Книжарница „Нисим“. Влизаш, светлината е приглушена – книги на купчини чак до високите тавани. Вътрешна стълба. На втория етаж – също книги. И в мазето имало складирани. Книги, книги – натрупани, подредени и пак натрупани. Няма празно, няма лукс. Въздухът тук има друг вкус. Плътен е – мирише на книжна прах и дърво – смесица от търпение и още нещо...
„Мама много пушеше и вътре. Пепелникът, който все още пазя, винаги беше пълен. И пепелникът на дядо беше отрупан. Имаше фасове и отвън. Той палеше припряно, дърпаше за отскок и започваше – трак-трак-трак на пишещата машина. И аз пуша, но навън, и то цигари без никотин – така недежурно ме посреща Ани Хаджимишева –стопанката тук. Разговорът върви естествено.
Светлана Авдала: Това ли е пишещата му машина – на витрината?
Ани: Не, тази е на прадядо ми Нисим Меворах. Книжарницата носи неговото име. И тази снимка горе е негова. Виждате ли как строго ме гледа. А ето вижте – и на мама пазя една снимка... Сега с вас ще пием чай.
И изведнъж се размириса на нещо много истинско – мащерка. Тук, сред книгите и предметите свидетели, очакваш да видиш възрастен книжар с паднали на носа очила. Но тази жена не изглежда като герой от роман на Балзак. За всички тя е просто Ани, а и животът тук тече на няколко писти – някой наднича отвън, друг влиза, телефонът звъни, а междувременно ние разговаряме. В пресечната точка на два вида време съм – едното е по страниците на книгите. И то старее бавно и красиво. И другото – на непрекъснатото обновление.
Оставям рекордера включен и се получава интересна извадка.
Ани: Ще се помъча дотогава да съм ти намерила поне още едно нещо. Със здраве, Мари, до скоро, всъщност до понеделник. И успех с документите на децата...
Вратата се отваря и…
Ани: Здравей, как си? Не можах да те позная заради шапката... Да, ще намеря и другата книга, която търсиш, само ми дай малко време.
И след разговора – сметка, бележка, опаковка, и тя екологична. След това отваря една голяма тетрадка – записва и нанася нещо в компютъра. Изобщо процедура...
Светлана: Какви са тези тетрадки?
Ани: Това са описите кой какво търси и къде се намира. Всичко се пише на ръка. Задрасканите книги са намерените за клиенти. И след това се нанася в компютъра.
Светлана: Лесно ли се оправяте тук?
Ани: Да, мога да намеря каквото търся. Най-обичам откриването – една книга пада и случайно, някой влиза и пита: „Имате ли тази книга?“ Това ми се случва много често и го наричаме „чудеса“. Нали знаете – „нисим“ означава „чудеса“.
Светлана: Като книжар четете ли повече?
Ани: Хората си мислят, че имам много време за четене. Казвам им – не, аз чета само рано сутрин, преди да съм събудила децата. След работа съм много уморена и основно чета през ваканциите. Измервам почивката по това колко книги съм прочела и искам да прочета още и още... Все пак преглеждам всяка една книга, която ми минава през ръцете, за да мога поне две думи да кажа за нея, за автора. Някои пишат – като дядо, други превеждат – като мама, пък аз нито пиша, нито превеждам, но пък живея с книгите. Като дете помня как всички около мен вкъщи четяха. Учех в Класическата гимназия и когато отивах при дядо, той започваше: „Откъде е коренът на тази латинска дума, какви са вариантите, етимологията...“ Аз бягах при мама и казвах: „Мамо, не мога повече...“ Но едва в гимназията усетих хъса към четенето.
Телефонът звъни, но не раздира тревожно въздуха, а се обажда с напевна камбанка.
Ани: „Ало, да... Чувам ви... Трябва да спрете на ъгъла на ул. „Левски“ и „Паренсов“, ще ви наблюдавам от витрината, ще ви чакам.“ Към мен: „Един колега от Враца, вместо да ми праща книга по пощата, ми я носи, защото имал път към София. Това е стара книга за една клиентка, която е колекционер – събира и реставрира подобни книги. И сме поръчали от Америка три книги. Страст!“
И пак вратата се отваря. Един човек вади от торбата книги. Ани слага белите ръкавици: „Съжалявам, една от тях имам, другата просто... Много ви благодаря, пробвайте при някой антиквар, колега. Аз основно новички продавам.“ Към мен: „Идват всякакви хора тук. Дори и опърпани, като пияниците в парка. Намерили някъде на тавана или до боклука някоя книга и носят. Разбира се, ако са в опърпан вид, няма никога да я взема, но ако има нещо интересно, защо пък не? Има хора, които предпочитат старите книги, има други, които предпочитат новите.“
Светлана: Каква книга не може да се намери тук?
Ани: Женски романи. Нови книги продавам, но имам и антикварен отдел и издирвам за клиенти. И книги игри няма да намерите. Може би е пропуск. Но знам откъде мога да намеря, ако някой ми потърси.
Светлана: А вие лесно ли изхвърляте?
Ани: О, не, аз трудно се разделям и трудно вземам решения за важни неща. Вкъщи и в кухненските шкафове имам книги. Ние се преместихме в къщата на дядо преди 6 години на ул. „Елин Пелин“. Той имаше толкова много книги, и на прадядо ми книгите... Нямахме празна стена и се наложи нашите да отидат в мазето. Затова казвам, че тази книжарница тук е нашата допълнителна стая вкъщи. Идват хора, носят книги и казват: „Ако не ги вземете, ще ги изхвърлим.“ И аз ги вземам само и само да не се изхвърлят. По едно време така се бях задръстила, но тук има ред, независимо че книгите изглеждат така натрупани, дори бих казала, че това е подреден хаос.
