Повтарях си това определение от мига, в който разбрах, че има идея в „Шалом“ да се строи кампус, под чийто покрив да се съберем всички. Година беше 2019-а, бях на първата копка на бъдещия кампус и не можех да си представя как това оградено с тараби място земя ще се промени. После видях идеите на архитектите на хартия и на екран, но и те, както парчето земя, не ме мотивираха особено. После още няколко пъти през годините ходих на „строежа“ – парчето земя се бе превърнало в дълбок ров, после от този ров започнаха да се показват някакви бетонни стълбове и да стърчат арматури. Разхождайки се в оградения обект, се молех само да не се подхлъзна или да не си нацапам обувките. И ако някой възторжено ми посочваше, че ето там е училищната сграда, а там – тази на детската градина, а тук ще e игрището, то аз кимах учтиво: „Разбира се, разбира се“. Ясно – визионерка не бях. Мечтателка? Е, само ако мечтата се виждаше през прозореца на стаята ми. С такива чувства общо взето отново посетих „нашия строеж“, за да направя интервю с Вангел Кьосев, проектния мениджър на обекта „Кампус“, и с Максим Делчев, изп. директор на ОЕБ „Шалом“, и се получи ето това:
Михайлина Павлова: Защо сте толкова усмихнати, Вангел и Максим?
Вангел: Защото от 2019 година очакваме този момент.
Максим: И се борим, и работим за него. Така че е изключително щастлив моментът, че вече можем да се разходим в части от сградата. И да помечтаем.
Вангел: Е, да. Но това вече не е мечта – вече е реалност. През 2019 г., когато училището започна, беше нещо, което си казахме: „До няколко години ще можем да влезем в сградата“.
Имаше момент, в който малко не си вярвахме, че ще е „до няколко години“. Сега вече спокойно мога да кажа – след две години ще можем да влезем тук не с предпазни каски, а с ранички и помагала.
И да се случва… живот. Да оживим сградата.
М.П.: Как оживява една сграда?
Вангел: Специално тази сграда оживява, когато се напълни с деца. Това е истината. А това ще стане, живот и здраве, след две години – през септември ще можем да я напълним с дечица.
Максим: Нашата общност години наред се бореше да се съхрани. Преживявахме икономически трудности и тежки години. Търсихме себе си дълго време. Това е първият ни проект, в който си казахме, че искаме да вложим много усилия, енергия и средства, за да направим нещо за бъдещето.
Нещо, което не е просто за тази година, не е само за това поколение, а ще остане след нас. Ще отнеме време и енергия от общността ни. Следващите години ще отделяме от това, което имаме, за да стане този проект реалност.
Но това показва, че вече сме стабилна и силна общност – ако можем да мислим не само за утре, а за бъдещето. Не като за временно присъствие, а като за път напред – за децата и за внуците ни. Защото се надявам, че внуците на сегашните ученици също ще учат тук и ще разказват.
М.П.: Това, което казваш, е много важно, защото ме връща столетие назад, когато лидерите на еврейската общност в София решават да построят голяма синагога. Казват: „Ние ще живеем тук и ни трябва дом на книгата и на вярата“. По-късно същите тези хора – нашите баби, дядовци, прабаби и прадядовци – строят Народния дом с парите на общността. Осъзнавайки, че трябва да бъдем сигурни и спокойни тук. Днес техните деца, внуци и правнуци казват същото – ще направим нещо, което ще предадем на поколенията след нас.
Максим: Трябва да го анализираме правилно. След 20–30 години едва ли някой ще помни трудностите по строежа. Но децата не забравят първия си учебен ден. Не забравят любимите учители. Преживяванията, които ги формират. Затова целта е да създадем спомени и принадлежност за още поколения. По същия начин, по който аз се чувствах като първокласник. Да дойде моментът, в който баща казва на сина си: „Внимавай с тази учителка – и на мен много ми се караше.“ Това искаме. Това никога не е било просто проект за сграда – бетон и арматура. Това е дом, който строим. В момента сме поверили строителната фаза на експертите – на хората с дипломи и опит. Съвсем скоро започва фазата, в която всички ние като общност трябва да облагородим и обживеем този дом.
М.П.: Как?
Максим: По много начини. Открихме набирателна сметка – всяко евро повече ще направи този дом по-добър още от самото начало. Ще има много моменти, в които хората ще могат да се включат с идеи и реална помощ – да създадем градините на центъра, вътрешните пространства. Това не е нещо, за което някой един ден ще ни даде ключа и ще каже: „Готово е“. Ние трябва сами да го изградим, да го облагородим и да го предадем на децата си, които ще го развиват нататък. Да му дадем живот. Да му дадем история.
М.П.: И все пак, как приехте този проект?
Вангел: Както казах, от 2019 година работим по него. За мен беше изключително ценно, че малко по малко, без да съм част от общността, станах част от нея – и се чувствам приет. Това доведе до много емоции във всяка тухличка от този проект. От избора на локацията, през процедурите в общината, проектирането и множеството промени заради терена, мерките за сигурност – всичко, за да стигнем до вида, в който е днес. Сега го възприемам като свой личен проект.
Искам да допълня и анализа за синагогата, дома на „Възраждане“ и училището. От гледна точка на историята и съвремието този проект е най-ценен за еврейската общност в България, защото работи с децата.
Той създава емоции, духовност, образование, нови мирогледи.
