Настоящата публикация има за цел да представи новите документи, както и логиката при създаването на една от най-страшните изпълнителни институции в България в годините на Холокоста. Сред множеството публикувани до този момент документи като че ли структурното изграждане на Комисарството за еврейските въпроси е сведено само до прилагането на антиеврейското законодателство, без конкретизиране на отделите и хората, работили в него.
Стара еврейска мъдрост гласи: Нито един лист от книга или документ не бива да остане непрочетен и изгубен за поколенията. Шестдесет и седем години ни делят от драматичните събития през 1943 г., когато България спаси своите евреи от лагерите на смъртта. И до ден днешен обаче има непознати (или малко познати) документи, които търпеливо чакат времето си, за да хвърлят нова светлина върху истината за голямото дело на малка България.
Европейските международни отношения след средата на 30-те години на ХХ век навлизат в нов етап, който води до началото на Втората световна война. В Германия започват гонения срещу евреите, които със завладяването на Чехословакия и Полша постепенно се приближават и към Балканите. Нюрнбергските закони, които лишават германските евреи от техните граждански права, се превръщат в законодателен модел и за сателитите на Германия.
Създаването на антиеврейски закони не подминава и България. Подписването на Крайовския мирен договор между България и Румъния (7 септември 1940 г.), според който Южна Добруджа се връща на България, като че ли е първият знак за по-нататъшната политическа ориентация на страната. Договорът възстановява границата от 1913 г. и урежда отношенията на двете страни по размяна на населението, както и всички въпроси от правно и финансово естество. Сред държавите, които дават одобрението си за този правен акт, е Германия. Месец по-късно в ХХV ОНС е внесен за разглеждане законопроект на ЗЗН. На 17 ноември 1940 г. в Берхтесгаден българският цар Борис ІІІ се среща с Адолф Хитлер, а външният министър Иван Попов – с Йоахим фон Рибентроп. Тема на срещата е присъединяването на Царство България към Тристранния пакт. Мнението на българската страна, потвърдено с писмо от 20 октомври същата година, е, че е опасно за България, пък и за Германия горното присъединяване да стане още сега. В хода на срещата е решено присъединяването на България към пакта да се отложи, за да се поизбистри положението, да се уясни становището на Турция, отдето се е върнал вече Фон Папен. В същото време в 13-ото заседание на втората си редовна сесия ХХV ОНС разглежда на първо четене законопроекта за ЗЗН. На 24 декември същата година законопроектът е гласуван и се превръща в нормативен акт на държавната власт. Така законодателно се поставят основите на „еврейския въпрос“ в България. Следващата 1941 г. е белязана с други законови и нормативни ограничения за евреите в България: освен със ЗЗН, отнемащ техните граждански и политически права въз основа на националната им принадлежност, Народното събрание разглежда и приема още два закона, които налагат и икономически ограничения. С редица постановления МС нормативно регламентира тези икономически ограничения за евреите в различни сфери – търговия, икономика, производство. Едновременно с това на 1 март 1941 г. във Виена министър-председателят Богдан Филов подписва договора за присъединяване на България към Тристранния пакт. Германските войски навлизат в страната, а на 19 и 20 април Германия допуска влизането на български войски във Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Статутът на тези земи обаче не е правно уреден и те не са неразделна част от българската държава – до есента на 1944 г. България само административно ги управлява. Началото на 1942 г. поставя „еврейския въпрос“ в нова светлина. На 20 януари 1942 г. в сградата на Гестапо (ул. „Ам. Гросен Ванзее“ № 56–58) в Берлин се свиква конференция, на която се обсъжда един-единствен въпрос – окончателното решаване на „еврейския въпрос“ в Европа. Планът за решението му изисква от съюзниците на пакта – Румъния, Словакия, Хърватия и България, да въведат нови, съгласувани с Гестапо мерки против евреите (в окупираните страни германците сами решават този въпрос). За радикалното му разрешаване – физическото унищожение на евреите, е изготвен списък на всички европейски държави, в който фигурират 11 291 500 евреи. Българските са 48 000 души.
