Излагам спомените от сърцераздирателните сцени, на които бях очевидка по време на евакуацията на беломорските и тракийските евреи през 1943 г. (през пролетта) от пристанище и гара „Юг“ през Лом за Германия, отгдето може би някой се е завърнал, за моя радост, тъй като би потвърдил писаното...
Родена съм [през] 1891 г., на 6 август в Никопол. Именувам се Надка Светослав Х. Василева, жителка на град Лом, ул. „Славянска“ № 10. Живея в къщата на Слави Пънтов, бивш делегат на комисаря на еврейските въпроси, сега отчуждена от държавата.
В началото на март или [в] края, бе точно 15-и/20-и 1943 г., понеделник. Отидох у своята съгражданка госпожа Пенка Вуко Ивошева, жена на тогавашния сръбски погр.[аничен] агент. Поднесе ми чаша кафе с думите: „Не мога, како Надке, от три дена да влеза в кухнята, да си гледам работата, от милост, като чувам писъците и молбите по линиите, пълни с вагони с евреи, които ще ги изпращат в Германия и чакат параходи“.
Оставам чашата на масата, без да съм напила, отивам в съседната стая, която гледа към Дунав, и покърти ми се душата при гледката: отгоре, от дупките на конски вагони – глави човешки заедно с ръце простиращи се, плачовни гласове, молещи се на три езика – български, турски и еврейски. „Няма ли хора милостиви тук към нас да додат и водица поне да ни дадат!“ „Сучас“ и „агу“ и пр. – всичко разбирах и на трите езика, тъй като съдбата ми е отредила още като малка в родния ми град да отрасна между еврейчета деца, които с милост са ми подавали, а и самите майки са ми подавали нещо със съжалителни думи една към друга: Ести я ес син падри. Дори братята и сестрата на тогавашния от Никопол тук д-р Алфандари са ме съжалявали и играли с мен. Тая покъртителна гледка, тия жалки молби, чувайки от вагоните, извикаха спомени от тежки детски преживелици. Притъмня ми пред очите, постоях замаяна и когато се самообладах, поисках една кофа, голяма кана с вода и канче. Налях ги от дворната чешма и с пълните съдове отивам към линиите с вагони. Но ме пресрещат стражари – митнишки и полицейски, кои с прикладите, кои с дулото на пушките си, ми викат: „Назад! Ще стреляме! Ще те убием като куче!“ Един ме блъсна с пушката си в гърдите, като вика „Назад!“. Погледнах го право в очите, питам го: „Ти, човече, нямаш ли жена, деца? Ти не знаеш утре какво би станало с тях. Не ме ли познаваш?“ „Зная, че си на Василев госпожата, но сега не те познавам!“ И пак ме блъсна. „Убий ме, но ме пусни на тия грешници по капка вода поне да дам! Нямате ли сърца, нямате ли души! Как може три дена и три нощи да викат като животни хора[та] и поне капка вода да не им се даде?“
И както съм със съдовете в ръце, отивам напред, а те занемяха, защото видяха, че съм решила и да ме прострелят. А в това време, на ул. „Видинска“, се е събрала тълпа народ – българи, евреи тукашни и турци. Всички плачат, всеки от съседните къщи иска съдове, пълнят ги с вода и когато аз се връщам с празните, дават ми се отново и отново пълни съдове. Все преплаквам, все сипвам и подавам, като се катеря, падам, ставам, газя до глезени на обущата си в човешки изпражнения, падали из междини на вагоните. Где мити, где немити съдове подавам, а някои циганчета, види се изпратени от тълпата, осмелиха се и доближиха, че поне ми пренасяха съдовете от вагон на вагон. Тълпата расте, хората плачат и трупат кой какво е можал да донесе, подават ми, предавам. Искат кибрит и свещи, и лимони, ако има, че много имало заболели от дизентерия, и в тъмното са. Чувам благословии на три езика, виждам хубави нежни ръце с пръстени, гривни и часовници. Личи, че са хора не на черния труд.