Вратата отново се отваря.
Ани: Какво те води насам? О, „Парфюмът“. Нямам я в момента, но още днес ще я поръчам и има голям шанс да ми я донесат още днес по някое време. А филма гледа ли – много е хубав!
Докато разговорът до мен тече, погледът ми пада върху книга на любим от мен автор. Оказва се последната бройка – като че ли търпеливо е чакала точно мен. Това е едно от онези малки чудеса, за които говори Ани. Да, това са книгите – те не крещят, не настояват, не се натрапват... Просто чакат ти да се върнеш при тях. Отварям и прочитам: „...значи ще стана тълкувател на мечти и всяка нощ ще чета стари мечти от лавиците на библиотеката“. Погледнах купчините книги и се замислих за мястото. Не прашно убежище, а кръстовище на мечти, истории споделени, написани, а и още неизговорени и неразказани...
Светлана: Не ви ли се струва, Ани, че тук светът е и шарен, но като че ли всичко минава само през този прозорец витрина?
Ани: Но затова пък погледнете колко много прозорци имам – и сочи книгите. – Да, разбирам ви, това не ми е била детската мечта. Когато са ме питали каква искаш да бъдеш, когато пораснеш, никога не съм знаела какво да отговоря. Бях в детска градина на улица „Юрий Гагарин“ и всички искахме да сме космонавти. Още не ми е минала тая мечта. Не си се представях по цял ден да седя тук. Исках нещо по-динамично. Една клиентка на мама имаше Агенция за културен туризъм и ме взе. Пътувахме из България и бях много щастлива – динамика, общуване... Обаче забременях. И трябваше да напусна. И къде да се върна – при мама. И тук, понеже е „при мама“, работното време можеше да варира. В началото ме беше страх да остана сама. Въпреки че това за мен не беше нещо съвсем ново, защото помагах на мама още преди 25 години, когато тя създаде книжарницата. В началото с колата си превозвах книги от издателствата. Издателите, бивши колеги на мама от „Народна култура“, ме познаваха. Те впоследствие създадоха големите издателства „Обсидиан“, „Колибри“. Обаче тогава ми се струваше много скучна тази работа.
Светлана: А всъщност какво се е помещавало тук, Ани?
Ани: Мисля, че е било ресторант. Целият ъгъл, трите магазина. Това е наследствено пространство на Ноно, на Нисим Меворах, моя прадядо. Те са имали апартамент отгоре. Дядо ми е живял тук в ученическите си години. Майка ми беше франкофон и успя да превърне това голо пространство в книжарница с нейното чувство за естетика, повлияно от френския дух. Тя създаде този уют. Много стажове имаше в Париж за по няколко месеца. И когато се прибирали с татко, колата била така натъпкана с книги, че брат ми седял отзад по турски, защото и на пода имало купища. Дядо в последната година от живота си идваше тук всеки божи ден и винаги присядаше на това кресло, на което вие седите сега. Много хора са го виждали тук. Затова свързват книжарницата с Валери Петров, а не с дъщеря му – Бояна Петрова.
Светлана: Да, и майка ви мило казва в едно интервю: „Татко, той си е тук, при мен.“
Ани: Да, и аз казвам – мама си е тук, при мен. Има дни, в които не мога да намирам книгите, а мама, аз не я виждам, но духът ѝ ме насочва, което шашва хората. Да, абсолютно сигурна съм в това, че духът на книжарницата, може би на мама и на дядо, смесено, ми помага много. И като търся книга, тя просто сякаш светва, грейва ми.
Светлана: А кое е това, което се предава?
Ани: Ами... Как да го обясня?
Светлана: Какво трябва да притежаваш, за да си книжар?
Ани: Любов към книгите и търпение да изслушваш хората. Един клиент ми каза: „Идвам тук малко да си поговоря с теб, за да си оправя настроението.“ Някои ме питат дали това не ми изпива енергията. Зарежда ме радостта да зарадвам някого с нещо, което за мен е просто да намеря книга, която той търси отдавна. И като видя радостта му, усмивката му, тя е напълно достатъчна за 10 други, които са ми изпили енергията.
Светлана: Много или малко са 25 години за една книжарница?
Ани: Много са за една малка книжарница. При тази смяна на местата просто минаваш и виждаш – днес нещо го има, утре го няма. И като се има предвид колко много книжарници има наоколо. Големи книжарници, които още от първия момент пускат книгите с 10% намаления. Но явно с отношението и с желанието да помогнем, с това успяваме да спечелим. И явно успявам да запазя това, което мама е създала.
Светлана: А приятелства създадохте ли покрай тази работа?
Ани: О, аз имам много приятели. Имам една приятелка с две деца, които станаха „читатели“ още от бебета, защото тя много се грижи за тяхното четене. И сега, когато дойдат, сядат тук, на земята, и разглеждат книгите.
Светлана: Тук животът не спира май.
Ани: Вчера беше спокойно. Днес не. Най-тъжни са дните, в които никой не влиза. Но тогава имам друга работа: търся някоя книга, вкарвам стоковите разписки с книгите, които са влезли в книжарницата, събирам книги по списъци за връщане на издателствата. Работа винаги се намира и аз се чувствам в края на деня доволна от това, което съм свършила, и щастлива с това, което правя. Аз съм страшна късметлийка.
Чакайте сега само да изпратя това. После ще сипя по още един чай.
Светлана Авдала
Сн. Мариана Петрова
Галерия:
