Българските евреи, рамо до рамо със своите български другари воюват за свободата на България. На тях не са им чужди моралът , душевността и идеалите на българския народ и те воюват и загиват като герои по бойните полета в името на своята родина. Не съществуват документи, които да свидетелстват за предателство, дезертьорство или отклонение от военните задължения, допуснати от българските евреи-войници. Още Левски е познавал добре евреите и е знаел, че сред тях няма предатели. Той самият е предпочитал да се укрива в къщите на богати евреи, известни на турската власт. В Пловдив Левски често е намирал убежище в голямата двуетажна къща на Мошон Гарти, намираща се в квартал „Орта Мезар“. Когато Левски се появявал в този дом, жените си предавали една на друга като парола: Ел папаз я еста ен каза![1]Този факт е известен на някои историци, но аз го научих лично от внука на Мошон Гарти – д-р Алфред Мошонов,.– син на Рахамим Мошонов,първият евреин, завършил Военното училище. След Освобождението Мошон Гарти е избран за помощник-кмет на Пловдив.
Левски се е укривал и в други еврейски домове: в София при Челебон Фархи, близък приятел с игумена на Драгалевския манастир хаджи Авксентий; в Кюстендил при местния равин Таджер; във Видин при богатия търговец Пинхас, в Русе при дядо Рахамим, близък приятел на Ангел Кънчев.
По време на Руско-турската война 1877–1878 г. българските евреи се включват в Опълчението, въпреки притесненията им от евентуалното присъствие на руски войски в страната поради антиеврейските погроми в Украйна и Южна Русия. Досега са открити имената на осмина евреи, воювали в Опълчението. Един от тях е Леон Крудов, родом от Самоков. На 23 август 1877 г. една турска граната пада в окопите на опълченците. Той я взима в ръка и се хвърля срещу настъпващата турска войска. Останалите опълченци го последват. Ранен е тежко. Шест месеца се лекува в руските болници, където получава Георгиевският кръст за храброст.
Името на опълченеца Мойсей Калев откриваме в една заповед на руското командване, съгласно която той и още 26 българи са командировани от 56 Люблянски пехотен полк в Българското опълчение.
Със смъртта на храбрите загива опълченецът Салтиел Пизанти от Видин – прадядо на Мими Пизанти-Петкова, доброволка в Отечествената война 1944-45 г.
Други опълченци са Моис Бенароя от Лом, известен като ел буено джидьо (добрият евреин) – дядо на Стела Авишай и прадядо на Виза Недялкова, Овадия от Пловдив, Грасияни от Плевен и по един от Пазарджик и Шумен.
Веднага след Освобождението, на 8 юли 1878 г., по заповед на княз Александър Дондуков-Корсаков се създава националната армия. Съгласно официално съществуващите разпоредби еврейското население добива еднакви права за служба с останалите граждани както в Княжество България, така и в Източна Румелия. Ето какъв е текстът на Клетва на войниците (долни чинове) от израилево вероизповедание, приложен към Закона за вземане на новобранци в българската войска от 25 ноември 1880 г.: Обещавам и се кълна във всемогъщия Бог Израилев и в неговите заповеди за това, че аз, който съм повикан в редовете на войската на Българското Княжество, ще слугувам честно и вярно на Негово величество Българския княз, и като изпълнявам точно и безпрекословно всичките му заповеди, няма да пожаля живота си, както в мирно време за запазване реда и законите на страната, тъй също и във война против враговете на моето отечество – в свидетелство на което целувам думите на заповедите. Амин.
Това не са единствените документи, които свидетелстват за демократичното отношение и веротърпимостта в младата българска държава, които съответно се предаваха и на българската войска. Още през 1879 г. са издадени заповеди, съгласно които храната на войниците евреи да се приготвя в отделни казани, като се спазват ритуалните изисквания на тяхната религия, забраняваща консумацията на свинско месо, мас и пр. През 1880 г. е издадена друга заповед, към която се прилага разписание на еврейските и мохамедански празници, на които войниците евреи и мохамедани следва да бъдат освобождавани от военни занятия[2]. Това показва, че броят на евреите във войсковите части е бил значителен. Тази грижа и внимание усилват самочувствието на българските евреи като равноправни граждани и ускоряват приобщаването им към българския народ.