Но от другия край, откъм митницата, се задава група от униформени и цивилни – български и германски униформи. Вика се: „Назад! Кой позволи на тази жена да дойде и [да] раздава?“ Всички мълчат, всички стоят като гръмнати, а тълпата отдалече всичко вижда, но никой не припира, пушките са насочени към тях. Излиза напред Слави Пънтов, хваща ме за дрехата, раздръпва ме и пита: „Кой ти позволи тия щуротии да правиш? Марш назад! Ще дам заповед да те арестуват!“ И към стражите се обърна с думите: „Разпръснете тълпата! (сочи хората). Арестувайте всички евреи, арестувайте тая жена!“ А към мене се обръща и ме пита: „Не ме ли познаваш кой съм?“ „Зная, че си Слави Пънтов и че си председател на Търговското дружество, а също и на Червен кръст. А ти не познаваш ли ме? Че когато ни раздаваха самарянските длъжности, и аз бях. Аз съм самарянка и дълга си изпълнявам.“ „Кой ти разреши, кой те задължи, какви са тия своеволия както от твоя страна, така и от ваша?“ – обръща се към полицаите. „От никого не съм разрешение искала, никой не е ми нищо възлагал, а напротив – стражарите щеха да ме застрелят, но не са от камък сърцата им. Смилиха се и ме пуснаха вода да давам.“ „Марш! Прибирай се вкъщи, иначе ще бъде късно!“
А всички гледат, всички мълчат, обясни им той с две думи само: „Тя е една ненормална!“ И тъй, връщам се към тълпата. Пред погледа ми се върти всичко, само познах госпожа Роза С. Якова и жената на обущаря (еврейка тоже) – госпожа Видас и [също] Малча Амкан. Казвам: „Бягайте всички евреи, крийте се, че Слави Пънтов заповяда да ви арестуват!“
И загубила съм съзнание... Когато се свестих, умокрена с вода цялата, видях се в дюкянчето на Алекси протестантина и няколко мъже – българи и турци – се суетят около мен. Навън полицейски стражарин с пушка пази, но от тълпата ни помен няма. Той с добро ми тихо каза: „Хайде, госпожа, сега те моля, иди си вкъщи, иначе ще трябва да бъда принуден да те закарам в полицията.“
Тръгвам си, но по улицата, дето се разделя закъм Кочалийски, откъм Дунав, идват д-р Алфандари, Биту Бераха и Мико Б. Моше – тогавашен кмет на евреите. Питам доктора какво да се прави. Той отговаря с посърнало лице: „Не знаем, и ние се прибираме, казаха, че ще ни арестуват.“
А в това време отгоре, откъм града, идват много униформени български полицаи, обшити дрехите им в шнурове. Застъпвам пред тях, спират се и аз казвам: „Кажете ми, господа, престъпно ли е, че си позволих вода да давам по вагоните на ония нещастници, дето ги изпращат за Германия. Аз съм самарянка, не нося в себе си картата си, а при все че ме познава г-н Пънтов, нареди да съм арестувана.“ Един излезе напред и ми каза: „Елате с нас, госпожо, сега ще ви пуснат. Ще кажете, че началникът Стамболов е казал да ви пуснат.“ И действително, те всички, влизайки откъм митницата в пристанищното управление, като видях тия постове, [...] и се отделих, пуснаха ме, а срещу мен тичат циганчета с нови и нови товари лимони, ябълки, кибрит, свещи, захар, сирене, кисело мляко и що ли не. Аз раздавам по-новите и нови вагони, гдето по-рано откъм оная улица „Видинска“ не се виждаха. В душата ми преливаше от радост, че и тука можах да давам. Види се, пак са ме забелязали откъм понтона, че дойдоха и ми казаха двама митнишки стражари: „Иди си, госпожа Василева, заповядано ни е да те арестуваме, не ни прави беля.“
Пак вкъщи не си отивам, а тръгнах за Държавната болница и подирих г-н д-р Циков, тогавашен управител на болницата, когото считам за началник, защото той бе, който ме допусна както да посещавам самарянските курсове, тъй и на практиката в болницата, при все че съм само с прогимназиално образование при наличност на всички други курсистки със средно образование.
