Ивет Калев и Леон Анави се женят на 2 юни 1944 година, защото Леон е получил призовка да се яви на гарата на 13 юни с една раница. Те очакват, че това е депортиране в Полша, и искат да са заедно по пътя към смъртта. Любовта им преди сватбата протича от 8 до 10 часа сутринта край Марица (периферна част на Пловдив по онова време) поради полицейския час, наложен по силата на Закона за защита на нацията. Гостите на сватбата получават служебни бележки, че отиват на погребение, тъй като това е единственият начин полицейският час да бъде нарушен.
В годините на войната стотици пловдивчани оставят спомена за благородни дела в подкрепа на българските евреи. Един от тях е полковник Цветан Мумджиев – началник на отдел „Временна трудова повинност“ към Министерството на благоустройството. Под негова команда са 10 000 граждански мобилизирани евреи за изграждане на стратегически пътища, които по закон не могат да служат в редовната армия. По техните спомени той ги окуражава, че не са пленници, а трудови работници, от които се иска нормална работа, която може да се даде при добра храна, добра почивка и човешки обноски. И той отстранява всички офицери и служители с репресивно отношение към лагерниците евреи, нарежда на лекарите, зъболекарите и свещенослужителите евреи да се даде подходяща работа, като организира лечебни кабинети в лагерите, повишава дневния порцион за изхранване от 25 лева на 35 и после на 42 лева. Запазен е албум, който евреите от лагера в Ихтиман изготвят и подаряват на полковник Мумджиев. От фотосите ни гледат заякнали от физическия труд млади мъже, подредени с работните инструменти на обектите или пред дървените бараки, осъзнали, че наистина са трудови войници. В края на сезона, през ноември, полковник Мумджиев трябва да освободи от лагера в Градешница стотина евреи, родом от Беломорието, но при него се явява делегация от пловдивски евреи и обяснява, че това ги обрича на депортиране в лагерите в Германия. Тогава полковникът не ги освобождава с уволнителен билет, а ги пуска в безсрочен отпуск с легитимации с техни снимки и те се прикриват в български градове. Евреите не забравят тази добрина и когато през 1945 г. полковник Мумджиев е привлечен като обвиняем от VІІ състав на Народния съд, те се застъпват за него с нарочна декларация. Решението на съда е, че полковник Мумджиев, в качеството си на висш чиновник, е напълно невинен по обвиненията за гонения спрямо евреите, но той е и достоен български офицер, изпълнил дълга си и спасил стотици човешки животи.
Всички свидетелства за живота и достойните дела на полковник Цветан Мумджиев са предоставени на Музея на Холокоста в САЩ и е в ход процедура за обявяването му за праведник.
По време на войната евреите нямат право да имат акционерно участие в търговски дружества. Запазена е Протоколна книга на пловдивската фирма „Алка“ за индустрия и търговия със земеделски произведения, собственост на братята Йосиф, Нисим, Соломон и Моис Алкалай. В Протокол № 25 от заседание на управителния съвет на 14 май 1942 г. собствениците и членове на управителния съвет са освободени и вместо тях за членове са избрани Димитър Буршуков, Станимир Сирищнички, Димитър Маджаров и Пенчо Йосифов. Те ръководят фирмата до 1945 г., когато в Протокол № 50 е записано: На общо събрание на акционерите на „Алка“ АД, състояло се на 14 юлий 1945 г., по т. 1 се взема решение: Досегашният управителен съвет подава оставка, за да се даде възможност на акционерите от еврейски произход, които са създали дружеството и са го ръководили до 1942 г., да влязат в УС и го ръководят успешно и занапред. Акционерите Йосиф Алкалай, Нисим Алаклай, Соломон Алкалай и Моис Алкалай не се съгласиха със смяната на досегашния управителен съвет. Те помолиха досегашния съвет да продължи дейността си и не намират причини за сменяването му. Евреите акционери виждат, че дружествените работи при днешното стопанско и политическо положение са добре водени и са уверени, че и занапред ще бъдат също така добре водени… Събранието реши: Предоставя на УС да ръководи работата на дружествената фабрика както досега и както намери за добре… Това е красноречив пример за взаимоотношенията между индустриалците евреи и българи по време на Втората световна война.
В началото на март 1943 г. започва акцията по депортирането на българските евреи. В три часа през нощта на 9 срещу 10 март 1943 г. полицията в Пловдив вдига и арестува по-влиятелни и богати пловдивски евреи. Това са лидерите на общината, изявени и състоятелни хора. Докладът на Комисарството по еврейския въпрос ги представя като фанатици евреи... вдъхновители на еврейството и непоправими англофили... идейни привърженици на комунизма. Летописите са съхранили достойната постъпка на д-р Гай Рималовски, който не е в списъците за задържане през тази нощ, но тръгва пред полицаите заедно с дъщерята, зетя и внуците си… Арестуваните са събрани в Еврейското училище. Според списъка на Комисарството те са 616, други споменават за 497, Пловдивският митрополит Кирил ги определя на 1500–1600 души.
Рано сутринта вестта достига до митрополита. Волеви, амбициозен, емоционален и смел, той трябва да действа незабавно. Среща се с помощника на полицейския началник и го моли да предаде думита му на правителството.