В резултат на Съединението и в навечерието на Сръбско-българската война от 1885 г. населението на България е 3 054 596 души. Евреите са около 20 000. Съществуват данни, макар и оскъдни, за героичното поведение на бойците евреи по фронтовете на Сръбско-българската война от 1885 г. На фронта при Сливница, а след това и при Пирот, воюва доброволчески отряд, съставен главно от варненски и русенски евреи, командвани от подпоручик Давид Мизрахи, награден с орден за храброст. Евреите от София, Дупница и Кюстендил създават втори доброволчески отряд, командван от юнкера от военното училище Леон Асеов. Двата отряда воюват при Сливница, Драгоман и Пирот така храбро, че подвизите им стават достояние на главнокомандващия българската войска княз Александър Батенберг, който ги поздравява със следната телеграма: Макар и военно необучени, вий сами доказахте в битките при Сливница, Драгоман и Пирот, че в храброст и любов за Отечеството не стоите по-долу от редовните войски.
В хода на бойните действия в Сръбско-българската война Видин се оказва в непосредствена близост до фронтовата линия. От града 1000 души отиват да воюват. Освен редовната българска армия участва и доброволчески отряд, в който има около 200 евреи. Между тях са и 40 жени, които редом с мъжете участват в боевете. Вероятно това е първият случай в най-новата ни история на масово участие на жени в бойни действия. Сред загиналите са доброволците Аврам Соломон Бехар и Юсеф Рахамим Дуеняс.
Самоотвержено във войната се включват още и Аврам Бехмоарам от Русе и Аврам Сабетаев от Видин. С младата българска армия свързва целия си живот Моше Яков, роден в Плевен през 1855 г. След Освобождението постъпва в армията и за добра служба е приет в подофицерската школа. След завършването й остава на свръхсрочна служба. Участва във войната от 1885 г. и е награден с три ордена за храброст. Заради отличната си работа и представителен външен вид е приет за ординарец на княз Батенберг.
Общо в тази война загиват четирима български евреи. Сравнително малкият брой на жертвите се дължи на краткотрайността на войната – от 2 до 16 ноември, а също и на факта , че за седемгодишното съществуване на Княжество България малцина са редовно обучените военни.
В тази война е голям приносът на българските евреи в медицинското осигуряване на бойните действия. Софийската еврейска община със собствени средства открива в помещенията на еврейското училище болница с 50 легла. В нея се лекуват 135 ранени бойци и офицери. Грижи полагат лекарите Самуел Леви, Мордохай Хаим, Нисим Арие, Израел Леви, Самуел Саломон, Исак Гершон, Елия Арие и Нисо Таджер. Самоотвержени и всеотдайни грижи полагат санитарките Кьолер и Семо. Голяма помощ оказват и руските евреи емигранти, намерили убежище в България. С добро име се ползват д-р Йоаким Транер, който е лекар в една от румелийските дружини, д-р Мария Август Зимболт, д-р Темистокъл Глик, който е работил като лекар още в боевете за Плевен през 1877 г. Като доброволец санитар взима участие и Улрих Соломонович Левенсон.
Похвалната дейност на лекарите евреи не убягва от погледа на висшето военно командване, което награждава с ордени и други военни отличия редица лекари и санитари. Голяма е заслугата им в поставянето на основите на военномедицинската служба.
Победите в тази война, постигнати от младата българска армия, повишават популярността и авторитета на българското офицерство. Увеличава се броят на младежите, желаещи да се посветят на офицерската кариера. Този стремеж не подминава и еврейските младежи. Голяма част от тях са от заможни семейства, но предпочитат да учат във Военното училище, вместо да следват в чужбина.
Първият, постъпил в училището, е Рахамим Мошон Гарти (Рахамим Мошонов), роден в Пловдив през 1868 г. Той е първият офицер евреин, завършил през 1889 г. и произведен в чин подпоручик. Участвал е в трите войни – Балканската (1912–1913 г.), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915–1918 г.), в които се проявява като взискателен офицер с подчертани организаторски способности. Награждаван е с множество български и чуждестранни бойни отличия. Водени от неговия пример, във Военното училище постъпват и успешно го завършват до края на XIX в. още седем български евреи. Те са:
Аврам Израел Рефетов, роден във Видин през 1870 г. Участва в трите войни и е награден с много ордени и медали. Културен, интелигентен, представителен, той е зачислен в свитата на княз Фердинанд. През 1896 г. се уволнява по собствено желание и се отдава на адвокатска професия.