Всичко с подробности му разправих, изслуша ме с внимание, а той ме познава от години, та знае на какво бих била способна. Защото още през 1940 г., когато минахме практиката в болницата, той видя на какво бях способна. Въздъхна и ми каза: „Верно е, Василева, трагедията на тия хора е голяма, но какво да се прави – война е, времената са такива. Ето, имаме телеграма, че до довечера още транспорти пристигат, а и утре още ще дойдат. Ти щом си можала на своя глава да направиш туй, без да мислиш за последствията, защото без заповед и разрешение нищо не бива да се върши току-тъй, като тебе. То поне изкарай докрай поетата си работа, но никому ни дума по това, което си видяла и чула, защото строга и поверителна заповед има отгоре. Аз ти доверявам, че евреите, тукашните, предложиха да приготвят топла храна и чай, но ние ще кажем, че е от Червения кръст. Иначе няма да се допусне.“
Отговорих, че съм на всичко готова да изпълня, но без саморъчно разрешение от Слави Пънтов не бива да е, защото пак ще ме спъват.
Навън, от оградата на болницата, ме чакат трима евреи: Мико Бехар Моше, Алберт Бераха и не помня на другия името (а Мико в това време беше кмет техен). Казах им да си приготвят топла храна и всичко, каквото е нужно, но без разрешение от техния комисар Слави Пънтов аз не бих могла да съм им полезна.
И действително, тези същите към 2 часа дойдоха у дома и ми донесоха визитната картичка на Слави Пънтов, на гърба на която саморъчно пишеше, че ми разрешава да се движа по вагоните на гара „Юг“, които ще пристигнат. Казаха ми, че към 5 часа ще почне моята работа. Бях там и дойде г-н д-р Циков, а в това време пристигнаха каруци, натоварени с казани топла храна, придружени само от цигани, защото евреи не биваше да припират, нито българи, към вагоните.
Яденето чака, докторът също, купищата на гара „Юг“ растат от цигари, печени картофи, сирене, захар, легени с кисело мляко, плодове и пр., но нищо не бива да се пипа, догде не пристигне комисарят по еврейските въпроси.
Към шест и половина идва комисарят, разглежда всичко и дава заповед на стражарите да разпръснат пак тълпата. Почна да разбърква сам купищата и да разглежда. Извади една домашна питка, показа ми я с думите: „Тия евреи пред нищо не се спират. Ето, виждаш ли, че са поставили знаци върху питката.“ Разчупи я на парчета и я разхвърля на разни страни.
Започнах с 2–3 цигани да пренасям казаните и да сипвам в съдовете, които ми се подаваха отгоре, от дупките, или през тесен процеп, получен през отвора. Но миризмата и мръсотията бяха невъзможни, нямах вода на разположение ни капка, за да плакна мръсните съдини, а тъй направо сипвах и подавах. Циганите уж помагаха, а те с един железар по професия (някой си Митко – сега голям комунист) грабеха, туряха в джобовете си. Очевидка бях, че същите, заедно с тоя Митко, по 50–100 лева вземаха за чаша вода или лимон, или варено яйце. Пълнеха джобовете си с банкноти.
А един мобилизиран железничар с маркуч, [който] отнякъде го домъкна, че започна да пуска вода, та [така] поизплакнах съдовете. Газех догоре с обущата ми в човешки изпражнения, а за да даде оня огняр маркуч... причината бе, че и той видя и се насълзи, че имаше съдини, дето бе ходено по голяма нужда. Подаваха ми се да сипа ядене, но как? Питах себе си. [Имаше] месечина, бе като бял ден. От един вагон се провикна жена с думите: „Госпожа, моля ви се, поздравете тукашния еврейски поп от дъщеря му от Гюмурджина и му кажете, че не зная закъде отиваме.“
От друг [вагон] викат: „Няма ли вода и въздух? Моля ви, тук от три дни има старец умрял, мирише. А и нощес роди жена, няма в що да повием детето.“ Към 10 часа дойде комисар Слави Пънтов [и] забрани повече раздаването. За утре рано ми се каза в 5 часа да съм идела, за да почне в 6 часа раздаването в останалите вагони, дето не бях успяла да стигна до тях.
