В предпоследната параша за годишния цикъл, която прочитаме няколко дни след Йом Кипур в подготовката ни за Сукот, има едно много ценно и важно послание. Моше се обръща към народа дни преди те да преминат в Обетованата земя, а той да остане завинаги в пустошта. Тази реч е дълга и обхваща цялата книга Дварим, а сега в параша Аазину са финалните му послания и завети, сред които и следният:
Помни дните на миналото и пази изминалите години. Питай баща си, той ще те научи, и старейшините ти – те ще ти кажат… (Второзаконие 32)
Много често ни наричат Народ на книгата. И нашата книга е Тората, в която 613 заповеди са записани и впоследствие тълкувани с векове. Но ние сме и народ на традицията – на устния закон, който Моше предава на тези след него, а те на техните деца и така до днес. Не случайно той казва – питайте бащите и старейшините, питайте тези, които са преживели вече.
Моше осъзнава, че няма как всичко да бъде вписано в книга. Че ще дойде поколение, което ще е готово дори да постави под въпрос написаното – ами как така това ще го изпълним? То е сложно, неприложимо, нелогично, неморално?
Именно тогава трябва да се обърнем към предишното поколение, към устната, незаписаната традиция, която да ни разкаже това, което е опитвано, това, което знаем, това, което, макар и незаписано, също е като закон за нас.
Много често говорим колко е важно да учим следващите поколения, но днешната параша ни учи да се опитаме максимално да пазим нашите традиции. Да не си казваме, че това не зависи от нас, нека децата ни да възродят забравеното. Да не си казваме, че нямаме ангажимент, защото някой ден всички ние ще сме тези бащи и старейшини, към които хората ще се обръщат за съвет.
И това ни пожелавам – да помним, да пазим това, което ни е предадено, и да сме готови да го предадем напред.
Шабат шалом
