В краткия си 36-годишен житейски път Бер Борохов (1881–1917) успя да събере в едно марксизма и национализма и в същото време положи основите на изследванията на идиш. Името му е в историята като мислител и изследовател, теоретик и активист.
Роден в Золотоноша, днешна Украйна, Бер (Дов Бер) Борохов израства в близкия град Полтава в семейство, повлияно от ционизма на баща му и отдадеността на майка му към образованието, пише Довид Кац в есе, публикувано в онлайн енциклопедията YIVO на евреите в Източна Европа.
Като отличен ученик той е привлечен от революционните социалистически течения на епохата. Подобно на повечето еврейски младежи, завършили средно образование, му е отказана възможността да учи в руски университет, четем в Еврейската виртуална библиотека. До голяма степен Борохов се образова сам и владее няколко езика.
През 1901 г. интересът му към еврейските проблеми го подтиква да създаде Ционисткия социалистически работнически съюз. Активна в еврейската самоотбрана, организацията среща съпротива както от страна на руските социалдемократи, така и от някои ционистки лидери, които не одобряват съчетаването на ционизъм и социализъм.
Борохов се включва активно в социалистическото крило на ционизма, ръководено от Нахман Сиркин (1868–1924). През 1901 г. в Екатеринослав (днес Днипро, Украйна) Борохов основава Ционисткия социалистически работнически съюз, с което се изправя пред опозицията както на руските социалдемократи, така и на самите ционисти. Проявява интерес и към философията, а след като завършва гимназия в Полтава през 1900 г., се отдава на самообразование. Есето му „О характере еврейского мышления“ („За характера на еврейското мислене“, 1903) предизвиква сериозни дискусии.
При сливането на социалистическата с ционистката мисъл Борохов е трябвало да реши наглед нерешима задача, посочва в есето си Кац. За повечето социалисти ционизмът по своята същност е националистически, фокусиран върху подобряване съдбата на собствения народ, и шовинистичен. За много ционисти връзката със социалистически и антинационални организации е еднакво неприемлива както по прагматични причини (призовавайки към еврейска емиграция, ционистите е трябвало да работят с различни видове режими), така и по идеологически съображения (някои ционисти са били антисоциалисти, антиуниверсалисти или антиреволюционери), пише Довид Кац.
От социалистическите идеи Борохов взема концепцията за продуктивността на собствения труд и марксистките идеи за ролята на работническата класа, присъединявайки се към критиките към икономическите ниши, които евреите традиционно са заемали. Използвайки своята „Обърната пирамида на Борохов“, той показва, че селското стопанство и промишлено-производствените дейности не запълват обичайната широка база, а се намират на самия тънък връх като игла. Той стига до извода, че преходът към нормален продуктивен живот може да се осъществи само в историческата родина – Земята на Израел. Благодарение на Борохов много източноевропейски евреи се чувстват спокойни да подкрепят както социализма, така и ционизма.
Когато в ционизма бушуват териториалните дебати и този за Уганда, Борохов защитава фракцията на „Ционистите на Цион“ на Седмия ционистки конгрес през 1905 г. – гледна точка, отразена и в неговия труд „К вопросу о Сионе и территории“ („Към въпроса за Цион и територията“; 1905). Неговите идеи начертават курса за неасимилационен социализъм, преплетен с решителен палестински ционизъм като рецепта за самоосвобождение, която не трябва да намира оправдание в антисемитизма. Трудът на Борохов „Наша платформа“ става манифест на партията „Поалей Цион“ през 1906 г., а самият той е сред хората, които превръщат тази организация в отделно движение в рамките на международния ционизъм. Според Борохов масовата миграция към Палестина е историческа неизбежност, която ще се случи като стихиен, спонтанен процес.
