Афтарата за парашите Матот-Масей е втората от трите, които се четат между 17 тамуз и 9 ав. Те описват страданието, потисничеството и разрушението, преживени от Израел, и са известни като тлата депуранута – трите афтари на предупреждението и бедствието. Макар да не е пряко тематично свързана с парашата, тази афтара носи духа на скръб и самоосмисляне, характерен за този период в еврейския календар.
Афтарата започва точно там, където завършва афтарата от предишната седмица – с пророк Йирмеяу, който укорява народа, че е изоставил Б-г. Той скърби, че хората са забравили как Б-г ги е извел от Египет, превел ги е през опасностите на пустинята и им е дал земя, изпълнена с плодородие и изобилие. Йирмеяу подчертава, че вината не е само у обикновените хора – съгрешили са и коенимите, и учителите на Тора, и водачите, и пророците.
Пророкът се удивлява на дързостта на Израел. Ако човек би обиколил краищата на света, казва той, не би намерил народ, който така да се е разбунтувал срещу своя Б-г. Дори самата природа е потресена от стореното: „Ужасете се от това, небеса, потръпнете и се смажете от ужас!“ (Йирмеяу 2:12).
Образи на вода, пустиня и забрава
Грехът на народа, обяснява Йирмеяу, е двоен: те са изоставили Б-г и са се обърнали към безполезно идолопоклоничество. Пророкът използва силен образ, свързан с водата: Б-г е извор на жива вода, а израилтяните са предпочели да си издълбаят собствени кладенци – счупени кладенци, които дори не могат да задържат вода.
Продължавайки този образ, Йирмеяу казва на народа, че разрушението е неизбежно и че няма смисъл да търсят помощ другаде: „Каква полза да отиваш в Египет, за да пиеш водите на Нил? И каква полза да отиваш в Ашур, за да пиеш водите на Ефрат?“ (2:18). Нито Египет, нито Ашур ще могат да помогнат на Израел, защото проблемът не е външен, а духовен – народът е дълбоко омърсен от греха си.
След образите на водата пророкът преминава към образи от дивата природа. Б-г сравнява Израел с неудържима камила, която тича без посока, и с дива магарица в пустинята – страстна, непокорна и необуздана. Тези силни образи показват колко далеч се е отклонил народът от пътя на завета, мъдростта и верността.
В последните стихове на този укор Йирмеяу казва, че целият дом на Израел – царе, велможи, коени и пророци – трябва да се почувства като крадец, хванат на местопрестъплението. Дори идолите, на които народът се покланя, стават повод за горчива ирония: „Защото колкото са градовете ти, толкова станаха и боговете ти, Юда!“ (2:28).
За да не завърши афтарата с напълно отрицателна нотка, ашкеназките общности добавят стих, в който Израел е наречен спътник на Б-г от младостта си (3:4). Сефарадските общности прескачат напред с две глави и четат стихове, които обещават, че ако Израел се върне към Б-г, той ще стане благословия сред народите на света (4:1–2).
Афтарата за парашите Матот-Масей ни напомня, че духовното забравяне не се случва изведнъж. То започва тогава, когато човек или общност престанат да помнят източника на своята сила, свобода и достойнство. Йирмеяу ни предупреждава, че когато заменим живия извор със „счупени кладенци“ – с илюзии, идоли, гордост или празни обещания, неизбежно губим посока.
Но дори в тези тежки думи има надежда. Самият факт, че пророкът говори, означава, че вратата към завръщането остава отворена. Дори в дните между 17 тамуз и 9 ав, когато си спомняме разрушението, ние не сме призовани само към скръб, а и към тшува – завръщане, поправяне и духовно обновление.
Нека този Шабат ни помогне да се върнем към живия извор на вярата, мъдростта и моралната отговорност. Нека не търсим сила в „счупени кладенци“, а в онова, което изгражда живот – справедливост, памет, милост и вярност към Б-г.
Нека Б-г благослови нашата общност със способност да помни доброто, което е получила; със смелост да поправя грешките си; и със сърце, отворено към тшува, единство и надежда.
Нека в тези дни на размисъл и скръб намерим път не към отчаяние, а към изцеление. Нека домовете ни бъдат изпълнени с мир, децата ни – с благословия, а общността ни – с мъдрост, сила и светлина.
Шабат шалом!