Отнякъде като изневиделица изскочи жена в самарянска небългарска униформа, с черна къдрева рокля, с черна дълга касинка, но с бяла обиколка, на която имаше червено кръстче. Идва срещу Слави Пънтов, когото мислеше за лекар, и се моли: „Разрешете, господин докторе, да ми отворят ей тоя вагон – и сочи с ръка, за да взема от него както чантата си, тъй и още медикаменти – и наредете да ме пуснат да дам най-необходимото, че има много болни, заболели предимно от дизентерия.“
Той я погледна и вика: „Марш от пред очите ми!“ Показа я на стражарите, които охраняваха с пушки с набити ножове. „Приберете я. Вие знаете какво трябва да правите.“
Щях да пропусна да кажа, че когато раздавах храната, едно малко момиченце еврейче, не знам отгде се промушна, даде ми голяма кесия с топла пържена риба и ме замоли да съм я дадела на еди-кой си от Гюмурджина и да го поздравя от баща му. Взех кесията с думите: „Няма да я дам само на вашия приятел и не може да го диря.“ Това бе, за да заблудя стражата, като намислих от вагон на вагон, догде обходя, подавам по едно-две парчета и ниско [тихо – бел. ред.] поздравлявам човека, като питах за Гюмурджина и поздравлявах от еди-кой си. Също и казвах, че всичко е от братята им тукашни евреи, че те са наблизо, но не могат с нищо да им помогнат.
На другия ден рано бързам по задната улица. Настигам д-р Алфандари и жена му и им казвам за родилката и за умрелия, а те кършат ръце и казват: „Не видите ли, че сега вкъщи се прибираме, бяхме у близки, за да не ни арестуват.“ Чаках докъм 10 часа, едва тогава пак идват казаните, но от купищата от вчера, останали с разни провизии, при наличност на толкова много стражари, нищичко не останало. Всичко бе изчезнало. Викат от вагоните: „Молим, пуснете ни по голяма нужда да ходим! Ще измрем! Мирише!“ А то не можело, пак трябвало заповед да получели стражарите, а от вагоните течат мръсотии, пак ми се изцапаха обуща и дрехи. Скочих на едно стъпало, скъсах пломбата на вагона, дърпам капаците, но не мога. Тича стражар, пита ме какво правя, нямало заповед. Отговарям: „Ти, братче, когато ти се ходи по нужда, заповед ли чакаш? Я виж, нито свини не биха дишали тази мръсотия!“ Един изпадна в нервен припадък и с ръце и крака блъска, за да поразтвори що-годе процеп. Същият [онзи] железничар Кирил Георгиев Гицов гледа ме, удари се в главата и ме пита: „Как смееш, госпожа, ще те застрелят като куче!“
Еврейки тукашни и евреи се щурят по задните линии. Между тях беше жената на Мешулам Сабитаев, Роза се казваше, Малча Алкан, Естер Капон – стискат ме, прегръщат ме, плачат и казват: „Името ти ще е написано в еврейската история със златни букви!“
Та тогава се присегна с приклада и един стражар удари Роза С. Якова, за да се махне. Почнаха да пускат жени и мъже да излизат от вагона, на който скъсах пломбата, и впоследствие, като си свършат тия нуждите, ще се отворят и другите вагони. Но изненадата ми бе голяма, когато видях стражар, подложил си шапката, като извика към всички от вагона: „Всички, които имате пръстени, гривни, часовници по ръцете си, да ги дават!“ Тъй било заповядано. И аз гледах и си мислех колко скъпо плащат тия хора за облекчаване на една физиологическа нужда.
