Нямам (нямам ли?) идея откъде идва прозвището, но ще направя някои предположения. Първото, което ми идва наум, макар добре да знам, че няма как да е то, е псевдонимът на известната през 80-те диско звезда Си Си Кеч (Caroline Catharina Müller). Но наистина няма как да е то, защото твърде късно излиза тя на сцената, за да бъде удостоена с честта да даде име на такова заслужило социално-издевателско учреждение като Строителни войски. Макар че, от друга страна, ако знаеше печалната слава на българските кеч поделения, тя едва ли щеше да се съгласи с предложението на Дитер Болен (от дискодуета Modern Talking) да вземе за артистично име полисемантичното английско catch(с първо значение „улов, хващане“). Да не говорим, че Алберт Бенбасат, който в службата си е успял добре да се скатае (блазе му!), след като началниците му поверяват грижата за радиоуредбата, едва ли е имал и грам понятие, че в западния свят със зашеметяващ успех се кичи толкова блестяща естрадна кеч звезда, германо-нидерландка; пък и да е имал, със сигурност не биха му позволили да пуска нейни изпълнения: в родната казарма на почит бяха единствено българските звезди. В „Трудовак“ ги посочва: „Имах три-четири плочи с естрадна музика – Емил, Лили, Богдана, Данчето Христова, Мими и Развигор. Въртях ги поред.“ За моето встъпване като войник в Горна баня другарите командири ни посрещнаха с Емил Димитров и песента му „Сбогом, Мария“. Нарочно, издевателски. Пее се в нея: „Сбогом, Мария... Мария, Мария, Мария... Аз ще се върна след 700 дни.“ 700 дни = 2 години казарма. Макар че Алберт Бенбасат е донякъде късметлия, служил е само година и половина (моята служба съм я преброил с точност до дни – две години и двадесет и един дена; да не споменавам също, че се ядосвам на късмета си, тъй като 1980-а беше и високосна).
Но бимогло също кеч да е производно от „кече“ – вид груб плат, сплъстен, нееластичен, употребяван обикновено за подови настилки, изтривалки и уплътнения тъкмо заради здравината и пресоваността (тепавостта) си. Трудовакът (и изобщо войникът, редникът) е като това кече – изтривалка за висшестоящите, на всеки от тях, когото те набиват и спластяват с неуморимата мощ на индивидуалната си и обществена предразположеност към садизъм и пренебрежение към достойнството на човешката личност. От такъв плат, между другото, албанците правят кепетата си – кече (викат им още плис), и след като ни е известно не особено високото мнение на българите за събалканците ни от Адриатика („албански реотан“ е всеобща подигравка), може и оттук да е поело към масовата си употреба наименованието кеч поделения. Защото всички по времето на социализма знаеха, че в кеча (Трудовите войски) се изпращат младежи от малцинствата – турци, цигани, помаци, както и престъпили рано-рано закона, малограмотни и с никакво (или почти никакво) образование. Щом служиш в кеча – не ми се хвали! Значи това, че си някакъв обществен остатък, смет едва ли не, привикан в армията за възпитание и превъзпитание с всякакви позволени (и непозволени) средства…
Налице е обаче и трети по-престижен произход на прозвището кеч като войскови феномен – литературен. Алберт Бенбасат е тъкмо литературен експерт, водещ български литературовед и литературен историк и изследовател, добре запознат с историята и меандрите на българското литературно развитие. Така че едва ли би се изненадал от асоциацията, която привеждам: книгата Петър Лазаров „Кеч ес кеч“, която разказва за знаменития български борец (всъщност кечаджия) от 30-те години на ХХ век Дан Колов, направил фурор в Америка и превърнал се може би първата българска световна знаменитост. Дан Колов е легендарна фигура в националното самосъзнание. Спомням си, че като деца – когато искахме да кажем за някого, че е много як, направо непобедим, казвахме, че е същински Дан Колов. (Прочее, тези популярни нагласи не са отшумели, техен плод е двусерийната филмова лента на режисьора Михаил Гецов „Дан Колов – царят на кеча“, излязла на екран през 1999-а.) Кечът е безогледна битка, бой почти без правила – някъде бях чул, че нашият Дан Колов, разярен от съпротивата и мръсните хватки на свой противник, така побеснял, че му разчекнал челюстта. Също както Самсон разчеквал пастта на лъвовете. Тъй е и в кеч казармата – няма там правила, насилието е всичко, всеки с поне мъничко повече власт смята, че е съвсем в реда на нещата да разчеква от „гонка“ и „чанч“ тия под него. В „Трудовак“ това е описано достатъчно подробно, чак да те втресе: „Най се наслаждаваха на гонката така наречените стари пушки; те издевателстваха над младите войници, въпреки че „по устав“ не притежаваха изключителните права да го вършат, правилата бяха неписани. „Мен са ме гонили, и аз ще гоня!