Рени Джейкс, кореспондент на в. „Еврейски вести“ в Израел, отдели две години на едно проучаване, което не беше правено досега. Пред 2020–2021 г. на страниците на вестника тя разказа историята на десетки герои от България, дали живота си в името на независимостта на Израел. Днес, в навечерието на Йом Ацмаут – 77-ия рожден ден на Държавата Израел, и в деня, в който имената на героите се изричат на глас, ви припомняме част от проучването на Рени Джейкс.
Девойка във войнишка униформа и автомат през рамо е обикновена гледка за всеки израелец. Горди наследнички на библейската Дебора, защитавала с оръжие в ръка родината си от чужди нашественици, днес болшинството от жените в Израел служат в армията и тяхната роля за отбраната на страната става все по-значителна.
Женският корпус на Израелската армия се сформира още на 16 май 1948 г. и той активно участва в бойните действия по време на Националосвободителната война, но няколко години по-късно участието на жени в активни бойни операции е забранено и те започват да служат предимно в медицинските и свързочните части като авиотехнически и команден персонал.
Паметната нощ на 29 ноември 1954 г. поставя отново на преден план жената в Израелската армия и заслуга за това има не някой друг, а едно 17-годишно момиче от България.
Нощта е тъмна и дъждовна и светлините на пистата за кацане във военната база „Хацор“ не работят. За пилота на военния самолет Яков Саломон и неговия навигатор Шломо Херцман няма друг избор, освен да се опитат да кацнат без видимост на пистата под тях. Минути по-късно младата Естер Ардити е повикана за помощ на падналия и обгърнат в пламъци самолет. Завършила курса за фелдшери само седмица преди това и в развихрящата се с все сила буря войничката без страх се отправя към горящите отломки на самолета. Колата за бърза помощ, която подкарва, затъва още по средата на пътя и тя продължава пеша сред каменната и водна нощна пустош. Естер не я спират и настоятелните молби на спасителния отряд по радиото да не се приближава до самолета.
Успяла да извади извън обсега на пламъците тежко ранения пилот, тя разбира, че изпадналият в безсъзнание навигатор е все още вътре в кабината. Секунди след като Естер пренася навън и него, танковете с гориво се взривяват и мощна експлозия унищожава и последните останки на самолета. Вложила всички сили, младата войничка успява да изтегли ранените пилоти до един от близките водни канали, откъдето те са евакуирани и настанени в болница.
За подвига си Естер Ардити получава лична благодарност от командващия Израелската армия и шеф на Генералния щаб по това време Моше Даян. Тя е и първата жена – военнослужеща в Израелската армия, която е удостоена с най-високата правителствена награда и медал „За отличие“. Наградата се присъжда „за геройство, достойно за пример“. След Естер Ардити през последните 50 години наградата е присъдена само на още 7 жени военнослужещи.
Естер Ардити е родена през 1937 година в София. По време на войната семейството бяга в Италия. Караща велосипед и пометена от немски камион с войници, майката загива. По време на Холокоста загиват и други членове на семейството. След войната Естер е в лагер за еврейски деца сираци във Флоренция и учи в италианско училище. След завършване на средното си образование заедно с група младежи, между които и брат ѝ, заминава за Израел и се установява в кибуц Амир в района на Галил. След известно време групата емигрирали младежи се пръска из страната, братът на Естер се връща в Италия, а тя решава да постъпи в армията. Зачислена е да служи във Военновъздушните сили и е изпратена на курс за фелдшери.
След героичния ѝ подвиг с горящия самолет и като войничка без семейство в Израел Естер е осиновена от спасения пилот Шулман. Когато завършва военната си служба, тя учи и завършва училището за медицински сестри към болницата „Кармел“ в Хайфа, а после работи като сестра и шофьор на Ambulance към Службата за спешна медицинска помощ в Йерусалим.
По време на Шестдневната война участва в елитната парашутно-десантна бригада „Цанханим“, воюваща за Йерусалим. След края на войната ранените и обгрижвани от Естер войници упорито търсят информация за малкия, облечен в бяло ангел, неотстъпно вървящ редом с тях и рискуващ живота си в най-тежките сражения. Потънала е сякаш вдън земя и търсенето ѝ от парашутно-десантната бригада се превръща в мистерия. „Открита“ след доста време, тя е вече майка и отново отдадена на призванието си да спасява живот.
По време на Йомкипурската война Естер работи в полева болница край Суецкия канал и през 1975 г. отново получава специална награда. Този път за „Отличен доброволчески принос“ от президента на страната Ефраим Кацир.