Ето и разказа на самия митрополит Кирил на заседанието на Светия синод: Бяха арестувани на 9 срещу 10 март през нощта 1500–1600 души евреи от Пловдив. Не бях ориентиран какво става и предполагах, че в цялата страна те са изловени в тази нощ. Чакаше се специален влак на гарата, за да ги откара. Нямах какво да сторя друго, освен да действам съгласно решенията и напътствията на Св. синод и внушенията на моята съвест. Дойдоха при мен и покръстените от еврейски произход, на които казах, че им давам убежище в моя дом. Изпратих и телеграма до царя:
ДВОРЕЦА – СОФИЯ
НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО БОРИС ІІІ, ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ,
В БОЖИЕ ИМЕ УСЪРДНО МОЛЯ ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО
ЗА МИЛОСТ КЪМ ЕВРЕИТЕ
/п/ Пловдивски митрополит Кирил
Излязох с няколко мои събратя свещеници към еврейския квартал, за да успокоявам, да повдигам духа. Бях и при арестуваните и помогнах с каквото можах, като им заявих: „Ако влакът бъде натоварен с евреи и се опита да напусне града, аз ще легна на релсите пред него… където отивате вие, и аз идвам там.“
Очаквах, че ще бъда задържан там, докато се разминат събитията. До това не се дойде, защото предполагам, че царят се опасяваше от по-силна реакция и от други страни, но своя човешки дълг аз изпълних така, както мислех, че трябва да се изпълни.
На площад „Орта мезар“ той се среща с представители на пловдивските евреи и след това отива в Еврейското училище, където е спрян от полицейския офицер:
- Не можете да влезете, Ваше Високопреосвещенство!
- Аз ли не мога да вляза? Опитайте се да ме спрете!
Той се покатерва на оградата, скача в училищния двор и отива при арестуваните. Това дава смелост на стотици пловдивчани от квартала, които следят през оградата събитията, да предадат храна, вода и дрехи на арестуваните евреи. Този ден, 10 март 1943 г., те ще запомнят като ден на крайно отчаяние, но също и като ден на своето спасение.
Бунтът на един от архиереите на Българската православна църква има силен отзвук в София, където се разиграват паметните събития в Народното събрание. Същия ден следобед пристига нареждането на министър Габровски евреите да бъдат освободени и изпратени по домовете си.
В протоколите на VІІ състав на Народния съд успях да открия интересни показания на Ярослав Калицин, чиновник в Комисарството по еврейския въпрос: След като министър Габровски разпорежда прибраните в Пловдив евреи да бъдат освободени, областният полицейски началник Антонов казва по телефона на Алексанъдр Белев, че не му остава нищо друго, освен да се застреля, понеже се чувствал вече неудобен за града.
А въпросът за спасението на евреите наистина мобилизира пловдивската общественост. Първата информация за предстоящото арестуване и изселване на евреите се получава в Пловдив след телефонен разговор между заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев и председателя на Търговско-индустриалната камара д-р Обрейко Обрейков. Той се свързва с митрополит Кирил и решават да организират в салона на Камарата събрание в защита на пловдивските евреи. Поканени са няколко десетки изявени юристи, лекари, стопански дейци, общественици. Сред тях са Ангел Станков – председател на Адвокатския съвет, Велю Нейков – търговец, Георги Кръстев – адвокат, Йордан Ковачев – юрист и писател, Лука Говедаров – журналист, Недко Каблешков – общественик, Петко Колецов – търговец, Рашко Велев – чиновник в Занаятчийския съюз, д-р Теофил Груев, Тодор Близнаков – секретар на Търговско-индустриалната камара. След бурно обсъждане подписват протестно писмо до правителството против изселването на евреите от България, което е изпратено в София, но попада в полицията и на другия ден всички са викани в полицейския участък да се отказват от подписите си.
Роля за спасяване на евреите има и пловдивският народен представител Георги Тодоров – бивш кмет на Пловдив от 14 март 1935-а до 8 октомври 1936 г., който е един от 42-мата депутати от управляващото мнозинство, подписали протестното изложение на Димитър Пешев от 17 март 1943 г. до министър-председателя Богдан Филов. Този достоен жест на народните избраници показва на правителството, че пътят към спасението на българските евреи е необратим.
Днес, 70 години след събитията през 1943 година, ние, историците, се опитваме да намерим обяснение за корените на случилото се. Може би най-точни са преценките на съвременниците. Независимо от коя страна на барикадата са били те в тези горещи дни и месеци.
Дали това са думите на германския пълномощен министър в София през 1943 г., който пише в доклад до своето правителство: Обществеността в България не разбира истинското значение на еврейския проблем. Наред с малкото богати евреи има много бедни, които са работници и занаятчии. Израснал отчасти с гърци, турци, цигани, обикновеният българин не разбира смисъла на борбата срещу еврейството, още повече че и расовият въпрос не му е понятен...
Или това са думите на преживелите тези събития пловдивчани: Ивет Анави – Аз съм българка, родена съм в България, учила и работила съм в България. Тук са родени децата ми. Обичам я повече от вас. Но съм и еврейка... И на Арон Бехар: Ние имахме късмета да се родим в България и се чувстваме повече българи.
Това са доказателства за съществуването на този уникален пловдивски модел на толерантно съществуване на етнически и религиозни общности, който е преживял превратностите на вековете и най-големия и опустошителен конфликт – Втората световна война.
Или трябва да потърсим истината в древната мъдрост: Всеки, който спаси една човешка душа, все едно че е спасил целия свят.
Стефан Шивачев
Откъс от статията „Евреите в Пловдив“, публикувана в бр. 9 на списание La Estreya, 2013 г.
