Ционизмът – движението за възстановяване на еврейската родина в Израел, е една от най-влиятелните сили в съвременната еврейска история, пише Джошуа Хофман в есе за платформата Future of Jewish.
От дефинирането в края на XIX век до кулминацията си с основаването на Държавата Израел през 1948 г. ционизмът дава на еврейския народ възроденото чувство на достойнство и национална гордост. Той възражда еврейския суверенитет върху земята на предците след две хилядолетия изгнание и предлага убежище за евреите от безмислостно преследване, създавайки ядро на еврейската идентичност.
Политическият ционизъм подчертава значимостта от политическо действие и отчита постигането на политически права на територията на областта Палестина като предпоставка за осъществяване на ционисткото начинание, четем в статия в Еврейската виртуална библиотека.
Политическият ционизъм се свързва с името на Теодор Херцел, който определя Еврейския въпрос като политически и следователно би следвало да бъде разрешен чрез решителни действия на международната политическа сцена. Целта му е създаването на харта, устав, признати от световните политически и държавни лидери, даваща на евреите суверенитет в притежавана от тях територия.
В Базелската програма, изготвена в съответствие с тези принципи, се посочва, че ционизмът има за цел да установи „сигурно убежище, съгласно публичното право, за еврейския народ в Земята на Израел“. За осъществяване на тази програма са били създадени организационни и икономически механизми (Ционистката организация (ZO), Еврейският национален фонд (Keren Kayemet L'Israel), Еврейският колониален тръст и др.).
Всъщност терминът „ционизъм“ е изкован през 1890 г. от Натан Бирнбаум. Той е роден във Виена и е живял там от 1864-та до 1908 г. и от 1914-а до 1921 г. През 1882 г., заедно с двама други студенти от Виенския университет, той основава „Кадима“ – първата организация на еврейски студенти националисти на Запад. Той създава, публикува и редактира Selbst-Emancipation! („Самоосвобождение!“) (1884–1894), периодично издание, което утвърждава „идеята за еврейски ренесанс и преселване в Палестина. През 1890 г. Бирнбаум въвежда термините „ционистки“ и „ционизъм“, а през 1892 г. – „политически ционизъм“. През 1893 г. той публикува брошура, озаглавена „Националното прераждане на еврейския народ в родината му като средство за решаване на Еврейския въпрос“, в която излага идеи, подобни на тези, които Херцел ще развива впоследствие. Бирнбаум играе важна роля в Първия ционистки конгрес (1897 г.) и е избран за генерален секретар на ционистката организация. Въпреки това между него и Херцел възникват идеологически различия. Бирнбаум започва да поставя под въпрос политическите цели на ционизма и да отдава все по-голямо значение на националното и културното съдържание на юдаизма.
Ционисткото движение се развива в политически динамична сила с появата като метеор на политическата и идейна сцена на Теодор Херцел и със свикването на Първия ционистки конгрес в Базел, Швейцария, през 1897 г., четем във Виртуалната еврейска библиотека. В зората на кариерата си Херцел поддържа конвенционалното разбиране на европеизираните еврейски интелектуалци от края на XIX век, че процесът на асимилация ще доведе до пълна интеграция на евреите в техните рождени общества. Скоро обаче този възглед е ревизиран след срещата с антисемитизма след публикуването на книгата на Ойген Дюринг „Еврейският въпрос“ и процеса срещу Драйфус от 1894 г., в който еврейският капитан от френския генерален щаб е несправедливо обвинен в шпионаж в полза на Германия и осъден на доживотен затвор. Антисемитската среда и настроения по време на съдебния процес провокират Херцел, който отразява делото като журналист, да осъзнае, че асимилацията се е провалила и че е безмислено така да се бори антисемитизмът в Европа. В този момент Еврейският въпрос се превръща от социален и религиозен въпрос в национален, както го определя Исая Фридман през 2004 г. в изследване за Херцел. Скоро след това Херцел става основател и ръководител на политическия ционизъм.