На 29 декември 1941 г. в Германия е командирован Александър Белев, водач на „Ратниците“, осъществили опита за погром над еврейските магазини по централните улици на София през 1939 г., изучавал на място в Германия антисемитското законодателство и работил по изготвянето на ЗЗН. През цялата 1942 г. българското правителство продължава да разширява кръга от икономически санкции – нормативните документи на МС, от една страна, увеличават броя на забранените за евреите дейности, а от друга – увеличават тези, в които еврейският безплатен труд е включен като задължителен. На 9 юли 1942 г. правителството получава законодателни пълномощия, противоречащи на чл. 9 от Търновската конституция. Гласуван е закон, който възлага на МС да вземе всички мерки за уреждането на еврейския въпрос. Така МС получава право да издава общи наредби или отделни разпореждания за по-целесъобразни и по-резултатни ограничения и мерки както за евреите, така и за техните укриватели. До одобряването на тези наредби от НС те имат силата на закон. Месец по-късно, на 29 август 1942 г., с наредба, издадена въз основа на този закон, при Министерството на вътрешните работи и народното здраве се учредява Комисарството по еврейските въпроси. Прилагането на всички мерки за решаване на еврейския въпрос се съсредоточават в това комисарство. Комисарят се предлага от министъра на вътрешните работи и народното здраве и се назначава от Министерския съвет. Заповедите му не подлежат на обжалване. В края на август 1942 г. за комисар по еврейските въпроси е назначен Александър Белев.
На 29 август 1942 г. в бр. 192 на „Държавен вестник“ е публикувана Наредба, издадена въз основа на Закона за възлагане на Министерския съвет. Същата е одобрена с постановление № 70 на МС, взето на заседанието на МС на 26 август 1942 г. (протокол № 111). Чл. 1 от глава I „За управлението на еврейските въпроси“ гласи: При Министерството на вътрешните работи и народното здраве се създава Комисарство по еврейските въпроси. Приложението на всички мерки за разрешаване на еврейския въпрос се съсредоточава в това комисарство с изключение на тези по закона за еднократния данък върху имуществата на лица от еврейски произход и по закона против спекулата с недвижими имоти.
Комисарят по еврейските въпроси може да иска от всички ведомства да вземат необходимите мерки за прилагане на законите и наредбите, отнасящи се за евреите. За всички мерки във връзка с прилагането на законите и наредбите, уреждащи положението на евреите, е необходимо съгласието на комисаря. Преди да вземе решение по въпроси, засягащи други ведомства, комисарят взема предварително мнението на съответното ведомство.
За да бъде обхваната цялостната дейност на Комисарството по еврейските въпроси, произтичащи от чл. 1–7, глава І на Наредбата, още със създаването си Комисарството има следната структура:
I. Комисар
1. Личен състав
II. Административно отделение
1. Инспекторат
2. Еврейски общини
3. Лагери
III. Стопанско отделение
1. Служба еврейски имоти
2. Служба ликвидация
а) еднолични фирми
б) акционерни дружества
в) командитни и ООД
г) събирателни дружества
д) продажба на движимо имущество
е) продажба на движимо имущество в новите земи
ж) уреждане на задължения към банки, учреждения
3. Разузнаваческа група
IV. Отделение счетоводство за фонд „Еврейски общини“
1. Издръжка на кухни и лагери
Механизмът по назначаването на личния състав на Комисарството е регламентиран от чл. 5 на Наредбата: Комисарят по еврейските въпроси се назначава от Министерския съвет по предложение на министъра на вътрешните работи и народното здраве. Останалият персонал на Комисарството, доколкото наредбата не предвижда друго, се назначава от комисаря […]. Съществуващите досега в различните ведомства служби, извършващи работи във връзка с разрешаване на еврейския въпрос, се придават към Комисарството по еврейските въпроси с целия си персонал и инвентар.
Всички служители, които по щат са на служба при Комисарството, се считат държавни служители […]. Необходимите суми за личните и веществените разходи в Комисарството по еврейските въпроси се предвиждат в бюджета на фонда „Еврейски общини“.
Дейността на комисаря Белев продължава до началото на октомври 1943 г. В средата на същия месец за комисар по еврейските въпроси е назначен Христо Стоманяков, дотогавашен заместник-прокурор при Софийския военен съд. На 31 август 1944 г. с постановление № 4 на МС (протокол № 167) Министерският съвет одобрява ликвидирането на Комисарството по еврейските въпроси (ДВ, бр. 193/5 септември 1944 г.).
През 1945 г. по време на заседанията на VІІ състав „Антисемити“ на Народния съд като обвиняема е призована Лиляна В. Паница. В писмения си отговор тя заявява следното: …Заемах длъжността частен секретар на Комисарството по еврейските въпроси и като такава не завеждах никакъв ресор в Комисарството, на мен нито докладваха някакви преписки, нито пък аз докладвах някому такива, нито въобще минаваха през мене преписки за разрешаване…
Длъжността частен секретар не беше предвидена в бюджета на Комисарството и аз не получавах заплата като другите чиновници, а се числях като надничарка в Комисарството…
Отново в показанията си пред Народния съд Лиляна Паница подробно разказва за посещението на Данекер, както и за подписването на самото споразумение през февруари 1943 г. Тук обаче ще се спрем на дадената от нея характеристика, която осветлява личния състав, работил в Комисарството. Според Л. Паница в КЕВ са работили десетина ратници – почти всички близки с Александър Белев и с влияние върху него. Лиляна Паница дава следното описание: …Иван Гьошев, Ярослав Калицин и д-р Попов, и тримата бяха отявлени ратници и много близки с комисаря и имаха много голямо влияние върху последния [...]. Посещаваха най-често комисаря приятелите му ратници Любен Вълков (който можеше да посещава същия, без да спазва приемни и работни часове), Борис Наумов и Иван Бадев (последният идваше по-рядко от първите двама). И тримата ратници и ликвидатори на големи предприятия.