Йосиф Таджер е роден в София през 1871 г. Той е съвипускник на Йосиф Хербст, но в армията служи само една година. Уволнява се през 1894 г и работи като адвокат.
Йосиф Хербст е роден в Одрин през 1875 г. Постъпва във Военното училище едва 15-годишен. Участва в двете Балкански войни, където се проявява като блестящ командир. През 1913 г., по предложение на Симеон Радев е назначен за началник на Дирекцията по печата (днешната БТА). След атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г. той е арестуван и убит в Дирекция на полицията.
Морено Моше Грасияни – полковник от запаса – е роден в Шумен през 1872 г. Завършва Военното училище през 1896 г., след което като командир участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Като млад офицер служи в пехотната дружина в град Елена. Там, без повод, шовинистично настроена група му нанася побой. В самоотбрана подпоручик Грасияни намушква със сабя един от нападателите си. Най-напред Военният съд го осъжда на 15 години затвор и разжалване. Присъдата е обжалвана и пред Апелативния съд в Русе Грасияни се явява без защитник, като заявява: Обидата, която ми беше нанесена, засегна народа, към който принадлежа. Но тя засегна и честта на мундира, който нося. Съдът го оправдава напълно, за което допринася и прокурорът полковник Стойчев – баща на генерал Владимир Стойчев.
Д-р Сасон Моше Алкалай е роден в Пловдив през 1872 г. Завършва медицина в Германия и по-късно Военното училище. Служи като военен лекар в различни войскови поделения. През Балканската война е старши лекар и началник на VII дивизионна болница. Взема активно участие в медицинското осигуряване на българската армия през Първата световна война. За изключителната му подготовка и организаторски способности в хода на войната, на 20 юни 1917 г., е произведен пръв от всички действащи български офицери евреи в чин полковник. Назначен е за началник на санитарната част на IV българска армия. Като такъв поема инициативата за създаването на Фонд на сираците от войните. Първоначално във Фонда постъпват доброволни пожертвования от подчинените му военнослужещи. Впоследствие той прави официално предложение до командването за създаване на такъв фонд в национален мащаб, което е прието.
Безспорно най-авторитетният от българските евреи офицери, завършили Военното училище, е Аврам Перец Таджер. Той е роден в София през 1872 г. Участва във всички войни, които води България, включително и в Отечествената от 1944–1945 г., макар тогава да е бил вече на 72-годишна възраст. Неговите бойни действия са описани в „История на войната“,издание на Министерството на войната, и служат за помагало при подготовката на офицерски кадри. Леви Хеския, един от малцината евреи, участвали в сраженията при Пуста река, си спомня: На 1 октомври 1915 г. сутринта, към 6 часа започна сражението… Минахме в атака на нож. На 29-ти ни се наложи отстъпление. Успяхме да узнаем само, че дружината на майор Таджер остана на позициите си и не отстъпва и педя земя… Той изпратил доброволци в лагера на противника, за да узнаят разположението на неприятелските сили. От събраните сведения майорът установил, че събраната дотогава информация, не отговаря на истината... След два дена Първа дивизия атакува противника по цялата бойна линия. Противникът отстъпва панически от своите позиции… Началникът на дивизията, генерал Драганов, повиши майор Таджер в чин подполковник[3].
След края на Първата световна война Аврам Таджер, вече полковник от запаса, става председател на Централната еврейска консистория в периода 1925–1931 г. През 1927 г. полковник Таджер оглавява българската делегация в Женева, където се провежда международна конференция на малцинствата, живеещи в европейските страни. При откриването й той заявява: Аз пожелавам на всички малцинства в Европа да живеят тъй както живее еврейското малцинство в България. Но виждам, че нашето място не е на тази конференция, тъй като най-онеправданото малцинство в Европа – българите от Македония и Западните покрайнини, под натиска на югославското правителство са лишени от правото си да участват н настоящата конференция. Цялата делегация, водена от полковник Таджер, напуска демонстративно залата. Организаторите на конференцията са принудени да разрешат равноправното участие на българската делегация от Македония и Западните покрайнини.