„Поалей Цион“ ясно се разграничава от другите две големи ционистко-социалистически групировки от първите години на ХХ век: Ционистката социалистическа работническа партия и Еврейската социалистическа работническа партия. Партията на Борохов създава своя Световен съюз през 1907 г. с международни офиси във Виена. Той се премества там, за да координира работата на партийните структури в Аржентина, Австрия, Великобритания, Палестина, Русия и САЩ. Взети заедно, трудовете на Борохов представляват изтънчен синтез на социализъм и ционизъм. Те оказват влияние както върху лидерството, така и върху социално-икономическата политика на бъдещата Държава Израел през десетилетията на нейното формиране, посочва Довид Кац.
Във Виена, в периода 1907–1914 г. Борохов предприема интензивни изследвания върху историята на езика и литературата идиш. Той пише, че се е научил да говори и пише на този език на 26-годишна възраст. Точно както социализмът и ционизмът не представляват противоречие за неговия смел начин на мислене, така и идиш и ционизмът са взаимно съвместими за него. Борохов спори пламенно с ционистите хебраисти, които се отнасят с презрение към идиш, но за разлика от бундистите и други неционисти той успява да го направи „отвътре“. Неговият труд Hebreismus militans („Войнстващ хебраизъм“, 1913) остава класически пример на борбения идишизъм, пише Кац. За Борохов е съвсем естествено да защитава езика на същия този народ, на когото ционизмът трябва да служи, но позицията му е шокираща както за приятели, така и за врагове. По онова време се приема за даденост, че ционизмът е свързан с иврит, а бундизмът (неционизмът) – с идиш.
През 1913 г. Борохов се опитва да трансформира академичната сфера на съвременния идиш чрез публикуването във Вилнюс на двете си основополагащи статии в списание „Дер пинкес“ („Летописът“): „Задачите на филологията на идиш“ и „Библиотеката на филолога по идиш“. „От всички науки филологията играе най-голяма роля в националното възраждане на потиснатите народи“, пише Борохов в първата статия.
Той използва думата на идиш filologye (филология) в приобщаващия смисъл на дисциплини, базирани на езика и литературата (лингвистика, фолклор, история на литературата, библиография и т.н.), а също и като ключова дума за изразяване на лоялност към езика на собствения народ. Той включва и по-практически въпроси за стилистиката, стандартизирания правопис и граматиката, за да се замени хаосът, който може да възникне, когато една култура е лишена от държавна власт.
Борохов смята издигането на статуса на идиш за основен компонент на съвременната еврейска нация. Той демонстрира как преплитането на германски, семитски и славянски форми води до вдъхновяващо богат европейски еврейски език, който дотогава вече е създал забележителна модерна литература. „Германските, еврейските [семитските] и славянските елементи, веднага щом навлязат в народния език, спират да бъдат германски, еврейски и славянски; те събличат някогашния си характер и приемат нов: стават идиш“, пише Борохов.
Борохов се установява в Ню Йорк през 1914 г., където продължава както ционистката си дейност, така и работата си по идиш, като се издържа от хонорари за публикации в ежедневната преса на идиш в града. Неговият малък речник на староеврейски идиш е включен в антологията на Мойше Басин „Петстотин години поезия на идиш“ (1917).
Когато избухва Руската революция през 1917 г., той бърза да се завърне в Източна Европа и през септември същата година чете доклад в Киев за Русия като общност от нации. По време на последвалото лекционно турне се разболява от пневмония и бързо издъхва на 4 декември. Освен от тежкото си фатално боледуване през последните си дни той страда и от загубата на своите непубликувани ръкописи и материали по история на идиш, които изчезват по пътя от Стокхолм за Санкт Петербург. Тези документи са намерени след смъртта му и в крайна сметка стават част от архивите на YIVO.
Тленните останки на Борохов са препогребани в Израел през 1963 г. в гробището край Галилейското езеро, където почиват и други основатели на трудовия ционизъм.
Неговият светоглед е универсален във време, когато други са догматични и тесногръди, четем в Еврейската виртуална библиотека. Борохов смята, че ключов проблем за еврейския народ е фактът, че е отделен от своята родина. Неговият проницателен анализ на последиците от диаспората върху еврейския народ включва ефектите от асимилацията, разделянето на еврейските сили и в крайна сметка засилването на напрежението между евреи и неевреи.