Асен Кантарджиев не съм виждала да е идвал в Комисарството. Но често се обаждаше под чужди имена (това зная от няколко случаи, когато се е обаждал под името на генерал Николов, друг път като генерал Петров) […]. На въпроса ми защо е казал друго име, Белев ми каза: „сигурно не е искал да знаете, че е той“. Виктор Ичков Бойчев, адвокат, също имаше свободен достъп при Белев – последният обясняваше, че Ичков идва при него не само като адвокат и приятел, а и като редактор на списание „Идеи и дела“, в чиято управа влизаше и комисарят.
Чувала съм, че освен Александър Белев за ЗЗН и Правилника, и Наредбата от 26 август 1942 г. са работили и Дочо Христов и Бончо Бончев – директор при Вътрешното министерство.
Имаше съвет при Комисарството с представител от министъра на търговията, Министерството на финансите, Дирекция на гражданската мобилизация, Дирекция на полицията, Върховния административен съд и Българската народна банка, от Министерството на финансите [...]. Комисарят не вземаше участие в същия съвет. Въпросите, които се разглеждаха, се докладваха от началниците на отделенията, а при отсъствие на последните – от главните инспектори.
В началото при учредяването на Комисарството Съветът се е свиквал почти ежеседмично, а впоследствие много рядко. Освен въпросите, които се одобряваха от Съвета (предварително разгледани от комисаря), имаше въпроси, по които бе меродавен и решающ само Съветът като: прехвърляне имот върху близки, продажба на такъв, признаване на произход и др.
Имаше случаи, когато Съветът е оставал единодушно недоволен, а именно, че не е сезиран по дадени случаи (например изселването на евреите).
[…]Същата комисия заседаваше винаги след работно време и с влизащите в същата чиновници от Комисарството вземаха заседателни пари.
Имаше съвет, който се свикваше всяка събота (впоследствие, мисля, че денят се промени). В него влизаха всички началници на отделения и главни инспектори – събираха се в кабинета при комисаря [...]. На него всеки началник си докладва въпросите, които се разглеждаха общо. Докладваха се освен персонални и текущи въпроси още и седмични резултати на отделните отделения и служби и проектонаредби, като напр. ограничение на учащите се от еврейски произход, сгъстяване и резултатите от същото (на софийските евреи), преброяване на софийското еврейство, събрана араха (еврейски религиозен данък), счетоводни въпроси, пътуване на евреи в страната, работата на агентите и пр.
Показанията, дадени от Лиляна Паница пред VІІ състав „Антисемити“ на Народния съд, са ярко свидетелство за характера и механизма на действие в една от най-страшните институции в България – Комисарството по еврейските въпроси. Едва ли годините на Холокоста в България биха били изяснени напълно, ако съвременните изследователи, както и широката читателска аудитория не бъде подробно запозната с КЕВ, което на практика фокусира както германския натиск за решаването на еврейския въпрос, така и „еволюцията“ на фашизоидните български организации. Тяхното действие достига до противопоставяне от българското гражданско общество и до спасяване на българските евреи. Това е всенароден протест срещу конструираната машина за унищожаване, в българския случай – Комисарството по еврейските въпроси. В условията на Втората световна война (и то като съюзник на Третия райх) малка България спасява своите евреи, въпреки че чрез сложните външнополитически маневри се оказва съучастник в депортирането на евреите от „новоосвободените земи“, тъй като те никога не влизат в нейните граници. През целия период на действие на КЕВ хиляди българи, водени не само от чувство за толерантност, но и от дълг и по съвест оказват помощ на съгражданите си евреи. За периода 1940–1944 г. през границите на България преминават над 15 000 евреи, чиито транзитни визи са не само път към Обетованата земя – те са преди всичко акт на спасение.
Използваните документи се съхраняват в Централния държавен архив и са подбрани от ф. 1568К „Еврейски документи и старопечатни издания (колекция)“ и ф. 176К „Министерство на външните работи и на изповеданията“. Ползваните материали са неделима част от доказателствения материал, използван в работата на VІІ състав „Антисемити“ на Народния съд.
Текст: Иванка Гезенко
Сп. La Estreya,4 бр., 2010 г.
