Йехуда Поликер, един от стълбовете на музиката в Израел – певец, композитор и автор на песни – наскоро се появи на израелската културна сцена с ново предизвикателство. От 12 февруари до 7 март неговата изложба „Зад сенките“ в Къщата на художниците в Тел Авив го представи по нестандартен начин като мултидисциплинарен артист чрез селекция от негови картини, фотографии и стихове, като през цялото време визуалното пространство бе съпроводено от инструментален саундтрак от албума Late Maybe Early, издаден от Поликер през 1997 г. Според критиците в тази изложбата „сянката“ е пространство за открития, а в психологически контекст произведенията отразяват концепцията на Карл Юнг за „сянката“: това са части от нашата идентичност, които не са видими, но ни съпътстват през целия ни живот“. Поликер не се стреми да потисне „сянката“, а да бъде в непрекъснат диалог с нея, както пише и в стихотворението си „Моята сянка и аз“, текст за негова песен, която се задържа в класацията за еврейски химни от 4 декември 1920 до 11 юни 1921 г. и в която се казва: „Аз и сянката ми тръгваме“. За него „сенчестата“ част от човешкото същество е всъщност фундаментален и неразделен компонент от нашата идентичност.
Както в музиката си, така и тук Поликер, който е представител на второто поколение на Холокоста, се фокусира върху гранични области: между минало и настояще, между съзнателно и несъзнавано, между памет и дух. За него паметта не е далечно историческо събитие, а невидимо поле, което винаги обитава в погледа, тялото и въображението. Наред с картините Поликър бе представил снимки и видеоклипове от образи в публични пространства, където той улавя случайни моменти: предмети от ежедневието, останки от локви вода, изоставени чанти, пукнатини по тротоарите, стволове на дървета и случайни срещи. В неподвижния и изоставен материал разпознава образи на човешки лица в един вид парейдолия – психологически феномен, при който умът разпознава лица, фигури или форми в случайни обекти и структури като облаци, петна, дървета, стени, сенки, или иначе казано, това е склонност да откриваме смисъл там, където има само намек за форма, което е истинско предизвикателство за съвременната фотография. Как в неподвижния, напукан, изоставен или напълно пренебрежим материал се разкрива възможността за откритие. Това, което се появява в неговото творчество, не са случайни образи, а визуализации на спомен, който не може да бъде погребан. За Поликър парейдолията надхвърля чисто научното обяснение. Тя не е просто илюзия на мозъка, а отговор на съзнание, носещо колективна травма: екзистенциална нужда да се локализира присъствие на място, което е свързано с несъществуващото вече минало, или да се открие образ, който съзнанието е заличило поради травма. Поликър нарича тези образи в живописта и фотографията „ангелски духове“, които го следват в неговия собствен свят на носител на трансгенерационна (междупоколенческа) травма на хората от т.нар. генерация 2G. Това разбиране добавя ново духовно измерение към творбата и я поставя на оста между личния опит, мистичната традиция и визуалното възприятие на съвременния израелец днес. „Ангелските духове“ не са религиозен образ, а защитно и скрито присъствие, действащо зад сенките и звуците. Те се появяват пред зрителя сякаш от място, което не може да бъде локализирано във времето: между минало и настояще, между лично и колективно, между материално и дух. Те се появяват като спомен за онези, които не са тук, но продължават да съществуват. Не като тяло, а като съзнание, като защита, като мълчаливо свидетелство. Това не са портрети в класическия смисъл, а пространство, заредено със смисъл: лица, които изникват от паметта, от въображението и от света на вътрешните емоции. Безименни лица, но със силно присъствие. Погледът им е тих, понякога уязвим, а понякога загадъчен, сякаш са на прага да се появят и изчезнат. Образите са формирани от тяхното отсъствие и копнеж за среща, за памет, за другия. Йехуда Поликер показва как можем да извадим от сянката на паметта образи и лица, които дори не познаваме, но които сякаш продължават да ни съпътстват, като мигрират от поколение на поколение, асимилират се едно в друго и продължават да гледат към нас, въпреки че вече не са „там“, нито „тук“. Те резонират като сянка и присъствие, което отказва да изчезне. „Не знам дали си даваме сметка как днешният израелец ще пренесе през времето сянката от травмата от 7 октомври и в какви образи ще се връща тя при нас след 20, 30 или 50 години“ – казва Поликър.
Това са част от големите предизвикателства към съвременната фотография – теми, които разширяват границите на погледа и ни карат да виждаме онова, което иначе подминаваме, защото то уж не съществува. Може ли една тръба да се усмихва? Или облак да гледа тъжно? А може ли светлината да изчезне?
