„Ще прекарам една нощ с мъртвите. Надявам се, че ще ме приемат.“
През март т.г. музеят „Яд Вашем“ в Йерусалим съобщи за необичайна нощна резиденция по проекта на френското издателство Stock „Ами ако писател прекара нощ в музей“ (Et si un écrivain passait une nuit dans un musée), чиято концепция осигурява „затворничество“ в свободно избран световен музей, за да стимулира творческото бягство на съвременни творци към някогашното „сега“, пълно с остатъчни, съхранени, неизразходвани или все още неусвоени от новите поколения знаци, звуци и кодове в нови литературни проекти и книги. Около седмица преди нападението срещу Иран, когато „Яд Вашем“ вече затвори за посетители, самотна и заобиколена само от експонатите, документиращи Холокоста, вътре остана Лор Адлер, смятана за един от стълбовете на френската култура – писателка, журналистка, издателка и радио- и телевизионен продуцент, бивш управляващ редактор на радиостанция France Culture и културен съветник на президента Франсоа Митеран. Нова посока на изследване за Адлер е как чрез времева реконструкция на действителността назад до/и след 7 октомври може да бъде декодиран нарастващият антисемитизъм, за да бъде ефективно и новаторско моралното противопоставяне срещу него. Как ще изглежда това морално противопоставяне най-вероятно ще видим в следващата ѝ книга. Човекът на изкуството, когато действа като изследовател, е способен да се придвижва в една сложна действителност по едва доловими линии, за да дешифрира всеки знак, образ и следа или – както казва историкът проф. Карло Гинзбург: „Най-старият жест на човешката интелектуална история е жестът на ловеца, който разгадава следи“. Издателство Stock, стоящо зад проекта, определя строги правила: служителите на музея могат да предоставят на писателя само подвижно легло и бутилка вода, така че Лор Адлер прекарва своята „нощ на затворничество“ от 20:30 до 6:00 ч. сутринта с термос чай, с книгата на Кафка „Писма до Милена“ в раницата си и с шепа бадеми от кураторката и директор на отдела за изкуства в „Яд Вашем“ Елиад Море-Розенберг.
Лор Адлер е автор и редактор на множество книги, сред които са трудове за оцелялата от Холокоста еврейска феминистка с активна политическа кариера Симон Вейл, която е и първият пряко избран председател на Европейския парламент (1979). Адлер е редакторка на книги на Хана Аренд, в които тя изследва механизмите на тоталитаризма, поставяйки под общ знаменател фашизма и комунизма, и инициира термина „баналността на злото“, разглеждайки процеса срещу Адолф Айхман. Лор Адлер е работила в сътрудничество и с Клод Ланцман, режисьор на знаковия документален филм за Холокоста „Шоа“. Самата Адлер не е еврейка, но и първият, и вторият ѝ съпруг са евреи. С първия, Алфред Адлер, тя се среща, докато е доброволка в кибуц в Израел.
В интервю с журналистката Тамар Себок от Ynet Global преди писателската нощ в музея на въпроса Какво те вдъхнови за избора на твоята самотническа нощ сред колекциите на „Яд Вашем“?, Адлер казва: „Никога не съм преставала да мисля дали сме достойни за това, на което ни учи опитът, съхранен в музея „Яд Вашем“ – защо, въпреки спомена за Холокоста, се случи атаката на Хамас на 7 октомври и защо антисемитизмът днес, дори във Франция, все още не само съществува, но дори се разраства. Тревожи ме също това дали ще бъда достойна за мащаба на задачата да се противопоставя с моя бъдещ труд срещу това.“ И все пак защо избра музея „Яд Вашем“? – пита Тамал Себок, на което Лор Адлер отговаря: „Проектът изпраща писатели и интелектуалци да прекарат нощта в музей по техен избор, където и да е по света. Някои избират да се обградят с артистична красота на места като Центъра „Помпиду“, Лувъра, Музея на Пикасо или частни музеи във Венеция и Мадрид. Други са мотивирани от политическа или социална активност и остават в места като Пантеона в Париж. Трети се фокусират върху своите културни корени чрез избор на музеи в Грузия или Бейрут. Само малцина търсят различен вид преживяване – такова, което ще отвори отново рани от собствения им живот. Моят избор беше да прекарам нощта сред свидетелствата на оцелелите и спомена за убитите, които сякаш все още живеят в пространството на Яд Вашем. Ще прекарам една нощ с мъртвите. Надявам се, че ще ме приемат“.