Даде ми се голям пакет с хубави бебешки пелени. Даде ми ги Малча Алкан да ги предам на вагона, дето бе родилката. Но те [вагоните] вече бяха прекачени и изпратени на долната гара. [...] С циганчето, което ми носеше пакета, защото беше голям, по линията отивам на пристанището, при все че на всяка крачка имаше патрули от войници и стражари. Вървя с вирната глава, на въпросите им где отивам (забранено е ходене по линията) отговарям: „В митницата. Полицейският началник от София Стамболов отговаря за мен.“ Всеки млъква и ме пуска, но когато стигнах пред зданието на Нисим Синтов, пак ме спират там голям кордон стражари, софийски полицаи. Но и те ме пуснаха, щом поменах името на Стамболов. И видях по земята из пристанището разпростряна пастърма, измокрена от изтекла от бурета вода, празни сандъци от мармалад и какво ли не. Види се, пастърмата е била за тия, които отиваха на сигурна смърт, да ядат, но вода да не пият. Виновни са, горките, само защото бяха евреи родени. (А кога впоследствие при гледане на делото на Слави Пънтов се изнесе, че и самият той е бил от еврейско-испански произход, та затова е разбирал от „тайните знаци“ на питката им!)
О, как няма някой да се е завърнал от онези тракийски и беломорски нещастници, та да потвърди писаното дотук!
А след няколко дни, минавайки край дюкяна на Слави Пънтов, той ме повика. Беше и жена му. Почаках, че излезоха клиентите, затвори вратата и почна със сладък мазен език да ми говори за евреите – че са най-долни, не трябвало да ги считаме за хора, защото са мъчили Исус Христос. Зер, нали ме вижда проста, неука жена пред себе си и бие на религиозни чувства. Не съм учена като него и жена му, верно е. Но е още по-верно, че изглежда самата съдба е наредила, че преди години бях свидетел по едно дело, заведено от адвоката Н. Петров, та го бе осъдил. А и чисто „християнско“ бе от негова страна, когато станал причина в миналото да се разтрогне бракът на почтен тукашен търговец.
Дойде по време на разговора ни Мико Б. Моше, види се също по работа. Той [Пътов] го изгледа презрително и го изпъди. Също изпъди и една еврейка. И продължава да ми говори, че касата му била пълна с бижута и злато, намерени при тръгването на евреите от понтона, зашити по дрехите им и где ли не. Посочи една с дървени ролки касетка, а отпосле я нямаше, когато жена му втори път ме повика и запита [за касетата]. Аз щом ѝ намекнах за касетата, тя веднага отрече, че никога не е имало такава.
Получих по пощата, в кутия от цигари, нарисувана голяма жълта звезда. На гърба ѝ пишеше: „Това ти е наградата от евреите и ти ще отидеш заедно с тях, където бъдат изпратени.“ Показах я тогава на д-р Шемхилд и на жена му и ги питам: „Сега вече смеете ли да мислите, че бих могла нещо да ви запазя, дали би било на сигурност [на сигурно място – бел. ред.] у мене.“ [Това е,] когато ме замолиха да взема нещо у дома си от работи, които са си донесли от Скопие, когато са били интернирани.
А когато по време на бомбардировките в града ни, които бяха почти последователни през едно късо време, а самите въздушни тревоги бяха много чести; аз, без ничие предварително разрешение, първа тичах в квартала си, преди още да свири сирената отбой – тогава живеехме близо до гимназията. Така винаги виждах много еврейски семейства, предимно това на сина на Рабено Леви, които сега живеят в София. Аз видях на главната улица, прострян в безсъзнание, бащата на сегашния чиновник в милицията Моско Бенарей. Свестявам го и го пренасям на гърба си пред входа на гимназията. Оставям го на една пейка да си почивам и тръгвам други и други нещастници да диря между развалините. Защото помощни санитарни отряди имаше, но всички само изрични заповеди чакаха, а не като мене единствена и по свое лично усмотрение да се притичват дори във време на самите бомбени трясъци.
