Тази година с помощта на спонсори наградата достигна 30 000 шекела (досега беше 15 000), като има и две съпътстващи отличия от по 10 000 шекела. Асоциацията (АЖИИПИ), наричана от местните медии Дом на художествения феминизъм в Израел, навършва 10 години от създаването си през 2015 г. Тя е първото по рода си феминистко обединение на артисти в страната, а една от основните ѝ цели е да постави в специален фокус новаторското женско творчество и да го направи част от дневния ред на израелското изкуство, като изследва и активно популяризира постиженията на жените творци, както и предизвикателствата на феминистките ценности в контекста на националния културен живот. В броя си от 8 март т.г. списание The Marker (מגזין דה מרקר) разказа за широкия спектър от проекти и инициативи на Асоциацията, които вече оказват конкретно влияние върху художествената и културната сфера в Израел.
На пръв поглед не е за вярване, че борбата за женска идентичност и за права на жените се води и до днес в една култура, в която съществуват необикновени библейски фигури като Рашел, Ребека, Дебора и Естер – символи на сила, вяра, лидерство и женски героизъм, а архангел Уриел, познат ни от Кабала, твърди, че жената е символ на Сион. Истината обаче е, че темата за женската идентичност и нейната роля е не само актуална, но често и болезнена, дискусиите и битките се водят не само за равнопоставеност на израелските жени в управлението и политиката, но и за новаторския уникален поглед в изкуството, който разрушава стереотипи/бариери и разширява темите на изследване и представяне, така че да може личният и общественият живот да бъдат проучвани, преразказани и преосмислени от нови феминистки и либерално ориентирани перспективи.
Според публикация във в. „Аарец“ с данни за периода 2012 – 2022 г. Музеят на изкуствата в Тел Авив за 10 години е представил повече от 90 самостоятелни изложби на мъже художници и по-малко от 40 на жени художнички. За същия период Израелският музей в Йерусалим е представил 30 самостоятелни изложби на жени в сравнение със 70 на мъже. Съотношенията говорят сами за себе си. В своето академично изследване д-р по изкуствата Рут Маркус, която през 2015 г. в партньорство с Телавивския университет основава Асоциацията за женско изкуство и изследвания на пола в Израел, пише, че през 60-те и 70-те години на ХХ век започват първите протести на жените художнички в Израел срещу изключването им от художествения дискурс, както и срещу стереотипните представи за жените по принцип на фона на „преобладаващия маскулинизъм“ в политиката и културата. През 80-те и 90-те години на ХХ век, на фона на войни, имиграция и конфликти, в страната се увеличава броят на феминистките събития, а на голяма феминистка конференция, организирана от Женската коалиция в Хайфа и Феминисткия център „Иша Л'Иша“, също в Хайфа, през 1993 г. за първи път е постигнато съгласие да се подкрепя борбата за равно представителство в политиката, управлението и културата на всяка от четирите групи жени: мизрахи, палестинки, ашкенази и лесбийки, чрез т.нар. четвъртинна система. Има се предвид и дългата история от пропуснати възможности за развитие на феминистки политически стил, поради което например жените мизрахи са били интегрирани само на маргинални позиции, докато жените ашкенази – главно в ролята си на „дъщери на“ и „жени на“, успяват да оказват влияние върху икономическия, политическия и културния елит в Израел. Методът „четвъртинна система“ се стреми да отговори на разнообразните проблеми и нужди на тези специфични групи в рамките на феминисткото движение и в името на равно представителство на жените мизрахи, жените ашкенази, палестинските жени и лесбийките.
Дискусиите за мястото на жените в израелското общество нарастват през последните години, а феминистката активност в изкуството истински се увеличи със създаването на Асоциацията за изучаване на женското изкуство и пола в Израел (АЖИИПИ), която активно изследва и налага в дневния ред на израелското изкуство „женската тема“ чрез проучване и събиране на информация за жените художнички, както и чрез подкрепа за художници, куратори, изследователи и културни събития, ориентирани към феминистката проблемитика днес.
От създаването си АЖИИПИ провежда последователно публични събития и конференции по темата „Жените и полът в изкуствата в Израел“ със сериозен кръг от партньорски организации: Телавивския университет, Израелската фондация за изследване на изкуството TIAF в Тел Авив, архива „Моше Ципер“ за документиране и изследване на изкуството в Израел, Музея на изкуствата в Хайфа, Музея на еврейските воини „Ал ХаТер“ в Йерусалим, Къщата на художниците в Ришон ле Цион и др. Освен това екипът на Асоциацията активно сътрудничи на различни медии в подготовката на публикации за жени художнички, което е част от проекта „Женска уикипедия“, и продължава да добавя статии за жени художнички в Уикипедия, което е принос не само към израелския, а и към световния феминистки опит. Серия изложби, организирани от Асоциацията през последните 5 години в различни музеи и галерии, което допълнително осигурява самостоятелна сцена за жените художнички, се провеждат под различни и често твърде емоционални заглавия: „Нейната история“, „Жени пейзажистки“, „Жените създават реалност“, „10 забравени жени ветерани в изкуството“, „Рокля – символ: Завръщането към Антея“, „Между небето и земята“, „Чувствам ли се красива“, „Имам демон в стаята си“ и др.