“ Тази желязна логика, превърнала се в закон, властваше в социалистическата казарма. Никой не си правеше труда да я променя. Насилваният ставаше насилник. Младият войник беше „кир“, „киртак“, което ще рече мръсен, кирлив слабак. Нещастник. Правата му бяха нулеви.“ Бил съм в казармата, знам, че е така. Хем бях в елитни части, парашутист. Но и там ги имаше тия извращения, а за трудоваците не ми се мисли – трябва да са ги изкривявали от бой и тормоз. Та ето как пак стигнахме до Дан Колов – като него трябва да си силен и устойчив, че да издържиш на цялото това мачкане, което преминава през теб и физически, и душевно като валяк. Като истински човешки валяк, в който обаче няма нищо човешко. Ни-щич-ко!…
Затова съм напълно съгласен със заглавието на Тони Николов, дадено от него на материала му в „Портал Култура“ (30.IV.2026 г.), на рецензията за романа „Трудовак“: „Казармата в НРБ като семиотика на насилието“. В рецензията той между другото казва: „[Т]ози роман е от книгите, които си струва на всяка цена да бъдат прочетени, а и препрочитани във време на фейково разпространяване на митологеми за соца и за „сияйното минало“ на НРБ. В това отношение „Трудовак“ има ефекта на студен душ, действа наистина отрезвяващо.“ Романът на Алберт Бенбасат наистина „отрезвява“, прав е Тони Николов, но и ни припомня годините, в които бяхме много повече „човеци оцеляващи“, отколкото „човеци разумни“. Докато бях в казармата, сред наборниците вървеше един горчив майтап – как имаш усещането, че майка ти те е родила не в някоя болница в цивилния живот, а на армейския плац под пилона със знамето. Мой набор тогава ни разправяше, че като взели да се препират с приятелката му кое е по-тежко за човека – раждането или казармата, той надделял в спора с аргумента: „Ами хайде представи си, че изтърпяваш родилни болки цели две години!“ Казармата за мнозина от нас беше квинтесенцията на пълния с абсурди, простотии, дивотии и неразбираеми забрани социалистически строй, който се опитваше по всякакъв начин да смачка честта на индивида, а човекът, който по думите на социалистическо-реалистическия класик Максим Горки бил звучал гордо, да зазвучи покорно, като съгласна на всичко и с всички безволева пионка. Работата обаче беше там, че това нямаше как да стане – не е ставало в концлагерите националсоциалистически и болшевишки, не ставаше и в родната казарма. Романът „Трудовак“ го показва недвусмислено и ачик-ачик – винаги има начини, благодарение на които да се скатаеш и да си спестиш тъпотиите, дебнещи те в поделението на всяка крачка. А в строителните поделения още повече…
Всъщност КЕЧ е абревиатура, значи „Квартирно-експлоатационни части“. Това са онези войскови подразделения, чиято задача е „стопанисването на военните имоти, управлението и поддръжката на ведомствените жилища, казармите и инфраструктурата“. Тяхната задача е по-тясна от тази на Строителните (трудовите) войски, които не само „стопанисват“, но и строят различни съоръжения, предназначени за армейски нужди. Да не говорим колко къщи и вили са построили на генералитета и други висши и не толкова висши офицери! По силата обаче на едно метонимично изместване/заместване КЕЧ-ът се превръща в понятието, което в рамките на казармения жаргон обозначава най-низшите и презрени войскови части, от които само дисципът е по-гаден. Да си трудовак не е за гордост, за срам е… Но този срам в „Трудовак“ е срам не единствено за кечаджиите, а за целия политически строй, позволил и дори насърчавал взаимоотношения между хората, далечни от човешките.
В този смисъл можем да определим романа на Алберт Бенбасат като описание на една трагедия. Той, прочее, и завършва като трагедия – със смъртта на неговата майка. И макар че финалът настъпва с уволнението на героя от казармата и с раждането на неговия син, трагедията си остава. Трагедията на едно време, в което насилието и издевателствата над личността бяха норма, докато уважението към нея – изключение. Изключение, което истински учудваше, когато го срещнеш. В армията особено…
Въпреки това се срещаше. И точно поради това социализмът, казарменият социализъм се пръждоса, изфиряса, отлетя яко дим, изпари се, изчезна като смъртно ранено в гърдите добиче. Дай, Боже, да не се завърне никога!…
Митко Новков*
*Митко Новков e завършил Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 10 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев“ на БНР, водещ е на предаването „Премълчаната история“. Носител на няколко национални награди, между които „Паница“ за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов“ за представяне на българската литература (2016). Преподавател в департамент „Медии и комуникация“ на НБУ.
Сн. Издателство „Колибри“