Отивам в една полуразрушена къща, там свестявам жена, около която пищят две дъщери и мъжът ѝ се скубе и реве, че без подслон и без жена бил останал. Това бе в къщата на Салтир Цветков, до хотел „Солун“, гдето бе паднала бомба и направила разрушения. А по нямане на по-ефикасни средства, за да я свестя и по невъзможност да ѝ разтворя устата, за да влея лекарство, напръсках я с вода, почти я облях, плеснах ѝ няколко силни шамара, а децата ме дърпат и викат, че им е мило. Не могат да гледат, че вдървената им майка е плескана пред очите им. И когато тя прогледна, отвори си очи и уста, почна да се тресе и изобилни сълзи да пролива, може[ше] вече да седне. Намерих, че животът ѝ е спасен, оставих я и тръгнах да диря нови пострадали...
От турското кафене в двора, на което бе пълно с мъже българи, турци и евреи, които току-що са изскочили от дупките, гдето са се крили, ми се провикват: „Госпожа, оттука, отгоре свалиха (и ми сочат къщата) една жена в черга. Види се, е пострадала, ей в тая къщичка я вкараха, а и тя беше с изпочупени прозорци."" Бутнах, отварям вратата и що да видя!!! На едно легло млада хубава еврейка гърчи се в родилни мъки. Около нея суети се стара с очила жена, кърши ръце, а тя била майка ѝ. Акушерката Мома Якова, като ме видя, облада я радост, та нали ще съм ѝ в помощ. И след един или два часа изродиха ни се две хубави близначета – момче и момиче. Родилката, Тика се казваше, отпусна се в блажена почивка, а ние изкъпахме и подреждаме новите поданици на родината ни – мома и ерген, дошли на бял свят в такова страхотно време.
И когато всичко подредихме и майката на родилката се сети, че сме и изморени, и гладни, поднесе ни, та закусихме; не, ами добре се нахранихме. Отидохме да дирим превозни средства, за да махнем оттам и бебетата, и майката, за да пренесем на по-безопасно място, нагоре на баира у нейни свои [близки – бел. ред.], за в случай на нови въздушни тревоги да е по на прикрито.
Ходим, гдето знаем, че има пунктове помощни, за да искаме носилка, а то где, никъде никога не намерихме всичко – всякъде заключено, жива душа няма. От санитари и санитарки ни помен няма! Кой знае дали след 5–6 часа от бомбардировката и те самите не бяха се още свестили от страховете си?
Точно пред кино „Балкан“ виждаме полицейския началник Бояджиев. Разправяме му и го молим да ни даде съдействие да имаме или носилка, или файтон, за да пренесем родилката. А той като звяр удари с крак в земята и викна: „Марш! С това ще ме занимавате! Голяма работа, че щяла да умре една еврейка!“ И към мене се обръща с думите: „Я слушай ма, ти колко пъти ще се моткаш там из турската чаршия! Нямаш работа там, да се тикаш из еврейските къщи. Марш вкъщи, че ей сега ще ти дам да ма разбереш!“
Пред аптеката на Миланези виждаме хора, вътре в самата аптека – д-р Елена Коева, тогавашна околийска лекарка. И на нея се молим да изиска превоз и [да] ни се даде. И тя ни измарширова пред всички, че сега с евреи не можела да се занимавала, имала по-важни грижи! Мома Якова, акушерката, ме замоли сама да отида в болницата, а тя, понеже бе пред къщата си, да иде да види какво става с момичетата ѝ. Отивам в Държавната болница, това бе вече към 6 часа вечерта. Там бе д-р Циков, замолвам го за носилка. Разреши човекът, все пак човечен, а не звяр като д-р Коева и началника Бояджиев (който от Народния съд отпосле си получи, за каквото заслужаваше). И тъй, намериха мъжете вече и файтон [...]. Родилката настанихме в носилката, която леко на ръце носена пренесоха, а ние – майка ѝ, старата Мома и аз – във файтона. На коленете ни в панер поставени двете бебета. Закарахме ги горе на баира при близките им. И каква бе радостта ми, когато миналата година по улица „Дондуков“ в София един млад мъж отдалеко ми се засмел. Подава си ръцете и ме пита познавам ли го, а той бил бащата на децата, [които са] вече проходили. Покани ме да ида и да си ги видя, а как мило и топло стана на душата ми, когато видях и двете проходили, порасли. А тая година […] пак случайно по улица „Раковска“ срещам се с бабата на същите и тя ме кани да видя внучетата ѝ, а тях заварвам вече развити добре, с хубави къдрави коси Сима, а Симо вече оформен мъж. Тя – жив портрет на майка си, а той – на татко си. Какво щастие за тия толкова измъчени на времето си родители!
