Концерт в програмата на Европейския музикален фестивал по повод 35-годишнината от подновяването на дипломатическите отношения между България и Израел, организиран от CANTUS FIRMUS.
Гостуващ солист и ръководител на оркестъра на CANTUS FIRMUS – именитият израелски цигулар ВАДИМ ГЛУЗМАН. Концертът се състоя ня 16 юни, само три дни след като Израел започна безпрецедентна атака на иранските военни и ядрени обекти, целейки да предотврати създаването на ядрени оръжия от Ислямската република. Иран отговори, като атакува градовете и гражданите на Израел със стотици ракети и безпилотни летателни апарати.
Визитната му картичка: Един от най-ярките млади цигулари на нашето време, с широк обхват на изпълнявания репертоар. Роден е през 1973 г. в бившия Съветски съюз. Там учи при Роман Сне и Захар Брон. Семейството му се установява в Израел през 1990 г., учителите там са: Яр Клес и Аркадий Фомин. В Израел среща Исаак Щерн,който става негов ментор. Продължава обучението си в САЩ, в Джулиард скул при Дороти Дилей, а през 1994 г. получава наградата на фондация „Хенрик Шеринг“. През годините е бил солист на всички големи оркестри, сред които Чикагският симфоничен оркестър, Лондонската и Израелската филхармония, най-добрите оркестри в Германия, Япония и др. Преподава и продължава постоянно да изнася концерти по цял свят. Известен е и с многото изнесени от него премиери, включително на композиции от Гия Канчели, Лера Ауербах и др. Свири на легендарния „Страдивари“ от 1690 г., „бивш Леополд Ауер“, който му е предоставен от Чикагското общество – Страдивари.
Светлана Авдала: Откъде идвате, вчера съобщиха, че летище „Бен Гурион“ е затворено.
Вадим Глузман: От Чикаго.
Светлана Авдала: Там ли живеете?
Вадим Глузман: Ако питате къде е домът ми – той е в Израел. Чикаго е просто друго място, където аз мога да пребивавам. То е важно за мен, защото там се роди дъщеря ми. След концерта трябва да летя за Израел, но още не знам как това ще стане.
Светлана Авдала: Много е трудно да се живее в Израел сега.
Вадим Глузман: Изобщо е сложно да се живее, а сега – особено. Обикновено хората не избират дома си, но в случая аз реших Израел да бъде домът ми. Домът за мен е един и е нещо като родител. Имам израелски паспорт и израелско гражданство, а в артистично отношение се чувствам гражданин на света. Знаете ли, че съпругът на сестра ми е наполовина българин – баща му е евреин, а майката – българка.
Светлана Авдала: Вие ли избрахте цигулката, или тя Вас?
Вадим Глузман: Нали знаете, в Съветския съюз тогава нямаше възможност за избор. Казаха ми, че ще свиря на цигулка, и започнах да свиря на седем години. Постъпих в музикалното училище в Рига след изпит и учих там шест години. Никой не ме е питал.
Светлана Авдала: Хареса ли Ви този избор?
Вадим Глузман: Е, първоначално не, защото баща ми ми каза, че пианото е царят на инструментите, а цигулката е царицата. Е, момчето, разбира се, иска да бъде царят, а не царицата. Имах проблеми с това само няколко месеца. Днес разбирам, че родителите ми са взели абсолютно правилно решение.
Светлана Авдала: Кога се сприятелихте с цигулката си?
Вадим Глузман: Не може да се каже, че има точно определен момент. Но осъзнаваш, че не можеш без цигулката. И това се превръща в наркотик. Голям стимул е и излизането на сцената. Ще излъжа, ако кажа, че се интересувам само от музиката. Наистина се интересувам от музика, разбира се, но аз свиря музика, за да я споделя. Ако не дам, тогава няма да ми се върне. Няма да се получи обмен.
Светлана Авдала: Казвате, че сте в биологична връзка с инструмента си и взаимно си влияете.
Вадим Глузман: Така е с всеки инструмент. Това не може да се докаже, но се усеща и тази връзка е много подобна на човешките взаимоотношения.
Светлана Авдала: И как Ви повлия това?
Вадим Глузман: Точно както всеки един човек влияе на партньора си. Невъзможно е да се измери. Невъзможно е да се каже.
Светлана Авдала: Какъв беше звукът на къщата Ви в Рига?
Вадим Глузман: През цялото време звучеше музика. Родителите ми са музиканти. Майка ми е музиколог, а баща ми е кларинетист и диригент. Така че всичко, което си спомням, е музика от сутрин до вечер – или някой слуша записи, или идват ученици, или родителите ми свирят.
Светлана Авдала: А какъв беше звукът на улицата в Рига?
Вадим Глузман: На улицата господстваше футболът. Нямаше музика на улицата в Рига. Звучаха подвиквания и свирки.
Светлана Авдала: Медиите споменават, че сте ученик на Захар Брон?
Вадим Глузман: Учих при Захар Брон по-малко от година. Не мога да се нарека негов ученик.
Светлана Авдала: А може ли да се каже, че в началото на обучението си сте усвоили особеностите на руската цигулкова школа?
Вадим Глузман: И да, и не. От една страна, учих в Рига, която тогава беше част от Съветския съюз и имаше някои влияния, разбира се, от руската школа, но те бяха много малко. Моят първи учител през първите осем години беше Роман Снее. Това е дълъг период, особено за един млад човек. Той все още преподава, а е на 94 години. Много съм му благодарен и защото на 52 години нямам никакви физически проблеми със свиренето на инструмента, което много често се случва в моята възраст. Тези навици се създават с първите уроци. Роман Снее беше представител на чешко-германската традиция, тъй като самият той не е учил в руско музикално училище.