Темата за светлината и сянката се интерпретира и във фотоизложбата „Между слънцата“ на носителката на много награди израелска фотографка и видеохудожничка Тал Шохат (родена в Тел Авив през 1974 г.), която се откри на 15 януари т.г. в Музея на изкуствата „Наум Гутман“ в квартал Неве Цедек в Тел Авив и ще продължи до 15 май. Изложба, която търси мост между крехкостта на разпадащата се красота и онова, което остава солидно въпреки всичко. Шохат представя седем нови творби: две видеоинсталации и пет фотографии. Във всяка от тях се откроява мотивът за край и начало, за разрушение и контрол. В централното видео „Илана“ висока, красива жена със същото име, облечена в рокля с цвят на ръжда, върви между редици от пиедестали, върху които са поставени стъклени вази, пълни с вода, а вътре в тях големи букети цветя. Тя държи бухалка в ръка и разбива вазите една по една. Действието е прецизно, диво и същевременно контролирано – добре пресметната ярост. Яростта на жената, която разбива, я правят един вид богиня на отмъщението: решителният акт срещу създадения ред унищожава красивите вази и репликираните цветни аранжировки. Пространството се превръща в бойно поле, но прави впечатление, че разпадът е „охраняван“ по своеобразен начин: от двете страни на пространството стоят групи деца, момичета и момчета – в тъмнината на две огромни черно-бели снимки. Отсреща, на по-малка снимка, жена е коленичила върху един от пиедесталите: стабилна и решителна за действие. Катарзисното произведение бележи двоен момент – нещо е счупено, но нещо остава солидно. Сега фрагментите трябва да бъдат събрани и трансформирани в нова реалност: какво ще бъде поставено на пиедесталите вместо вазите и цветята? Нова концепция за красота, нова митология за свобода, нов ред – между двете възможни слънца на иновациите и устойчивостта. Неслучайно в съседство с „Илана“ стои друга видеотворба на Шохат, в която замръзнало дърво в реален размер започва да се размразява и да цъфти пред очите на зрителите. Целиятсюжет ни препраща към древните и днешните битки с разпада и унищожението, което няма как да отмине самите нас с въпроса: дали разрушението не трябва да се разглежда като освобождаване от съществуващ ред в търсене на ново равновесие между крайностите в изменящата се реалност?
През последните години Тал Шохат се нарежда между най-изявените творци в сферата на фотографията и видеоарта, който без съмнение е едно от най-влиятелните направления в съвременните визуални изкуства. Заради експерименталния си начин на мислене тя е и любим автор на колекционерите от по-младото поколение, които идват от света на високите технологии. А както казват критиците за нейното изкуство, „въпреки че фотографията е безмълвна, снимките на Шохат звучат като откровение и предизвикателство днес, без да подценяваме как се чува звученето им дори и в древни контексти“.
Впрочем не е нещо странно в различните публични събития и разговори за фотографията в Израел да се поставя акцент върху „звук и глас на изображението“. „Гласове“ беше например темата на 12-ия Международен фотографски фестивал (Тел Авив, 19–29 ноември 2025 г.). Вече е публикувана поканата за 13-ия, който започва на 25 октомври 2026 г. отново под заглавие „Гласове“, защото целта е да се осигурява платформа за различни гласове и да се насърчава социалният дискурс на фотографското изследване, както и социалният активизъм чрез фотография. Всяка година в посланието на продуцентската компания PHOTO IS:RAEL на фестивала се казва: „Нашата цел е да дадем глас на различни общности чрез фотографията, а заедно с тях и с вас да осигуряваме значителна промяна в отношението на съвременните общества към различните.“ PHOTO IS:RAEL е първата национална организация, която ръководи и популяризира социалната фотография като инструмент за социални промени и насочващи изследвания по метода PHOTO VOICE.
През годините Международният фотографски фестивал се превърна в самостоятелна артистична институция с десетки хиляди посетители – през 2025 г. броят на посетителите надхвърли 70 000. В рамките на последното издание бяха представени творбите на повече от 200 водещи израелски и световни фотографи в рамките на 100 уникални изложби, всяка от тях посветена на конкретна социална кауза, свързана с „различните“. В партньорство с различни университети организаторите на фестивала провеждат годишна учебна програма, която съчетава теоретичното изучаване на методологията PHOTO VOICE и нейното практическо приложение в активистката социална фотография чрез работа по авторски фотографски проекти и в жива комуникация с различни маргинални общности.
Новата годишна програма по социална активистка фотография традиционно стартира заедно с годишния фестивал за конкретната година и се провежда до началото на следващия – винаги под надслов Ако утре не си тук, какво би оставил след себе си?. Вече е ясна програмата за 2026–2027, която стартира на 25 октомври 2026 г. и ще продължи до юни 2027 г. Във всеки цикъл се обучават както млади фотографи, така и социални активисти, представители на граждански организации, учители, фасилитатори, дори терапевти, които усвояват умения за работа чрез методите на социалната активистка фотография при разрешаване на кризисни ситуации и лични травми, вкл. и чрез тяхното споделяне в публични фотосъбития – несъществуващ опит в световните практики. През 2025 година са обучени 197 фасилитатори, които вече подпомагат участници в доброволчески програми с различни социални каузи, в които активизмът чрез фотография играе уникална роля в съчетание със серия „фотографски маратони“ в страната. През 2025 г. са проведени 5 фотографски маратони: в градовете Рамат Ган и Кфар Тавор, и в кибуците Нир Ицхак, Ор Ханер и Рейм, с които не просто се насърчава социалната чувствителност на общностите, но се извличат нови измерения от срещи с невидимата чувствителност на местните общества. „Няма да престанат да звучат разнообразните гласове и през 2026 година!“, казват от PHOTO IS:RAEL.
Радост Николаева
*На водещата снимка: Йехуда Поликер на музикалната сцена. Източник: Yehuda Poliker יהודה פוליקר