Още двама български евреи завършват до края на XIX век Военното училище, но службата им във войската като действащи офицери е сравнително кратка. Единият е Морено Яко Морено, роден в София през 1875 г., и завършил Военното училище през 1899 г. Уволнява се по собствено желание през 1906 г. Другият е Йосиф Таджер, роден в София през 1871 г. Той е съвипускник на Йосиф Хербст, но в армията служи само една година. Уволнява се през 1894 г. и работи като адвокат.
В началото на ХХ в. във Военното училище се обучава и Мойсей Нисим Кохенов. Той е роден във Видин през 1880 г. Завършва медицина и работи като военен лекар в различни войскови поделения. Участва в Балканската война като лекар във Видинския крепостен батальон.
До края на 1911 г. завършват Школата за запасни подпоручици и стават офицери от запаса 16 младежи български евреи. Те получават мобилизационни назначения в различни бойни части. Сред тях е подпоручик Израел Габе (брат на Дора Габе), роден през 1882 г. в Русия.
До началото на Балканските войни 1912–1913 г. в българската армия на действителна служба има петима офицери евреи, завършили по различно време Военното училище, а в запаса – 20 офицери, от които четирима завършили пълния курс на Военното училище. Никоя друга народностна група в България не е излъчила такъв голям брой действащи и запасни офицери. Това не се дължи на броя живеещи евреи в България по онова време (имало е други групи, които са надвишавали този на евреите), а по-скоро на наследените и съхранени най-добри традиции на демократизъм и веротърпимост у българския народ.
Балканската война за българския народ е справедлива и освободителна война. Българските евреи не остават настрана от всенародния ентусиазъм, породен от обявяването на войната. В армията са мобилизирани над 5400 войници, подофицери и офицери от еврейски произход. Те участват в бойните действия наравно с останалите бойци. Не трябва да се забравят героичните прояви на поручик Сабетай Аврамов-Буко, син на участник в Сръбско-българската война от 1885 г. Той командва рота от състава на V пехотен Дунавски полк. В кръвопролитните боеве при Караагач проявява изключителна храброст, с която увлича подчинените си. Ранен е на 18 места и е евакуиран в България. Награден е с орден за храброст. Редник Азаря Чипрут от Карнобат на 8 ноември 1912 г. при Бунар Хисар, с още няколко души от ротата, се хвърлят срещу противника, за да спасят знамето на полка. Не са редки случаите на масов героизъм, проявен от страна на бойците. При Чаталджа III пехотен Бдински полк води тежки боеве. На 10 ноември 1912 г. падат убити командирът на полка и още 11 бойци, които са го охранявали. Оказва се, че деветима от тях са евреи.
По време на двете Балкански войни от 1912–1913 г. загиват 236 бойци от еврейски произход: 3 офицери, 8 подофицери и 225 редници. Най-много са загиналите от София – 65 души, следват бойците от Ямбол – 24, Русе, Кюстендил, Видин, Дупница, Карнобат.
В периода между Балканската и Първата световна война Военното училище завършват още шестима евреи, които воюват по фронтовете като кадрови военни лекари. Намираме ги в списъка на действащите офицери от 1917 г.: поручик Мико Мойсей Алкалай от София, старши лекар на 65 пехотен полк; поручик Бенямин Йосиф Аронов от Берковица, старши лекар на 56 пехотен полк; поручик Барух Овадия Леви от Никопол, старши лекар на 67 пехотен полк; поручик Соломон Давид Алкалай от Самоков, старши лекар на 60 пехотен полк; поручик Анжело Челеби Герон от Пловдив, старши лекар на 24 пехотен полк; поручик Соломон Сабетай Арие от Видин, старши лекар на 80 пехотен полк.
За разлика от първата Балканска война срещу Турция, Първата световна война през 1914–1918 г., в която България встъпва година по-късно на страната на Централните сили, не се ползва с популярност сред народа. Още през 1912–1913 г. се установява, че не достигат 4488 строеви офицери. Пристъпва се спешно към подготовка на млади офицери за нуждите на войската, а също и на санитарни офицери за войсковите части. По силата на тези мерки в офицерските курсове и школи попадат и всички младежи евреи, подлежащи на военна служба. Това е една от причините през войната от 1914–1918 г. да загинат повече офицери, отколкото действащите и запасните офицери от еврейски произход, включени в официалните списъци на Министерството на войната.