За Лор Адлер музейните предмети не са „неща“. Всеки предмет или документ в Залата на имената или в архивите със Страниците със свидетелства в музея носят следи и възстановяват една несъществуваща вече действителност с всичко, което се е случило или е можело да се случи в някогашното „сега“. Залата на имената в момента съхраняват около 2,7 милиона оригинални страници със свидетелски показания. Заобиколена от експозиция, състояща се от страници със свидетелски показания и снимки на жертви на Холокоста от различни страни и произход, посетителите на Залата на имената става свидетели на унищожението на еврейския свят, предшестващо войната.
„Тази нощ обикалях залите, сядах на пейките и изучавах документите – казва Адлер. – Всички лица ми изглеждаха близки и сякаш наистина ги познавах. Чувствах се като безкрайно отражение на историческо и философско ехо. През нощта ме съпровождаше цитат в една от залите от писателя и оцелял от Холокоста Аарон Апелфелд[1], с когото бях много близка: В ужаса се разрасна друг морал, друга любов, друго състрадание.
А би ли споделила какво те тревожи най-много днес, Лор, срещу какво трябва да чуем твоя глас, каква е твоята кауза преди и след тази нощ? – пита Тамар Себок. „Моята кауза днес е да се боря за друг морал, друга любов, друго състрадание. Това е знакът, който видях в моята нощ сред жертвите на жесток геноцид някога и сега – казва Лор Адлер. – Не мога да остана безразлична и неактивна срещу днешния антисемитизъм, често предвизвикван от странния съюз между западната левица и политическия ислям, защото подкрепата за Палестина често се свързва с подкрепа за Хамас, Хизбула, хутите и може да включва все по-екстремистки групи от ислямски джихадисти, от една страна, и антисемитски западни популисти – от друга. Но ние ще победим омразата, както се казва в техно парчето We won. Hatred lost на Маръл Салмаси, което тя пусна през декември 2025-а!“
„От детството си до днес винаги съм била санкционирана!“
Коя всъщност е Маръл Салмаси?
Тя е ирано-германска музикантка, родена в Техеран, диджейка и продуцентка на електронна музика, собственичка на лейбълите Konsequent, ArtOfPerception, TelevisionRocksиTVRecords. През 1986 г. по инициатива на майката семейството емигрира в Германия. Името на Маръл Салмаси днес в Германия най-често се свързва с открито заявяваната от нея позиция: Антиционизмът е антисемитизъм. Салмаси е съоснователка и изпълнителен директор на Институт ZERA[2] https://zera-institute.com , който активно се бори с антисемитизма – особено в неговата доминираща в момента и свързана с Израел форма, а като основна кауза се занимава с антисемитизма, разпространяван от крайно леви и ислямистки среди. Базиран в Берлин, екипът на института разработва интердисциплинарни отговори на определящите предизвикателства на нашето време: поляризация, екстремизъм, радикализация, ерозия на доверието в институциите, възход на омразата и отслабване на либералните ценности. Институтът разработва и прилага подходи за анализ на динамиката на дигиталната омраза и показва защо изследванията на социалните медии сега са от основно значение за разбирането и противодействието на радикализацията, поляризацията и ерозията на демократичните норми, защото политиците до голяма степен пренебрегват този квази-нерегулиран „градски площад“, позволявайки му да влияе върху общественото съзнание по неконтролирани и все по-опасни начини.
„Нашите изследвания и дейности са документирани и отворени за обществен контрол – заявява Маръл Салмаси, разказвайки личната си история. – Преди много време в Иран всяка сутрин преди часовете в училище в главите ни се проектираха две плашещи химери: Израел и Съединените щати. Стояхме на опашки в училищния двор, скандирайки „Смърт за Израел“, „Смърт за Америка“. Винаги съм се чудила кои са тези „ционисти“, които проклинахме. Знаех малко за американците. По това време бях силно влюбена в песните на Джордж Майкъл и току-що бях гледала „Роки“ и „Флашданс“[3]. Това, което знаех, беше, че ислямският режим изсмуква забавлението от живота – и самия живот от всичко друго. Бях постоянно санкционирана. Майка ми беше викана в кабинета на директора почти всеки ден за баналности като това, че пиша имената на любимите си групи върху червените си обувки. Това беше считано за антиислямско и твърде западно. Но вече беше твърде късно. Бях заразена – всъщност обсебена – от „западни демони“. Години след това в Германия срещнах музиканта и диджей Кристиан Моргенщерн (1975–2003) от Дюселдорф, един от най-многостранните немски техно изпълнители, израснал в Източна Германия по време на студената война. Семейството му живееше под комунистическа диктатура, а не под теокрация, но историите ни изглеждаха твърде близки. И в двете системи, в напълно различни култури, антисемитизмът – евфемизиран като антиционизъм – беше част от държавната доктрина. В Иран „Палестина“ беше представяна като религиозен дълг в борбата срещу „Великия Сатана“ и „Малкия Сатана“. В Източна Германия палестинците бяха представяни като другари в глобалната борба срещу капитализма. И за двама ни в центъра на въпроса стоеше това как политическите идеологии легитимират моралните разкази и защо прогресивните среди са раздвоени, когато става дума за ислямски екстремизъм и антисемитски мисловни модели. Виж https://zera-institute.com/en/research/.