До края на живота си Естер Ардити остава скромен и всеотдаен труженик, една обикновена, непретенциозна и изпълнена с оптимизъм личност. През 1969 г., работеща като екскурзовод и придружаваща из страната свои близки от Италия, Естер пише писмо до Бен Гурион. В него тя кратко разказва за себе си и за желанието на семейството ѝ и на самата нея да се срещнат и да стиснат ръката на Бен Гурион, когото дълбоко ценят и уважават. Отговорът на Бен Гурион остава неизвестен, но писмото на Естер е ценен документ в историческия архив на Израел. Символ на прекрасната съвременна Дебора Естер Ардити завинаги ще бъде и онзи „ангел в бяло“, прекрачил заедно с воините прага на вековно мечтания Йерусалим.
Историята на Естер Ардити е изключително вълнуващо въплътена в един от най-внушителните паметници на Свещения град „Огненият свитък“. Издигнат през 1971 г. на едно от йерусалимските възвишения и сътворен от известния скулптор Натан Рапопорт, паметникът олицетворява историята на еврейския народ. Избрал една от най-мистериозните героини на Израел, авторът я е поставил до цар Давид, бдяща над воините пред Стената на плача. Естер Ардити е изобразена също и на Паметника на еврейските жени бойци в кибуц Нецаним.
„Ангелът в бяло“ е името и на една от красивите малки улички на Йерусалим.
Денят на паметта и геройството
Способността на едно общество да помни и съхранява историческите си спомени не напразно се оценява като съществен фактор за неговото развитие. Миналото, разглеждано като генетичен код, обвързващ поколенията, носи мъдрост и себепознание, прави пътя напред по-сигурен.
В Израел паметта е база на всичко, постигнато в младата държава, тя е оптимизмът на оцелелите от една ужасна катастрофа, тя е вдъхновението на техните наследници да построят ново и по-добро бъдеще.
„Денят на паметта и геройството“, честван всяка година в Израел ден преди да бъде отбелязан Денят на независимостта – Йом Ацмаут, е едно от най-вълнуващите събития, на които съм била свидетел. В този ден един цял народ дава нов живот на своите герои, дълбоко се прекланя пред делата им. Хилядите загинали в този ден чрез спомена влизат в домовете на израелците, за да разкажат за своя героизъм, за битките и надеждите си, за осиротелите си семейства.
В този ден няма забравено име.
Точният брой на българските евреи, паднали във войните за Израел, не е напълно установен и решението ми да го открия се превърна в мисия на моя живот. Вълнението, което изпитвах в процеса на това проучване, едва ли мога да опиша с думи. Повече от две години аз живях с ентусиазма и оптимизма на нашите момчета, тръгнали за Израел 16–17-годишни с мечтите, семействата им и битките им, с геройството и жестокостта на сраженията, с политическата атмосфера и историята на Държавата Израел.
За някои от нашите герои разказах на страниците на в. „Еврейски вести“ през 2020–2021 година, но в тези дни на памет и гордост, че Израел чества своя 77-годишен рожден ден, споделям с читателите и имената на още много други, отдали младия си живот за еврейската държава.
Иска ми се и ние да изречем на глас имената им и да не ги забравим!
Име Родно място
Авигдор Йешаяу София (1928–1948)
Авигдор (Виктор) Аврамов София (1937–1956)
Аврам (Бето) Бенароя (1947–1971)
Аврам Табах Пловдив (1925–1949)
Аврам Бело Пазарджик (1927–1948)
Аврам Елиезер (Моци Боксьора) София (1917–1949)
Алберт (Бети) Леви София (1936–1983)
Арие (Леон) Алкалай Хасково (1926–1948)
Арие (Лони) Бехар София (1931–1948)
Арие Хананел София (1947–1966)
Арон (Арико) Амар София (1935–1959)
Арон (Ролчо) Хермон София (1939–1957)
Арон Бенмайор София (1932–1951)