Воините евреи воюват по всички фронтове на Първата световна война, защото военновременните формирования се попълват от всички окръзи на страната, в които живее еврейското население. Участие вземат и офицери лекари в различни бойни поделения. В историята остават имената на поручик Моше Бенямин Ашер от Пловдив, живеещ в София, по професия зъболекар. Проявява изключителна храброст, като не отстъпва заетата позиция и загива при Дойран през август 1916 г. Подпоручик Нисим Рубен Папо загива на 14 септември 1918 г. при атака на връх Динолов в Македония. Редник Бенямин Натан, който при жестоките боеве при Серес, с риск за живота си, възстановява телефонната връзка между наблюдателния пункт и огневите позиции. На 25 ноември 1915 г. при нощна атака на връх Голаш, старши подофицер Бохор Нисимов Йомтов от 14 пехотен Македонски полк увлича с примера си бойците да преодолеят телените заграждения, където намират смъртта си.
По време на Първата световна война са мобилизирани 7300 души евреи. Загиналите са 722 воини, като от тях 651 са редници, 43 подофицери и 28 офицери. И в тази война най-много са убитите евреи от София, следвана от Пловдив, Дупница, Кюстендил.
Участието на българските евреи в Отечествената война на България 1944–1945 г. е по-скромно. Това се дължи на обстоятелството, че съгласно Закона за защита на нацията, родените след 1919 г. не са имали право на военно обучение в българската армия, а са били изпращани в трудовите лагери. Независимо от това много евреи заминават за фронта като доброволци. Любопитен е фактът, че от Дупница са били мобилизирани 28 души, а доброволците, които отиват на фронта, са 58. Една от участниците във войната са: Мими Пизанти-Петкова от Видин, наградена с два ордена за храброст, Елия Данаилов и Елиезер Исак Москович от Варна, взели участие в двете фази на Отечествената война. Получили са по два ордена за храброст. В тези последни месеци на войната загиват 57 евреи. Сред тях са майор Нисим Аладжем, помощник-командир на 10 пехотен полк, загинал на 29 март 1945 г. в Унгария, капитан Жак Конфорти от Дупница, помощник-командир в 3 гвардейски полк, загинал на 20 октомври 1944 г. в Македония, капитан Алберт Ваена от Видин, загинал на 16 ноември 1944 г. при Подуево, Югославия.
Общо във войните, по официални сведения на Министерството на войната, загиват 960 души – 676 редници, 51 подофицери и 31 офицери. По този повод генерал-майор Петър Дървингов, съвипускник на Йосиф Хербст казва: Българските евреи, наброяващи около 40 000 мъже, жени и деца, дадоха във войните толкова убити, колкото Гърция и Турция поотделно във войната им от 1897 г.
Посочени са имената на 31 загинали офицери от еврейски произход, но те са с няколко десетки повече. Като се има предвид, че те са 10% от общия брой на офицерите на фронта, може да се предположи, че евреите офицери са били около 350–360 души. Никоя друга малцинствена група в България не е изпращала такъв брой офицери на фронта, както българското еврейство. Със сигурност може да се твърди, че няма български офицер от еврейски произход, който да не е кавалер на орден за храброст. Това се отнася и за офицерите военни лекари.
Съществува поименен списък на загиналите във войните български евреи, но в никоя война не може да се установи точният им брой. В писмо от 12 октомври 1943 г. полковник Аврам Таджер пише на министъра на вътрешните работи:
От данни на Министерството на войната се вижда ясно, че числото на падналите евреи в полето на честта съответства напълно на жертвите, дадени от доблестните бойни другари – българи. Горд съм да отбележа факта, че няма досега български евреин, който да се е провинил в измяна, предателство или дезертьорство.
о.з.полковник Йосиф Илел
La Estreya, бр. 6
*Водеща снимка: Обявяване на независимостта на България във Велико Търново, 22 септември 1908 г.
[1]Попът е в къщата!
[2]Еврейските празници, през което време войниците евреи трябва да се освобождават от служба:
Песах – 9 дни през март и април;
Шавуот – 3 дни през май;
Рош Ашана – 3 дни през септември;
Йом Кипур – 2 дни през септември;
Сукот – 3 дни през септември;
Ошана Раба – 2 дни през септември;
Шемина Ацерет – 2 дни през октомври.
(„Военни известия“ №7, 28 март 1892 г., с. 5).
[3] Бенямин Ардити. Видни евреи в България. Т. 1, Тел Авив, 1969, стр. 189.