В един от последните подкасти в YouTube канала Arguably Podcast на Институт ZERA под заглавие „Антисемитизмът е стратегия: Дългата игра на Мюсюлманското братство“ Маръл говори за това, че когато хората в Европа чуят за ислямизъм, те все още си представят ИДИЛ. Но изследователят по национална сигурност Халед Хасан твърди, че истинската заплаха е Мюсюлманското братство – именно защото не прилича на терористична организация. В този епизод Халед обяснява защо дългосрочната стратегия на Мюсюлманското братство е оформила политическия ислям в Европа и Запада, вграждайки се в гражданското общество, в медийните наративи и в публичните институции. Роден в Кайро и израснал в среда, където антисемитизмът е бил нормализиран, Халед по-късно приема юдаизма и става един от най-откровените критици на ислямистката идеология. От тази вътрешна и лична гледна точка той твърди, че антисемитизмът не е случайна омраза – той е стратегически инструмент в рамките на ислямистките движения. В подкастите на Институт ZERA ежеседмично, а понякога и ежедневно, се обсъждат теми като тези: „Защо победата над ИДИЛ не побеждава ислямизма“, „Дългосрочната игра на Мюсюлманското братство в Европа и Съединените щати“, „Връзката между политическия ислям и антисемитизма“, „7 октомври и идеологическите корени на Хамас“, „Медийните пристрастия и погрешното тълкуване на ислямистките мрежи от Запада“, „Последиците от антисемитизма за националната сигурност на Европа“, „Ако разбираме погрешно структурата на политическия ислям, можем ли точно да оценим заплахата?“. „Този разговор не е за религията – казва Маръл. – Това е разговор за идеологията, стратегията и как ислямистките движения действат в демократичните общества. Антисемитизмът е уникален по своята устойчивост. Никой друг предразсъдък не се е адаптирал толкова безпроблемно през времето и идеологиите. В средновековна Европа той говори на „езика на теологията“. През XIX век говори на „езика на расата“. През ХХ век възприема езика на политиката и „антиимпериализма“. Съвременният антиционизъм не е ново явление. Това е последната мутация на древен антисемитски стереотип.“
Маръл Салмаси е устойчива срещу непрестанните публикации, насочени към нея и Институт ZERA, които не са просто критична журналистика, а политически активистки подход: селективно отразяване, систематични пропуски на съдържание, инсинуативни рамки, необосновани твърдения и пр. „Особено обезпокоително е отношението към нашите жени служители – казва тя. – Нашите сътруднички в научноизследователската част и анализаторките на публикации в социалните медии обикновено са представяни по начини, които не само поставят под въпрос тяхната професионална компетентност, но ги дискредитират персонално, а понякога са с отчетливо сексистки подтекст. Експертизата им се пропуска, биографиите им се изопачават, доверието в тях се дискредитира, а работата им и тази на Института ZERA систематично се представя злонамерено. Ние обаче се развиваме ежедневно, въпреки че ни следва скандален наратив от фрагменти, които твърде малко съответстват на действителната работа на Института. Това обаче ни прави по-силни, защото се борим за друг морал, друга любов и друго състрадание, а аз живея, за да сътруднича в търсенето на пътя до такъв свят, за който си мечтая от дете!
Радост Николаева
На уводната снимка: Залата с имената в музея „Яд Вашем“
[1] Израелски писател, автор на повече от 50 книги (1932–2018). Носител на международната награда „Букър“. По време на ВСВ майка му е убита от нацистите, а семейството е пратено в гето. Успява да избяга и в продължение на 3 години се крие. Влиза в България със съветските войски през 1944 г. Заедно с останалите живи сираци е транспортиран в Италия. През 1946 г. успява да имигрира в Израел. Унищожаването на евреите по време на Втората световна война е основна тема на творчеството му, заради което е наречен писател на Холокоста. Не е превеждан на български.
[2] Институтът за социални и дигитални изследвания ZERA (често наричан мозъчен тръст ZERA) е основан през есента на 2025 г. Дейността му е посветена на изследването и борбата с антисемитизма, на онлайн радикализацията и за изследвания на имплицитните предразсъдъци, разпространени особено в дигиталната сфера, защото дигитализацията е ключова характеристика на социалния, културния и политическия живот в ЕС.
[3] „Роки“ и „Флашданс“ са синоними на мотивационно кино с мощен музикален съпровод от 80-те.