Ашер (Саги) Сапир София (1932–1959)
Ашер (Шери) Леви (1929–1948)
Ашер (Ицко) Пардо Солун (1918–1948)
Бенямин (Беко) Бенцион Рубиса Плевен (1929–1948)
Габриел (Габи) Шемтов София (1927–1948)
Давид (Дарио) Бендавид София (1930–1948)
Джеки Яков Аладжем София (1947–1994)
Ели (Лико) Герон София (1928–1948)
Ели Машиях София (1937–1967)
Елиау (Лики) Давид Струмца София (1929–1949)
Елиезер (Зари) Натан
Елиезер Шемтов София (1928–1948)
Емил Ардаман София (1947–1966)
Емил Давидов (1946–1981)
Ефраим Ниньо Видин (1927–1948)
Изидор (Дори) Голдщейн София (1934–1954)
Ицхак (Ицик) Кордова Нова Загора (1930–1948)
Ицхак (Зико) Варсано София (1948–1969)
Ицхак (Джеки) Семо Пловдив (1931–1948)
Ицхак (Давидчо) Ицхаков Дупница (1928–1949)
Ицхак Алкалай София (1928–1948)
Йошуа (Моренчо) Ешкенази София (1940–1960)
Йеуда (Леончо) Алмазино Яфо (1953–1972)
Йеуеда Бенбасат Пловдив (1938–1967)
Йеуда Клайн София (1933–1950)
Йосиф Аса Казанлък (1927–1994)
Йосиф (Даса) Бенйешуа София (1925–1948)
Йосиф (Сузи) Дрори Яфо (1952–1973)
Йосиф Кало София (1933–1951)
Йосиф Леви София (1916–1956)
Йосиф Леви София (1928–1948)
Йосиф (Йожко) Леви Русе (1925–1948)
Йосиф Леон Пловдив (1922–1948)
Йосиф (Йоси) Лереа София (1947–1967)
Йосиф Лило София (1927–1948)
Йосиф (Йоско) Талви Русе (1919–1948)
Йосиф (Йожко) Хаимов София (1928–1948)
Йошуа Ешкенази София (1929–1948)
Калман (Калми) Салонико София (1932–1951)
Леон Алкалай Хасково (1927–1948)
Леон (Лони) Ели София (1927–1948)
Леон Леви София (1934–1967)
Малка (Ренче) Пардо Пловдив (1928–1948)
Меир Бенбасат Пловдив (1928–1948)
Меир (Маирико) Ашер Варна (1929–1948)
Менахем Аса Стара Загора (1922–1948)
Михаел (Марсел) Елиезер София (1933–1966)
Мордехай Таджер Пловдив (1900–1921)
Моше (Маис) Алмослино София (1923–1948)
Моше Амадо Бургас (1927–1948)
Моше Аса Казанлък (1924–1948)
Моше Бенмоше София (1923–1948)
Моше Бенямин София (1945–1973)
Моше Гершон Плевен (1928–1948)
Моше Израели Пловдив (1933-1973)
Моше (Моско) Мешулам София (1932–1948)
Моше (Моци) Пинкас Русе (1947–1967)
Моше (Шабо) Рахамим София (1927–1948)
Моше Ревах Пловдив (1926–1949)
Моше (Марсел) Сташи София (1929–1948)
Нисим Блазер Пловдив (1925–1948)
Нисим (Симчо) Лазаров София (1931–1952)
Нисим Леви София (1929–1948)
Нисим (Нико) Леви София (1930–1948)
Овадия Маркус Хасково (1913–1948)
Парси Ешкенази София (1947–1967)
Рафаел Лиджи Пловдив (1927–1948)
Рахамим Елиезер София (1923–1948)
Сабетай Бени София (1934–1967)
Сабетй (Мико) Ефраим София (1932–1954)
Сергей Щросмайер София (1925–1953)
Симанто Толедо Пловдив (1918–1948)
Хаим Бенбасат София (1939–1978)
Хаим Джибри Русе (1915–1948)
Хаим Израели София (1946–1972)
Хаим Йосеф Яфо (1953–1972)
Хаим Виктор Конорти (1923–1948)
Хаим (Еко) Перец София (1947–1966)
Шабат Барух Пловдив (1930–1948)
Шабат Конфорти Дупница (1927–1948)
Шалом Леон Шумен (1928–1948)
Шломо (Мони) Бениш София (1921-1948)
Шломо Бенун Хасково (1907–1937)
Шломо Бергер София (1923–1948)
Шломо (Мони) Лупо Плевен (1918–1948)
Шломо (Мони) Леви София (1920–1967)
Шломо Машиях София (1931–1951)
Шмуел Бендавид (Мешулам) Шумен (1896–1951)
Шмуел (Шмулик) Бераха София (1948–1967)
Шмуел Леви София (1917–1954)
Шмуел (Янчо) Песах София (1942–1967)
Шмуел (Сами) Шмуели София (1926–1948)
Яким (Бончо-Джери) Джераси София (1936–1963)
Яков (Джеки) Аврамов София (1948–1972)
Яков Бехар Пловдив (1929–1948)
Яков Браха (Брамс) Русе (1927–1948)
Яков (Джек) Исаков Бохор София (1930–1948)
Яков (Коби) Калев Азур (1958–1982)
Яков (Джеки) Лило София (1947–1967)
Яков (Яки) Леви Хедера (1949–1973)
Яков (Бико) Машиях София (1926–1951)
Яков Машиях София (1947–1966)