Светлана Авдала: И след това, когато дойдохте в Израел, се срещнахте с Исаак Щерн. Каква беше разликата между това, което научихте в Рига, и това, което в Израел осъзнахте?
Вадим Глузман: Първо, в Израел учих при Яр Клес, а не при Исаак Щерн. Второ, струва ми се, че не е редно да се каже, че това, което е било на едно място, е било лошо, а след това на другото място – всичко е наред. Не. Това е натрупването на различни преживявания, различни идеи и различни подходи към музиката и техниката. Разликата е, че в Израел осъзнах, че имам свобода. Свобода на избора. Свобода да питаш защо... Защо едно нещо се свири така, а не иначе. Там има някаква причина, която трябва да се обсъди, и ние я обсъждаме. Това, разбира се, го нямаше в Съветския съюз. Там традицията е напълно различна, авторитарна. Така работеше Захар Брон. Спомням си това добре. И това там беше обичайно. В Израел един учител ми зададе въпрос, а не ми даде отговор. И това беше едно от първите впечатления. За мен беше изненада. И не знаех какво да правя. И не говорех добре други езици. Моят професор ме попита в първия урок как искам да изсвиря една фраза. До този момент за мен урокът беше да отида, за да ми кажат, и никога не съм бил насърчаван да си съставя мнение. А тук се оказа, че мога да направя това или пък онова. И по принцип и двете са правилни. Само ти трябва да направиш избор.
Светлана Авдала: Трудно ли е да се направи избор?
Вадим Глузман: На 16-годишна възраст е лесно – като да щракнеш с пръсти. След това става трудно.
Светлана Авдала: Сравнявате живота с голяма торба, в която събирате целия си опит. Но ако трябва да смените торбата с по-малка, какво ще направите? Какво ще изберете?
Вадим Глузман: О, това е голям проблем.
Светлана Авдала: Кои са най-важните неща за Вас в миналото или пък сега?
Вадим Глузман: Това означава ли, че нещо трябва да бъде изхвърлено? Но това е просто голяма торба. Сериозно, аз вярвам, че всеки човек е сбор от всички дни, които са минали. Ако някой от тези дни е бил различен, то това щеше да бъде друг човек.
Светлана Авдала: Да, но Вие едва ли всичко ли си спомняте ясно и отчетливо.
Вадим Глузман: Ако говорим за срещите и музиката например, вероятно срещата с Исаак Щерн е била много важна. В разбирането си за това какво е това музика и защо тя съществува...
Светлана Авдала: И какво Ви казва той, за какво е музиката?
Вадим Глузман: Той дори не казва, не формулира. Той има усещане за това как нещата да се развиват и да се подобряват. И ни внушаваше, че там трябва да гледаме. За мен много важни са и срещите с композитори на живо, особено когато композират творба за мен. Интересно ми е да виждам процеса на създаването, как се случва всичко това, как то е на огъня и кипи...
Светлана Авдала: Участвате ли в този процес?
Вадим Глузман: До известна степен. Може би с някои технически забележки. И след това, когато свиря стара музика на композитори, които не са между живите, аз я чувам по различен начин. Има и диригенти, с които много обичам да работя... Няма да ги изброявам. Това са партньори в камерната музика, с които е радост да се качиш на сцената и да разговаряш с тях чрез музика.
Светлана Авдала: А как си почивате?
Вадим Глузман: Не си почивам. Опитах веднъж. Със семейството ми отидохме някъде на Карибите. След два дни си мислех, че ще се застрелям. Мога да чета книги, да си седя вкъщи и да не ходя никъде, но пак ще правя нещо с музиката. Аз не работя, затова не си почивам. Не ходя в офис от 9.00 ч. сутринта.
Светлана Авдала: А да свирите всеки ден това не е ли работа?
Вадим Глузман: Не е, а какво е това – не знам. Аз съм музикант. Да бъдеш музикант не е като да ходиш на работа и затова не си почивам, въпреки че се изморявам естествено. Това просто е начинът ми на живот.
Светлана Авдала: А нямате ли нужда от тишина?
Вадим Глузман: О, да, колкото повече остарявам.
Светлана Авдала: Казвате, че на предстоящия концерт в зала „България“ ще водите оркестъра, а няма да го дирижирате. Какво означава това?
Вадим Глузман: Това означава, че няма да дирижирам. Ще бъда първа цигулка заедно с оркестъра там, където това е възможно.
Светлана Авдала: Ще наложите ли концепция?
Вадим Глузман: Ще предложа концепция. Вижте, това е камерна музика. Просто няма да са 4 души като в един квартет, а 20. Това е цялата разлика. Камерната музика е съвместен диалог. Това не е като да има един шеф и той да води армия, която ще върви наляво и надясно.
Концертът беше забележителен. Маестро Глузман седна и поведе оркестъра с отдаденост и разбиране. Направиха страхотно представление, посрещнато топло от оркестъра на CANTUS FIRMUS и от публиката. Програмата е предложена от Глузман. Бяха изпълнени Молитва за соло цигулка от Лора Ауербах, написана специално за Вадим Глузман, Концерт за цигулка в ми мажор от Й. С. Бах, трагичната 10-а симфония на Шостакович, изградена върху еврейски фолклорни мотиви, Румънски танци от Бела Барток и Сюита по израелски народни песни в аранжимент на неговия баща Михаил Глузман и турския цигулар Джихат Ашкън.
Светлана Авдала
Сн. Петър Петров