Семейството е: Тика и Гершон Нисим Ешая, ул. „Екзарх Йосиф“ № 56.
А в едно държавно учреждение, не помня на коя улица, но бе във финансовото управление, някой ме прегръща отзад, откъм гърба, обръщам се, гледам – непознат господин. Той весел, засмян, пита ме не го ли познавам. Чудя се кой може да е? Това бе преди 2 години. „Аз съм, казва той, Давид Алшех, от евакуираните софийски евреи в Лом. И как хубаво ви познах, госпожа, та вие на кого от нас добрини не направихте, как ние всички помним, когато не можехме по улици[те] да се движим, вие скришом и провизии, и мляко, и лекарства ни пращахте. Коя бе друга като вас?“ Даде ми адреса си, сам го написа на една книжка – на улица „Цар Самуил“ № 83 бил, но не ми се удаде случай да го видя повече.
Вървейки по бул. „Клементина“, сега „Стамболийски“, една жена от прозорец вика ме по име и маха ръка – вика ме горе. То било госпожа Шемтова, акушерка, пак нещастница в миналото. Не може място да ми намерят с мъжа си. Задържаха ме на обед, не ме пускат, че от мен в много тежки за тях дни видели добро, […] Ами г-н Перец се казваше, сега на голяма служба в ОФ бил, и той с радост подава ръката си. Пита ме: „Имаш ли нужда от нещо?“, защото помни, че когато и нему съм била полезна, и на семейството му.
А тукашни граждани евреи и еврейки знаят и това, когато било лично аз, било внучето ми, едва 6–7-годишно, го пращах с раничка на гърба му, като предварително му показвах къщите, да ходи и им носи провизии, които тъй намирах за добре да изпращам, защото много ме следяха. То живее с дъщеря ми във Видин и бе ми гостен. Но изучи много еврейски къщи и семейства. Бележка поставях кое колко е купено, даваха му се парите. Но нека един от тия тогавашни мъченици излезе и каже, че аз с 1 лев тогава съм го ощетила! Сега те същите са свободни, нека говорят... Защото много тежко понасях тогава, когато ме пращаха да съм идела при евреите, на които съм се продавала и черни борси правела. Това бяха упреци от тогавашни търговци, които за сметка на лишените и измъчени евреи трупаха богатства, какъвто е между тях и Владо Мутафчиев, че трябваше да подавам заявление както до началника на гарнизона и до кмета тогава да го заставят да ме не обижда, особено когато дългът си изпълнявах по време на тревогите, защото и той бе в моето ядро. Иначе за последствията лично той ще си е отговорен.
Връх над всичко в ония несигурни часове за тогавашните тукашни големци, когато евреите не биваше по-рано от 10 часа сутрин до 4 часа следобед да ходят из града, и когато цигани и българи безбожно ги скубеха, за да видят било мляко, било зарзават, купени от тях. Една ранна сутрин, в 5 часа, защото тъй се чакаше, за да се вземе мляко от района ни, идва жената на Божин Киров заедно с квартирантката си еврейката Настя Исакова, която тогава дори и самите тукашни евреи не смееха да я приберат у домовете си, понеже наскоро се е върнала от концлагер. Обръщам се към нея с думите: „Госпожо, трябваше хубаво да си закриете звездата, за да не давате повод сега да шушоникат по вас, че как сте излезли тъй рано.“ А на Кирова викнах пред всички: „Ти ако си искала да си ѝ полезна, трябваше ти да ѝ вземеш съда за мляко, както правим всички други, а не да я водиш със себе си.“ Тя, горката, веднага се върна обратно, а не щете ли, току след нея идва един в брич панталон, с ботуши обут. И както винаги, без да поглежда никого, взема веднага му наливат по 3–4 или 5 кила мляко, защото е инженер на служба при германците, а е и роднина на Пънто Драганов, тогавашен кмет.
