Параша Вайехи, която четем тази седмица, описва подготовката на Яков за неговата смърт. С достойнство и яснота той се прощава със своите деца и внуци и им дава наставления да го погребат в земята Ханаан.
Накрая Яков изрича поетично слово – в някои случаи благословия – за всеки от своите дванадесет синове. След като изрича последната си дума, Тората ни разказва:
„Когато Яков завърши наставленията си към синовете си, той прибра нозете си в леглото и, като издиша последния си дъх и бе приобщен към своя народ.“
(Берешит / Битие 49:33)
Афтарата за параша Вайехи представя друг баща в последните мигове от живота си – цар Давид. Подобно на праотеца Яков Давид има много синове. Но за разлика от Яков последните думи на Давид са насочени само към един от тях – Шломо (Соломон). На фона на оспорваното наследяване на трона – когато повече от един син на Давид претендира за властта – изборът на Соломон като адресат на последното наставление е дълбоко значим.
Цар Давид насърчава Соломон да не губи силата и вярата си:
„Бъди силен и покажи се като мъж“ (I Царе 2:2).
Ключът към успешното управление, казва Давид, е следването на Божиите пътища. Той обещава, че ако Соломон бъде верен на Тората, „никога няма да липсва потомък от твоя род на трона на Израел“ (I Царе 2:4).
В останалата част от прощалното си слово Давид възлага на Соломон да се погрижи за някои незавършени дела. Йоав, син на Зеруа, дълги години е бил военачалник на Давид, но по време на бунта застава на страната на Авшалом. Все още наранен от предателството му и от убийството на двама невинни пълководци в Израел – Авнер и Амаса (II Шмуел 3:27), – Давид наставлява Соломон:
„Постъпи мъдро, за да не слезе побелялата му глава в Шеол с мир“ (I Царе 2:6).
Давид обаче напомня и за задължението да се отплаща доброто с добро. Когато бяга от Авшалом, възрастният Барзилай от Гилад го подкрепя с храна. Сега Давид моли Соломон да върне този жест:
„Отнасяй се с благост към синовете на Барзилай… нека бъдат сред онези, които ядат на твоята трапеза.“
Последната молба на Давид показва, че болката от бунта на Авшалом остава с него до края. Шимей, син на Гера, е проклел Давид по време на бягството му. И тук Давид настоява за справедливост:
„Не го оставяй ненаказан… изпрати побелялата му глава в Шеол с кръв“ (I Царе 2:9).
В последните стихове на Афтарата научаваме, че Давид умира след четиридесетгодишно царуване над Израел. След това „Соломон седна на престола на баща си Давид и царството му се утвърди здраво“ (I Царе 2:12).
Нека посланието на параша Вайехи ни напомня за силата на последните думи, за значението на приемствеността и за отговорността, която всяко поколение носи към следващото.
Нека бъдем благословени с мъдрост, която да съчетава справедливост и милост, памет и визия за бъдещето.
Да имаме силата да завършваме започнатото, да пазим завета и да предаваме ценностите си с достойнство – от поколение на поколение.
Нека мирът, стабилността и духовната яснота ни съпътстват днес и занапред.
Шабат шалом.