През ноември миналата година една феминистка изложба в Къщата на художниците в Тел Авив, организирана от Асоциацията, разбуни духовете със своя „двоен феминистки и морбиден[1] подход“, по думите на критичката на изкуството Зиви Берман. Това беше изложбата със скулптурни фигури, повечето голи, под заглавие „За живите и мъртвите“ на 80-годишната художничка Ева Раухер*, родена в България през 1944 г., която отново успя да разчупи рамката на традиционни модели на мислене, вярвания и митове, което е правила през целия си творчески живот, независимо какво ѝ е струвало това. И този път тя успя да въвлече зрителя в „престой на ръба на несигурността“ според критиците. Фигурите от глина, изправени пред зрителя, сякаш му задават единствения въпрос: „Готов ли си да говориш със смъртта?“, защото новата реалност с травмата от 7 октомври направи така, че индивидуалният разказ като част от изкуството сякаш няма истинска стойност без визуален разказ за болката. Ева Раухер смело се противопоставя срещу стандартния модел на мислене, който отбягва да се занимава с „моралната естетика на смъртта“ и ние виждаме през очите на жена, създадена да ражда животи, как мъртвите тела стоят изправени в очакване на една нова реалност или нов живот.
Силно въздействащи са нейните драматични скулптури от разчленени тела, части от тела, мъртви тела, пред които зрителят от наблюдател се превръща в съпричастник, споделящ травмата. В цялото си творчество, което едва през последните години започна да бъде високо оценявано, Ева Раухер интерпретира и митовете за патриархата, за ролята на мъжа в религиозния разказ от феминистка гледна точка. Както разказва самата тя, независимо че е била само 5-годишна, когато една от първите истински световни феминистки – писателката Симон дьо Бовоар, публикува книгата си „Вторият пол“[2] (1949), през целия си живот Ева неуморно създава художествени творби в духа на културните и социалните модели, които резонират на феминистката мисъл и ценности от онова време до днес. Тя е една от малцината израелски автори, които създават и скулптури на възрастни жени – образ, който традиционно е отхвърлян поради съществуващия ограничаващ негативен стереотип и модел на мислене, разпространен във визуалната култура. В изложбите си тя не се смущава да предлага на зрителя богата палитра от автентични образи на голи възрастни жени в различни сюжети. Всички герои на Ева Раухер са „маргинализирани същества, които обитават периферията“, както казва самата тя. През годините Раухер е изтърпяла много критики за голите си статуи на женски тела с „фронталната, крещяща голота на жените“, които обаче в анализите на проф. Авишай Еял от Университета в Хайфа са наричани „светски еврейски икони“.
През 2023 г. Ева Раухер получава наградата „Беки Декел“ за изключителна израелска жена художник. Тогава медиите популяризираха нейната лична история и стана ясно, че родната ѝ страна е България, където по време на ВСВ семейството ѝ е било депортирано в лагер, близо до гр. Фердинанд (днешна Монтана), оцеляло е от Холокоста и успява да емигрира в Израел през 1948 г., когато момичето е 4-годишно. В България тя е преживяла както страданието от депортирането от дома си в транзитните лагери, така и ужаса от очакването на момента, в който ще бъдат изпратени в лагерите на смъртта.
Казват, че всъщност травмата – лична, генерационна, национална – стои и в основата на днешния израелски феминизъм, а тези, които питат „Време ли е да говорим за това?“, вероятно трябва да изминат целия път на Паметта, преди да поставят подобен въпрос.
На съвременната израелска феминистка арт сцена е впечатляващо присъствието на десетки жени, между които една от носителките на наградата за изключителна жена художник за 2024 г. е проф. Браха Лихтенберг Етингер. Освен художничка тя е писател, философ, психоаналитик, феминистки теоретик и завлядяваща артистична личност с много изложби по целия свят, последната от които е в Париж през 2022 г. Етингер е израснала в квартал Кирят Шалом в Южен Тел Авив. Баща ѝ, Узиел Лихтенберг, е оцелял от Холокоста, съосновател на Института Масуа (Международен институт за изследвания на Холокоста в кибуц Тел Ицхак в Централен Израел) и е основател на кибуц Ницаним, разположен между Ашкелон и Ашдод. Нейните творби се занимават с теми като женственост, лична и историческа травма, междугенерационно предаване на травми от Холокоста от майка към дете, с насилие срещу жени и деца по време на война, с майчино-маточното женско начало, с несъзнаваното по време на бременността и пр. Тя черпи вдъхновение и материали за работата си от стари аерокарти, аерофотоснимки и топографски карти на Израел, семейни албуми (от семейството на родителите си в Европа по време и преди Холокоста), снимки на майки и техните бебета, жени и момичета, водени голи на екзекуция в Украйна през 1942 г. Но тъй като е част от уникалния израелски контекст от ценности, активната феминистка Браха Етингер през 2020 г. получава и званието генерал-майор, след като BBC публикуват информация и документи за нейния героичен акт по време на Шестдневната война през 1967 г., когато тя е останала сама на смяна в оперативната военно-въздушна база Ел Ариш, докато командирът ѝ е на почивка. Приема сигнали за бедствие от кораб и сама организира излитането на самолети и хеликоптери, координира спасителните операции и създава импровизирана полева болница в базата. По време на операцията горящ хеликоптер се блъска в нея, ранена е и дълго след това страда от боен шок.