Синагогата е другият голям проект отпреди повече от сто години. Затова пренасяме част от нейните елементи тук. Но тук има нещо повече – дом. Дом, който ще остане емоционално в семействата. Семейната среда, която се опитват да създадат Максим и екипът, а преди него и Юлия Дандалова – всички вложиха изключителна емоция. Аз съм свидетел на това.
М.П.: Какво научихте от евреите?
Вангел: (смее се) И хубави, и трудни неща. Но най-много научих за борбеността – за стремежа към постигане на целите и принципа „никога стъпка назад“. Може да спреш за малко, но не назад. Това остана в мен от срещата с общността.
М.П.: Прав ли е? Какъв е този контакт за теб? Приятели ли станахте, съмишленици?
Максим: Мисля, че сме съмишленици от първия ден – всички, които са част от проекта. Защото това не е просто работа.
Имаше много битки, които водихме заедно извън рамките на договори и споразумения. Целта на всички е проектът да се осъществи и да сме все по-близо до отварянето на вратите му.
Има още много работа. Когато направихме първата копка преди години, тя беше символична. Сега вече идват задачи след задачи – трябва да намираме решения и възможности да вървим напред.
Вангел: Вече не са проблеми, а задачи. И решения.
М.П.: Кой застана зад този проект?
Максим: Фондация „ Роналд С. Лаудер“ на първо място, която осигури голяма част от финансирането. Нашата общност също ще вложи ресурси през следващите 10 години чрез инвестиционен заем, който ще изплащаме, за да се реализира проектът.
М.П.: Можем ли да си го позволим?
Максим: Да. На база на наемите от сградите, които общността използва, без това да се отрази на дейността ѝ. JDC също се включва все по-активно, както и по-малки партньори – например фондация NexiOm от Лихтенщайн. За много от нашите партньори този център е начин общността да стане по-самостоятелна и независима. Да покажем, че сме готови за следващата стъпка в историята си.
М.П.: Когато се е строяла Софийската синагога, е имало хора, които са казвали, че това е мегаломански проект. Днес също ще има такива. Какво ще им отговориш?
Максим: Ще им отговоря, че имаме 250 деца в училището и 100 в детската градина. Центърът ще позволи да добавим още около 100. Това не е нещо непостижимо. Но най-важното – ще даде възможност на всички поколения да бъдат заедно, без да си пречат.
Опитахме и разделени центрове – не работи. Общността означава да сме заедно.
Затова вместо „мегаломания“ бих използвал думата „дом“.
Домът е мястото, където можеш да седнеш с баба си и дядо си. Където има място за всеки.
М.П.: Този разговор водим в средата на февруари. Как се работи през зимата? Проблем ли е?
Вангел: Не. Особено при зимите през последните години не е проблем. Дори за изкопните работи зимата понякога е по-подходяща, защото няма толкова дъждове.
Дъждовете са по-големият проблем при изкопите. Разбира се, тук имахме трудности заради геологията – свличания, подпочвени води, подземни реки. София е с много подпочвени води. Но като цяло зимата не е драматична пречка.
Да не говорим, че днес е 13 февруари, а навън е около 10 градуса.
М.П.: Колко хора работят в момента?
Вангел: Днес, 13 февруари, на обекта има около 60 души.
(отиваме до прозореца)
М.П.: Разходихте ли се из обекта?
Вангел: Да. Днес бях в спортната зала, на ниво -1 в подземния паркинг на културния център и на ниво 1, където ще бъде училището – точно пред нас.
Там, където в момента връзват арматура, днес ще бъде излята плочата на кота 0 на библиотеката. Тя ще свързва училището с общностния център. А сградата, която вече е над кота 0, е част от детската градина. Тук, където сме сега, ще бъдат спортната площадка и футболното игрище.
М.П.: Къде ще бъде градината – мястото, където ще можем да посядаме?
Вангел: На покрива. Предвидили сме страхотни градини, където всеки ще може да разгърне творческите си идеи. И покривът на спортната зала ще бъде изцяло зелен. Реално ще имаме зелени пространства над сградите.
М.П.: Максим, пропускаме ли още нещо?
Максим: Все повече този проект става реалност. Понякога правим нещата наобратно – отворихме училище, а сега му правим дом; направихме детска градина, а сега ѝ правим дом. Но не можем да спрем хората да се женят и да имат деца. Това, което градим тук, е нашият бъдещ дом – място, което децата ни ще разпознават като свое. Надявам се скоро всеки от нас да го разпознава. В следващите месеци ще поканим членовете на общността и приятели да идват на място, да видят, да усетят.
Разбира се, при спазване на безопасността – все пак това е строителен обект. Но искаме повече хора да станат част от това преживяване – че правим нещо важно за общността си.
М.П.: Това ви отнема цялото време или имате и други проекти?
Вангел: Аз съм продуктивен човек. Но проектът отнема много време на хората, които работят по него ежедневно. Разбира се, отделяме време и за другите си проекти, но тук сме вложили сърце и душа.
М.П.: Какво ще вградите в бетона?
Вангел: Емоции. Много емоции, които децата ще оживят още повече.
Признавам, че този път си тръгнах от обекта с отворени очи, бях видяла много и по друг начин, а изключителната убеденост на двамата ми събеседници ме накара малко да се засрамя заради липсата у мен и на капчица визионерство, но пък бях успяла да повярвам. Направете го и вие и тогава се включете в това да сте горда част от бъдещето.
Фондация Бет Шалом
Банка: ОББ
IBAN: BG03UBBS80021087013050
Основание: Дарение Кампус
Снимки: Мони Франсес
