За Израел значението на ареста на венецуелския лидер Николас Мадуро и съпругата му от страна на Вашингтон през уикенда далеч надхвърля усещането за тревога, която това вероятно е предизвикало в Техеран.
Разбира се, зрелищната операция на САЩ по отстраняването на непокорния антиамерикански автократ неизбежно ще засили опасенията на иранските лидери относно собствената им уязвимост, особено в момент, когато страната е разтърсена от протести.
Но по-дълбокият смисъл се крие другаде – в демонтирането на още една подпора на глобалната мрежа, която Иран внимателно изграждаше, за да финансира, прикрива и поддържа войната си срещу Израел. Венецуела никога не е била иранска марионетка от типа на Хизбула, Хамас, хусите или Сирия на Башар ал-Асад.
Каракас не беше под прекия контрол и оперативно командване на Техеран, нито приемаше ирански сили в мащабите, наблюдавани в Близкия изток. И все пак чрез Хизбула Венецуела се превърна в нещо не по-маловажно за аятоласите – ключов офшорен център, който генерираше средства, переше пари, придвижваше оперативни работници и позволяваше на Иран да пренася влиянието си далеч отвъд Близкия изток.
Арестът на Мадуро идва непосредствено след поредица от удари срещу регионалните позиции на Иран. Израел разгроми Хамас в Газа, обезглави Хизбула в Ливан и отслаби капацитета на хусите в Йемен. Междувременно режимът на Асад в Сирия падна. Взети заедно, тези събития илюстрират залязващата мощ на Иран.
Проблемът на Техеран днес не се ограничава само до уличните протести или ударите, понесени през юни, но включва и разпадането на отдалечени системи за подкрепа в чужбина, за чието изграждане бяха нужни години и милиарди долари.
Разследвания на различни американски правоприлагащи служби и мозъчни тръстове като Атлантическия съвет през последните години показаха, че Хизбула не е действала във Венецуела като „спяща“ терористична клетка, очакваща активиране. Напротив, тя функционираше като престъпно терористично предприятие, интегрирано във венецуелската икономика и ползващо се с държавни протекции.
Хизбула търгуваше с кокаин от Венецуела, переше пари, прехвърляше оръжия и помагаше на Ислямската република да заобикаля санкциите на САЩ. Още през 2018 г. Министерството на правосъдието на САЩ заключи, че по мащаб и сложност Хизбула съперничи на големите латиноамерикански картели. Имаше обаче една съществена разлика: приходите, генерирани в Южна Америка, не оставаха там; те бяха изпращани в Ливан, където помагаха за финансирането на военната мощ на терористичната организация.
Освен надежден източник на доходи за основното подвластно звено на Иран – Хизбула, Венецуела предлагаше и друго: защитен въздушен и морски мост, свързващ Техеран, Дамаск и Каракас. Това позволяваше трансфер на ирански служители, стоки с двойна употреба, гориво и пари в брой. С други думи, Венецуела активно помагаше на Иран в преследването на неговите глобални цели.
Макар Венецуела да не беше иранска маша като Сирия и Хизбула, тя улесняваше и подпомагаше Техеран, осигурявайки средства за издръжката на иранските марионетки. В този смисъл тя беше неразделна част от света на Иран.
Доколко точно бе част от този свят стана ясно в неделя, когато вицепрезидентът на Венецуела Делси Родригес заяви в телевизионно обръщение, че американската атака има „ционистки нюанси“. Това твърдение за „ционистко“ участие не беше доказателство за израелска намеса; то обаче беше доказателство за това колко тясно режимът се идентифицира с иранския мироглед. Твърдението беше насочено както навътре, така и навън.
Вътрешно то бе адресирано към поддръжниците на Мадуро и на неговия предшественик Уго Чавес, които превърнаха Израел в „империалистически злодей“, обрисуван с традиционни антисемитски определения, за да мобилизират подкрепа. Външно то бе насочено към региона, където антиционистките послания отдавна служат като удобен обединяващ лозунг, тъй като политическата култура на Латинска Америка все още включва симпатия към антиамериканските наративи, в които Израел често e вписван без усилие.
Родригес намеси Израел не защото той е участвал в операцията на САЩ, а защото това се вписва в идеологическия шаблон на Техеран, възприет от Венецуела: вътрешните неуспехи се обясняват чрез чуждестранна конспирация, в която „ционизмът“ служи като универсална изкупителна жертва.
Арестът на Мадуро е важен за Израел, защото премахва още един значим елемент от пъзела, който Иран реди от години. Този елемент не е в непосредствена близост до Израел, но играеше важна поддържаща роля за тези, които са на една ръка разстояние.
През годините борбата на Израел с Иран се фокусираше върху ядрения капацитет, балистичните ракети и възпирането. По-малко внимание се отделяше на по-тихата битка за достъп, финансиране и безопасни убежища. Венецуела беше част от този „тих фронт“ – никога решаващ сам по себе си, но ценен за Иран именно защото е далечен и често пренебрегван. Ако с ареста на Мадуро Венецуела излезе от орбитата на Техеран, възможностите на Ислямската република ще се свият още повече, и то в момент, когато тя е подложена на значителен вътрешен натиск.
Следващата стъпка за Венецуела е несигурна. Изглежда сигурно обаче, че след последната намеса на САЩ дните, в които страната осигуряваше на Иран защитено предмостие в Западното полукълбо, бързо приключват. И за Израел това е достатъчна причина за оптимизъм.
Но думите в скорошно интервю на най-изтъкнатата фигура на венецуелската опозиция, лауреатката на Нобелова награда за мир Мария Корина Мачадо, дават на Израел още по-голямо основание за радост. Тя изрично описва Иран, Хизбула и Хамас като чужди сили, проникнали във Венецуела по време на управлението на Мадуро. Според нея Венецуела не просто е била лошо управлявана, а е била завладяна от външни сили, чиито интереси са в пряко противоречие с тези на една суверенна държава.
Тя добави към тези констатации топли думи към Израел, каквито рядко са се чували от Каракас в продължение на десетилетия. На въпрос в интервю за „Израел Хайом“ през ноември дали Венецуела след Мадуро би възстановила отношенията си с Израел и би преместила посолството си в Йерусалим, Мачадо отговори: „Разбира се. Венецуела ще бъде най-близкият съюзник на Израел в Латинска Америка.“ Тя добави, че сътрудничеството с Израел ще бъде част от по-широката борба на страната срещу „престъпността и терора“, характеризиращи управлението на Мадуро.
За Израел тези думи са важни не толкова като политическа гаранция, а защото бележат концептуален разрив с мирогледа, определящ Венецуела, откакто Чавес прекъсна връзките с Йерусалим през 2009 г. При Чавес и Мадуро враждебността към Израел беше знак за идеологическа принадлежност към антиамериканския, антизападен лагер, съюзен с Техеран. Езикът на Мачадо е сигнал за пълно отхвърляне на тази политика.
Години наред Иран се опитваше да демонстрира, че влиянието му е глобално, а възможностите му – неограничени. Днес картината изглежда различно. Газа, Ливан, Сирия, Йемен – а сега и Венецуела, говорят не за експанзия, а за стесняване на позициите.
Падането на Мадуро не променя стратегическата реалност за Израел за една нощ, нито прекратява войната срещу иранските сподвижници. То обаче представлява поредното сериозно отстъпление в глобалните позиции на Техеран – напомняне, че иранската мощ е градена търпеливо, парче по парче, и сега e демонтирана по същия начин.
Херб Кейнон, „Джерузалем пост“
Снимка: „Джерузалем пост“/esfera/Shutterstock