В академичните си трудове по философия, психоанализа и изкуство проф. Браха Етингер[3] се занимава с теми като „Маточно-женско-майчиният източник“, „Маточното пространство в живописта“, а новаторските ѝ интерпретации и трудове революционизират киното, културата и изследванията на изкуството, както и феминистките теми в Израел. Големият френски философ и литературен теоретик Жан-Франсоа Лиотар пише за нея така: „Творчеството на Браха Лихтенберг Етингер е труд, воден от вечното „присъствие“ на Холокоста. Това „присъствие“, подобно на „Нещото“, не иска нищо – не изисква нищо, а по-скоро се опитва да забравя: вече забравено заедно с тайния код, използван от администрацията на СС на Endlösung, за да се предотврати присъствието му, и отново под благоприличното име Холокост, под церемониалните помилвания на държавните и църковните глави, и отново под мемориалните паметници – всички видове забрава.“
Време ли е да говорим за всичко това и защо? Отговорът наистина е многопластов и многоизмерен, но търсейки го, нека споменем и първата носителка на наградата „Беки Декел“ (2019) – художничката Ханан Абу Хюсеин, която се занимава с темите за сексуалността и сексуалната свобода, много напрегнати теми в палестинската общност и не само там. Тя е преподавател и координатор на програмата „Преодоляване на пропастта“, многогодишна съвместна програма за евреи и араби в Израелския музей в Йерусалим. В основата на нейното инсталационно и видеоизкуство винаги има истории на жени в сложни интерпретации и винаги изпълнени с „мъжки материали“ – стомана, камък, бетон и пр. От изкуство, създадено на лична и биографична основа, през годините то се превръща в концепция, която се стреми да бъде чут индивидуалният женски глас в борбата за равенство между половете, в борбата за лична свобода, срещу стереотипите и предразсъдъците, срещу сексуалната експлоатация в арабските общности. Творбите на Абу Хюсеин винаги са едновременно лични и политически. Последната ѝ изложба от т.г. в Музея на изкуствата в Тел Авив „Разрушени граници“ предизвика много медийни реакции. Особено инсталациите и видеата, в които тя показва десетките бетонни и керамични обувки след изчезването на жените, на които са принадлежали, като свидетелство за отнемане на живота им. Това „поле от празни обувки“ асициира с паметника на обувките, поставени в Будапеща по бреговете на Дунав, създаден в памет на евреите от града, тласнати към смъртта чрез удавяне по време на Холокоста. И в двата случая обувката е паметник на трагедията на насилието, основано на идентичност.
На 16 юли т.г. изкуствоведът Джилад Мерцел[4] написа рецензия по повод изложбата ѝ във в. „Аарец“, в която казва: „Това не са добри дни за феминисткото изкуство. Нито за изкуството и културата, които се занимават с идентичността. Това са дни, когато понятия като феминизъм и бежанци, раса и общност могат да получат доза презрение. Но вие ще сбъркате, ако твърдите това! Защото без въпросите за идентичността, расата и общността ние няма да достигнем до дълбините на въпросите за националността, хуманизма и общия проект за бъдеще.“
*На заглавната илюстрация – картината „Моите сестри“ от цикъла „Етиопски жени“ на Ева Раухер.
[1] Думата често се използва за описание на произведения на изкуството, които подчертават тъгата и страданието.
[2] В книгата си дьо Бовоар посочва дискриминационните и потискащи модели на мислене, прилагани срещу жените, и още повече срещу по-възрастните жени, и показва как статусът на жените в обществото е тясно свързан с тяхната красота и плодовитост, и как застаряващото женско тяло е изключено и потиснато, губейки своята социална стойност.
[3] Тя е професор по изкуство и психоанализа в Европейското висше училище в Швейцария (EGS European Graduate School).
[4] Джилад Мелцер е съвременен израелски режисьор, сценарист, арт и литературен критик, куратор на изложби, изследовател и бивш директор на музея Агам в Ришон ле Цион. Член е на Академията за равенство (Academia 4 Equality אקדמיית שוויון) – организация, работеща за демократизация на академичното пространство в Израел.
Радост Николаева