Запитвам го докога ще е туй безобразие от негова страна – щом дойде, без да чака, взема мляко, а ние чакаме по 2–3 часа за ½ –1 кило. Той пред тълпата вдигна високо крака си и ме заплаши, че ще ме „смачка“ и „виждам ли ботуша му?“. Той ако имаше крак в ботуш, аз имах такъв в гумен пантоф, не се уплаших от него. Но към 10 часа идва един полицай общински, някой си Любо, вика ме да ида веднага при кмета Пънто Драганов. Когато влязох при него, бе Борис Матеев, един пълен човек. Пред него стана пререканието и той мълча и слуша. Кметът ме изгледа презрително и строго ми каза, че ще се види принуден да издаде заповед да ме изпрати в концлагер, защото съм се „бунтувала“, не съм се подчинявала на нищо и съм направила „скандална сцена“ днес на пункта за млякото. Казано му от много [хора], но и персоналът се бил оплакал. А то не е било нито от „много“, нито от персонала, но е било оплакването от оня инженер с брича, дето отиде заедно с всички, та се не видя отпосле. Само ми направи отпосле труд, та отидох в милицията и заявих да се провери в дома на Кирил Христов, дето той живееше, дали няма автомобилни гуми, пишущи машини, грамади дървен строителен материал и с камиони разтоварени както въглища, тъй и дърва за огрев. Дадох си личната карта, подписах се, че отговарям за неверни донесения. И не щете ли, всичко се оказа точно тъй, както казах. Преди да заключа, ще кажа, че когато случайно узнах, че в града ни е дошъл от София, за да анкетира деянията на Слави Пънтов (като комисар на евреите), каза ми се от Петър Петров, че се чуди, че не съм викана за разпит (той тогава бе на служба в полицията). Отидох в еврейската община, мисля, бе пролетта [на] 1944 година. Питам за полицейския инспектор, Светослав Николов се казваше, тъй съм запомнила.
В коридора – мъже евреи, 2–3, казват ми, че не бива да влизам, имало големец от София. Аз почуках въпреки бележката им и влизам, а салонът пълен с мъже евреи, млади и стари. Щом влязох, преди още да заговоря, стана прав д-р Алфандари, обърна се с протегната ръка към мене с думите: „Ето, тази е българката, за която ви говорих, г-н инспекторе. Тя единствена тичаше и даваше помощта си тогава, когато никой не смееше и не биваше от нас да е в услуга на нашите тракийски и беломорски сънародници.“
Какво съм говорила на същия, той прав ме слуша, не помня, но плачеха всички евреи, плачех аз, а плачеше и той... Посегна, стисна ми ръката пред всички, каза ми, че това ми прави голяма чест и като жена, и като българка, че съм се намерила единствена, поне да изтрия петното, което други са нанасяли.
Замоли ме всичко, каквото зная, да го напиша и предам в полицията, лично на някой си Лилов, и да кажа, че е по негово поръчение и да го приложи към преписката. Това никой от тукашните ломски евреи не може да отрече. Също семейството Сами Аронови на ул. „Крепостна“ 10 не ще отрекат кога и как съм ходила у дома им, съм пращала и внучето си. И дали са чули от някой техен сънародник или от наемателите си д-р Шемфидови някоя топла и благородна дума.
Всичко написах, което си спомням, но нали съм безука, не зная ни препинателни знакове, ни граматически грешки, кога и где да поставям. Прося извинение за граматически грешки.
Н. С. Василева
19.VII. 1947 г.
гр. Лом
П.П. Г-жа Жанета-Рут Семо, ул. „Позитано“ № 92, софийска жителка, е била на много мои рискови посещения за нещастниците евреи, защото и тя бе непосредствено до къщата ми. Деляхме зло и добро с нея и сина ѝ Джеки, който сега е в Палестина.
Съща.