Идеологията на Теодор Херцел, изразена от него в пиеси като „Новото гето“ (1897), памфлети и книгите „Еврейската държава“ (1896) и Altneuland (1902), стъпва върху революционното схващане, че евреите са нация като всяка друга, затова суверенна държава е решение на Еврейския въпрос, както посочва израелският политолог и дипломат Шломо Авинери през 1981 г. (The Making of Modern Zionism). Херцел вярва, че Еврейският въпрос трябва да бъде решен политически, като европейските нации дадат суверенитет върху част от земята на евреите. Херцел твърди, че това решение ще удовлетвори както интересите на ционистите, така и на антисемитите, като евреите живеят отделно. Ето защо Херцел смята, че еврейска държава е необходимост и отговорност на целия свят. Според него Великите сили би трябвало да действат заедно, за да намерят място, на което евреите масово да емигрират и да живеят в мир.
Херцел бил човек на действието и изкусен дипломат, който местел фокуса си от столица на столица в търсене на политически възможности, се посочва в материала, посветен на делото му, във Виртуалната еврейска библиотека. Първоначално той се обръща към изтъкнати евреи, като барон Хирш, основал еврейски колонии в Аржентина, към главния равин на Виена и към семейство Ротшилд, с надеждата, че ще подкрепят идеите му. След неуспеха в това начинание той основава седмичния вестник на ционисткото движение „Ди велт“, финансовата структура на движението – Еврейския колониален тръст, а през август 1897 г. свиква Ционистки конгрес в Базел, Швейцария.
На дипломатическата сцена Херцел преговаря с кайзер Вилхелм, с турския султан, с италианския монарх, с папа Пий Десети, с руския министър на вътрешните работи. За пръв път в историята еврейска национална програма е поставена в дневния ред на международната политика, както обобщава Шломо Авинери през 2007 г. В тези разговори Херцел представя основните идеи на ционизма и нуждата да се прилага реалполитиката (Realpolitik) за конструктивно решаване на Еврейския въпрос.
През 1903 г. Херцел подкрепя британското предложение за създаване на еврейска територия в Уганда под британски флаг и се смята, че това е едно от най-спорните му действия. Херцел оправдава позицията си с политическия прагматизъм и се аргументира, че не е политически мъдро да се отхвърля предложение от Велика сила, която признава ционисткото движение. Смята, че приемането на британското предложение ще помогне на Великите сили да осъзнаят необходимостта от създаване на еврейска държава на територията на Палестина.
Херцел предрича нови преследвания след погромите в Кишинев през 1903 г. Смята, че катастрофата е неизбежна и тази негова прогноза се сбъдва трагично през Втората световна война. Затова Херцел вижда в предложението за Уганда „временно убежище“ като спешна мярка, не като отхвърляне на териториалната идея за Ерец Израел. Макар да получава подкрепа от шестия Ционистки конгрес за изпращане на комисия в Източна Африка, руските ционисти начело с Хаим Вайцман (1874–1952) му се противопоставят. Този удар срещу престижа му, както и опитът за покушение срещу Макс Нордау, с когото основават Ционистката организация, тласкат Херцел в депресия. Година по-късно британското правителство оттегля предложението си за Уганда. През 1903 г. здравето на Херцел сериозно се влошава и през следващата година той умира.
След смъртта на Херцел ционисткото движение няма надежда за успехи до разпадането на Османската империя, в чиито предели е Палестина. Така и ръководството на ционисткото движение преминава от ръцете на онези, които търсят политическо решение, към онези, които подкрепят по-практическа ориентация под формата на постоянна имиграция на евреи в Палестина и развитие на инфраструктурата за еврейска родина.
През 1919 г., на Парижката мирна конференция, Ционистката организация внася предложение за създаване на еврейска държава на територията на Палестина.
От свикването на първия международен еврейски конгрес през 1897 г. ционизмът е движението за създаване на еврейска държава, се посочва в публикация на Института Херцел. В много отношения ционизмът се е доказал като една от най-ефективните политически идеи в историята. За кратко време движението води до създаване на суверенна държава – Държавата Израел, през 1948 г. и призната впоследствие от повечето страни в света. Изградени са големи градове – Тел Авив, Хайфа, Бер Шева, Йерусалим, социално-икономическа структура, национални институции за култура и образование, демократични системи за управление и правосъдие. Днес Израел е домът на най-голямата еврейска общност в света, с жизнени, свободни медии, мноообразна и динамична култура и мощна гражданска армия. След две хилядолетия без държава еврейският народ построи свой национален дом.
* Водеща снимка: Корица на книгата „Хроники: Новини от миналото“ Aharon Roth Publishing, Йерусалим, 1979г.
Илюстрациите са от The Central Zionist Archives
