигнат на демонстрация пред иранското посолство в Лондон след ликвидирането на върховния ирански лидер аятолах Али Хаменей.
Снимка: „Джерузалем пост“/ Jack Taylor/Reuters
